Морският вълк

Глава XXXVI

Два дни ние с Мод скитахме с лодката около острова, оглеждахме брега и търсехме отнесените мачти. Едва на третия ден ги намерихме — всичките, дори и ножицата — в най-опасното място: в гърмящия прибой на мрачния югозападен нос. И каква работа падна! Вечерта на първия ден се върнахме капнали от умора към нашия малък залив, като влачехме на буксир грот-мачтата. Времето беше тихо и трябваше да гребем почти непрекъснато.

Вторият ден на изнурителен и опасен труд ни възнагради с двете стенги. На третия ден с цената на отчаяни усилия свързах заедно, подобно на сал, фок-мачтата, двата гика и двата гафела. Отначало вятърът бе попътен и се надявах да ги откарам с помощта на платната. Но скоро вятърът се обърна, после съвсем затихна, така че трябваше да гребем и да се движим с бързината на охлюв. Това изискваше страшно напрежение: натисках веслата със всички сили, но тежкият товар отдире едва позволяваше на лодката да се помръдне.

Почна да се мръква и сякаш като прибавка към всички беди, се появи и насрещен вятър. Ние не само спряхме да напредваме, но почнахме и да се движим назад към открито море. Натисках веслата с последни сили. Бедната Мод, на която не можах да попреча да работи до пълна изнемога, сега лежеше безсилна на кърмата. Не можех повече да греба. Моите изранени, подпухнали ръце не можеха повече да държат веслата. Китките и плешките страшно ме боляха и макар че на обед здраво си похапнах, бях работил тъй усилено, че сега едва ли не припадах от глад.

Прибрах веслата и се наведох към въжето, което теглеше товара. Но Мод ми хвана ръката.

— Какво искате да правите? — попита тя с напрегнат, тревожен глас.

— Да махна товара — отговорих аз, като напипах въжето.

Но пръстите й стиснаха моите.

— Моля ви, не правете това! — извика тя.

— Няма смисъл — отговорих й аз. — Мръкна се вече, а вятърът ни отнася в морето.

— Но помислете си, Хъмфри. Ако не отплаваме на „Призрак“, ще останем на острова дълги години, може би цял живот. Ако този остров не е бил открит досега, значи, може би никога няма и да го открият.

— А забравихте ли за лодката, която намерихме на брега? — напомних и аз.

— Това беше тюленоловна лодка — отвърна тя. — Но вие отлично знаете, че ако хората, които са били в нея, са се спасили, те биха се върнали, за да направят състояние от това леговище на тюлени. Вие знаете, че те са загинали тук.

Нерешително мълчах.

— Освен това — добави тя — този план е ваш и аз бих искала да го изпълните докрай.

Това ми придаде твърдост. Щом тя поставяше работата на лична почва, моето великодушие ме караше да упорствувам.

— По-добре е да останем с години на този остров, отколкото да умрем в лодката нощес или утре, или в други ден. Ние не сме подготвени за плаване в открито море. Нямаме нито храна, нито вода, нито одеяла — нищо! Вие няма да издържите нито една нощ без одеяло! Знам колко сте силна. Вие и сега треперите.

— Това е от нерви — отговори тя. — Боя се, че няма да ме послушате и ще изоставите мачтите. О, Хъмфри! Моля ви, моля ви, не правете това — избухна тя след малко.

И тъй, въпросът бе решен. Тя знаеше каква власт имат над мене тия нейни думи. Ние треперихме от студ цялата нощ. От време на време задрямвах, но жестокият студ веднага ме пробуждаше. Просто не мога да разбера как Мод можа да издържи! Бях тъй уморен, че не можех да се пораздвижа и посгрея, но все пак от време на време успявах да разтрия нейните нозе и ръце, за да се възобнови кръвообращението. И въпреки това тя ме молеше да не оставям мачтите. Към три часа сутринта почна да се гърчи от студ и след като я разтрих, съвсем се вкочани. Аз се уплаших. Дадох й веслата и я накарах да гребе, но тя беше тъй изтощена, че се страхувах да не припадне.

