Морският вълк

Глава VII

Най-после, след тридневни променливи ветрове, попаднахме под североизточния пасат. Излязох на палубата, бях се наспал добре, въпреки болките в коляното си, и видях, че „Призрак“, изопнал всички платна освен кливера и бом-кливера, лети всред пенести вълни, сякаш понесен от криле. Откъм кърмата духаше свеж бриз. О, какви чудеса прави този мощен пасат! Цял ден се носехме напред и цяла нощ, и така през следващите дни, а постоянният силен вятър духаше всякога откъм кърмата. Шхуната сама летеше напред, нямаше нужда да се събират и отпускат въжета и платна, нито да се мести топселът от една страна на друга — за матросите нямаше никаква работа, освен да стоят на вахта на руля. Вечер, след залез слънце, поразхлабваха въжетата, а сутрин, след като ги оставеха да изсъхнат от нощната роса, отново ги изопваха. И това беше всичко.

Плувахме със скорост десет, единадесет, а понякога и с дванадесет възли в час. А попътният вятър духаше непрекъснато от североизток и ние изминавахме по двеста и петдесет мили в избраната от нас посока за едно денонощие. Мене ме огорчаваше и радваше бързината, с която оставяхме зад гърба си Сан Франциско и се приближавахме към тропиците. Всеки ден времето ставаше чувствително по-топло. При втората вечерна вахта матросите излизаха на палубата съблечени и се обливаха един друг с морска вода. Започнаха да се мяркат и хвърчащи риби, нощем дежурните матроси пълзяха по палубата и преследваха попадналите на борда риби. А сутрин, след като Томъс Мъгридж получеше припадащия му се бакшиш, в кухнята се разнасяше приятната миризма на пържена риба. Но всички — и началството, и матросите — се радваха на месото на делфините, когато на Джонсън се удадеше случай да хване от носа на кораба някой от тия красавци.

Джонсън, изглежда, прекарваше там цялото си свободно време или пък се изкачваше на салинга29 и наблюдаваше как „Призрак“ пори водата под натиска на платната. Страст и обожание светеха в очите му, той се движеше като в някакъв транс и наблюдаваше с възхищение издутите платна на кораба, пенестата му следа по водата, неговото изкачване и спущане по водните хълмове, които препускаха заедно с нас във величествена процесия.

Денят и нощта бяха просто „чудо и необуздано възхищение“ и макар че поради скучната работа на мене ми оставаше малко свободно време, аз все пак успявах Да открадна по някоя минутка и да се любувам ненаситно на тази безкрайна тържествена красота, за чието съществуване по-рано не бях и чувал. Небето над нас бе безупречно синьо — синьо като самото море, което под носа на кораба блестеше с оттенъка на лазурен атлаз. Целият хоризонт бе осеян с бели пухкави облачета, неизменни, неподвижни като сребърна украса върху яркото синьо небе.

Няма да забравя онази нощ, когато, вместо да спя, аз лежах на палубата и наблюдавах призрачната игра на пяната, която носът на кораба отхвърляше встрани. Шумът на вълните напомняше бълбукането на поточе, което се плъзга върху мъхести камъни в някоя тиха, самотна долина. Този монотонен напев ме пренесе някъде далеч и полека-лека забравих, че съм юнгата Хъмп или пък Ван Уейдън — човекът, който бе прекарал тридесет и пет години в мечти всред книгите. Но ето че зад мене неочаквано се разнесе глас, който ме върна в действителността. Това бе гласът на Вълка Ларсен, глас, пълен със сила и несломима увереност и с необичайна мекота и възторг от думите, които произнасяше.

О, нощ тропична, жарка! Зад нас следата ярка

съперничи дори с небето,

а корабът лети, лети по шир, огряна от звезди,

и стреснат кит бразди морето.

На слънце обшивката цяла гори,

росата изпъва въжата в зори,

а ние вървим по стария път, по нашия път,

вървим все на юг по дългия път, вечно новия път.

— Е, как ти харесва това, Хъмп? — попита той след паузата, която се налагаше от думите и обстановката.

Погледнах го в лицето. То беше озарено от светлина, а очите му блестяха под звездната нощ.

— Просто съм изненадан, за да не кажа нещо повече, че вие сте способен да проявявате такъв ентусиазъм.

— А защо не? Та това значи да живееш, това е самият живот! — възкликна той.

— Евтино нещо, което няма никаква цена — подхвърлих му обратно неговите собствени думи.

Той се засмя и аз за пръв път долових в гласа му нотки на искрена веселост.

— Ех, все не мога да ви обясня, да ви втълпя в главата какво всъщност представлява този живот. Разбира се, животът няма цена освен сам за себе си. И мога да ви кажа, че моят живот точно сега е твърде ценен … за мене. Той е просто безценен, макар и това на вас да ви звучи като страшно надценяване. Но какво да се прави? Моят живот сам определя своята стойност.

Той помълча, сякаш избираше думи, за да изрази по-добре мисълта си, сетне отново заговори:

— Знаете ли, в този миг изпитвам някакъв чуден подем на духа. Като че ли долавям в себе си ехото на всички времена и всички сили ми принадлежат. Сякаш познавам истината, различавам доброто от злото, правдата от неправдата. Погледът ми е ясен и проницателен. Почти съм готов да повярвам в бога. Но… — гласът му се промени и светлината на лицето му угасна — какво ли е това състояние, в което се намирам? Каква е тази радост от живота? Това вдъхновение, както бих могъл да го нарека? То се явява, когато храносмилателната система на човека е в изправност, когато стомахът му е здрав, апетитът — добър и всичко останало е в ред. Това е възторгът на живота, шампанското на кръвта, брожението на фермента — ето кое кара някои хора да се посвещават на свети мисли, а други да виждат бога или да го създават, когато не могат да го видят. Това е всичко — опиянението, шупненето и разливането ма закваската, радостният шепот на живота, който се е побъркал от съзнанието, че съществува. Но, уви! Утре ще плащам за това, както плаща пияницата. Утре ще се опомня, ще знам, че трябва да умра — най-вероятно по време на плаване, — че ще спра да се движа по своя воля, за да стана част от движението на морето, че ще се превърна в мърша, в храна за други, че силата и подвижността на мускулите ми ще премине в перките, люспите и вътрешностите на рибите. Уви, и пак уви! Шампанското вече изветря, мехурчетата и искриците му изчезнаха и то стана безвкусно.

Ларсен си отиде така внезапно, както се бе появил, скачайки по палубата леко и безшумно като тигър. „Призрак“ летеше по пътя си. Забелязах, че клокоченето при носа на кораба много напомняше сподавено хъркане, заслушах се в него и лека-полека впечатлението, което произведе в мене внезапният преход на Вълка Ларсен от екстаз към отчаяние, бавно ме напусна. Изведнъж някъде по средата на кораба се разнесе звучен тенор. Един матрос подхвана „Песен на пасата“:

Аз вятър любим съм на всеки моряк, надежден и мощен другар съм желан: със облаци соча им аз моя бяг над южния, ширния, син океан.

По хлад и във пек след кораба лек препускам аз, яхнал вълна; сред светлия зрак и в нощния мрак издувам му всички платна.