Морският вълк

Глава XVII

Колкото и да изглеждаше странно, въпреки общите очаквания, нищо особено не се случи на „Призрак“. Ние плувахме на северозапад, докато пред нас се мяркаха бреговете на Япония и настигнахме голямо стадо тюлени. Появило се тук кой знае от коя част на безграничния Тихи океан, то извършваше ежегодното си преселение на север, към своите леговища по бреговете на Берингово море. И ние пътувахме на север с тюлените, изтребвахме ги най-свирепо, хвърляхме одраните им трупове на акулите, а кожите им посолявахме, за да могат по-късно да красят хубавите рамене на градските жени.

Това безжалостно избиване се извършваше само заради жените. Никой не ядеше тюленовото месо, нито имаше нужда от мазнината. След няколко дни успешен лов нашата палуба се покри с кожи и тела, хлъзгави от мазнина и кръв, а из дупките за изтичане на водата от кораба струяха червени ручейчета. Мачтите, въжетата на платната — всичко беше почервеняло. Мъжете с окървавени до лактите ръце, като касапи, работеха усилено с ножове, за да отделят кожите от хубавите морски същества, които бяха убили.

Моята работа бе да отчитам и разпределям животните, когато ги донасяха на кораба от лодките, да наглеждам одирането, а после да почиствам палубата и да привеждам всичко в ред. Не беше приятна работа. Всичко в мене се възмущаваше от нея; и все пак аз имах голяма полза от това ръководене и направляване на много хора. То разви незначителната административна способност, която притежавах, и аз чувствувах, че ставам по-твърд и решителен, нещо, което можеше да бъде само благотворно за Сиси Ван Уейдън.

Почнах да чувствувам, че никога вече не ще мога да стана предишния Хъмфри Ван Уейдън. Макар че моята вяра и надежда в човека и живота все още преодоляваше разрушителната критика на Вълка Ларсен, той все пак беше успял да ми повлияе в някои дребни неща. Той ми бе разкрил действителния свят, за който почти нищо не знаех и който винаги бях отбягвал. Аз се научих да гледам по-отблизо на живота, да признавам, че в света има неща, наречени факти, да излизам от сферите на мисълта и идеите и да отдавам известно значение на определените и обективни фази на съществуване.

От деня, в който започна ловът, аз имах възможност да прекарвам все повече и повече време в компанията на Вълка Ларсен. Когато времето бе хубаво и ние попадахме сред стадо тюлени, всички се намираха навън, в лодките, на борда оставахме само той, аз и Томъс Мъгридж, който не влизаше в сметката. Но и ние не стояхме със скръстени ръце. Шестте лодки се разпръсваха като ветрило пред кораба, като разстоянието между първата, наветрена лодка, и последната, подветрена лодка, достигаше до десет, двадесет мили. Там те кръстосваха надлъж и нашир и само падането на нощта или лошото време ги заставяха да се приберат. Нашето задължение беше да направляваме умело „Призрак“ в подветрената страна на последната лодка, така че всички лодки да могат да се приберат на кораба с попътен вятър в случай на вихрушка или опасност от буря.

Не бе лесно на двама души, особено при по-силен вятър, да се справят с кораб като „Призрак“ — да въртят руля, да следят за лодките, да издигат и свалят платната; аз бях длъжен да овладея всичко това и да го овладея в най-кратко време. Да управлявам кораба се научих достатъчно бързо. Но да се изкачвам до салинга и да се катеря, когато трябваше да отида още по-нагоре, като придвижвам цялата тежест на тялото с ръцете си — това бе по-трудно. Обаче и това усвоих бързо, защото чувствувах някакво необяснимо желание да се издигна в очите на Вълка Ларсен, да му докажа своето право на живот, и то не само с доводите на ума си. И ето че дойде време, когато изпитвах удоволствие да се изкачвам до самия връх на мачтата и задържайки се само с нозете си, да търся от тая страшна височина лодките с бинокъл.

Спомням си един хубав ден, когато ловците напуснаха кораба рано сутринта и гърмежите от пушките им ставаха все по-глухи и по-далечни, докато съвсем замряха; лодките се бяха пръснали напред и встрани из морето. Лъхаше само лек западен ветрец, но и той затихна, докато успеем да направим нашата обичайна маневра от подветрената страна на последната лодка. От върха на мачтата видях как шестте лодки изчезнаха една след друга зад хоризонта, като преследваха плуващите на запад тюлени. Ние едва помръдвахме по спокойното море, без да можем да ги следваме. Вълка Л арсен почна да се безпокои. Барометърът спадаше и небето на изток никак не му се харесваше. Той го разглеждаше с неотслабващ интерес.