Почна да се зазорява и в бледата предутринна светлина дълго търсихме нашия остров. Най-после той се показа на хоризонта — малко черно петънце, на около петнайсет мили от нас. Огледах морето с бинокъла. Далеч на югозапад, на повърхността на водата забелязах една черна ивица, която бързо се приближаваше към нас.

— Попътен вятър! — пресипнал извиках аз, като не можах да позная гласа си.

Мод се опита да каже нещо, но не успя. Устните й бяха посинели от студ, очите й хлътнали. Но как храбро ме гледаха тия ясни кестеняви очи! Как трогателно и все пак мъжествено.

Отново се заех да разтривам ръцете й, да ги вдигам и отпускам, докато тя почувствува, че може да ги движи сама. Тогава я накарах да стане и макар че щеше да падне, ако не бях я придържал, все пак я принудих да направи няколко крачки от кърмата до носа и най-после да кляка и подскача.

— О, вие сте храбра жена! — казах аз, като гледах как лицето й се съживява. — Знаете ли колко сте храбра?

— Никога не съм била храбра — отвърна тя. — Никога, преди да ви срещна. Само вие ме направихте храбра.

— Но и аз не бях, преди да ви срещна — отговорих аз.

Тя бързо ме погледна и отново видях ония трепетни, танцуващи огънчета в очите й и още нещо. Но това трая само миг. После тя се усмихна.

— Вас просто обстоятелствата са ви изменили — рече тя. Но аз знаех, че не е истина и се питах дали и тя самата знае това.

Задуха попътен вятър и скоро лодката се понесе по вълните към острова. Към три и половина часа след обед заобиколихме югозападния нос. Не само че бяхме гладни, но страдахме и от жажда. Устните ни бяха напукани и пресъхнали и ние напразно се опитвахме да ги намокрим с език. Вятърът постепенно отслабна, а през нощта съвсем утихна. Отново хванах веслата, но едва можех да греба от слабост. В два часа сутринта лодката се вряза в крайбрежния пясък на нашето заливче и аз слязох да я закрепя. Мод не можеше да се изправи на крака, нито пък аз имах сили да я пренеса. Опитах се да я нося, но паднах с нея на пясъка и когато се оправих, хванах я с две ръце под мишница и я повлякох към хижата.

На другия ден не работихме. Спахме до три часа — поне аз спах, защото, когато се събудих, видях, че Мод готви обеда. Нейната способност бързо да възстановява силите си беше просто поразителна. Това крехко като стебло на лилия тяло имаше някаква изумителна издръжливост, някаква жизнеспособност, трудно възприемчива при очевидната й слабост.

— Знаете вече, че пътувах към Япония по здравословни причини — каза тя, когато след обяд седяхме край огъня и се наслаждавахме на почивката и безделието. — Никога не съм се радвала на особено здраве и сила. Лекарите ми препоръчаха пътуване по море и аз избрах най-продължителното.

— Едва ли сте знаели какво избирате — засмях се аз.

— Но сега ще бъда съвсем друга жена във всяко отношение и много по-здрава — отговори тя. — А надявам се, и по-добра! Поне много по-добре ще разбирам живота, отколкото преди.

Когато късният есенен ден бе към края си, почнахме да говорим за страшната, необяснима слепота на Вълка Ларсен. За отчаяното му положение говореше желанието му да остаНе и умре на Острова на усилията. Когато един такъв силен, влюбен в живота човек се примирява със смъртта, ясно е, че го гнети нещо повече от слепотата. И това ужасно главоболие! Решихме, че навярно страда от някаква мозъчна болест и по време на нейните пристъпи изпитва нечовешки болки.

Аз забелязах, че колкото повече говорехме за тежкото състояние на Вълка Ларсен, толкова по-силно проникваше у Мод състраданието към него, а това беше тъй женствено, тъй трогателно. При това на нея й беше чужда всяка фалшива сантименталност. Мод се съгласяваше с мен, че трябва да приложим към Вълка Ларсен най-строги мерки, ако искаме да се спасим, но все пак потреперваше при мисълта, че мога да се видя принуден да отнема живота му за спасението на своя живот — „нашия“ живот, поправи се тя.

