Морският вълк

Глава XV

Матросите се заизправяха на крака, изливайки потоци от ругатни и стонове.

— Запалете лампата или клечка кибрит, изкълчил съм си палеца! — извика матросът Парсън, мургав, мрачен кормчия от лодката на Стендиш, в която Харисън бе гребец.

— Лампата трябва да е тука някъде, на пода — каза Лич, като сядаше на ръба на нара, на който се бях скрил аз.

В суматохата се чу драскане на клечки, после опушената корабна лампа светна и при нейната мъждукаща светлина босоногите матроси се раздвижиха и започнаха да се занимават с раните и натъртванията си. Уфти-Уфти хвана палеца на Парсън, дръпна силно и го намести. В това време забелязах, че ставите на пръстите на канака са разрязани до кости. Той ги показа на всички и като се ухили и откри превъзходните си бели зъби, се похвали, че това му останало от зъбите на Вълка Ларсен, когато го ударил по устата.

— Значи, това беше ти, черно плашило? — войнствено попита Кели, американец от ирландски произход, бивш докер, който пътуваше по море за пръв път и бе гребец в лодката на Керфут.

При тия думи той изплю кръв и няколко зъба — приближи разяреното си лице до Уфти-Уфти. Канакът отскочи до нара си и веднага се върна назад с голям нож в ръка.

— А, престанете! Омръзнахте ми! — намеси се Лич. Очевидно, макар млад и неопитен, той бе станал главатар на бака. — Върви си на мястото, Кели. Остави Уфти-Уфти на мира. Как е могъл, по дяволите, да те познае в тъмнината?

Кели се подчини неохотно, а канакът показа белите си зъби, като се усмихна от благодарност. Той беше истински красавец, с почти женствена мекота в линиите на своята фигура, а големите му очи излъчваха известна нежност и мечтателност, нещо, което някак особено противоречеше със заслуженото му име на побойник и здравеняк.

— А как успя да офейка? — попита Джонсън.

Все още задъхан от борбата, той седеше на ръба на своя нар, цялата му фигура издаваше крайно разочарование и безнадеждност. Ризата му беше съвсем разпокъсана, кръвта от раната на бузата му се стичаше надолу по оголената му гръд, оставяше червена пътечка по бялото му бедро и падаше капка по капка на пода.

— Офейка, защото, както ви казах, той е самият дявол — отговори Лич. Той скочи тутакси на крака и сълзи на ярост, безсилие и разочарование потекоха от очите му. — И нито един от вас да няма нож! — не преставаше да стене той.

Но останалите матроси бяха измъчвани от страх пред това, което ги очакваше, и не му обръщаха внимание.

— А как ще разбере кой именно се е бил с него? — попита Кели и като се огледа свирепо наоколо, добави: — Ако никой от нас не издаде?

— Трябва само да ни види — отговори Парсън. — Един поглед върху тебе и край!

— Кажи му, че палубата е пропаднала и ти е избила зъбите — ухили се Луис. Само той не бе напускал нара си и сега ликуваше, че по него нямаше никакви следи, които биха могли да свидетелствуват за участие в нощната битка. — Почакайте само докато хвърли поглед върху мутрите ви утре сутринта — хилеше се той.

— Ще кажем, че сме го взели за щурмана — предложи някой.

А друг добави:

— Ще кажа: чух някаква врява, скочих от нара и някой ме цапна здравата по зъбите за проявеното любопитство. Разбира се, и аз не му оставах длъжен. Просто удрях, без да знам какво става в тъмнината.

— И разбира се, попадна на мене! — допълни Кели и за миг лицето му сякаш се поразведри.

Лич и Джонсън не вземаха участие в този разговор — ясно бе, че другарите им ги считаха за сигурни жертви, за обречени на смърт без никаква надежда за спасение. Лич известно време слушаше мълчаливо техните опасения и упреци, но най-после избухна:

— Не мога да ви слушам! Лигльовци! Ако мелехте по-малко с езиците си, а работехте повече с ръцете си, досега с него щеше да бъде свършено! Защо никой от вас, ама никой от вас не ми даде нож, когато извиках? Вървете по дяволите! И за какво сте се разхленчили сега, нима наистина мислите, че ще ви убие? Много добре знаете, че няма да го направи. Това би му развалило сметките. Тук няма корабни агенти, които да го снабдят с други нехранимайковци на ваше място. Кой ще гребе, кой ще стои на руля, кой ще се грижи за проклетия му кораб, ако се лиши от вас? Всичко ще се струпа върху мене и Джонсън. А сега лягайте и пазете тишина. Искам да поспя.