— Ако бурята връхлети оттам — рече той — и ни отдалечи от лодките, вероятно ще има много празни легла и в двата кубрика.

Към единадесет часа морето стана гладко като огледало. По пладне, макар и да се намирахме доста на север, топлината бе просто непоносима. Във въздуха не се чувствуваше никакъв полъх. Беше горещо и задушно. В Калифорния в такива случаи казват: „Като пред земетресение.“ Във всичко това имаше нещо зловещо и по някакви неосезаеми пътища човек чувствуваше, че наближава опасността. Полека-лека небето на изток се покри с облаци, Които надвисваха над нас, подобно на някаква чудовищна черна планина, в която тъй ясно се виждаха усоите, пещерите, проходите и сенките, легнали по тях, че погледът неволно търсеше бялата линия, където вълните се разбиваха с рев о брега. Нашият кораб продължаваше да се люлее леко. Все още нямаше никакъв вятър.

— Няма да бъде само вихрушка — рече Вълка Ларсен. — Майката природа се готви да се изправи на задните си крака и да зареве с пълен глас. Тогава ще има да подскачаме доста, докато съберем поне половината от лодките си. Добре е да се покачите горе, Хъмп, и да отпуснете топселите.

— Но какво ще правим, ако „зареве“, като сме само двама? — попитах аз с протест в гласа.

— Ще трябва да използуваме първите полъхвания на вятъра и да избързаме до лодките, преди платната ни да бъдат раздрани. А какво ще стане след това, ,не искам и да знам! Мачтите ще издържат и ние с вас също ще трябва да издържим, макар че ,няма да ни е леко.

Спокойствието продължаваше. Ние обядвахме на бърза ръка. Аз бях много разтревожен за съдбата на осемнадесетте души, пръснати по широкото море, докато към нас бавно се спускаше тази черна верига от облаци. Вълка Ларсен не изглеждаше разтревожен, макар че, когато се върна на палубата, забелязах, че ноздрите му леко потрепваха, а движенията му бяха станали по-спокойни. Лицето му беше сурово, чертите — строги, ала очите му — сини, светло-сини този ден — излъчваха някаква особено блестяща светлина. Порази ме обстоятелството, че той изглеждаше някак си весел, свирепо весел, като че се радваше на предстоящата борба; той ликуваше, изпълнен от съзнанието, че се намираше пред един от великите моменти на живота, когато стихиите ще се нахвърлят върху него.

И не забелязвайки, че аз го гледам, без да съзнава какво върши, той изведнъж се изсмя високо, подигравателно и предизвикателно в лицето на приближаващата буря. И сега още го виждам: застанал като пигмей от „Хиляда и една нощ“ пред исполинската фигура на някакъв зъл дух. Да, той се осмеляваше да предизвиква съдбата и при това не се боеше.

Ларсен отиде към кухнята.

— Куки, щом свършиш с миенето на съдовете, ще ми трябваш на палубата. Бъди готов!

После като забеляза, че го гледам с възхищение, той се обърна към мене и рече:

— Хъмп, това е по-силно от уиски — нещо, което вашият Омар не е сънувал. Уверен съм, че той е познавал живота само наполовина.

Сега и западната част на хоризонта потъмня. Слънцето се помрачи и изчезна от погледа. Беше два часът и някакъв призрачен полумрак, прорязан от подвижни пурпурни лъчи, надвисна над нас. В тази пурпурна светлина лицето на Вълка Ларсен сякаш пламтеше и на мене ми се стори, че той целият е обкръжен от някакво сияние. Наоколо цареше необичайна, свръхестествена тишина, а същевременно всичко предвещаваше шум и движение. Задухът и горещината ставаха непоносими. Пот избиваше по челото ми и аз усетих как потече надолу по лицето ми. Стори ми се, че губя съзнание и протегнах ръка да се хвана за перилата.

И тъкмо тогава във въздуха се понесе най-слабият възможен полъх. Той дойде от изток и премина над нас като шепот. От него не трепнаха дори и увисналите платна и все пак лицето ми го почувствува като свежа прохлада.

