Глава XXXII

Пробудих се с някакво странно чувство на безпокойство и угнетеност, като че ли ми липсваше нещо. Но това чувство скоро изчезна, когато разбрах, че само вятърът бе спрял. Бях заспал в състояние на нервно напрежение, причинено от непрекъснати сътресения, звуци и движения, и се събудих все тъй настръхнал, готов да посрещна същото напрежение, причината за което обаче бе изчезнала.

Това беше първата нощ от толкова месеци насам, прекарана под покрив, и няколко минути лениво се протягах под сухото одеяло, запазен от мъглата и морската влага. Лежах и размишлявах колко странно бе ми подействувало прекратяването на вятъра и каква радост изпитвах от съзнанието, че почивам върху матрак, направен от ръцете на Мод. Когато се облякох и отворих вратата, чух вълните, които все още се блъскаха в брега и свидетелствуваха за яростта на снощната буря. Бе ясен, слънчев ден. Бях спал до късно, затова изскочих навън с прилив на енергия и реших да наваксам изгубеното време, както подобава на един обитател на Острова на усилията.

Но щом излязох от хижата, замръзнах на мястото си. Сякаш не можех да повярвам на очите си: това, което видях, просто ме замая. Там, на брега, на някакви си петдесет фута от хижата, с носа напред и без мачти, се бе изправил черният корпус на кораб. Мачти и гикове, омотани с корабни въжета и разпръснати платна, леко се полюляваха, увиснали през борда. Разтърках очи и гледах поразен. Ето я кухнята68, която ние сами бяхме построили, ето го и познатия, издигнат на палубата ют и невисоката кормилна кабина, едва извисяваща се над борда. Да, това беше „Призрак“!

Каква ли прищявка на съдбата го бе изхвърлила именно тук? Що за чудовищно съвпадение е това? Обърнах се и погледнах мрачната, непристъпна стена зад мене и ме обхвана неизразимо отчаяние. Да се бяга беше невъзможно, съвсем невъзможно. Помислих за Мод, която спеше в хижата, построена от нашите ръце, и си спомних как бе казала: „Лека нощ, Хъмфри!“. После думите „моя жена, моя другарка“ отново прозвучаха в душата ми, но сега — уви! — като погребален звън. И изведнъж ми притъмня пред очите.

Може би това трая само секунда — не зная. Но когато дойдох на себе си, пред мен както и преди чернееше корпусът на „Призрак“, неговият изкривен букшприт стърчеше над пясъчния бряг, а изпочупените части на рангоута69 със скърцане се триеха о борда при всеки плисък на вълните. Разбрах, нещо трябва да се предприеме, и то неотложно!

Изведнъж ми се стори странно, че на борда нямаше никакъв признак на живот. Предположих, че хората, изтощени от борбата с бурята и претърпели корабокрушение, дълбоко спят. Следната ми мисъл бе, че ние с Мод все още бихме могли да избягаме. Ако можехме само да се доберем до лодката и да заобиколим носа преди някой да се събуди! Ще я повикам и ще тръгнем! Бях вече вдигнал ръка да почукам на вратата й, когато изведнъж се сетих колко малък беше нашият остров. Никъде нямаше да можем да се укрием. Оставаше ни само просторният бурен океан. Помислих си и за нашите малки уютни хижи, за нашите запаси от месо и мас, и мъх, и топливо и разбрах, че не бихме могли да издържим на зимния студ и страшните бури в открито море.

Стоях разколебан, с вдигната ръка пред вратата на Мод. Да, това е немислимо, невъзможно! И изведнъж в ума ми премина безумната мисъл — да се втурна вътре и да убия Мод, докато още спи. Но тутакси реших: на кораба всички спят — какво ми пречи да се кача на борда, знаех пътя до каютата на Вълка Ларсен и да го убия? А след това?… е, ще видим! Главното е него да го няма, а след това ще помисля и за останалото. Във всеки случай, каквото и да бъде новото ни положение, няма да е по-лошо от сегашното.