— Всичко това е вярно — продума Парсън. — Може би той наистина няма да ни убие, но помнете ми думата: на този кораб за нас вече няма живот!

През цялото това време с тревога обмислях своето собствено незавидно положение. Какво ще стане с мене, когато тия хора открият моето присъствие? Никога не бих могъл да се изплъзна, тъй както се удаде на Вълка Ларсен. И в същата минута Латимер извика отгоре:

— Хъмп! Капитанът те вика!

— Няма го тук! — отговори Парсън.

— Не, тук съм — продумах аз, като се стараех да придам на гласа си твърдост и смелост и в същия миг се свлякох от нара.

Матросите ме погледнаха ужасени. По лицата им се изписа страх, а заедно с това и оная злоба, която идва със страха.

— Сега ще дойда! — извиках аз на Латимер.

— О, не! Никъде няма да вървиш! — извика Кели, като застана между мене и стълбата, готов да ме стисне за гърлото. — Ах ти, подла гадина! Аз ще ти запуша устата!

— Пусни го! — заповяда Лич.

— За нищо на света! — бе грубият отговор.

Без дори да се помръдне от мястото си, Лич повтори:

— Пусни го, ти казвам! — Този път гласът му прозвуча решително и твърдо.

Ирландецът се поколеба. Тръгнах към него и той се отмести настрана. Като

стигнах до стълбата, аз се обърнах и изгледах зверските жестоки лица, вперили поглед в мене из полумрака. Изведнъж дълбоко съчувствие се събуди в душата ми. Спомних си думите на готвача. Колко трябва да ги мрази бог наистина, щом ги е обрекъл на такива мъки!

— Бъдете спокойни, нищо не съм видял и нищо не съм чул! — тихичко казах аз.

— Казвам ви, че той ще мълчи — чух думите на Лич, когато се качвах нагоре по стълбите. — И той не обича капитана повече от нас.

Намерих Вълка Ларсен в неговата каюта. Разсъблечен до голо и целият в кръв, той ме чакаше и ме поздрави с една от своите загадъчни усмивки.

— Хайде, докторе, залавяйте се за работа! По всичко изглежда, че ви предстои огромна практика по време на това пътуване. Не зная как би се справил „Призрак“ без вас. И ако бях способен на такова благородно чувство, аз бих казал, че стопанинът на този кораб ви е дълбоко признателен.

Аз бях вече Добре запознат със скромната корабна аптечка и се заех да стопля вода на печката, както и да приготвя всичко нужно за промиване и превързване. В това време Ларсен се разхождаше из каютата, смееше се, говореше и най-хладнокръвно разглеждаше раните си. За първи път го виждах разсъблечен и сега просто ахнах от почуда. Никога не съм проявявал култ към плътта, но притежавам достатъчно художествени чувства, за да оценя великолепието на това тяло.

Трябва да призная, че бях очарован от съвършенството на Л арсеновата фигура и от неговата — бих казал — свирепа красота. Бях имал случай да видя и други матроси от нашия кораб. Мнозина от тях притежаваха необикновено развити мускули, но всички си имаха по някакъв недостатък: ту някоя недостатъчно развита част на тялото, ту друга — неправилно развита или пък някакво изкривяване, което разваля симетрията; едни имаха много дълги, а други — много къси крака, едни бяха прекалено кокалести, а у други жилите изпъкваха повече, отколкото трябва. Само Уфти-Уфти се отличаваше с приятно телосложение, но именно това, което се харесваше у него, аз бих нарекъл женствено. Вълка Ларсен обаче беше истински мъжки тип, съвършен образец ,на мъжественост, почти като бог. Когато ходеше или когато движеше ръцете си, силните му мускули мърдаха и подскачаха под атлазената кожа. Забравих да кажа, че само лицето и шията му имаха загорял бронзов цвят. Тялото му, благодарение на неговия скандинавски произход, имаше белия цвят на най-бялата жена. Когато вдигаше ръка, за да опипа раната на главата си, двуглавите му мускули се движеха като живи под тази бяла покривка. Същите тези мускули неотдавна насмалко щяха да ме удушат, а после ги бях виждал да нанасят толкова много убийствени удари. Не можех да си сваля очите от него и стоях като закован на място. Бинтът почна да се размотава от ръката ми и се повлече по пода.

