Морският вълк

Глава XXXIV

— Най-лошото е, че „Призрак“ е останал без мачти. Иначе ние бихме могли да отплаваме оттука. Какво ще кажете, Хъмфри?

Развълнувано скочих на крака.

— Ще помислим, ще помислим! — повтарях аз, като се разхождах напред-назад.

Очите на Мод се разшириха, тя ме следеше с надежда. Имаше такава вяра в мене! Мисълта за това ми придаваше огромна сила. И аз си спомних думите на Мишле: „За мъжа жената е същото, което е била земята за своя легендарен син: стигало му да се наведе над нея и да целуне гърдите й, за да се изпълни с нови сили“. Едва сега разбрах дълбокия смисъл на тези думи. Те изпълниха целия ми живот. Мод беше за мене неизчерпаем извор на сила и мъжество. Достатъчно бе само да я погледна или да помисля за нея и аз ставах силен.

— Трябва да се опита, трябва да се опита! — разсъждавах гласно аз. — Това, което други са правили, мога да направя и аз! Дори и ако никой не е правил това по-рано, аз пак ще го направя!

— Но какво именно? За бога, не ме измъчвайте — каза Мод. — Какво можете да направите?

— Не аз, а ние ще го направим — поправих се аз. — Каквото и да ни коства, ще поставим отново мачтите на „Призрак“ и ще заминем.

— Хъмфри! — възкликна тя.

Аз бях тъй горд от тази своя идея, като че всичко бе вече осъществено.

— Но възможно ли е това? — попита тя.

— Не зная още — бе моят отговор. — Знам само, че сега съм способен да свърша всичко, което започна.

Аз гордо й се усмихнах, дори много гордо, защото тя сведе очи и замлъкна.

— Но не забравяйте, че съществува и капитан Ларсен — възрази тя.

— Сляп и безпомощен — тутакси отговорих и махнах с ръка, сякаш го отстраних от себе си като сламчица.

— Но тия негови страшни ръце! Спомнете си само как е прескочил трапа. Вие сам ми разказвахте.

— А вие си спомнете как се промъкнах край него и му се изплъзнах от ръцете! — весело добавих аз.

— И загубихте обущата си.

— Е да, обущата не можеха да се изплъзнат от Вълка Ларсен без помощта на моите крака.

Ние и двамата се засмяхме, а после започнахме сериозно да разработваме плана как да поставим мачтите над „Призрак“ и да се върнем в цивилизования свят. Все още имах някакви смътни познания по физика, останали от ученическите ми години, а през последните няколко месеца бях придобил известен опит в използуването на механически приспособления за повдигане на тежести. Все пак трябва да се признае, че когато се разхождахме до „Призрак“, за да се запознаем по-отблизо с предстоящата ни задача, видът на огромните мачти, които лежаха във водата, едва не ни хвърли в отчаяние. Откъде и с какво да започнем? Да имаше на борда му поне една мачта, та да закачим на нея макари и въжета! Но на борда нямаше никакъв висок предмет. Имах чувство — както казват, — че ми предстои да се повдигна сам за косите. Разбрах законите на лостовете, но отде да взема опорна точка?

Грот-мачтата беше дълга шестдесет и пет фута, а в основата си, там, където се бе счупила, бе петнайсет инча в диаметър. Според моята най-груба сметка тя тежеше навярно три хиляди и петстотин фунта. Откъде да започне човек? Мод стоеше мълчаливо до мене, докато аз мислено издигах приспособление, наричано от матросите „ножица“. Но макар че „ножицата“ беше известна на матросите, аз я изобретих отново на Острова на усилията. Свързвайки мислено краищата на две греди така, че да заприлича на римската цифра „V“, аз ги изправих на палубата, разбира се, с върха нагоре и по този начин получих опорна точка, на която бих могъл да закрепя макарата. Към тази опора в случай на нужда бих могъл да поставя и втора. Освен това имахме и скрипец.

Мод разбра, че вече бях намерил някакво решение и ме погледна с топлота и съчувствие.

— Какво смятате да правите? — попита тя.

— Най-напред да разчистя онзи боклук — отговорих аз, като посочих купчината мачти и корабни платна зад борда. Колко много ми харесаха тия звучни и решителни думи: „Да разчистя онзи боклук“! Представете си такава цветиста фраза в устата на Хъмфри Ван Уейдън преди няколко месеца!

Навярно в моята поза и глас е имало нещо мелодраматично, защото Мод се усмихна. Тя живо чувствуваше смешните страни на нещата и във всичко безпогрешно долавяше оттенъка на престореност, преувеличение и хвалба. Това именно намираше отражение в нейното творчество и му придаваше особена ценност. Сериозният критик, който притежава чувство на хумор и сила на израза, винаги привлича към себе си вниманието на света. А Мод умееше да прави това. Нейното чувство за хумор не беше нищо друго освен свойственото на всеки художник чувство за мярка.

— Струва ми се, че съм срещала тази фраза някъде в книгите — весело промърмори тя.

Но чувството за мярка бе достатъчно развито и у мен и аз се смутих. От горделив повелител на стихиите тутакси се превърнах в жалък, объркан никаквец.

Мод бързо ми подаде ръка.

— Простете ми!

— Няма защо — отговорих аз, — тъй ми се пада! В мене има много хлапашки черти. А тук няма място за тях. Впрочем ние действително трябва да разчистим този боклук. И ако дойдете с мене в лодката, ще се заловим още сега за работа.