— Куки! — извика Вълка Ларсен тихо и Томъс Мъгридж показа своето жалко, изплашено лице. — Прехвърли гика44 на фок-мачтата. Когато фокът45 забере, отпусни въжетата и стегни скрипеца. Но ако объркаш нещо, това ще бъде последната ти грешка в живота! Разбра ли? Мистър Ван Уейдън, бъдете готов да обърнете предните платна, сетне разгърнете топселите, развивайте ги бързо, много бързо — колкото по-бързо сторите това, толкова по-леко ще ви се види. А пък ако готвачът не е чевръст, бийте го право по муцуната.

Аз почувствувах похвалата в неговите думи и останах доволен, че те не бяха съпроводени с никакво заплашване. Носът на кораба беше обърнат към северозапад и капитанът имаше намерение да го завърти при първото полъхване на вятъра.

— Вятърът ще ни удари в кърмата — обясни ми той. — Ако съдим по последните гърмежи, лодките са се отдалечили малко на юг.

Той се обърна и отиде при руля. Аз се отправих към носа и заех мястото си при кливера. Полъхът във въздуха се усили. Платната лениво затрептяха.

— Слава богу, че бурята не идва изведнъж, мистър Ван Уейдън! — възбудено извика готвачът.

И аз бях благодарен за това. защото бях научил вече достатъчно, за да разбера какво поражение ни очакваше, когато всички платна са опънати. Поривите на вятъра станаха по-силни, платната се опънаха и „Призрак“ потегли. Вълка Ларсен силно завъртя руля наляво и ние се понесохме напред. Сега вятърът ни удряше право в кърмата, той ревеше все по-силно и предните платна почнаха да плющят оглушително. Не можех да видя какво ставаше по другите части на палубата, но почувствувах как корабът внезапно подскочи и се наклони, когато фокът и гротът се издуха от вятъра. Аз се занимавах с бом-кливера, кливера и стаксела46 и когато най-после се справих със задачата си, „Призрак“ летеше на югозапад с всички платна от дясната си страна. От силното напрежение сърцето ми удряше като чук, без да мога да си поема дъх, аз се хвърлих към топселите и преди вятърът да беше станал по-силен, ние успяхме да ги свием навреме. След това се отправих към кърмата за нови нареждания.

Вълка Ларсен одобрително кимна с глава и ми предаде руля. Вятърът непрекъснато се усилваше, морето се надигаше. Аз направлявах кораба цял час и с всяка измината минута това ставаше все по-тежко. Нямах още достатъчно опит, за да управлявам кораба при такъв силен страничен вятър.

— Хъмп, изкачи се на мачтата и потърсете с бинокъла някои от лодките. Ние сме изминали най-малко десет мили, а сега плуваме със скорост дванайсет-тринайсет възли. Моята старица знае как да бяга!

Аз се задоволих да се покатеря до салинга на около седемдесет фута над палубата. Претърсвайки огромното водно пространство наоколо, разбрах, че трябва много да бързаме, ако искаме да спасим някои от нашите хора. Наистина, докато се вглеждах в бушуващото море, по което се движехме, аз се съмнявах дали ще се намери поне една оцеляла лодка. Изглеждаше невероятно, че такива крехки лодки ще могат да устоят на напора на вятъра и вълните.

Самият аз не усещах всичката сила на вятъра, тъй като се движехме в неговата посока, но горе, от високото, на мене ми се струваше, че се намирам не на кораба, а някъде извън него и че сякаш гледам отстрани фигурата му, очертана ясно върху фона на разпененото море. Понякога той се накланяше надясно, блъскаше се в някоя огромна вълна и тогава цялата му палуба от перилата до люка се скриваше под разпенената вода. В такива моменти — когато корабът залиташе от една страна на друга — аз с главозамайваща бързина описвах във въздуха дъга, сякаш се намирах на края на огромно, обърнато нагоре махало, амплитудата на колебанието на което достигаше до седемдесет фута или повече.

По едно време ужасът от един такъв шеметен полет ме обзе тъй силно, че се вкопчих за мачтата с ръце и крака и изтощен и разтреперан, престанах да търся лодките, виждах само разярените вълни под мене, които заплашваха да погълнат „Призрак“.