Вълка Ларсен забеляза, че го гледам втренчено.

— Господ ви е направил много добре! — рекох аз.

— Наистина ли? — отвърна той. — И аз сам мисля така , понякога и се чудя защо е постъпил така.

— С цел… — започнах аз.

— Оползотворяване — прекъсна ме той. — Всичко в това тяло е направено да действува, да бъде от полза. Тия мускули са създадени да сграбчват, да разкъсват и да унищожават всичко живо, което застава между мене и живота. Но мислили ли сте за другите живи същества? И те имат някакви мускули,. също така предназначени да сграбчват, да разкъсват и да унищожават. И когато тия същества се изпречат между мене и живота, тогава аз мога да сграбчвам, да разкъсвам и да унищожавам по-добре от тях. Целта не обяснява това, ползата — да.

— Това не е красиво — възразих аз.

— Искате да кажете, че животът не е красив — засмя се той. — И при все това забелязахте, че съм добре сложен. А сега вижте!

Той обтегна силно краката си, застана върху пода и впи в него нокти. Възли, бразди и издадени мускули трепереха и изпъкваха под кожата.

— Пипнете ги! — заповяда той.

Мускулите му бяха твърди като стомана и аз забелязах, че цялото му тяло се сви и напрегна. Мускулите силно се извиваха и изпъкваха по хълбоците, гърба и плещите. Той леко повдигна мишци, мускулите трепнаха и пръстите започнаха да се свиват, докато самите му ръце заприличаха на огромни нокти. Дори и изражението на очите му се промени, в тях се появи напрежението, пресметливостта и пламъкът на борбата.

— Устойчивост, равновесие — каза той и в миг отпусна тялото си, което отново се намери в покой. — Крака, с които да се прикрепям на земята, да се задържам и да се съпротивявам; а ръце, зъби и нокти — за да се боря и убивам, та да не бъда убит. Каква цел е това? Ползата е по-правата дума.

Не му възразих. Бях видял механизма на примитивното, борещо се животно — бях тъй силно поразен, като че бях разгледал машините на голям боен кораб или на презатлантически параход.

Като си спомних жестоката схватка долу в бака, аз останах учуден, че Ларсен се е отървал с толкова незначителни рани ,и мога да се похваля, че ги превързах доста добре. Само някои от тях бяха по-сериозни, останалите бяха по-скоро натъртвания и одрасквания. Ударът, получен преди да падне зад борда, бе разпорил кожата на главата му. По негово указание промих и заших този разрез — дълъг няколко инча, — след като обръснах космите наоколо. Освен това прасецът на единия му крак беше зле накълцан, като че го бе глозгал булдог. Някой от матросите — каза ми той — го бил захапал за крака още в началото на борбата и останал увиснал на него, докато Ларсен стигнал горния край на стълбата, откъдето успял да го изрита.

— Знаете ли, Хъмп, забелязах, че сте сръчен момък — започна Вълка Ларсен, когато привърших работата си. — Както ви е известно, сега съм без помощник. От днес вие ще стоите на вахта, ще бъдете щурман, ще получавате седемдесет и пет долара на месец и ще ви наричат мистър Ван Уейдън.

— Но вие знаете, че аз нищичко не разбирам от мореплаване — въздъхнах аз.

— Не е нужно.

— Освен това аз нямам никакво желание да заемам високи длъжности — възразих аз. — Намирам, че и при сегашното ми скромно положение животът ми е достатъчно нестабилен. Аз нямам никаква опитност. Виждате ли, посредствеността също има своите преимущества.

Той се усмихна, като че ли се бяхме вече споразумели.

— Не искам да ставам щурман на този проклет кораб! — с възмущение извиках аз.

Лицето му изведнъж стана грубо, в очите му блесна безмилостно пламъче. Той тръгна към вратата с думите:

— А сега лека нощ, мистър Ван Уейдън!

— Лека нощ, мистър Ларсен — отвърнах аз тихо.