— „С нож в зъбите, матросите разчистват боклука“ — процитира Мод и ние до тъмно весело се трудихме.

Нейната задача беше да държи лодката на едно Място, докато аз се разправях с обърканите платна и въжета. И каква бъркотия беше това! Въжета за издигане на платна, платна, дебели въжета, ванти, удряни от вятъра и вълните, се бяха уплели най-безмилостно. Аз се стараех да не режа повече, отколкото бе необходимо, но все пак трябваше да прокарвам дългите въжета под гиковете на мачтите, да размотавам въжета, платна, да ги навивам и поставям на дъното на лодката или пък да ги размотавам наново и развързвам множество възли. От цялата тази работа скоро се измокрих до кости.

От платната трябваше да се изрязва доста много и тъй като бяха мокри, работата се оказа твърде уморителна. Но все пак до настъпването на нощта успях да ги извадя от водата и да ги простра на брега да съхнат. И двамата бяхме капнали от умора, когато се прибрахме за вечеря, но бяхме успели да свършим доста нещо, макар и на глед то да бе незначително.

На другия ден се спуснахме в трюма на „Призрак“, за да разчистим степсовете70 на мачтите. Мод сръчно ми помагаше. Току-що бяхме започнали работа, когато ударите на моя чук привлякоха Вълка Ларсен.

— Ей, там долу! — извика той през отворения люк. Когато чу гласа му, Мод инстинктивно се приближи до мене, сякаш търсеше защита, и докато траеше нашия разговор, тя ме държеше под ръка.

— Ей, там горе! — отговорих аз. — Добро утро!

— Какво правите в трюма? — попита той. — Искате да потопите кораба ми ли?

— Напротив, поправям го! — бе моят отговор.

— Но какво, по дяволите, правите? — учудено попита той.

— Подготвям степсовете за поставяне на мачтите! — отговорих нехайно, сякаш това бе най-простото нещо на света.

— Изглежда, че вие най-после сте стъпили здраво на краката си, Хъмп! — каза той и след като помълча няколко минути, извика: — Но слушайте, Хъмп, вие не можете да правите това…

— Защо да не мога? — възразих аз. — Не само че мога, но и вече го правя.

— Но това е мой кораб, моя лична собственост. Какво, ако ви забраня?

— Вие забравяте — отговорих аз, — че сега вече не сте най-голямата буца мая. Това беше по-рано, тогава действително можехте да ме изядете според вашите думи. Но напоследък се смалихте и сега аз мога да ви изям. Маята се е вкиснала.

Той рязко и неприятно се засмя.

— Вие добре обръщате моята собствена философия срещу мене. Но не правете грешката да ме оценявате неправилно. Предупреждавам ви за ваше добро.

— Откога сте станали такъв филантроп? — попитах аз. — Съгласете се, че предупреждавайки ме за мое добро, вие проявявате непоследователност.

Без да обръща внимание на сарказма ми, той продължи:

— А представете си, че сега ви затворя долу в трюма? Този път не ще можете да ме изиграете както при склада.

— Вълк Ларсен — решително казах аз, обръщайки се за пръв път към него неофициално, — аз не съм способен да застрелям един безпомощен, несъпротивляващ се човек. Вие ми доказахте за мое както и за ваше удоволствие. Но сега ви предупреждавам, не толкова за ваше добро, колкото за мое собствено, че при първия ви опит да ми напакостите, ще ви застрелям. Мога да ви застрелям още сега и ако искате, помръднете само и се опитайте да затворите люка.

— И все пак аз ви забранявам, решително ви забранявам да разполагате с моя кораб!

— Но какво става с вас? — укорих го аз. — Твърдите, че корабът е ваш, като че ли имате някакво морално право над него. Но нали вие никога не сте зачитали моралните права на другите? Защо мислите, че аз ще зачитам вашите?

Застанах под открития люк, за да мога да го виждам по-добре. Това съвсем не бе същото лице, което бях видял последния път — сега то бе станало съвсем безизразно и неговата непривлекателност бе подсилена от втренчените му немигащи очи. Аз едва можех да го гледам.

— Ето че дори и самият жалък Хъмп вече не ме уважава! — подигравателно проточи той, но лицето му си остана все тъй безпристрастно.

— Как сте, мис Брюстър? — попита внезапно Вълка Ларсен, след като помълча.

Изтръпнах. Мод не бе издала никакъв звук, не бе се дори и помръднала. Нима у него бе запазена някаква частица от зрението? Или пак то отново се възвръщаше?

— Здравейте, капитан Ларсен! — отговори Мод. — Как разбрахте, че съм тук?

— Дочух дишането ви, разбира се. А Хъмп напредва добре. Не намирате ли?

— Не зная — отговори тя, като му се усмихна. — Откакто го познавам, той си е все същият.

— Жалко, че не го познавахте по-рано!

— Вземам лекарството „Вълка Ларсен“, и то в големи дози — продумах аз. — Преди и след ядене.

— Нека ви предупредя пак, Хъмп — със заплаха произнесе той. — По-добре е да оставите кораба ми на мира.

— Нима вие не искате да се спасите заедно с нас? — недоверчиво попитах аз.

— Не! — бе отговорът. — Аз искам тук да умра.

— Но ние не искаме! — решително заявих аз и почнах отново да удрям с чука.