Морският вълк

Глава II

Стори ми се, че някаква сила ме издига в пространството и ме залюля с мощни тласъци. Светли точици се пръскаха и летяха край мене. Досещах се, че това са звезди и огнени комети, които съпровождаха моя полет във всемира. Когато в своето извисяване достигнах върха на амплитудата и вече се готвех да се спусна по обратния път, някъде удари и прозвънтя огромен гонг. За един безкраен период от време, обгърнат от безмълвната вечност, аз се наслаждавах и опиянявах от исполинския си полет.

Но настана някаква промяна и разбрах ясно, че това беше сън. Амплитудата на моя полет ставаше все по-къса и по-къса. Почнаха да ме люлеят от една страна на друга с дразнеща бързина. Едва успявах да си поема дъх — с такава решителност ме тласкаха из небесното пространство. Гонгът гърмеше все по-често и по-яростно. Аз почнах да очаквам всеки негов удар с неизразим ужас. После ми се стори, че ме влачат по хрускащ пясък, побелял и затоплен от слънцето. Това чувство скоро отстъпи място на непоносими болки. Кожата ми пламна. Гонгът кънтеше като погребална камбана. Светлите точици летяха в безкраен поток край мене, сякаш цялата звездна система потъваше в небитието. С мъка поех въздух, въздъхнах и отворих очи. Двама мъже, застанали на колене, се занимаваха с мене. Това, което бях взел за мощен тласък, се оказа люлеенето на кораба, ужасният гонг — голям тиган, окачен на стената, който потракваше и подрънкваше при всеки наклон. Стържещият жарещ пясък се превърна в коравите, груби длани на някакъв човек, който разтриваше оголената ми гръд. Аз простенах от болки, понадигнах глава и погледнах зачервеното тяло, покрито с кървави кръгчета, които се показваха през изподраната и възпалена кожа.

— Достатъчно, Йонсън! — рече единият мъж. — Не виждаш ли, дявол да го вземе, че съвсем протърка кожата на господина?

Мъжът, когото нарекоха Йонсън, едър скандинавец, престана да ме разтрива и някак тромаво се изправи на крака. Другият, който бе проговорил, се оказа истински кокни4 — той имаше нежни, гладки, почти женствени черти на лицето, по които можеше да се предполага, че заедно с майчиното си мляко е всмукал и звуците от камбаните на „Мери Боу“5. Мазната платнена шапка на главата и нечистата груба престилка около мършавите му бедра говореха, че той е кок6 в очебийно мръсната корабна кухня, в която се намирах.

— Е, как се чувствувате сега, сър? — попита ме той с мазна, угодническа усмивка, наследена от множество поколения хора, свикнали да подлагат ръка за бакшиш.

Вместо отговор аз с мъка се надигнах и седнах, а после с помощта на Йонсън се изправих на крака. Дрънченето на подскачащия тиган ми действуваше ужасно на нервите. Не можех да събера мислите си. Като се подпирах на дървената стена на кухнята, която се оказа толкова мазна и замърсена, че неволно стиснах зъби от отвращение, аз се пресегнах над горещата готварска печка към непоносимия прибор, свалих го от гвоздея и го запокитих в сандъка с въглища.

Забелязвайки тази моя проява на нервност, готвачът се ухили, пъхна в ръцете ми някаква чаша с димящо питие и рече:

— Опитайте, ще ви стане по-добре!

Това беше отвратителен буламач — корабно кафе, — но то все пак ме стопли и съживи. Докато гълтах горещото питие, успях да разгледам ожулените си окървавени гърди и се обърнах към скандинавеца.

— Благодаря ви, мистър Йонсън — рекох аз. — Но не мислите ли, че взетите от вас мерки бяха прекалено героични?

Той едва ли почувствува упрека в моите думи, но затова пък бе забелязал израза на лицето ми, когато разглеждах гърдите си, и сега протегна дланта си. Това бе необикновено мазолеста длан. Аз прокарах пръсти по роговите й издатини и отново стиснах зъби от противното дращещо усещане.

— Аз се казвам Джонсън, а не Йонсън — рече той на правилен английски език, като произнасяше думите бавно, с едва доловим акцент.

В светлосините му очи се четеше кротък протест, същевременно в тях личеше и някаква искреност и мъжественост, които изведнъж ме предразположиха към него.

— Благодаря ви, мистър Джонсън! — поправих се аз и му подадох ръка.