Но мисълта за хората сред морето ме накара да се опомня и докато ги търсех, забравих за себе си. Цял час не можех да видя нищо освен откритото бушуващо море. Изведнъж там, където един самотен слънчев лъч бе паднал върху океана и превърнал повърхността в разтопено сребро, забелязах как една малка черна точка се издигна за миг нагоре ,и после отново потъна в бездната. Зачаках търпеливо. Черната точица скоро се мярна още веднъж сред свирепите вълни, вляво от носа на „Призрак“. Не се и опитах да извикам, но съобщих новината на Вълка Ларсен, като махнах с ръка. Той измени курса и когато точицата се показа право пред нас, аз му отправих утвърдителен сигнал.

Точицата порасна, и то така бързо, че сега за пръв път си дадох сметка за бързината, с която се носехме по вълните. Вълка Ларсен ми направи знак да сляза от мачтата и когато застанах до него при руля, той ми даде упътвания за намаляване хода на кораба.

— Очаквайте най-лошото — предупреди ме той, — но не се отчайвайте! Гледайте си работата и следете готвача да не напуска фока.

Успях някак си да се добера до носа, при все че водата непрестанно заливаше ту едната, ту другата половина на палубата. След като дадох необходимите нареждания на Томъс Мъгридж, аз се покатерих няколко стъпки по фор-вантите. Сега лодката беше доста близо и аз можах да установя, че тя бе обърната с носа срещу вятъра и че влачи подире си платното и мачтата, очевидно прехвърлени зад борда, за да служат вместо котва. Тримата мъже усилено изхвърляха вода. Всяка огромна вълна ги скриваше от погледа ми и аз чаках с примряло сърце, страхувайки се, че няма да се появят отново. Но ето че лодката излиташе от пенещите се гребени, насочила нос към небето, като показваше тъмното си мокро дъно и изглеждаше опряна само на кърмата47 си. След това се гмуркаше, сякаш с главата надолу, изчезваше в зиналата бездна, извъртваше се и показваше цялата си вътрешна страна, давайки ни по този начин възможност да зърнем тримата мъже, които изгребваха водата с безумна бързина. И всяко нейно ново появяване беше цяло чудо.

„Призрак“ изведнъж измени направлението си и се отклони встрани и аз с ужас си помислих, че Вълка Ларсен счита спасението на лодката за невъзможно. Но после разбрах, че той искаше да спре отстрани и се спуснах долу, за да му бъда под ръка. Ние се понесохме точно срещу вятъра, а лодката се клатушкаше някъде далеч, успоредно с нас. По едно време почувствувах неочаквано затишие върху кораба, за миг напрежението сякаш изчезна и ние се понесохме напред с нарастваща бързина. Корабът се бе обърнал почти на място, с нос срещу вятъра.

Когато „Призрак“ дойде в прав ъгъл с вълните, вятърът (който ние досега бяхме избягвали) връхлетя върху нас с всичка сила. В своята неопитност, за нещастие, аз се обърнах с лице срещу него. Той се издигна пред мене като стена и изпълни дробовете ми с въздух, който не можех да издишам. После „Призрак“ силно се наклони към вятъра и задъхан, видях как една грамадна вълна се издигна точно над главата ми. Обърнах се настрана, поех въздух и погледнах отново. Вълната се издигна над кораба и аз сякаш гледах вътре в нея. Сноп слънчеви лъчи затрептя по горната й част и можах да зърна някаква прозрачнозелена маса на фона на млечнобяла пяна.

После вълната се спусна над кораба, настъпи същински ад и всичко останало се случи само в един миг. Страшен унищожителен удар, който почувствувах с цялото си тяло, ме повали на място. Намирах се под водата и през ума ми мина мисълта, че това именно е страшното нещо, за което бях слушал — да бъдеш погълнат от вълните. Нещо ме блъскаше, удряше и търкаляше неизвестно накъде и понеже не можех повече да сдържам дъха си, отворих уста и парливо солена вода нахлу в дробовете ми. Но въпреки всичко това нито за минутка не забравих, че трябва да обърна кливера срещу вятъра. Не се страхувах от смъртта. Не се съмнявах, че все някак си ще издържа. Настойчивата мисъл за необходимостта да изпълня нареждането на Вълка Ларсен не ме напускаше и ми се стори, че го виждам как стои на руля сред този адски водовъртеж, как предизвиква стихиите и им противопоставя своята воля.

С усилие се довлякох до нещо, което взех за перилата, и почнах усилено да вдишвам свежия въздух. Опитах се да стана, но ударих главата си и отново паднах по корем. По някаква прищявка на водната стихия бях отнесен на носа, под полубака48; като лазех на четири крака към изхода, аз се натъкнах на Томъс Мъгридж, който лежеше свит на две и охкаше. Нямаше време да се занимавам с него. Трябваше да преместя кливера.

