Морският вълк

Глава XXVI

Вълка Ларсен ме освободи от длъжността да раздавам уиски и сам се зае да свърши тая работа. Докато аз се занимавах в матроския кубрик с ранените, бутилките вече почнаха да минават от ръка на ръка. Аз, разбира се, бях виждал и по-рано как се пие уиски например в клуба, където пиеха уиски със сода, но никога не бях виждал да се пие така, както тука. Всички пиеха с чаши, с канчета или направо от бутилките и поглъщаха наведнъж такова огромно количество, от което всеки друг би се опил незабавно. Една-две бутилки не ги задоволяваха. Те пиеха и пиеха и все повече и повече бутилки прииждаха на бака и това сякаш нямаше край.

Всички пиеха. Пиеха ранените. Пиеше и Уфти-Уфти, който ми помагаше. Само Луис се въздържаше, но той едва потапяше устни в течността, макар че вземаше не по-малко участие от другите в шума и виковете. Това беше същинска сатурналия59. Всички ревяха, крещяха, говореха за днешното сражение, спореха по някои подробности. А после изведнъж се размекваха и почваха да се побратимяват със своите неотдавнашни врагове. Победители и победени се тупаха един друг по рамото и тържествено се клеха във вечна дружба и уважение. Те оплакваха злочестото си минало и още по-злочестото си бъдеще, което ги очакваше под желязната ръка на Вълка Ларсен. И всички го проклинаха и разказваха ужасни неща за неговите жестокости.

Това беше диво и страшно зрелище — тясното помещение, претъпкано с нарове, с клатушкащите се стени, скърцащият под, едва мъждукащата лампа, колебливите сенки, които ту чудовищно нарастваха, ту се смаляваха, разгорещените лица, изгубили сякаш своя човешки облик И на всичко отгоре — дим, изпарения на тела, миризма на йодоформ. Забелязах как Уфти-Уфти, държейки в ръцете си края на бинта, наблюдаваше тази сцена със своите красиви, кадифени като на елен очи, в които играеха отблясъци от мъждукащата лампа. И аз знаех, че въпреки мекотата и дори подчертаната женственост на неговото лице и фигура в душата му дремеха грубите инстинкти на дивака. Забелязах също и младежкото лице на Харисън, някога добро и открито, а сега сгърчено от ярост и превърнало се сякаш в някаква дяволска маска; той разказваше на пленените матроси на какъв проклет кораб са попаднали и с пресипнал глас сипеше хули върху главата на Вълка Ларсен.

Отвред се чуваше само „Вълка Ларсен“ и пак „Вълка Ларсен“ — поробител и мъчител! Цирцея60 в мъжки образ! Всички тук бяха свине, измъчени, унизени от него животни, които пълзят в краката му и се бунтуват само в пияно състояние, и то тайно. „А аз? Не съм ли и аз свиня от неговото стадо? — помислих си. — И Мод Брюстър? Не!“ При тая мисъл заскърцах със зъби от яд и без да искам, причиних болка на матроса, когото превързвах, така че той изтръпна под ръцете ми, а Уфти-Уфти ме погледна с любопитство. Изведнъж почувствувах в себе си прилив на сила. Любовта бе направила от мен могъщ гигант. Не се страхувах от нищо. Аз ще преодолея всички препятствия напук на Вълка Ларсен и въпреки моите тридесет и пет години, прекарани сред книгите! Всичко ще се оправи! Аз ще го оправя! И въодушевен от съзнанието за своята сила, обърнах гръб на този разбушувал се ад и излязох на палубата. Мъглата като призрак се белееше в нощта, а въздухът бе чист, приятен и спокоен.

В кубрика на ловците, където лежаха двама ранени, положението бе същото както при матросите, с тая разлика, че тук не проклинаха Вълка Ларсен. С облекчение въздъхнах, когато се намерих отново на палубата и се отправих назад към каюткомпанията. Вечерята беше сложена, Вълка Ларсен и Мод ме очакваха.

