Морският вълк

Глава XXXIII

Цял Ден очаквахме Вълка Ларсен да слезе на брега. Това бяха тревожни, мъчителни часове. Всеки миг един от нас хвърляше поглед към „Призрак“. Но той не дойде. Не се появи дори на палубата.

— Навярно има главоболие — рекох аз. — Оставих го да лежи на юта. Може да пролежи там цялата нощ. Ще отида да видя.

Мод ме погледна с молба.

— Не бойте се — успокоих я аз. — Ще взема револвера. Нали ви казах, че обрах всичкото оръжие от кораба.

— А ръцете му? Неговите страшни, чудовищни ръце! О, Хъмфри — възкликна тя, — аз се боя от него. Не отивайте, моля ви, не отивайте!

Тя сложи с молба ръката си върху моята и сърцето ми силно затуптя. Струваше ми се, че в тоя миг моите чувства можеха да бъдат отгатнати в очите ми. О, скъпа моя, любима! В нея имаше толкова женственост, привързаност и миловидност. Тя бе за мен слънчев лъч и съживителна роса, вливаше в жилите ми мъжество и вдъхновение. Обхвана ме неудържимо желание да я прегърна — желание, което веднъж изпитах сред стадото тюлени, но се сдържах.

— Няма да се излагам на никаква опасност — продумах аз. — Само ще надзърна през борда.

Тя развълнувано стисна ръката ми и ме пусна. Но мястото на палубата, където бях оставил Вълка Ларсен, сега бе празно. Той очевидно бе слязъл в каютата си. През тази нощ ние с Мод се сменявахме на пост, тъй като едва ли би могло да се предвиди какво би предприел Вълка Ларсен. Той беше способен на всичко.

Почакахме ден-два, но Ларсен не се показа.

— Тия негови главоболия… тия припадъци… — каза Мод на четвъртия ден — може да е болен, тежко болен. А може би е вече мъртъв? — и тъй като не отговорих нищо, добави: — Или пък умира.

— Така ще е по-добре — рекох аз.

— Но помислете, Хъмфри. И той също е човек. И умира тъй самотен.

— Може би — вметнах аз.

— Да, може би — продължи тя. — А ние нищо не знаем. Но ако наистина умира, ужасно е да го оставим така. Никога не бих си простила. Трябва да сторим нещо!

— Може би — повторих аз.

Почаках, докато се усмихвах в себе си и си мислех: „Това е то жената, не може да не се безпокои дори за човек като Вълка Ларсен. А къде останаха грижите й за мене? — продължих да си мисля аз. — Та нали само преди малко тя не ми позволяваше дори да надзърна през борда?“

Мод отгатна мисълта на мълчанието ми — тя бе достатъчно чувствителна и проницателна. А беше така прямодушна, както и проницателна.

— Трябва да отидете на кораба, Хъмфри, и да узнаете какво става там. А ако искате да се смеете над мене, имате моето разрешение и прошка.

Станах послушно и се отправих към брега.

— Бъдете предпазлив! — извика тя подире ми.

Махнах с ръка от полубака и скочих на палубата. Отидох към входа на каюткомпанията и извиках на Вълка Ларсен. Той ми отговори. Когато започна да се изкачва нагоре по стълбите, извадих револвера и не го изпуснах от ръка през цялото време, докато разговаряхме, но Ларсен не обърна никакво внимание на това. На глед той бе същият, какъвто го оставих, ала сега беше мрачен и мълчалив. Впрочем, няколкото думи, които разменихме, едва ли биха могли да се сметнат за разговор. Аз не го попитах защо не е слязъл на брега, нито пък той ме попита защо не съм се качвал на борда. Главата не го боляла, уведоми ме той, и без повече приказки го оставих.

Мод изслуша моето съобщение и облекчено въздъхна, а когато над корабната кухня се показа дим, съвсем се успокои. Димът продължаваше да се вие над кухнята и през следващите дни, а понякога и сам Вълка Ларсен се мяркаше за малко на палубата. Но това беше всичко. Той не се опита да слезе на брега. В това бяхме сигурни, защото не преставахме да дежурим през нощите. Очаквахме, че той ще предприеме нещо, че ще открие картите си — както се казва — и затова неговото бездействие ни учудваше и тревожеше.

