Морският вълк

Глава XXXI

— Ще мирише — казах аз, — но пък ще държи топло и ще ви защити от дъжда и снега.

Ние оглеждахме току-що завършения покрив от тюленови кожи.

— Груб и нескопосан е, но ще върши работа, а това е главното — продължих аз, жадуващ да чуя някаква похвала от устата на Мод.

Тя плесна с ръце и каза, че е много доволна.

— Само че тук е тъмно — добави тя след минутка и раменете й неволно потръпнаха.

— Трябваше да ми напомните да оставя прозорец, когато зидах стените — забелязах аз, — хижата се строеше за вас и вие трябваше да помислите за това навреме.

— Но нали знаете: аз никога не виждам очевидното — засмя се тя. — Освен това вие винаги можете да пробиете дупка в стената.

— Наистина! Съвсем не мислех за това — отговорих аз и поклатих важно глава. — Но вие, изглежда, сте забравили да поръчате стъкла за прозореца, нали? Трябва само да позвъните в магазина — Ред. 44–51, ако не се лъжа — и да им кажете размера и вида на стъклата.

— Това ще рече?… — започна тя.

— Че няма да има прозорец.

Тъмна и неприветлива беше тази хижа. В цивилизования свят тя би могла да послужи само за кочина, но за нас, след мъчителните дни, прекарани в откритата лодка, представляваше малко, уютно убежище. След като отпразнувахме заселването в новото жилище под светлината на памучно фитилче, потопено в тюленова мас, почнахме да се запасяваме с храна за зимата и да строим втора хижа. Сега за нас бе обикновено нещо да тръгнем сутринта с лодката, а към обед да се върнем с пълен товар тюлени. После, докато аз работех на новата хижа, Мод топеше мас и поддържаше бавен огън под нарязаното месо; сега и ние направихме същото — изрязахме тюленовото месо на дълги, тънки парчета, окачихме ги над огъня и те се изсушиха превъзходно.

Изграждането на втората хижа беше по-лесно, тъй като я пристроих към първата, издигайки само три стени. Но все пак имаше страшно много работа. Ние с Мод се трудехме по цял ден, без да щадим силите си, и спяхме като пребити. И все пак Мод ме уверяваше, че никога в живота си не се е чувствувала тъй здрава и силна. Същото бих могъл да кажа и за себе си, но Мод беше нежна и крехка като цвете и аз много се страхувах, че нейното здраве няма да издържи. Често я виждах, капнала от умора, да ляга на пясъка и да си почива с разперени ръце, както бе свикнала. После се изправяше на крака и работеше повече от всякога. Просто не можех да разбера откъде вземаше тия сили.

— Помислете само каква дълга почивка ще имаме през зимата! — отговаряше тя, когато я съветвах да не се преуморява. — Тогава просто ще се молим за някаква работа. Вечерта, когато и над моята хижа бе сложен покрив, ние осветихме и това жилище. Трети ден вече ревеше страшен вятър; той се появи откъм югоизток, после се превърна в северозападен и сега духаше право срещу нас. Прибоят яростно се удряше в бреговете на външния залив и дори в нашето тихо пристанище се появиха доста големи вълни. Скалистият хребет на острова не ни запазваше от вятъра, който фучеше тъй страшно около хижата, че почнах да се страхувам дали стените ще издържат. Покривът, изопнат като кожата на барабан, сега почна да се свива и разпъва при всеки пристъп на вятъра и в стените, незапълнени добре с мъх, сега, както предполагаше Мод, се откриха множество дупки. Ала тюленовата мас ярко гореше и на нас ни беше топло и уютно.

Това бе наистина приятна вечер и ние едногласно решихме, че това са първите ни часове на светско развлечение, откакто бяхме попаднали на Острова на усилията. На душите ни беше леко. Не само се бяхме примирили с мисълта за суровата зима, но се бяхме и подготвили за нея. Тюлените можеха сега всеки ден да се отправят в своето тайнствено пътешествие на юг — това вече не ни безпокоеше. Да, и бурите вече не ни плашеха. Не се съмнявахме, че ще ни бъде сухо, топло и приятно, а освен това разполагахме и с най-разкошните меки матраци, приготвени от мъх. Това бе изобретение на Мод и тя сама бе тичала да събира мъх. Тая нощ за пръв път щях да легна върху такъв матрак и предчувствувах, че ще спя още по-сладко, знаейки, че той е направен от нейните ръце.

Като си тръгваше към своята хижа, Мод се обърна към мене и с присъщата си загадъчност каза:

— Нещо ще се случи, нещо става! Просто предчувствувам. Нещо се приближава към нас. Иде към нас в тая минута. Не зная какво, но нещо иде!

— Хубаво или лошо? — попитах аз. Тя поклати глава.

— Не знам, но то е някъде наблизо.

И тя посочи навън към морето, откъдето идеше вятърът.

— Там бушува буря — разсмях се аз. — Предпочитам да съм тук и никак не завиждам на този, който би се опитал да слезе на брега в такава нощ. Да не би да се боите? — попитах, като станах да й отворя вратата.

Вместо отговор тя смело ме погледна в очите.

— И добре ли се чувствувате? Съвсем добре?

— Никога не съм се чувствувала по-добре — отвърна Мод.

Побъбрихме още малко и тя си отиде.

— Лека нощ, Мод! — продумах аз.

— Лека нощ, Хъмфри! — отговори тя.

Ето че почнахме да се наричаме по име и това стана съвсем неочаквано и от само себе си. В тоя миг аз едва не прегърнах Мод и не я притиснах до себе си. Разбира се, сигурно бих направил това при друга обстановка, в света, към който и двамата принадлежахме. Но тук нашите отношения не можеха да преминат тая граница и аз си останах сам в моята хижа, сгрят от съзнанието, че между мен и Мод се бяха появили и нови, безмълвни връзки, които досега не съществуваха.