Докато целият екипаж бързо се опиваше, капитанът оста ваше трезв. Той не вкуси нито капка алкохол. При дадените обстоятелства Ларсен не смееше да си позволи това, тъй като освен Луис и мене нямаше друг, на когото би могъл да разчита, а Луис вече бе поел руля. Плувахме из мъглата без наблюдател и без светлинни сигнали. Учудваше ме обстоятелството, че Вълка Ларсен гощаваше тъй щедро матросите със спирт, но той очевидно познаваше добре техните нрави и умееше да спои със дружба това, което бе започнал с кръвопролитие.

Победата над Смъртта Ларсен очевидно му бе подействувала много благотворно. Предишната вечер бе стигнал със своите разсъждения до дълбока меланхолия и аз всеки миг бях очаквал едно от неговите характерни избухвания. Обаче нищо не се случи и сега той беше в отлично настроение. Може би успешното пленяване на толкова много ловци и лодки бе станало причина да се предотврати очакваното избухване. Във всеки случай меланхолията му се бе разсеяла и дяволите в него не си показваха рогата. Така мислех тогава. Но, уви — колко малко го познавах, колко малко подозирах, че именно в този момент той замисляше своето най-пъклено дело!

Както вече споменах, когато влязох в каюткомпанията, той се намираше в отлично разположение на духа. Неговото главоболие отдавна не беше го измъчвало, очите му блестяха, ясни като синьото небе, от бронзовото му лице лъхаше цветущо здраве, животът струеше в жилите му като мощен поток. Докато ме очаквали, той бе поел с Мод Брюстър оживен разговор. Темата на техния разговор бе изкушението и от няколкото думи на Ларсен разбрах, че според него изкушението е изкушение само тогава, когато човек му се е поддал и паднал.

— Защото, виждате ли — говореше той, — според мене всеки човек действува подбуден от своите желания. А желания човек има много. Той може да поиска да избегне страданията или да се наслади на удоволствията. Но каквото и да прави, неговите постъпки са продиктувани от желанието.

— Но представете си, че у него изникнат две противоположни желания, едното от които не му позволява да изпълни другото? — прекъсна го Мод Брюстър.

— Тъкмо към това свеждах разговора и аз — отговори той. Но тя продължи:

— И именно в борбата между тия две желания се проявява и душата на човека. Ако има благородна душа, той ще пожелае доброто и ще постъпи добре, и обратното — ще постъпи лошо, ако има порочна душа. Душата решава!

— Глупост и безсмислица! — нетърпеливо възкликна Вълка Ларсен. — Решава желанието. Вземете например човека, който иска да се напие. И същевременно не иска да се напие. Какво прави той? Как постъпва? Той е кукла, роб на своите желания и от двете желания той се подчинява на по-силното, това е всичко! Душата няма нищо общо с това. Ако у него се появи изкушението да се напие, то как би могъл да му се противопостави? Но ако желанието да си остане трезвен надделее, то значи, че това желание е било по-силно. Съблазънта не играе тук никаква роля, освен … — той се спря, за да се позанимае с новата мисъл, блеснала в ума му — освен ако е съблазнен да си остане трезвен. Ха-ха-ха! Какво мислите вие за това, мистър Ван Уейдън?

— Че и двамата спорите за празни работи — отговорих аз. — Душата на човека, това е и неговото желание. Или, ако искате, съвкупността от неговите желания това е и неговата душа. Така че и двамата не сте прави. Вие, Ларсен, считате желанието за по-важно и оставяте настрана душата, мис Брюстър смята душата за по-важна и пренебрегва желанието. Докато всъщност желанието и душата — това са едно и също нещо.

— Обаче — продължих аз, — мис Брюстър е права, като твърди, че изкушението си остава изкушение независимо от това, дали човек ще му се поддаде, или ще го превъзмогне. Вятърът раздухва огъня и той се разгаря с големи пламъци. А желанието прилича на огъня. Съзерцанието на предмета на желанието, всяко негово примамливо описание, както и всяко постижение на желания предмет — всичко това разпалва желанието, както вятърът разпалва огъня. В това именно се състои изкушението. То е вятърът, който раздухва желанието, докато това желание завладее напълно човека. Да, това значи изкушение! Понякога вятърът не е достатъчно силен, за да направи желанието всеизгарящо, но щом го раздухва, това е изкушение. И както вие казахте, то може да подтикне човека към добро, както и към зло.