Когато се измъкнах на палубата, стори ми се, че бе настъпил краят на всичко. Отвсякъде се разнасяше шум от чупене на греди, раздиране на платна и пращене на стомана. Бурята разбиваше „Призрак“ на пух и прах. Фокът и фор-топселът49 бяха увиснали без вятър вследствие нашата маневра и понеже нямаше кой да ги свие, се разкъсаха в някакви панделки, а тежкият гик се мяташе бясно от една страна на друга. Из въздуха свистяха летящи остатъци, а разпокъсаните въжета съскаха срещу вятъра като змии. А ето че сред всичко това с трясък се строполи на палубата и фор-гафелът50.

Той падна само на няколко инча от мене и това ми напомни, че трябва да действувам бързо. Може би положението не бе безнадеждно. И отново си спомних думите на Вълка Ларсен. Предвиденият от него ад настъпи. Но къде беше капитанът? Тогава го видях как работи с усилие на грот-мачтата, като сваляше грота с помощта на своите чудни мускули. В това време задната част на кораба се издигна високо във въздуха и фигурата му се очерта на фона на една пробягваща край нас бяла вълна. И всичко това, и много още — цял свят от хаос и разрушение — възприех със зрението и слуха си за по-малко от петнадесет секунди.

Без да се спирам да видя какво бе станало с малката лодка, аз се втурнах към кливера. Платното бе започнало да плющи, като се надуваше и изпъваше с остър шум, но напрягайки всичките си сили, почнах постепенно да го оправям и намествам. Знам едно нещо: направих всичко, което можах. Опъвах, докато пръстите ми се обляха с кръв. И докато опъвах, стакселът и бом-кливерът се откъснаха и полетяха над морето.

Но аз продължавах да дърпам с двойни усилия, докато платното почна да се поддава все повече след всеки нов напън. В това време Вълка Ларсен застана до мене, почна да изтегля въжето, а аз — да го навивам.

— По-бързо! — извика той. — И ела с мене!

Докато го следвах, можах да забележа, че въпреки страшните разрушения на кораба все още съществуваше някакъв, макар и груб ред. „Призрак“ спря. Той все още беше в състояние да се бори и се бореше. Макар че бе загубил всичките си други платна, кливерът, както и гротът бяха оцелели и държаха кораба с носа към разярените вълни.

После, докато Вълка Ларсен приготвяше подемните скрипци, аз се огледах за лодката и я открих на върха на една вълна, откъм подветрената страна, на не повече от двадесет фута от нас. Капитанът бе пресметнал всичко тъй добре, че ние изведнъж се намерихме до нея и не ни оставаше нищо друго, освен да я закачим с куките за двата й края и да я издигнем на кораба. Но това не бе извършено тъй лесно.

На носа на лодката седеше Керфут, при кормилото беше Уфти-Уфти, а Кели — по средата. Докато се доближавахме към нея, лодката често се издигаше на някоя вълна, а ние потъвахме надолу и аз можех да видя почти над себе си главите на тримата мъже, наведени към нас през борда. В следния миг ние се издигахме и летяхме нагоре, докато те потъваха в бездната под нас. Това се повтаряше отново и отново и всеки път ми се струваше, че „Призрак“ неминуемо ще смаже крехката черупчица.

[# Грот-мачта — втората от носа мачта. — Б. пр.]

Но в един удобен момент хвърлих края на едното въже на Уфти-Уфти, а Вълка Ларсен края на другото на Керфут. И двете въжета бяха тутакси прикрепени за лодката и улучвайки подходящия момент, тримата мъже скочиха и се намериха едновременно на кораба. После, когато „Призрак“ се издигна над водата, лодката бе изтласкана към него и преди още да я отвлече следващата вълна, ние я издигнахме на палубата и обърнахме с дъното нагоре. Забелязах, че от лявата ръка на Керфут шурти кръв. Третият му пръст беше просто смазан на пихтия. Но той с нищо не даваше да се разбере, че го боли и с дясната си ръка ни помагаше да наместим лодката.

— Приготви се да прехвърлиш кливера, Уфти! — изкомандува Вълка Ларсен, веднага щом свършихме с лодката. — А ти, Кели, иди на кърмата и отпусни въжетата на грота. Керфут, бягай на носа и виж какво става с готвача! Мистър Ван Уейдън, качете се пак горе и очистете всички излишни парцали!