Ножът висеше на колана ми. Върнах се в хижата, взех пушката, уверих се, че е пълна и се отправих към „Призрак“. С доста големи усилия и след като се намокрих до пояс, аз се изкачих на палубата. Люкът на матроският кубрик беше отворен. Спрях се и се вслушах: никакво дишане на спящи хора не се чуваше. Изведнъж ме порази мисълта: ами ако „Призрак“ е напуснат? Вслушах се още веднъж, по-отблизо. Гробна тишина. Почнах да слизам предпазливо по стълбите. Застоял въздух, свойствен на необитавано жилище, ме удари в носа. Навсякъде бяха разхвърляни разкъсани дрехи, стари ботуши и продупчени мушами — всичкият боклук, трупан в кубрика по време на дългото пътуване.

Реших, че корабът е бил изоставен набързо и се изкачих на палубата. Надеждата отново потрепна в гърдите ми и аз спокойно се огледах наоколо. Забелязах, че лодките ги няма. В кубрика на ловците пред очите ми се показа същата картина, както и в кубрика на матросите. Очевидно и ловците бяха събрали вещите си набързо. Да, „Призрак“ беше напуснат. Сега той принадлежеше на Мод и на мене. Спомних си за корабните запаси, за склада под каютата и реших да изненадам Мод, като й поднеса нещо вкусно за закуска.

След преживения страх отново се почувствувах силен, а мисълта, че страшното нещо, което бях дошъл да извърша, се оказа ненужно, ме развесели като малко момче. Заизкачвах се през две стъпала нагоре по стълбата и си мислех само: дано успея да приготвя закуската, преди Мод да се събуди, за да бъде изненадата още по-голяма! Заобикаляйки кухнята, с удоволствие си спомних за прекрасните съдове, които щях да намеря там. Изтичах към юта и видях … Вълка Ларсен! Изненадата ми бе тъй голяма, че се плъзнах още няколко крачки по палубата, преди да мога да спра. Ларсен стоеше във входа на каюткомпанията, подал само глава и рамене, и гледаше право в мене. Ръцете му почиваха върху полуоткрития капак на люка. Не се и помръдваше, просто стоеше и ме гледаше втренчено.

Аз се разтреперах. Както и по-рано, почувствувах, че ми прилошава. Подпрях се с ръка о покрива на кормилната кабина, за да не падна. Устните ми пресъхнаха и няколко пъти ги намокрих с език. И нито за миг не махнах очи от Вълка Ларсен. И двамата мълчахме. Имаше нещо зловещо в неговото мълчание, в неговата неподвижност. Всичкият ми предишен страх от него се възвърна със стократна сила. И тъй, ние стояхме и се гледахме един друг мълчаливо.

Чувствувах, че трябва да предприема нещо, но предишната ми безпомощност ме овладя и зачаках той да почне пръв. Секундите летяха, изведнъж това положение ми напомни за онзи миг, когато се приближих до самеца-тюлен и от страх пред него намерението ми да го убия с кола се превърна в желание да го заставя да избяга. Най-после ми стана ясно, че съм тук не за да дам на Вълка Ларсен възможност да прояви инициатива, а сам аз да я проявя.

Вдигнах двата спусъка на пушката и я насочих към него. Ако се бе помръднал и опитал да се скрие във входа, без съмнение щях да го застрелям. Но той стоеше съвършено неподвижно и продължаваше да ме гледа. Докато се прицелвах с разтреперени ръце, можах да забележа колко измъчено бе лицето му, като че някакви силни преживявания бяха оставили следите си по него. Бузите му бяха хлътнали, челото му покрито с уморени бръчки. И очите, и те ми се видяха странни, и то не само изразът им: сякаш очните нерви и мускули не бяха в ред, а очните ябълки бяха изкривени малко настрана. Видях всичко това, умът ми трескаво работеше, хиляди мисли нахлуха в главата ми и все пак не можех да дръпна спусъка. Свалих пушката и се приближих до ъгъла на кормилната кабина, исках да се успокоя и намирайки се на по-близко разстояние, да се прицеля отново. Вдигнах повторно пушката. Намирах се на две крачки от Вълка Ларсен. За него нямаше никакво спасение. Бях решил да стрелям. Имах всички изгледи да го улуча, макар и да не бях добър стрелец. И все пак — борех се със себе си и не можех да натисна спусъка.

— Е? — нетърпеливо попита той.

Напразно се опитвах да натисна спусъка и напразно се силех да продумам.

— Защо не стреляте?

Аз се изкашлях, но не можах да пророня нито дума.