Аз бях изпълнен с чувство на гордост, когато седнахме на масата. Моите доводи бяха решили въпроса или поне бяха сложили край на спора.

Но Вълка Ларсен беше през този ден необикновено словоохотлив — никога не бях го виждал такъв. Сякаш в него кипеше енергия, която търсеше някакъв изход. Почти в същата минута той започна разговор за любовта. Както винаги Ларсен пристъпи към въпроса от чисто материалистическа гледна точка, а Мод Брюстър го разглеждаше от идеалистическата му страна. Що се отнася до мене, аз почти не взех участие в спора освен с няколко бегли забележки и случайни поправки.

Ларсен спореше блестящо; но не с по-малък ентусиазъм излагаше своите мисли и Мод Брюстър. От време на време губех нишката на разговора, наблюдавайки лицето й. То рядко се покриваше с руменина, но тази вечер просто пламтеше от оживление. Тя даде воля на своето остроумие и говореше с жар, а Вълка Ларсен истински се упиваше# (# Така е и на хартията) от спора. По някакъв повод — не зная точно какъв, тъй като се бях унесъл да съзерцавам една къдрица от косата на Мод — Ларсен процитира обръщението на Изолда към Тинтагел, дето тя казва:

Над всичките жени съм аз благословена, че няма по-велика грешница родена, отишла във греха докрай.

И ако по-рано, когато четеше Омар Хаям, в гласа му звучаха някакви песимистични нотки, то сега, четейки Суинбърн, той предаде неговите стихове възторжено, дори ликуващо. А четеше правилно и изразително. Едва-що спря да чете, и ето че Луис подаде глава надолу през люка и прошепна:

— Не може ли по-тихо! Мъглата се вдигна и в тая минута проклетия параход пресича нашия курс току пред нас. Видях левия му бордов фенер.

Вълка Ларсен тъй бързо изхвръкна на палубата, че когато го настигнахме, той бе вече затворил люка на кубрика, заглушавайки пиянския рев на ловците и бързаше да стори същото и на бака. Мъглата, макар и да стоеше още, се бе вдигнала високо над нас, скриваше звездите и правеше нощния мрак още по-непроницаем. Но ето че право пред нас се мярнаха две светлинки, червена и бяла, и яз можах да чуя глухото бумтене на парните машини. Не ще и съмнение, това бе „Македония“.

Вълка Ларсен се върна на люка и ние стояхме в пълно мълчание, следейки как светлинките бързо пресичаха нашия път.

— Имам късмет, че не нося на борда си прожектор! — продума Вълка Ларсен.

— А какво ще стане, ако извикам силно? — попитах го аз шепнешком.

— Тогава — край на всичко! — отговори той. — Но знаете ли какво ще стане непосредствено след това?

И преди да успея да изразя своето любопитство по тоя въпрос, той ме стисна за гърлото със силните си като на горила лапи. Неговите мускули едва забележимо се свиха, но това беше доста изразителен намек, че нищо не би му коствало да ми пречупи врата. Следния миг той ме пусна и ние отново се втренчихме в светлинките на „Македония“.

— Ами ако аз извикам? — запита Мод Брюстър.

— Питая достатъчно добри чувства към вас, за да ви причиня болка — меко каза той и в гласа му прозвуча такава нежност и ласка, че аз потръпнах. — Но все пак съветвам ви да не правите това, защото тутакси ще превия врата на мистър Ван Уейдън — добави той.

— В такъв случай й позволявам да извика — предизвикателно казах аз.

— Съмнявам се дали тя ще пожелае да принесе в жертва „втория наставник на американската литература“ — подигравателно отвърна той.

Повече не говорихме, впрочем ние бяхме вече толкова привикнали един към друг, че не изпитахме никаква неловкост при настъпилото мълчание. И когато червената и бялата светлинка изчезнаха в далечината, ние се върнахме в каюткомпанията да продължим прекъснатата си вечеря.

Те отново почнаха да рецитират някакви стихове и Мод издекламира „Impenitentia Ultima“ на Даусън. Тя декламираше великолепно, аз обаче не наблюдавах нея, а Лицето на Ларсен. Бях пленен от неговия очарован поглед, прикован върху Мод Брюстър. По едно време той целият беше погълнат и забелязах несъзнателните движения на устните му, когато започна да повтаря дума по дума след нея:

Да светят нейните очи, когато слънцето залезе,

цигулките в гласа й сетният да бъде звук на моя слух.