На другия ден закусихме рано-рано и веднага се заловихме за работа. В трюма, при носа на кораба, където се съхраняваше корабния инвентар, намерих една лека котва и с цената на големи усилия я измъкнах на палубата и спуснах в лодката. Като сложих на кърмата и кълбото дълго въже, отплавах доста навътре в заливчето и хвърлих котвата във водата. Нямаше никакъв вятър, приливът беше висок и корабът се бе издигнал върху водата. Като прехвърлих въжето през борда, започнах да дърпам с ръце, тъй като лебедката беше счупена. Скоро корабът заплава и се приближи почти до самата лека котва, която обаче не би могла да го задържи и при най-слабия бриз. Затова спуснах голямата котва отдясно на борда. След обед се заех да поправям лебедката.

Три дни се мъчих над нея. Най-малко от всичко бях механик и за тия три дни постигнах толкова, колкото един обикновен механик би постигнал за три часа. Трябваше да се запознавам с инструментите и да отгатвам най-простите механични принципи, които всеки механик знае наизуст. И след три дни разполагах с лебедка, която работеше много тромаво. Тя съвсем не ми служеше така, както преди да бъде счупена, но все пак без нея моята задача би била неизпълнима.

За половин ден вдигнах на борда двете стенги, поставих ножицата и я закрепих както преди. Нея нощ спах на палубата, до самата ножица. Мод отказа да остане на брега и спа в матроския кубрик. През деня Вълка Ларсен отново седеше на палубата и се прислушваше в работата ми, като разговаряше с Мод и с мене за най-различни неща. Никой от нас не спомена за разрушената от него ножица, нито пък той повтори заплашването си, че трябва да оставя кораба му на мира. Но както и по-рано, аз се страхувах от него — сляп, безпомощен и през цялото време наострил слух. И докато работех, стараех се да се държа по-далеч от него, за да не му дам възможност да ме докопа със страшните си ръце.

През тази нощ заспах под моята любима ножица, бях събуден от неговите стъпки. Нощта бе звездна и видях как тъмната фигура на Вълка Ларсен се движеше по палубата. Отметнах одеялата и безшумно тръгнах след него по чорапи. Въоръжен с дърводелска пила, взета от сандъка с инструментите, Ларсен се готвеше да престърже въжетата, с които бях закрепил ножицата. Той напипа въжетата и откри, че не бях ги опънал добре. Това не подхождаше за неговата пила и той ги изопна. Беше вече готов да заработи с пилата, когато му казах спокойно:

— На ваше място не бих правил това!

Той чу, като вдигнах ударника на револвера, и се разсмя.

— Здравейте, Хъмп! Знаех, че сте тук. Не можете да излъжете моя слух.

— Това е лъжа, Вълк Ларсен — рекох аз, без да повишавам глас. — Впрочем аз само чакам случай, за да ви убия, затова заповядайте, режете!

— Винаги имате такъв случай, Хъмп — с насмешка каза той.

— Заповядайте, режете! — заплаших го зловещо аз.

— Предпочитам да ви разочаровам — засмя се той и като се обърна, отиде на кърмата.

— Трябва да се предприеме нещо, Хъмфри — заяви Мод сутринта, когато й разправих за нощното произшествие. — Оставен на свобода, той може да прави каквото си иска. Може да потопи кораба или да го подпали. Мъчно е дори да си представи човек на какво е способен. Трябва да го сложим под ключ.

— Но как? — попитах аз и безпомощно свих рамене. — Не смея да се доближа до него, за да не ме сграбчи в ръцете си, а той знае, че докато съпротивата му е пасивна, не мога да го застрелям.

— Трябва да намерим някакъв изход — продължи тя. — Почакайте. Нека да помисля.