След като даде разпорежданията си, с характерния си тигърски маниер той заподскача към руля. И докато се катерех по предните ванти, „Призрак“ бавно се обърна по посока на вятъра. Той се втурна между вълните, на него нямаше нито едно платно, което би могло да се скъса. Още не стигнал до марса, бях притиснат до въжетата от силния вятър, тъй че не бих могъл да падна дори и да исках. В това време „Призрак“ лежеше на едната си страна, а мачтите сякаш стояха успоредно с водата, така че гледах не надолу, а почти под прав ъгъл към палубата. Но самата палуба не видях, защото всичко беше залято от бушуващата водна стихия, изпод която се подаваха само двете мачти. В този миг целият кораб се намираше под водата. Но лека-полека той почна да се изправя заедно с отслабването на страничното налягане и ето че палубата му се показа изпод водата като гърба на кит, издигащ се на повърхността.

Сетне се понесохме стремглаво по бушуващото море, докато аз висях като муха на марса51 и търсех другите лодки. След половин час съгледах втората лодка — с дъното нагоре; С отчаяни усилия за нея се държаха Джок Хорнър, дебелият Луис и Джонсън. Този път останах горе, и Вълка Ларсен успя да задържи благополучно кораба на едно място. Както и преди, ние се отправихме бавно към лодката.

Скрипците бяха приведени в действие. Въжетата бяха метнати на мъжете, които се прехвърляха на борда като маймуни. Самата лодка се разби о борда на кораба, когато се опитаха да я издигнат. Но останалите от нея парчета бяха внимателно прибрани, тъй като можеше да се скърпи наново.

„Призрак“ отново се понесе в бурята и този път така се зарови за няколко секунди под водата, щото помислих, че никога вече няма да изплава. Даже и рулят, разположен значително по-високо от средната част на палубата, изчезваше на няколко пъти от погледа ми. В такива моменти ме завладяваше странното чувство, че се намирам тук сам, сам заедно с бога и наблюдавам проявите на неговия гняв. Но рулят се появяваше отново, показаха се широките плещи на Вълка Ларсен и неговите ръце, които въртяха р уля и подчиняваха лудия бяг на кораба на волята на капитана. Той стоеше изправен като някакъв земен бог, повелител на бурите, разсичаше стихийните вълни със своя кораб и ги заставяше да му се подчиняват и да му служат. Наистина не беше ли това някакво чудо. Ето, тия нищожни хорица живеят и дишат, и работят през такива бушуващи стихии, направляват някаква крехка вещ, сглобена от дъски и платна!

Отново „Призрак“ изплава от бездната, отново издигна палубата си над водата и заскача под натиска на бесния вятър. Беше вече към пет и половина. Половин час по-късно, когато последният зрак на деня се превърна в тъмни, зловещи сенки, съгледах третата лодка. Тя бе с дъното нагоре без признаци от хора около нея. Вълка Ларсен повтори своята маневра — обърна срещу вятъра, спря кораба и го остави да се носи към целта. Тоя път обаче не улучи с някакви четиридесет фута и лодката мина покрай нас, зад кърмата.

— Лодка номер четири! — извика Уфти-Уфти, чийто остър поглед успя да различи цифрата, когато лодката за миг се издигна над пяната с дъното нагоре.

Беше лодката на Хендерсън; заедно с него бяхме загубили и Холиок, и Уйлямс — и тримата опитни матроси. Че бяха загинали — в това не можеше да има никакво съмнение, но лодката беше останала и Вълка Ларсен направи още един отчаян опит да я спаси. Слязох на палубата, когато Хорнър и Керфут напразно протестираха против това.

— Аз няма да си оставя лодката, па ако ще и сам сатаната да разиграва бурята! — крещеше Вълка Ларсен и макар че ние стояхме наблизо, гласът му звучеше тихо, като от някакво огромно разстояние.

— Мистър Ван Уейдън! — извика той и сред рева на бурята гласът му прозвуча като шепот. — Застанете при кливера с Джонсън и Уфти-Уфти! А останалите, марш назад към грота! По-живо! Или ще изпратя всички ви в царството небесно! Разбрахте ли?