— И във вашия глас звучат цигулки — неочаквано я прекъсна той и в очите му отново се появиха златисти искрици.

Едва не възкликнах от радост — тъй пълно и съвършено бе нейното самообладание. Тя спокойно говореше последната строфа, а сетне постепенно сведе разговора към по-безопасни теми. Бях като замаян. През дървената преграда се донасяше пиянският рев на кубрика на ловците, а човекът, от когото се боях, и жената, която обичах, седяха пред мене и все говореха, говореха. Никой не дойде да раздигне масата. Матросът, който заместваше Мъгридж, сега вероятно се бе присъединил към другарите си в кубрика. Ако някога Вълка Ларсен е бил всецяло упоен от живота, то бе именно в тия минути. От време на време прекъсвах нишката на собствените си мисли, учуден се вслушвах в думите му и оставах поразен от неговия необикновен ум и от силата на страстите, с която говореше върху значението на бунта. Ларсен, разбира се, не можеше да не спомене за Луцифер от поемата на Милтон и остротата на анализа, с който той разгледа и предаде този образ, както и красотата на неговите описания показваха, че в него е погребан истински талант. Той ми напомни за Тен, но аз знаех, че капитанът никога не бе чел нищо от този блестящ, но опасен мислител.

— Неговото било предварително обречено на неуспех и все пак той водел борба, без да се страхува от божия гняв — говореше Вълка Ларсен. — Хвърлен в ада, той не се призна за повален. Той отвел със себе си една трета от ангелите, внушил на човека да въстане срещу бога и завоювал за себе си и за ада цели човешки поколения. Защо е бил изгонен от рая? Затуй, че е бил по-малко мъжествен от бога ли? По-малко горделив, по-малко честолюбив? Не! Хиляди пъти не! Бог бил по-могъщ, както е казано там: „Възвеличан от силата на небесния гръм!“. Но Луцифер бил свободен дух. Да служи другиму за него било равносилно на гибел. Той е предпочел да страда и да бъде свободен, отколкото да благоденствува под робство. Не искал да слугува на бога. Не искал да служи на нищо. Не искал да бъде пионка. Стоял на собствените си нозе. Бил личност.

— Първият анархист! — засмя се Мод, като стана с намерение да се оттегли в каютата си.

— Тогава добре е да бъдеш анархист! — възкликна Ларсен.

Той също се изправи и като застана пред нея, на прага на каютата, издекламира:

Най-сетне тук ще сме свободни:

господ не е сътворил за себе си това,

не ще ни пъди той, спокойно можем да царим,

а според мен добре е да си цар дори и в преизподня;

цар в ада повече е от слуга във рая.

Това бе предизвикателен вик на могъщ дух; когато млъкна, каютата продължаваше да кънти от неговия глас. Като се полюшваше леко, той стоеше с отметната назад глава, бронзовото му лице сияеше, а очите му, златисти и мъжествени, повелителни и нежни, отправяха страстен зов към Мод Брюстър, която стоеше на вратата.

И отново в нейните очи се появи несъмнен ужас, когато почти шепнешком произнесе:

— Вие сте Луцифер!

Вратата след нея се затвори, тя изчезна. Ларсен погледа минутка-две нататък, после се обърна към мене:

— Ще сменя Луис на руля и в полунощ ще ви разбудя! А сега си легнете и се опитайте да поспите.

Той си сложи топли ръкавици, нахлупи шапка и се заизкачва нагоре по стълбата, а аз последвах съвета му и си легнах. Не зная защо, сякаш по някаква тайнствена причина не се съблякох, а си легнах с дрехите. Известно време се прислушвах в шума, идещ от кубрика на ловците, и си мислех с възторг и изумление за своята неочаквана любов. На „Призрак“ вече се бях научил да спя здрав, дълбок сън и ето че песните и виковете заглъхнаха някъде в далечината, очите ми се затвориха и съзнанието ми потъна в небитието на съня.