Той се поколеба, запристъпва смутено и тромаво от един крак на друг, сетне с решителност улови моята ръка и най-сърдечно я раздруса.

— Нямате ли някакви сухи дрехи, с които бих могъл да се преоблека? — обърнах се аз към готвача.

— Ще се намерят, сър — отвърна той с необикновено оживление. — Ще изтичам долу и ще поровя из сандъка си, разбира се, ако нямате нищо против да облечете мои дрехи.

Той се измъкна или по-право се изхлузи през кухненската врата с някаква бързина и ловкост, която ми се стори не толкова котешка, колкото на човек, намазан целия с масло. И действително, тая негова „мазност“, както отпосле се убедих, представляваше и най-забележителната черта на характера му.

— А къде се намирам? — обърнах се аз към Джонсън, когото основателно бях сметнал за един от матросите. — Какъв е тоя кораб и накъде плува?

— Недалеч от Фаралонските острови, на югозапад от тях — отвърна той бавно и методично, като се мъчеше да говори правилно на английски и да спазва реда на моите въпроси. — Корабът се казва „Призрак“. Плуваме към бреговете на Япония на лов за тюлени.

— А кой е капитанът? Трябва да го видя веднага щом се облека.

По лицето на Джонсън изведнъж се изписа смайване и смущение. Той се запъна, докато подбираше щателно думите и мислено съставяше изчерпателния си отговор.

— Капитанът се казва Вълка Ларсен, поне така го наричат хората. Истинското му име никога не съм чувал. Но вие говорете с него по-внимателно. Тая сутрин той е бесен. Щурманът7…

Джонсън не довърши. В кухнята се промъкна готвачът.

— По-добре се измитай оттук, Йонсън! — извика той. — Старият ще те търси на палубата, а ако днес не му угодиш, чака те беда!

Джонсън ПОСЛУШНО се отправи към вратата и през рамото на готвача ми смигна с необичайна тържественост и с важен вид, сякаш искаше по този начин да изрази онова, което не бе успял да изкаже, и още веднъж ми напомни, че с капитана трябва да говоря внимателно.

Върху ръката на готвача бяха преметнати няколко раздърпани, мръсни дрипи, от които се разнасяше миризма на кисело.

— Бяха още мокри, когато ги прибрах — счете той за нужно да ми обясни. — Но трябва някак си да си послужите с тях, поне докато изсуша вашите дрехи на огъня.

Като се опирах о дървените стени, залитайки от силното клатене на кораба, с помощта на готвача аз успях някак да нахлузя върху себе си една груба вълнена долна риза. И тутакси от допира на грубата материя по тялото ми сякаш запълзяха мравки. Забелязал моето неволно настръхване, готвачът се ухили:

— Е, надявам се, че не ще стане нужда да свиквате с такива парцали. Вие имате дяволски нежна кожа, също като на някоя госпожичка. Щом ви видях, веднага познах, че сте благородник!

Този човек не ми се понрави още от първия миг и сега, докато ми помагаше да се облека, моята неприязън към него порасна още повече. Дори в докосването му имаше нещо противно и гадно. Аз се отдръпвах от ръцете му, цялото ми тяло потръпваше от възмущение. Тия неприятни усещания, както и миризмите, излизащи от разните гърнета, които клокочеха на кухненския огън, ме накараха по-скоро да изляза на чист въздух. Освен това трябваше да намеря капитана и да поговоря с него за възможностите да бъда свален на брега.

С непрестанни обяснения и извинения аз бях пременен в евтина памучна риза с оръфана яка и избеляла предна част, зацапана с нещо, което напомняше стари петна от кръв. Чифт матроски ботуши обвиха краката ми, а вместо панталон ми надянаха някога светлосин, но сега изгубил цвета си работен комбинезон, на който единият крачол беше тъкмо десет инча8 по-къс от другия. Като гледаше късия крачол, човек можеше да помисли, че дяволът бе стиснал лондончанина за крака, но като не успял да вземе душата му, задоволил се с парче плат.

