Морският вълк

Глава XXII

Когато Мод Брюстър се отправи към мене, аз вече знаех за какво ще стане дума. Цели десет минути я наблюдавах как сериозно разговаря с механика и като й направих знак да мълчи, отведох я по-далеч от кормчията. Лицето й бе бледо, но издаваше решителност, очите й — разширени от вълнение — изглеждаха особено големи и втренчено ме гледаха. Почувствувах някакво смущение, дори страх, защото разбрах, че тя се готвеше да вникне в душата на Хъмфри Ван Уейдън, а в това отношение Хъмфри Ван Уейдън едва ли имаше с какво да се гордее, откакто бе попаднал на „Призрак“.

Стигнахме края на юта, където тя се обърна и ме погледна право в лицето. Аз се озърнах наоколо — няма ли да ни чуе някой?

— Какво има? — попитах тихо, но решителният израз на лицето й не се смекчи.

— Готова съм да допусна — започна тя, — че това, което се случи днес, беше просто един нещастен случай, но аз току-що говорих с мистър Хаскинс. Той ми разказа, че в същия ден, в който ни спасихте, докато аз съм спала долу в каютата, двама матроси са били удавени, нарочно удавени — просто убити.

В гласа и прозвуча настойчив въпрос и тя с укор ме гледаше, като че ли аз бях виновен за това злодеяние или поне бях негов съучастник.

— Казали са ви самата истина — отговорих аз, — двамата матроси бяха убити.

— И вие допуснахте това! — извика тя.

— По-право не бях в състояние да попреча на това — отговорих все тъй любезно.

— Но опитахте ли се да попречите? — попита тя, като подчерта думата „опитахте“ и в гласа й прозвуча макар и слаба надежда. — Не, вие не сте опитали! — продължи бързо тя, като предусети моя отговор. — Но защо?

Свих рамене.

— Не забравяйте, мис Брюстър, че вие сте още съвсем нов обитател на този малък плаващ свят и че още не познавате законите, които действуват тук. Вие носите със себе си известни възвишени понятия за хуманност, чест, благородство и тем подобни, но скоро ще се убедите, че тук за тях няма място. — И след като въздъхнах неволно, добавих: — Аз сам се убедих в това.

Тя недоверчиво поклати глава.

— Какво бихте ме посъветвали в такъв случай? — попитах аз. — Да взема нож или пушка, или брадва и да убия този човек?

Тя се отдръпна малко назад.

— Само това не!

— Тогава какво да сторя? Да убия себе си?

— Защо говорите само за физическо въздействие? — запротестира тя. — Нали съществува също и нравствено мъжество, което всякога оказва своето влияние!

— А-ха! — усмихнах се аз. — Вие ме съветвате да не убивам нито него, нито себе си, а да го оставя той да ме убие! — И без да й дам възможност да възрази, продължих: — Нравственото мъжество е безполезна проява на този малък плаващ свят. У Лич, един от убитите, това нравствено мъжество беше развито необикновено силно. Същото мога да кажа и за другия матрос, Джонсън. Но ето че то не само не им допринесе никаква полза, а ги и погуби! Същата съдба очаква и мене, ако реша да употребя малкото мъжество, останало все още в гърдите ми. Вие трябва да разберете, мис Брюстър, и то веднъж завинаги, че Ларсен не е човек, а чудовище! Той няма съвест. За него няма нищо свято, няма ужас, пред който би се спрял. Само по негова прищявка аз бях задържан насила от този кораб и само по негова прищявка съм още жив. Аз нищо не предприемам и не мога да предприема, защото съм роб на това чудовище така, както и вие сега сте негова робиня, защото искам да живея, както и вие искате да живеете, и още, защото не съм в състояние да се боря с него и да го победя, както и вие не ще можете да сторите това.

Тя мълчеше и очакваше да продължа.