Не зная какво ме бе събудило и изхвърлило от леглото, но когато дойдох на себе си, бях вече на крака. Сънят бе изчезнал, целият треперех от предчувствието за някаква опасност — предчувствие, което кънтеше в душата ми като зов на тръба. Отворих вратата. Светлината на лампата в каюткомпанията бе намалена. Видях Мод, моята Мод; тя отчаяно се бореше в зверската прегръдка на Вълка Ларсен. Видях как напразно се мяташе и опитваше да се освободи, опирайки ръце и глава в гърдите му. Видях всичко това и в същата минута скочих към тях.

Вълка Ларсен повдигна глава и аз го ударих с юмрук в лицето, но това бе слаб удар. Той зарева като разярено животно и ме отблъсна с ръка. Само ме побутна с китката си и все пак силата му бе тъй чудовищна, че отлетях настрана, блъснах се във вратата на каютата, в която по-рано спеше Мъгридж, и вратата се разби на парчета. С усилие се измъкнах изпод натрошените дъски, изправих се на крака и не чувствувайки никаква болка освен изпълнилата ме безумна ярост, отново се хвърлих срещу Ларсен. Струва ми се, че сега и аз изревах, като хванах дръжката на камата си.

Но нещо се бе случило. Капитанът и Мод Брюстър бяха се поотдалечили един от друг. Приближих се към него, вдигнах ножа, но ръката ми увисна във въздуха. Беше ме поразила настъпилата промяна. Мод стоеше, изправена до стената, като се подпираше о нея с едната си ръка, а Ларсен залиташе, закрил очи с лявата си ръка, а с дясната неуверено опипваше пътя пред себе си като зашеметен. Най-после той докосна стената и изглежда, че при това съприкосновение с нея изпита някакво успокоение — не само защото бе разбрал къде се намира.

Тогава пак ми притъмня пред очите. Всички понесени от мен обиди и унижения, всичко, което аз и другите бяхме изстрадали от Вълка Ларсен, нахлу в мене като някаква светлина и в миг съзнах колко чудовищно е самото съществуване на този човек. В сляпа, безумна ярост се хвърлих върху него и забих ножа в рамото му. Веднага почувствувах, че само леко съм го наранил — ножът едва бе докоснал плешката му, — затова го извадих, с намерение да го забия на по-опасно място.

Но Мод, която бе видяла всичко, неочаквано извика:

— Не, не трябва! За бога, не трябва!

Отпуснах ръка, но само за миг. Отново замахнах с ножа и Вълка Ларсен несъмнено би загинал, ако Мод не бе застанала помежду ни. Ръцете й се обвиха около мене, косите й погалиха лицето ми. Кръвта ми закипя някак особено, но и яростта ми избухна с удвоена сила. Тя ме погледна смело в очите.

— Заради мене! — помоли ме тя.

— Заради вас трябва да го убия! — извиках аз, като се опитах да освободя ръката си, без да й причиня болка.

— Успокойте се! — каза тя и сложи леко пръсти на устните ми.

Дори и тогава, в състоянието ми на ярост, почувствувах колко сладостно, тъй много сладостно бе усещането от допира на нейните пръсти и бих ги целунал, но не посмях.

— Моля ви, много ви моля! — настояваше тя и аз почувствувах как нейните думи ме обезоръжаваха и че отсега нататък щеше да бъде все така.

Отдръпнах се от нея, сложих камата в ножницата и погледнах към Вълка Ларсен. Той все още притискаше челото си с лявата си ръка. Тя покриваше също и очите му. Главата му беше клюмнала. Той целият се бе отпуснал, сякаш бе останал без кости, гръбнакът му се преви, огромните му рамене се наклониха напред и се свиха.

— Ван Уейдън! — хрипливо извика той с някаква уплаха в гласа си. — Хей, Ван Уейдън, къде сте?

Погледнах Мод. Тя мълчаливо ми кимна с глава.

— Тук съм — отговорих, като се приближих до него. — Какво има?

— Помогнете ми да седна — рече Ларсен със същия хриплив, уплашен глас. — Аз съм болен, много съм болен, Хъмп! — добави той, като пусна ръката ми и потъна в креслото.