— Бих искал да зная кому да благодаря за тази любезност — попитах аз, изправен вече в пълна премяна. На главата ми стоеше малка фуражка, а вместо палто на моите рамене се мъдреше мръсна памучна куртка на райета, достигаща до кръста, и с ръкави, едва закриващи лактите ми. Готвачът се изправи и отдръпна някак самодоволно; по лицето му затрептя умолителна усмивка. Знаех от опит как се държи прислугата на презокеанските параходи, когато наближава последното пристанище, и можех да се закълна, че той очакваше бакшиш. Ала по-нататъшното ми познанство с тоя субект ме увери, че позата му е била несъзнателна. Тя се дължеше без съмнение на наследствено раболепие.

— Мъгридж, сър — отвърна ласкателно той и изнежените му черти се разплуха в мазна усмивка. — Томъс Мъгридж, сър, е на вашите услуги!

— Добре, Томъс — рекох аз — Не ще ви забравя, когато дрехите ми изсъхнат.

Лицето му засия, очите му заблестяха, сякаш гласовете на неговите прадеди прозвучаха дълбоко в душата му и му напомниха смътно за бакшишите, които бяха получавали някога, приживе.

— Благодаря ви, сър! — каза той с искрена признателност и смирение.

Аз отворих вратата, а готвачът моментално отскочи встрани, и излязох на палубата. Чувствувах се още слаб от продължителното стоене във водата. Посрещнат от порива на вятъра, аз залитнах по люлеещата се палуба и направих няколко несигурни крачки към ъгъла на кормилната кабина, о който се опрях. Силно наклонен на една страна, корабът подскачаше и се гмуркаше в тихоокеанските вълни. Ако той наистина пътуваше на югозапад, както бе казал Джонсън, тогава вятърът — според мене — духаше почти откъм юг. Мъглата се бе разнесла и по повърхността на водата искреше слънцето. Обърнах се на изток, дето трябваше да се намира Калифорния, но видях само нисколежащи пластове мъгла; несъмнено това бе същата мъгла, която бе причинила гибелта на „Мартинец“ и ме бе докарала до това положение. На север, не много далеч от нас, от морето се показаха няколко голи скали, на една от които успях да различа фар. На югозапад, почти по посока на нашия път, се мяркаха пирамидалните очертания на няколко корабни платна.

След като разгледах хоризонта, аз насочих погледа си към окръжаващата ме обстановка. Първата ми мисъл бе, че човек, който е преживял корабокрушение и се е борил със смъртта, заслужава по-голямо внимание от това, което бе оказано на мене. Очевидно никой не се интересуваше от мене освен матроса при руля, който ме поглеждаше с любопитство през покрива на кабината.

Изглежда, че всички бяха заети с нещо, което ставаше в средната част на палубата. Там, върху покрива на люка, лежеше възнак един едър мъж. Ризата на гърдите му беше раздрана и изпод нея не се виждаше нищо друго освен гъсти черни косми, които напомняха рунтавата козина на куче. Лицето и вратът му бяха обрасли с черна, но вече прошарена брада — тя би била остра и щръкнала, ако не беше просмукана с вода, която се оттичаше от нея на струйки. Очите му бяха затворени, той навярно бе изпаднал в безсъзнание, устата му обаче беше широко разтворена и гърдите му шумно и тежко се повдигаха, като че ли се задушаваше и се бореше за въздух. От време на време един матрос спокойно и методично, като че ли вършеше най-обикновена работа, спущаше в морето брезентова кофа, завързана на въже, изтегляше я и я изливаше върху проснатата фигура.

Близо до люка, като дъвчеше свирепо края на пурата си, се разхождаше напред-назад мъжът, чийто случаен поглед ме бе спасил от удавяне. Той беше висок навярно пет фута9 и десет или десет и половина инча, но не това ми направи първоначално впечатление, а неговата сила.

И макар че имаше тяло на атлет, с широки рамене и изпъкнали гърди, аз не бих нарекъл неговата сила чисто физическа. Тя бе по-скоро жилавата, възловата сила, присъща на слабите, но издръжливи хора, която благодарение на здравото му телосложение придаваше на този човек вид на голяма горила. Съвсем не искам обаче да кажа, че той приличаше на горила. Искам само да опиша тая сила като нещо отделно, което не зависи от физическия строеж. Подобен род Сила ние обикновено сме свикнали да свързваме с първобитния живот, с дивите зверове, с ония създания, в които виждаме нашите предполагаеми прадеди, които са живели по дърветата. Тая сила е дива, свирепа, съдържаща в себе си самото жизнено начало, същността на живота, като потенция на движението и първичната материя, от която са произлезли различните форми на живот. С една дума, силата, която кара змията да се гърчи и след като й отрежат главата, когато самата змия престане да съществува, или силата, която все още трепти в безформения къс месо от костенурката, което се огъва и трепти при докосване с пръст.