— И какво остава? В този случай аз съм слабият. Аз мълча и понасям всякакви унижения, така и вие трябва да мълчите и да търпите всякакви унижения. И това е разумно. Това е най-доброто нещо, което можем да сторим, ако искаме да живеем. Победата не винаги е на страната на силния. Ние нямаме сили да се борим открито с него, затова сме длъжни да се преструваме и ако можем, да го сразим с хитрост. Това бих ви посъветвал да направите и вие. Зная, че моето положение е опасно, но вашето — откровено казано — е още по-опасно. Ние трябва да стоим един до друг, да действуваме заедно, но да държим нашия съюз в тайна. Аз не ще мога открито да ви защищавам и каквито и оскърбления да бъдат отправени към мене, вие трябва да се показвате безразлична. Ние не трябва да предизвикваме сцени с този човек, нито да противоречим на волята му. Освен това трябва да му се усмихваме и да се държим любезно с него, колкото и неприятно да ни е това.

Тя прокара ръка по челото си и продума:

— Все пак аз нищо не разбирам!

— Трябва да правите това, което ви казвам — прекъснах я решително, защото забелязах, че Вълка Ларсен, който се разхождаше по палубата и разговаряше с Латимер почна да поглежда към нас. — Послушайте ме и не след дълго ще разберете, че съм прав.

— Но какво все пак трябва да правя? — попита тя, забелязвайки тревожния поглед, който хвърлих към Вълка Ларсен; изглежда, че моята сериозност й бе направила силно впечатление — нещо, което можеше само да ме поласкае.

— Преди всичко забравете за каквото и да било нравствено мъжество — бързо казах аз. — Не навличайте върху себе си гнева на този звяр. бъдете любезна с него, разговаряйте с него, обсъждайте въпроси по литература и изкуство — той обича това. Ще откриете, че е внимателен слушател и съвсем не глупав човек. И за ваше собствено добро помъчете се да не ставате свидетел — доколкото можете — на зверствата, които се извършват на кораба. Тогава ще ви бъде по-леко да играете ролята си.

— Значи, трябва да лъжа! — с негодувание рече тя. — Да лъжа с думи и дела!

Вълка Ларсен остави Латимер и се отправи към нас. Аз изпаднах в отчаяние.

— Разберете ме, разберете ме, моля ви! — прекъснах я с тих глас. — Целият ви жизнен опит нищо не струва тук! Трябва да почнете отначало. Да, зная, много добре виждам, че вие сте привикнали да подчинявате хората на себе си само с помощта на очите си, които излъчват и вашето нравствено мъжество. Вие вече ме покорихте с очите си, направихте ме свой роб. Но не се опитвайте да въздействувате по този начин и на Вълка Ларсен. По-лесно би ви се удало да укротите лъв, а този човек само ще ви се присмива. Той ще … Аз винаги ще се гордея с това, че открих този талант — казах аз, променяйки темата на разговора, когато Вълка Ларсен стъпи на юта и се приближи до нас. — Редакторите се бояха от него, а издателите не искаха и да чуят името му. Но аз не сгреших в моята оценка: неговият гений и моите предсказвания напълно се оправдаха, когато той издаде своята великолепна „Ковачница“.

— И като си помисли човек, че това бяха само вестникарски стихове … — бързо додаде тя.

— Да, по една случайност те наистина се появиха най-напред в един вестник — отговорих аз, — но не защото редакторите на списанията не са имали възможност да се запознаят с тях.

— Говорим за Харис — обърнах се аз към Вълка Ларсен.

— О, Да — съгласи се той. — Помня неговата „Ковачница“. Поемата е пълна с много красиви чувства и непоколебима вяра в човешките илюзии. Сетих се, мистър Ван Уейдън, добре ще е да прегледате готвача, той е неспокоен и се оплаква от силни болки.

И тъй, мене най-безцеремонно ме отстраниха от юта: оказа се, че Мъгридж спи дълбоко от морфина, който бях му дал. Не бързах да се върна обратно на палубата, а когато сторих това, зарадвах се, като видях мис Брюстър заета в оживен разговор с Вълка Ларсен. Да наистина се зарадвах: тя бе послушала съвета ми. И все пак почувствувах някаква тъга — значи, тя е способна да върши това, което аз бях я помолил и което на нея й бе тъй неприятно!