Той се наведе надолу към масата, зарови глава в ръцете си и от време на време я клатеше наляво-надясно, като че от болка. Когато я повдигна, забелязах, че по челото му, до самите коси, бяха избили едри капки пот.

— Болен съм, много съм болен! — повтори той няколко пъти.

— Но какво ви е? — попитах го, като сложих ръка на рамото му. — С какво мога да ви помогна?

Ларсен обаче отърси ръката ми с раздразнение и аз дълго стоях до него мълчаливо. Мод ни наблюдаваше уплашена и разтреперана. Не можехме и да си представим какво се бе случило с него.

— Хъмп! — продума той след време. — Трябва да си легна. Дайте ми ръката си. Скоро ще се оправя. Навярно това е от проклетото главоболие. Винаги съм се страхувал от него. Имах някакво предчувствие… Не, глупости, аз сам не зная какво говоря! Помогнете ми да си легна!

Но когато го сложих на леглото, той пак зарови глава в ръцете си и напускайки каютата му, аз го чух да повтаря:

— Болен съм, много съм болен!

Като излязох, Мод ме погледна въпросително.

— Нещо му се е случило, но какво, не зная — казах аз. — Той е безпомощен и изплашен, струва ми се, за пръв път в живота си. И разбира се, всичко е станало още преди да го ударя с ножа, който само го е одраскал. Вие трябва да сте видели по-добре какво се е случило.

Тя поклати отрицателно глава.

— Нищо не съм видяла. И за мене всичко това е загадка. Той изведнъж ме пусна и политна назад. Но какво да правим сега? Какво да правя аз?

— Моля ви, почакайте докато се върна — отговорих аз. Излязох на палубата. Луис беше на руля.

— Отивай да спиш! — казах му аз, като заех мястото му.

Той с охота се подчини и аз останах сам. Мъчейки се да правя колкото може по-малко шум, аз вдигнах топселите, спуснах бом-кливера и стаксела, преместих кливера на подветрената страна и свих грота. След това се върнах долу при Мод. Като й направих знак да мълчи, влязох в каютата на Ларсен. Той лежеше в същото положение, в което го бях оставил, главата му все още продължаваше да се мята от една страна на друга.

— С какво бих могъл да ви помогна? — попитах го аз. Отначало той нищо не отговори, но когато повторих въпроса си, отвърна:

— Не, не, нищо ми няма! Оставете ме сам до сутринта.

Когато се обърнах да изляза, видях, че той отново затръска глава ту наляво, ту надясно. Мод търпеливо ме очакваше и с радост и възхищение забелязах царствената поза на главата й и спокойната светлина в очите й. Те бяха така спокойни и уверени, както и нейната душа.

— Готова ли сте да ми поверите живота си и да се отправите с мене на едно пътешествие от около шестстотин мили? — попитах я аз.

— Искате да кажете… — попита тя и аз разбрах, че бе отгатнала.

— Да — отговорих аз, — Искам да кажа, че не ни остава нищо друго освен откритото море.

— Това се отнася само за мене, нали? Вие сте тук в безопасност, както и преди.

— Не, единственото спасение за нас двамата е да избягаме с една от лодките! — твърдо повторих аз. — Облечете се моля, колкото може по-топло и веднага съберете всичко, което искате да вземете със себе си.

И когато тя се отправи към каютата си, добавих: — И побързайте!

Складът се намираше непосредствено под каюткомпанията. Взех свещ, отворих капака, спуснах се долу и почнах да ровя из корабните запаси, подбрах само най-необходимото — главно консервирани храни. И когато всичко бе готово, към мене се протегнаха две нежни ръце, за да поемат това, което им подавах.

Работехме мълчаливо. Запасихме се също с одеяла, ръкавици, непромокаеми дрехи, шапки — туй, което имаше на кораба. Предстояха ни тежки изпитания — да се впуснем с малка лодка в такова бурно море; трябваше по някакъв начин да се защитим от студа, дъжда и от силния вятър.