Тъкмо такова впечатление на сила ми направи този човек, който крачеше напред-назад по палубата. Той стоеше здраво на краката си, стъпваше твърдо и уверено, всяко движение на неговите мускули — от помръдването на раменете до свиването на устните около пурата — издаваше решителност и сякаш бе родено от неудържима, изумителна сила. Но тая сила, проявена във всяко негово движение, като че бе само отзвук на друга, още по-огромна сила, която се притайваше и дремеше в него, помръдвайки само от време на време, която би могла да се пробуди всеки миг, страшна и неукротима като свирепостта на лъва или яростта на урагана.

Готвачът подаде глава от вратата на кухнята и насърчително се усмихна, като същевременно посочи с пръст човека, който се разхождаше около люка. Разбрах, че това е капитанът или както го наричаше готвачът — „старият“, човекът, когото трябваше да обезпокоя с молбата да ме свали някъде на брега. Аз току-що се бях отправил към него, за да свърша по-скоро с предстоящото обяснение, което според мене щеше да бъде твърде бурно, когато нещастният мъж, който лежеше възнак на палубата, бе обхванат от нов пристъп на задушаване. Той почна да се извива и гърчи конвулсивно. Долната му челюст, покрита с мокра черна брада, щръкна право нагоре, мускулите на гърба му се изопнаха, а гърдите му се издуха в несъзнателно, инстинктивно усилие да поемат повече въздух. Аз не можех да видя лицето му, скрито под гъстите бакенбарди, но знаех, че кожата му бе започнала да става моравочервена.

Капитанът, или Вълка Ларсен, както го наричаха матросите, престана да се разхожда и се взря в умиращия мъж. Тая последна схватка със смъртта беше тъй жестока, че матросът спря да го полива с вода, като не сваляше любопитния си поглед от него. В това време водата от леко наклонената брезентова кофа се изцеждаше бавно върху палубата. Умиращият барабанеше с токове по покрива на люка, сетне протегна крака и застина в последно и чудовищно напрежение, докато главата му се мяташе от една страна на друга. Но ето че мускулите му се отпуснаха, главата престана да се мята и от устата му се изтръгна въздишка на дълбоко облекчение. Челюстта му увисна, горната му устна се повдигна, оголвайки два реда пожълтели от тютюна зъби. Чертите на лицето му сякаш замряха в сатанинска усмивка над този свят, който бе надхитрил и напуснал.

И тогава именно се случи нещо неочаквано. Изведнъж капитанът подобно на мълния се спусна върху мъртвеца. От устата му рукна непрекъснат порой от ругатни. Това не бяха ругателства или неприличия. Всяка дума бе богохулство и тия думи не бяха малко. Те избухваха и трещяха като електрически заряди. Никога през живота си не бях чувал, нито пък можех да си представя подобно нещо. Аз обичах литературните изрази и имах слабост към силните образи и фрази, затова смея да кажа, че можех по-добре от всички присъствуващи да оценя необичайната живост и сила и нечуваното кощунство на метафорите му. Доколкото можах да разбера, причината за всичко това беше, че този мъж, бивш щурман, се запил преди да потеглят от Сан Франциско и след това проявил неблагоразумието да умре в самото начало на пътешествието, оставяйки по този начин Вълка Ларсен без помощник, без дясна ръка.

Смятам за излишно да уверявам, поне моите приятели, че бях страшно възмутен. Ругатните и сквернословията винаги са ми били противни. Сърцето ми се сви, главата ми се завъртя. За мене смъртта винаги е била свързана с някаква тържественост и достойнство. Тя се появяваше тихо и свещенодействузаше около своите жертви. Дотогава не познавах тия низки и ужасни прояви на смъртта. И макар че оценявах, както вече казах, силата на страшните проклятия, които се изскубваха от устата на Вълка Ларсен, аз бях неизразимо възмутен. Този огнен поток от думи можеше да изпепели дори и лицето на самия покойник. И нямаше да остана изненадан, ако мократа черна брада се бе извила, настръхнала и изчезнала в дим и пламък. Но мъртвецът си лежеше най-спокойно,и продължаваше да се зъби в злорада усмивка, пълна с цинична подигравка и презрение. Той бе господар на положението.