Така измина цяла седмица. Нищо друго не ни интересуваше освен Вълка Ларсен; неговото присъствие ни подтискаше и изпълваше със страх, който ни пречеше да се занимаваме с нашата ежедневна работа.

Но в края на седмицата димът престана да се извива над кораба и Ларсен вече не се мяркаше на палубата. Забелязах, че Мод отново почна да се безпокои, но от боязливост, а може би и от гордост не повтори молбата си. В края на краищата в какво бих могъл да я упрекна? Тя беше преди всичко жена, и то жена, надарена с дълбоко чувство на алтруизъм. Освен това сам усещах някаква мъка при мисълта, че човекът, когото се бях опитал да убия, умира самичък, тъй близо до нас. Да, Ларсен бе прав. Нравствените закони на моето общество бяха по-силни от мен. Фактът, че той има ръце, нозе и тяло подобни на моите, ме караше да чувствувам известна отговорност, която не можех да пренебрегна.

Затова не дочаках повторната молба на Мод. Изведнъж открих, че ни липсва кондензирано мляко и мармалад, заявих, че отивам на борда. Забелязах, че Мод се колебаеше. Тя дори промърмори, че тия неща не са ни чак толкова нужни и че не си струва да се ходи за тях на кораба. И както по-рано бе отгатнала какво означаваше моето мълчание, така и сега разбра истинския смисъл на моите думи, разбра, че отивам на кораба не за мляко и мармалад, а заради нея, че отивам, за да я избавя от тревогата, която не успя да скрие.

Когато стъпих на борда, аз си свалих обущата и тръгнах безшумно по чорапи. Този път не извиках Вълка Ларсен. Спускайки се предпазливо по стълбата, открих, че в каюткомпанията няма никой. Вратата на неговата каюта беше затворена. Отначало исках да почукам, но след като поразмислих, реших да свърша най-напред работата, която уж ме бе заставила да дойда на кораба. Стараейки се да не вдигам шум, повдигнах капака на пода и го оставих настрана. Тъй като в склада имаше не само храна, но и бельо, не пропуснах случая да взема и няколко чифта долни дрехи.

Когато напуснах склада, откъм каютата на Вълка Ларсен се разнесе шум. Притаих се и се заслушах. Дръжката на вратата щракна. Инстинктивно и предпазливо отстъпих зад масата и вдигнах ударника на револвера. Вратата се отвори и той се показа на прага. Никога не бях виждал такова дълбоко отчаяние, каквото изразяваше лицето на Вълка Ларсен — силния, неукротим борец. Той стенеше и кършеше ръце като жена. После разтвори единия си юмрук и прокара длан по лицето си, сякаш бършеше паяжина.

— Боже мой! Боже мой! — отново простена той и в безграничното си отчаяние размаха юмруци над главата си.

Това бе ужасно. Треперех, по гръбнака ми лазеха тръпки и по челото ми избиваше студена пот. Има ли на света по-ужасно зрелище от вида на силен човек в момент на крайна слабост и отчаяние?

Но напрягайки удивителната си воля, Вълка Ларсен скоро се съвзе. Това действително бе крайно усилие от негова страна. Цялото му тяло се тресеше от напрежение. Сякаш ей сега щяха да му нанесат удар. Лицето му се свиваше и гърчеше, ала не успяваше да вземе предишния си вид. Ларсен отново вдигна юмруци и застена. Веднъж или Два пъти въздъхна дълбоко и зарида. Най-после успя да дойде на себе си. Отново видях предишния Вълк Ларсен, макар че в движенията му се чувствуваше едва забележима слабост и нерешителност. Той закрачи към стълбата така, както го бях виждал да прави много пъти и все пак в походката му се чувствуваше същата слабост и нерешителност.