— Хъмп — рече той бавно, — вие не можете да направите това. Не защото се страхувате, а защото сте безсилен! Вашият условен морал е по-силен от вас. Вие сте роб на мненията, възприети от хората, които познавате и за които сте чели. Тия мнения са били тъпкани в главата ви още от люлката и въпреки всичката ви философия, въпреки всичко, което научихте от мене, те не ще ви позволят да убиете един обезоръжен човек, който не ви оказва никаква съпротива.

— Зная това! — изхриптях аз.

— Но знаете също, че да убия един обезоръжен човек, е нещо така просто за мене, както да изпуша една пура — продължи той. — Вие знаете какво представлявам аз, знаете цената ми според вашата мярка. Вие ме наричате змия, тигър, акула, чудовище, Калибан. И все пак вие — жалка кукла, механически повтаряща чужди думи, — вие не сте в състояние да ме убиете, както бихте убили змия или акула, само защото имам ръце, нозе и тяло, подобно на вашето. Ха-ха! Очаквах нещо повече от вас, Хъмп!

Той излезе от входа и дойде при мене.

— Оставете пушката. Искам да ви питам нещо. Още не съм успял да поразгледам наоколо. Какво е това място? Как е разположен „Призрак“? Защо сте мокър? Къде е Мод? … Прощавайте, мис Брюстър, или може би мисис Ван Уейдън?

Аз отстъпих назад, готов да заплача от безсилие, от това, че не мога да го застрелям, но не бях толкова и глупав, та да сваля пушката. Надявах се отчаяно, че той ще се опита да ми напакости — да ме удари или да ме хване за гърлото, защото само тогава бих се решил да стрелям.

— Това е Островът на усилията — рекох аз.

— Никога не съм чувал за него.

— Така го наричаме поне ние — поправих се аз.

— Ние? Кои сте тези „ние“?

— Мис Брюстър и аз. А „Призрак“ е разположен, както сам можете да видите, с носа зарит в пясъка.

— Тук има тюлени — продума той. — Те ме събудиха със своя рев, иначе бих поспал още малко. Чух ги нощес, когато корабът заседна тук. Веднага познах, че се намирам на запазен от вятъра бряг. Навярно леговище, нещо, което търся от години. Благодарение на моя брат Смъртта Ларсен попаднах на имане. Това е същинска златна мина. Какво е географското разположение на острова?

— Нямам никаква представа — отговорих аз. — Вие трябва да знаете по-добре. Какви са последните ви изчисления?

Той загадъчно се усмихна, но не отговори.

— А къде са хората ви? — попитах аз. — Защо сте сам?

Очаквах, че Ларсен ще отклони и този мой въпрос, но за голяма изненада той отговори с готовност:

— Моят брат ме хвана за четиридесет и осем часа, и то не по моя вина. Нахлу на кораба, когато на борда бяха останали само подвахтените. Ловците ме напуснаха. Той им предложи по-голяма заплата. Чух го да се пазари с тях, и то пред очите ми. С една дума, всички минаха на негова страна, както и трябваше да се очаква. И ето ме сега — беглец на собствения си кораб, като човек, изхвърлен на пустинен остров. Този път беше ред на Смъртта Ларсен и той ме насади добре… Впрочем това са семейни работи.

— Но как изгубихте мачтите?

— Идете и поразгледайте тези въжета — продума той, като ми показа мястото, където трябваше да се намират грот-вантите.

— Прерязани са с нож! — извиках аз.

— Не съвсем — усмихна се той. — Работата бе свършена още по-майсторски. Вгледайте се добре.

И наистина, въжетата бяха почти съвсем разрязани и едвам поддържаха вантите, оставено бе само толкова, че при първия силен натиск да се скъсат.

— Това е работа на Куки — засмя се пак Вълка Ларсен. — Знам, макар че не съм видял с очите си. Все пак той се поразплати с мене.

— Браво на Мъгридж! — извиках аз.

— Така си рекох и аз, когато мачтите полетяха зад борда, само че го казах с прехапани устни.

— Но какво правихте вие, когато той вършеше всичко това?

— Можете да бъдете уверен, че правех всичко, което можех… но за жалост беше много малко при дадените обстоятелства.

Отново почнах да разглеждам работата на Томъс Мъгридж.