И когато той рязко завъртя руля и почна да обръща носа на кораба, на ловците не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят и да вземат участие в рискованото предприятие. Колко голяма беше опасността, разбрах едва тогава, когато отново се намерих под вълните и неволно се хванах за перилата при основата на фок-мачтата. Пръстите ми се отскубнаха и аз бях завлечен към борда и през борда в океана. Не умеех да плувам, ала преди да потъна, вълната ме тласна назад. Една силна ръка ме бе сграбчила и когато „Призрак“ се издигна най-сетне над водата, разбрах, че дължа живота си на Джонсън. Той тревожно се озърташе наоколо и аз забелязах, че липсва Кели, който в последната минута беше дошъл на бака.

Като пропусна лодката и попадна в по-лошо положение, отколкото преди, Вълка Ларсен бе принуден да прибегне към друга маневра. Сетне, като прехвърли останалите платна от дясната страна на кораба и избяга напред под вятъра, той се обърна и почна да плава към лодката откъм лявата й страна.

— Величествено! — извика на ухото ми Джонсън, когато благополучно издържахме и следващия потоп, и аз разбрах, че това възклицание се отнасяше не към мореплавателното изкуство на Вълка Ларсен, а към превъзходните качества на „Призрак“.

Беше се вече толкова стъмнило, че лодката не се виждаше никаква. Но Ларсен направляваше кораба през този ад, като че ли ръководен от безпогрешен инстинкт. Сега, при все че непрекъснато ни заливаха вълните, ние не се отклонявахме настрани и се натъкнахме право на преобърнатата лодка, която разчупихме съвсем, когато я качвахме на борда.

Изминаха още два часа в непосилна работа, докато всички ние — двамата ловци, тримата матроси, Вълка Ларсен и аз — свихме кливера и грота. Като намалихме площта на тия две платна, палубата вече не беше заливана тъй много от водата и „Призрак“ заскача и се загмурка между вълните като тапа.

Още в началото пръстите ми се разраниха до кръв и през всичкото време, докато работех, сълзи, предизвикани от болката, непрекъснато течаха по бузите ми. И когато всичко бе свършено, аз се оттеглих, капнал от умора и паднах на палубата в пълно изнемощение.

В това време измъкнаха изпод полубака Томъс Мъгридж, който в страха си се беше заврял като плъх по време на наводнение. Видях как го мъкнеха по палубата към каюткомпанията и едва тогава с почуда забелязах, че кухнята беше изчезнала — на нейно място на палубата се откриваше празно пространство.

Намерих всички, включително и матросите, събрани в каюткомпанията, и докато на малката печка се вареше кафето, ние пиехме уиски и гризяхме сухари. Никога през живота си не бях ял с такъв апетит. И никога през живота си не бях пил по-вкусно кафе: „Призрак“ така подскачаше и се люшкаше по вълните, че дори и матросите не можеха да се движат, без да се придържат към нещо, а няколко пъти, след като някои извикваше: „Внимание!“, ние се струпвахме един върху друг до стената, сякаш се намирахме на палубата.

— По дяволите наблюдателя! — заяви Вълка Ларсен, когато се нахранихме. — Сега няма що да се прави на палубата. Ако е речено нещо да връхлети върху нас, и без това не можем да го избегнем. Отивайте си всички и лягайте да спите!

Матросите се отправиха към бака, като окичиха пътем сигналните фенери на борда, а двамата ловци останаха да спят в каюткомпанията, тъй като беше опасно да се отваря люка към входа на техния кубрик. Ние с Вълка Ларсен отрязахме премазания пръст на Керфут и зашихме раната. През всичкото време, през което го караха да ,поднася кафе и да поддържа огъня, Томъс Мъгридж се бе оплаквал от болки в слабините и сега се кълнеше, че му са счупени едно или две ребра. Но като го прегледахме, намерихме, че бяха три. Неговия случай обаче отложихме за следния ден поради това, че аз не разбирах нищо от счупени ребра и трябваше по-напред да прочета нещо по този въпрос.

— Мисля, че не си струваше да пожертвувате живота на Кели за една счупена лодка — заявих аз на Вълка Ларсен.

— Но и самият Кели не струваше много нещо — бе отговорът. — Лека нощ!

Мислех си, че след преживените изпитания нямаше да мога да заспя. Измъчваше ме непоносима болка в пръстите, тревожех се за съдбата на трите неоткрити лодки, а и корабът все тъй лудо подскачаше по вълните. Но очите ми се затвориха, щом само главата ми се допря до възглавницата, и в пълно изнемощение спах до сутринта, докато „Призрак“, самотен и неуправляван от никого, се бореше с бурята.