Морският вълк

Глава IV

Всички мои старания да се приспособя към новата за мене среда на тюленоловния кораб „Призрак“ представляваха непрекъсната верига от унижения и страдания. Готвачът, когото екипажът наричаше „доктор“, ловците — Томи, а Вълка Ларсен — Куки, изведнъж стана съвсем друг човек. Промяната в моето положение рязко повлия и на неговото отношение към мене. Колкото раболепен и подмилкващ се беше преди, толкова сега проявяваше деспотизъм и нахалство. За него аз не бях вече изтънчен благородник с „нежна като на госпожица кожа“, а най-обикновен и за нищо негоден юнга.

Той настояваше, колкото и да беше глупаво, да го наричам „мистър Мъгридж“, а държането и обноските му, когато ме въвеждаше в длъжностите ми, бяха непоносимо груби. Освен работата в каюткомпанията с нейните четири малки каюти аз трябваше да помагам в кухнята и моето пълно невежество в такива прояви като белене на картофи или миене на мръсни тенджери бе за него неизчерпаем източник на учудване и подигравки. Той отказваше да вземе под внимание какъв съм бил дотогава и на какъв живот бях свикнал. Изглеждаше, че това съвсем не го интересува. И трябва да призная, че преди още да се свърши денят, аз вече го мразех по-силно, отколкото съм мразил когото и да било през живота си.

Този първи ден ми се стори още по-тежък, защото „Призрак“ с прибрани платна (с подобни термини се запознах едва по-късно) летеше под напора на „виещия югоизточен вятър“, както го наричаше мистър Мъгридж. В пет и половина под негово ръководство аз подредих масите в каюткомпанията, сложих поставките, които се употребяваха при лошо време, а след това започнах да пренасям чая и храната от кухнята. Във връзка с това не мога да не разкажа за моите първи преживявания при силното люлеене на кораба.

— Отваряй си очите или ще се залееш! — посъветва ме мистър Мъгридж, когато излизах от кухнята с голям чайник в едната ръка и с няколко пресни хляба под другата. Един от ловците, висок, разпуснат момък на име Хендерсън, тъкмо в тоя момент възлизаше от „трета класа“ (така те наричаха на шега своето място за спане в средната част на кораба) към каюткомпанията. Вълка Ларсен стоеше на кърмата с неизбежната пура в уста.

— Ето я, иде! Дръж се! — извика готвачът.

Спрях, тъй като не знаех какво именно идеше и чух как вратата на кухнята с трясък се тръшна зад мене. Сетне видях как Хендерсън като луд се хвърли към грот-вантите, по които се покатери и за миг се озова високо над главата ми. Видях също как една грамадна вълна, като се въртеше и пенеше, се надвеси застрашително над борда. Аз се намирах точно срещу нея. Умът ми работеше бавно — всичко ми беше така ново, непознато и странно. Разбрах само, че съм в опасност и застанах треперещ на мястото си. Тогава Вълка Ларсен ми извика от кърмата:

— Улови се за нещо!… Ах ти, Хъмп17!

Но беше вече късно. Спуснах се към вантите, за които бих могъл да се хвана, обаче в това време водната стена падна отгоре ми. Какво се случи след това и на мене самия не ми бе ясно. Намерих се под водата, задушавах се, потъвах. Палубата изчезна изпод краката ми и аз полетях нанякъде, като се обърнах няколко пъти през глава. Два-три пъти се блъснах в твърди предмети, а веднъж се ударих страшно в коляното. След това вълната изведнъж се оттегли и аз отново задишах чист въздух. Бях отнесен от наветрената18 страна на борда през кухнята, покрай стълбата за кубрика към подветрената страна, до дупките на палубата, през които изтичаше водата Почувствувах адски болки в удареното си коляно. Не можех да стъпя на този крак или поне така ми се стори — бях уверен, че кракът ми е счупен. Но готвачът викаше след мене от вратата на кухнята:

— Ей, ти! Цяла нощ ли ще се бавиш навън? Къде е чайникът? Зад борда ли го изтърва? Жалко! По-добре да беше си строшил главата!

Успях криво-ляво да се изправя на крака и закуцуках към кухнята. Огромният чайник се намираше все още в ръката ми и аз го подадох на готвача. Но той започна да негодува или по-право престори се, че негодува.

— Ех, че си глупак! Бих желал да знам за какво те бива! А? Не може и малко чай да занесе, без да го разлее! Сега ще трябва отново да топля вода. Но защо подсмърчаш такъв? — нахвърли се той срещу мене в нов пристъп на ярост. — О, ударило си крачето, клетото мамино детенце!