— Има само един изход — мрачно казах аз. Мод чакаше.

Аз вдигнах кола за убиване на тюлени.

— Това няма да го убие — продумах аз, — само ще го зашемети. И докато той се съвземе, ще го овържа като пашкул.

— Не, само това не! Трябва да се намери някакъв по-малко зверски начин. Да почакаме.

Ала ние не трябваше да чакаме дълго, работата се реши сама по себе си. На сутринта, след няколко несполучливи опита, намерих центъра на тежестта на фок-мачтата и я прикрепих на подемния скрипец, няколко фута над него. Мод направляваше и навиваше въжето, докато аз въртях дръжката. Ако лебедката беше в пълна изправност, това не би било така трудно, но така бях принуден с всичка сила да натискам дръжката, за да издигна мачтата нагоре само с един инч. Трябваше често да си почивам. И да си кажа истината, повече почивах, отколкото работех. Когато въпреки моите отчаяни усилия дръжката не се поддаваше, Мод, държейки въжето с една ръка, се изхитри още и да ми помага, като натискаше дръжката с другата.

След един час простият и двойният скрипец се срещнаха на върха на ножицата. Аз не можех повече да въртя, а мачтата все още не беше изтеглена цялата на борда. Основата и едва се опираше на външната част на левия борд и върхът й висеше над водата, далеч зад десния борд. Ножицата се оказа твърде къса и трудът ми отиде напразно. Но сега вече не изпадах в отчаяние както по-рано. Бях повече уверен в себе си и имах по-голяма вяра в потенциалните възможности на лебедката, ножицата и подемните скрипци. Начин да се повдигне мачтата несъмнено съществуваше и на мене ми оставаше само да го открия.

Докато размишлявах над тая задача, Вълка Ларсен излезе на палубата. Ние изведнъж забелязахме в него нещо странно. В движенията му се долавяше нещо по-нерешително, още по-безпомощно. Той буквално залиташе, когато мина отляво на кормилната кабина. В началото на юта се олюля, прокара ръка пред очите си, както вече го бях виждал да прави, и изведнъж затрополи надолу по стъпалата. Разтворил широко ръце, залитайки и търсейки опора, той се спря пред стълбището на кубрика на ловците, където възстанови донякъде равновесието си. После изведнъж нозете му се подкосиха и се строполи на палубата. — Припадък! — прошепнах аз на Мод. Тя кимна с глава и отново видях състрадание в очите и. Приближихме се до Вълка Ларсен. Той дишаше конвулсивно, като човек в безсъзнание. Мод тутакси се зае да му помогне, тя повдигна главата му, за да предотврати кръвоизлива, и ме изпрати в каютата за възглавница. Донесох и одеяла и ние го подредихме удобно. Пипнах пулса му. Той биеше равномерно и силно и беше напълно нормален. Това ме озадачи и ми се стори подозрително.

— Ами ако се преструва? — попитах аз, продължавайки да държа ръката му.

Мод поклати глава и ме погледна с упрек. Но в същия миг ръката на Вълка Ларсен се отскубна от моята и пръстите му като стоманена примка стиснаха китката ми. От страх и изненада силно изревах. Можех да видя само как по лицето му се изписа гримаса на злобно тържество. Същия миг другата му ръка обгърна тялото ми и той ме смъкна долу при себе си.

Ларсен освободи китката ми, но същевременно ме обхвана през гърба и тъй силно ме стисна, че не можах да помръдна. С другата си ръка ме хвана за гърлото и в този миг изпитах целия ужас на приближаващата се смърт, която бях заслужил със своята глупост. Как можах да попадна тъй близо до тия страшни ръце? Изведнъж почувствувах около гърлото си и други ръце — Мод напразно се опитваше да отстрани ръката, която ме душеше. Разбрала, че това е безполезно, тя нададе остър вик, вик на жена, обхваната от ужас и отчаяние, който ми проряза сърцето. Бях чул този вик при потъването на „Мартинец“.