Действувахме с трескава бързина. Пренасяхме нашата плячка и я трупахме някъде посред палубата. Мод, чиито физически сили едва ли представляваха някакво положително качество, дотолкова се изтощи, че трябваше да седне на стъпалата на юта. Това обаче не й помогна и тя се изтегна по гръб върху твърдата палуба, протегна ръце и отпусна цялото си тяло. Спомних си, че така си отдъхваше понякога и сестра ми и бях сигурен, че и Мод скоро ще възстанови силите си. Знаех също, че навярно ще ни потрябва и някакво оръжие, и се върнах в каютата на Ларсен за неговата винтовка и ловджийска пушка. Попитах го нещо, но той не отговори, макар че не спеше и все още продължаваше да клати глава.

— Сбогом, Луцифер! — прошепнах аз и тихичко затворих зад себе си вратата.

Сега ми предстоеше да се снабдя и с амуниции; това не беше трудно, макар че за тази цел трябваше да сляза в кубрика на ловците, там се съхраняваха сандъчетата с патрони, които те вземаха със себе си на лодките, когато слизаха на лов. Задигнах две сандъчета под самия нос на разгулната компания.

Оставаше още да се спусне лодката — не тъй лека задача за сам човек. След като я отвързах, закачих лодката първо на носовата кука, после на кърмовата и успях да я отделя от палубата. После, отпускайки внимателно ту едното, ту другото въже, оставих я да виси на две-три стъпки от водата, до самия борд на кораба. Проверих дали платното, веслата и вилките бяха на място. Важно нещо, разбира се, бе и запасът от прясна вода и аз задигнах бъчонките от всички останали лодки. Тъй като лодките бяха девет, у нас се оказа достатъчен запас от вода, а също и баласт. Впрочем, заедно с всичките други неща, които вече бях отделил и приготвил, имаше опасност и да претоваря лодката.

Докато Мод ми подаваше провизиите и аз ги нареждах на дъното на лодката, на палубата излезе един матрос. Той постоя известно време на наветрената страна (ние спуснахме лодката откъм подветрената), после бавно се затътри към средата на палубата, където постоя още малко с лице към вятъра и с гръб към нас. Аз се притаих на дъното на лодката, сърцето ми силно тупаше. В това време Мод лежеше съвсем неподвижно в сянката на фалшборда61. Ала матросът не се и обърна към нас: като се протегна и прозина високо, той се упъти към бака и се скри надолу в люка.

След няколко минути свършихме с товаренето и аз спуснах лодката във водата. Когато помагах на Мод да се прехвърли над перилото, почувствувах я тъй близо до себе си, че едва се сдържах да не извикам: „Обичам ви!“. Наистина Хъмфри Ван Уейдън се е влюбил най-после, помислих си аз, когато пръстите й се вплетоха в моите, докато й помагах да слезе в лодката. С едната си ръка се държах за перилото, а с другата я поддържах цялата — нещо, което ме изпълни с чувство на гордост. Нямах тая сила преди няколко месеца, когато се сбогувах с Чарли Фъръсет и отплавах за Сан Франциско със злополучния „Мартинец“.

Когато една вълна повдигна лодката, краката й докоснаха дъното и аз пуснах ръцете й. Сетне откачих въжетата от макарите и сам скочих при нея. Никога през живота си не бях гребал, но сега бързо поставих веслата във вилките и с цената на големи усилия успях да отдалеча лодката от „Призрак“. След това се опитах да вдигна платното. Много пъти бях виждал как ловците и кормчиите вдигаха платната, но сам аз за пръв път се залавях за тая работа. Ако за тази цел на тях им трябваха две минути, то на мене не ми стигнаха и двадесет, но в края на краищата успях да поставя платното на мястото, да го опъна и като хванах руля с две ръце, обърнах лодката по посока на вятъра.

— Право пред нас — забелязах аз — лежи Япония!

— Хъмфри Ван Уейдън — продума тя, — вие сте храбър мъж!

— Не — отговорих аз, — вие сте храбра жена!

Като че ли по даден знак ние едновременно се обърнахме, за да хвърлим последен поглед към „Призрак“. Ниският му корпус се повдигаше и поклащаше откъм нашата страна: платната призрачно се очертаваха в мрака, а завързаният рул изскърцваше, когато в кораба се удряше някоя вълна. После неговите очертания постепенно изчезнаха, звуковете заглъхнаха и ние се озовахме сами сред тъмния океан.