Не подсмърчах, не охках, макар че лицето ми сигурно е било изкривено от болка. Събрах всички сили, стиснах зъби и почнах да подскачам от кухнята до каюткомпанията и обратно без по-нататъшни инциденти. Последиците от тази случка за мен бяха две: първо, удареното коляно, което никой не превърза и от което страдах дълги месеци, и, второ, прякорът „Хъмп“, с който Ларсен ме нарече от кърмата. След това никой вече не се обръщаше към мене другояче; самият аз дотолкова свикнах с новото си име, че почнах мислено да се наричам Хъмп, да мисля за себе си като за Хъмп, като че ли бях кръстен така още от рождение.

Съвсем не беше лесно да се прислужва на масата, около която седяха Вълка Ларсен, Иохансен и шестимата ловци. Преди всичко каюткомпанията бе тясна и аз с мъка се движех из нея, още повече, че корабът яростно се клатушкаше от една страна на друга. Но от всичко най-много ме огорчаваше пълното равнодушие на хората, които обслужвах. Усещах през дрехите си как коляното ми отичаше все повече и повече и от болки ми се виеше свят. В огледалото, окачено на стената на каюткомпанията, от време на време виждах собственото си бледо, изкривено от болка лице. Навярно всички добре забелязваха моето окаяно положение, но никой не заприказва с мене, никой не ми обърна внимание, така че по-късно, когато миех съдовете, бях почти благодарен на Вълка Ларсен, който каза:

— Не се тревожете от такава дребна работа! След време ще свикнете! Може и да си останете малко куц, но все ще се научите да ходите! — И добави: — Това вие бихте нарекли парадокс, нали?

И той, види се, остана доволен, когато му кимнах с обичайното:

— Да, сър!

— Предполагам, че сте що-годе вещ по някои литературни въпроси? А? Добре! Друг път ще поговоря с вас!

И без да ми обърне внимание, той ми даде гръб и се изкачи на палубата.

Вечерта, след като бях извършил безкрайно много работа, ме изпратиха да спя в кубрика при ловците, дето се настаних на един свободен нар. Радвах се, че се отървах от отвратителното присъствие на готвача и че ще мога да дам отмора на краката си. За моя изненада дрехите бяха изсъхнали на гърба ми, ала аз не забелязах в себе си никакви признаци на простуда — нито от последната морска баня, нито пък от продължителното стоене във водата след потъването на „Мартинец“. При обикновени обстоятелства след всичко преживяно навярно би трябвало да остана на легло и да прибегна до грижите на опитна болногледачка.

Но болката в удареното коляно ставаше все по-непоносима. Доколкото можах да разбера от силното подуване, капачето на коляното се бе изместило. Докато седях на нара и разглеждах коляното си (и шестимата ловци бяха в кубрика, пушеха и високо разговаряха), Хендерсън му хвърли бегъл поглед.

— Мръсна работа! — забеляза той. — Вържи го с някакъв парцал и ще мине!

И нищо повече. А ако това ми се бе случило на сушата, аз бих лежал в меко легло, за мене би се грижил някои хирург, който несъмнено би предписал пълна почивка. Но все пак трябва да отдам нужната справедливост на тия хора: колкото безразлични бяха към моите страдания, толкова безразлични бяха те и към себе си, когато ги сполетеше някаква беда. Това според мене се дължеше преди всичко на навика и после на обстоятелството, че те не бяха тъй чувствително устроени. Напълно съм убеден, че човек с по-изтънчена нервна система и с по-силна чувствителност би страдал двойно или тройно повече от тях при едно и също нараняване.

Макар и да бях капнал от умора, болката в коляното не ми позволяваше да заспя. С голяма мъка успявах да задържам стенанията си. У дома, разбира се, аз бих се отпуснал на воля, но тази нова и примитивна обстановка неволно ме принуждаваше да бъда суров и сдържан. Хората около мене, подобно на диваците, се отнасяха стоически към важните неща, а що се отнася до дребните, бяха като деца.

По-#късно имах случая да видя как Керфут, един от ловците, си загуби пръста, който беше смазан на пихтия, и все пак човекът не издаде никакъв звук, не се промени дори и изразът на лицето му. Но вместо това много пъти виждах същия този Керфут да изпада в дива ярост за най-малките дреболии.

Ето го и сега — кряска, реве, размахва ръце и отчаяно ругае, и то само защото не могат да се споразумеят с друг един от ловците дали малките тюленчета знаят да плуват още от рождение. Керфут твърдеше, че това умение малките тюленчета притежавали още с появяването си на този свят, а другият ловец, Латимер, мършав янки с хитри, силни, опънати очи, поддържаше обратното — че малките тюленчета именно затова се раждали на сушата, защото не умеели да плуват, и че майките им трябвало да ги учат на този мурафет точно тъй, както и птиците учат своите птичета да летят.