Лицето ми бе притиснато до гърдите на Ларсен и аз не видях, но чух как Мод се обърна и бързо изтича на палубата. Всичко това стана със светкавична бързина. Все още бях в съзнание, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато чух отново бързите стъпки на Мод. И в същия миг почувствувах как тялото на Ларсен се отпусна под мене. Той въздъхна сподавено и гърдите му се свиха под моята тежест. Дали това беше просто издишване, или пък признак на безсилие, не знам, но от гърлото му се изтръгна дълбок стон. Пръстите, които стискаха гърлото ми, се отпуснаха. Аз си поех въздух. Пръстите потръпнаха и отново се свиха около гърлото ми. Но дори и неговата чудовищна воля не можа да преодолее безсилието. Тая воля се пречупи. Ларсен губеше съзнание.

Стъпките на Мод се чуха съвсем наблизо, когато ръката на Ларсен затрепера за последен път и отпусна гърлото ми. Аз се търколих на палубата и като се проснах по гръб, започнах бързо да поемам въздух и да премигвам от слънчевата светлина. Тутакси потърсих с очи Мод, тя беше бледа, но спокойна и ме гледаше със смесено чувство на тревога и облекчение. Тежкият кол в нейната ръка привлече погледа ми, тя също погледна надолу към него. Мод изпусна кола, сякаш той я бе опарил, и в същия миг сърцето ми се изпълни с голяма радост. Наистина това бе моя жена, моя другарка, готова да се бие редом с мене и за мене, както се е била рамо до рамо със своя мъж жената на пещерния човек. В нея се бе събудил първобитният инстинкт, задушаван досега от културата и смекчаващото влияние на цивилизования свят, който тя познаваше.

— Мила моя! — извиках аз, като станах на крака. В същия миг тя се намери в моите прегръдки и конвулсивно заплака на рамото ми. Като я прегърнах нежно, аз се загледах в гъстите й кестеняви коси, техният блясък на слънцето бе за мене по-скъпоценен от блясъка на скъпоценните камъни в съкровищниците на царете. Наведох се и нежно целунах тия коси, тъй нежно, че тя не усети.

Но веднага се опомних. В края на краищата Мод е истинска жена, която пролива сълзи на облекчение в обятията на своя защитник, чийто живот е бил застрашен, но сега вече е спасен. Ако й бях баща или брат, положението с нищо не би се изменило. Освен това нито времето, нито мястото подхождаха за любовни признания, а пък аз исках още по-добре да заслужа правото да й говоря за своята любов. Почувствувах, че иска да се освободи от прегръдката ми и още веднъж я целунах нежно по косата.

— Сега припадъкът е истински — рекох аз, — като онзи, след който загуби зрението си. Отначало се преструваше и може би това именно бе причинило и истинския пристъп.

Мод вече оправяше възглавницата му.

— Не — казах аз, — почакайте! Щом той е безпомощен, нека си остане безпомощен. От днес нататък ние ще живеем в каютата. Вълка Ларсен отива в кубрика на ловците.

Аз го хванах под мишниците и го завлякох до стълбището, а Мод по мое желание донесе въже. Като го превързах под раменете, закрепих го на прага, после го спуснах по стълбата долу на пода. Нямах сили да го сложа на леглото, но с помощта на Мод повдигнах първо горната част на тялото му, а сетне вдигнах и краката му на леглото.

Ала това не бе достатъчно. Спомних си, че в каютата на Вълка Ларсен има белезници, с които той си служеше вместо старите железни окови, когато искаше да накаже някой провинил се матрос. Така че, когато го оставихме, той лежеше с оковани ръце и крака. За първи път от много дни насам можех да дишам свободно. Когато излязох на палубата, изпитах такова чувство на облекчение, сякаш огромна тежест бе паднала от раменете ми. Почувствувах също, че ние с Мод се бяхме сближили още повече. И когато излязохме на палубата и се отправихме към ножицата, на която висеше издигнатата мачта, мислено се питах дали и Мод чувствува същото.