И в този миг се уплаших за себе си — отвореният капак на склада лежеше право на пътя му. Ларсен веднага щеше да се досети за моето присъствие. Но същевременно ме досрамя, че може да ме открие в такова положение — скрит под масата от страх. И реших да предприема нещо, докато не е късно. Скочих бързо на крака и, струва ми се, съвсем несъзнателно заех предизвикателна поза. Ала Вълка Ларсен не ме забеляза, както не забеляза и отворения капак. И преди още да разбере в какво се състои работата или да направи нещо, той беше вече вдигнал крак над дупката, да стъпи в нея. Но когато кракът му не усети твърда опора, Вълка Ларсен изведнъж се преобрази и стана пак предишният. Другият му крак не бе успял да се откъсне от пода, когато неговите тигърски мускули се изпънаха и с един скок той се просна върху отсрещната стена на отвора, като при падането се удари в гърдите и в стомаха и безпомощно разпери ръце. Само след миг сви нозе и се търкулна настрана, право върху моя мармалад и долните дрехи.

Видях по лицето му, че усети нещо. Но преди още да успея да разбера какво именно, той сложи капака на мястото му и затвори входа на склада. Най-после разбрах всичко. Той мислеше, че ме е затворил в склада. Ларсен беше сляп, сляп като прилеп! Наблюдавах го с притаен дъх, за да не издам присъствието си. Той бързо се отправи към каютата си. Видях, че не успя изведнъж да напипа дръжката на вратата. Трябваше да се възползувам от този случай. Изтичах на пръсти през каюткомпанията и скочих на стълбата. В това време той се върна, като мъкнеше един тежък сандък, който постави върху затворения капак. Изглежда, че това не го задоволи, та донесе още един сандък и го намести върху първия. После прибра мармалада и бельото и сложи всичко на масата. Когато почна да се изкачва по стълбата, аз се измъкнах и тихичко се прехвърлих върху покрива на кормилната кабина.

Ларсен отново застана на стълбището, отпуснал ръце върху ръба на люка. Стоеше неподвижно и без да мига се взираше в някаква точка по дължината на палубата. Аз се намирах право пред него, на някакви си пет стъпки разстояние. Обхвана ме ужас. Почувствувах се невидим като някакъв призрак. Размахах ръка наляво-надясно, но без никакъв резултат. Обаче когато сянката на ръката ми падна върху лицето му, видях, че той изведнъж почувствува това. Лицето му доби очакващ и напрегнат израз, той се мъчеше да схване, да определи това усещане. Разбра, че неговата сетивна система бе възприела някакво външно въздействие, някакво изменение в окръжаващата го среда, но какво именно бе то? Престанах да махам ръка: сянката се спря на едно място. Ларсен почна бавно да върти глава ту наляво, ту надясно, да я накланя и повдига, като я поставяше ту под сянката, ту под слънцето, проверявайки по този начин своите усещания.

Наблюдавах го и на свой ред бях обхванат от силно желание да разбера по какъв чуден начин му се удава да усети такова неосезаемо нещо като сянката. Ако у него са повредени само очните ябълки или ако зрителният му нерв не е напълно атрофиран, обяснението би било просто. В противен случай бих могъл да направя само един извод — че неговата чувствителна кожа усеща разликата в температурата между сянката и слънчевата светлина. Или пък — кой може да каже? — че това бе прословутото шесто чувство, което му даваше възможност да чувствува сянката и очертанията на близките предмети.

Отказвайки се от опита да определи откъде иде сянката, Вълка Ларсен излезе на палубата и се отправи към бака с бързина и увереност, които ме учудиха. И все пак можеше да се познае, че там върви сляп човек. Едва сега разбрах в какво се състоеше работата.

За моя изненада и огорчение той намери обущата ми на палубата и ги отнесе със себе си в кухнята. Там почна да подклажда огън и да си приготовлява храна. Тогава се промъкнах в каюткомпанията, грабнах мармалада и бельото, минах покрай кухнята, скочих на брега и се отправих по чорапи към хижата, за да съобщя на Мод.