— А пък аз ще поседна и ще се погрея малко на слънцето — дочух гласа на Вълка Ларсен.

Едва уловима нотка на физическа слабост прозвуча в гласа му и това ми се стори тъй странно, че бързо се обърнах към него. Той нервно прокара ръка по челото си, като че ли отмахваше от него паяжина. Бях озадачен. Всичко това тъй малко подхождаше на Вълка Ларсен, какъвто го познавах в миналото.

— Имате ли още главоболие? — попитах аз.

— Мъчи ме от време на време — отговори той. — Струва ми се, че и сега започва да ме боли главата.

Той се смъкна надолу и се изтегна на палубата, после се обърна на едната си страна и сложи ръка под главата си, с другата засенчи очи от слънцето. Стоях и с недоумение го гледах.

— Не пропущайте случая, Хъмп! — рече той.

— Не ви разбирам — излъгах аз, макар че ми беше съвсем ясно какво искаше да каже.

— О, нищо! — тихо, като в дрямка, продума той. — Сега съм в ръцете ви … Нали това искахте?

— Не, не съм искал това — възразих аз. — Предпочитам да сте някъде другаде, на хиляди мили оттук.

Той се усмихна и не проговори повече. Не се и помръдна дори, когато минах край него и слязох в каюткомпанията. Повдигнах капака на пода и нерешително се вгледах надолу в тъмния склад.

Колебаех се дали да сляза. Ами ако Ларсен само се преструва? Тогава бих попаднал като мишка в капан. Изкачих се тихичко нагоре и хвърлих един поглед към него. Ларсен лежеше все тъй, както го бях оставил. Отново слязох в каютата, но преди да се спусна в склада, имах предпазливостта да хвърля долу самия капак. По този начин капакът поне нямаше да се затвори. Но всичко това се оказа излишно. Върнах се в каютата натоварен с мармалад, сухари, консервирано месо — колкото можех да нося — и отново наместих капака.

Един само поглед върху Ларсен ме убеди, че той не се бе помръднал. Внезапно ме озари нова мисъл. Промъкнах се в неговата каюта и взех револверите му. Друго оръжие не намерих, въпреки че претърсих добре трите останали каюти. За по-голяма сигурност се върнах и прегледах още веднъж кубрика на матросите и кубрика на ловците. А от кухнята задигнах всички ножове. После си спомних за големия матроски нож, който Ларсен винаги носеше със себе си. Приближих се до него и му заговорих — отначало тихо, сетне по-високо. Той не се помръдна. Наведох се и извадих ножа от джоба му. Сега вече можех да дишам по-спокойно: той не разполагаше с никакво оръжие, с което би могъл да ме нападне от разстояние, а аз бях добре въоръжен и винаги можех да осуетя всеки негов опит да ме стисне за гърлото със страшните си като на горила ръце. Като напълних чайника и тигана с плячката си и взех от каюткомпанията няколко порцеланови чинии, оставих Вълка Ларсен да лежи на слънцето и слязох на брега.

Мод още спеше. Раздухах въглените (още не бяхме си построили зимна кухня) и се заех трескаво да приготвя закуската. Когато бях вече към края, дочух как Мод се размърда в хижата, занимавайки се със своя тоалет. Когато всичко бе готово и кафето налято в чашите, тя отвори вратата и дойде при мене.

— Не е честно от ваша страна! — поздрави ме тя. — Присвоявате си мои задължения. Нали се уговорихме, че готвенето е моя работа.

— Само този път — заоправдавах се аз.

— Обещайте ми, че това няма да се повтори! — усмихна се тя. — Освен ако моите скромни домакински грижи са ви омръзнали.

За мое удоволствие нито веднъж не погледна към брега, а аз тъй успешно отвлякох вниманието й със своето бърборене, че тя машинално пиеше кафе от порцеланова чаша, ядеше сушени картофи и мажеше сухара си със мармалад. Но това не можеше да продължи много. Видях как на лицето й внезапно се изписа учудване. Мод бе забелязала, че пие кафе от порцеланова чашка. Тя огледа всичко пред себе си, не пропускайки нито една подробност. После ме погледна и бавно извърна глава към брега.

— Хъмфри! — извика тя.

Предишният неизразим ужас се показа отново в очите й. — Нима е той? … — с разтреперен глас попита тя. Кимнах с глава.

Загрузка...