През това време останалите четирима ловци — кой облегнат върху масата, кой излегнат на леглото — бяха оставили двамата противници да спорят. Но те слушаха с голям интерес и от време на време страстно вземаха страна в спора. Понякога всички почваха да говорят изведнъж и тогава гласовете им се блъскаха насам-натам в тясното помещение и звучаха като театрален гръм. И колкото по-несъществен беше предметът на техния спор, толкова по-наивни и детински бяха техните доводи. Или по-право, доводите бяха малко, дори никакви. Техният метод на спор се състоеше в това да отстояват, потвърждават или да отричат. В това се и състоеше цялото им изкуство да спорят. Дали новородените тюленчета знаят да плуват, или не, ловците се опитваха да докажат просто като изказваха собственото си мнение с войнствен вид и го съпровождаха с остри нападки срещу своя противник, като не забравяха да атакуват неговото мнение, умствените му способности, произхождението и неговото минало. Противното мнение биваше изказвано по съвършено същия начин. Разказвам всичко това, за да покажа умствения уровен на хората, с които бях принуден да общувам. Интелектуално те бяха деца, макар и външно да приличаха на възрастни мъже.

И през цялото време непрекъснато пушеха — пушеха евтин, зловонен тютюн. В кубрика просто не можеше да се гледа от дим; този дим заедно със силното клатушкане на борещия се с вълните кораб несъмнено биха ме тръшнали на леглото от морска болест, ако бях предразположен към нея. Аз и без това чувствувах, че ми се повръща, при все че причината за това гадене можеше да бъде както болката в крака ми,така и крайната ми преумора.

Лежах и размишлявах и естествено мислите ми се въртяха преди всичко около самия мене и положението, в което бях изпаднал. Наистина, невероятно, нечувано! Аз, Хъмфри Ван Уейдън, учен и с ваше позволение любител на изкуствата и литературата, съм принуден да се търкалям тук в някакъв си кораб, който пътува на лов за тюлени в Берингово море. Юнга! Никога в живота си не бях извършвал каквато и да е тежка физическа работа, а още по-малко — кухненска работа! Бях водил спокоен, лишен от събития заседнал живот — живот на учен и самотник със сигурен и приличен доход. Бурните преживявания и разните видове спорт никога не ме бяха привличали. Винаги съм бил книжен червей, както и ме наричаха моите сестри и баща ми още когато бях дете. Само веднъж в живота си тръгнах на излет, но напуснах компанията още в началото и се върнах към удобствата на заседналия живот. И ето че сега пред мене се откриваше нерадостната и безкрайна перспектива да нареждам масата, да беля картофи и да мия съдове. А и физически не бях здрав. Лекарите непрекъснато ме уверяваха, че имам великолепно тяло, което обаче никога не съм развивал чрез упражнения. Мускулите ми бяха слаби и меки като у жена — така поне ми казваха лекарите, когато се опитваха да ме убедят, че трябва да се захвана сериозно с гимнастически упражнения. Но аз предпочитах да развивам мозъка вместо тялото си и ето — сега се намерих съвсем неподготвен за суровия живот, който ми предстоеше.

Това беше само една част от нещата, които премислих, и то с цел да се оправдая предварително във връзка с жалката и безпомощна роля, която ми бе съдено да играя. Мислех също за майка си и сестрите си и си представях тяхната мъка. Та нали и аз съм една от жертвите на потъналия „Мартинец“, един от безследно изчезналите! Пред очите ми изпъкваха ясно заглавията на вестниците, виждах как приятелите ми от университетския клуб клатят глави и казват: „Горкият момък!“. Виждах и Чарли Фъръсет в минутата, когато си вземах сбогом през онова паметно утро, как той, излегнат в халат върху кушетката до прозореца, изричаше като оракул своите песимистични епиграми.

А в това време корабът „Призрак“ се гмуркаше, изкачваше се по движещите се водни възвишения, потъваше в разпенени долини и си проправяше път все по-далеч и по-далеч към сърцето на Тихия океан, като отнасяше и мене на борда си. Слушах как навън бучи вятърът. Неговият глух вой едва долиташе до слуха ми. От време на време по палубата над главата ми се разнасяше тропот на нечии стъпки. Около мене всичко скърцаше непрекъснато, дървените подпори и съоръжения пъшкаха, стенеха и се оплакваха на хиляди гласове. Ловците все още продължаваха да спорят и да крещят като някакви човекоподобни земноводни същества. Въздухът беше пълен с ругатни и непристойни думи. Виждах възбудените им гневни лица, чиято грубост се подчертаваше от бледожълтата светлина на лампите, полюшваше се насам-натам заедно с кораба. През облаците дим наровете изглеждаха като леговища на животни в някаква менажерия. По стените висяха непромокаеми дрехи и морски ботуши, а тук-там върху рафтовете лежаха карабини и сачмалийки. Всичко това ми напомняше картини из живота на пирати и морски разбойници от преди много години. Моето въображение се разгорещи и не ме остави да заспя. А това беше дълга, дълга, досадна и тъжна, и много дълга нощ.