Място за убиване

12

Гледах го много внимателно и се мъчех да преценя доколко мога да му вярвам. Въпросът бе на живот и смърт. В крайна сметка реших, че всичко зависи от това как ще ми отговори на един съвсем лесен въпрос.

— И сега ти ли ще станеш шеф?

Той поклати глава.

— Не. Няма да ме направят шеф.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— От кого зависи? — попитах аз.

— От кмета — каза Финли. — Кметът на града назначава полицейския началник. Той вече идва насам. Казва се Тийл. Те са стар род в Джорджия. Някакъв техен прадядо бил железопътен магнат и каквото видиш наоколо, все е било негово.

— Негови ли са статуите?

Финли кимна.

— Каспар Тийл. Най-първият. Оттогава все те управляват. Днешният кмет трябва да му се пада правнук или нещо такова.

Бях нагазил в минно поле. Трябваше да открия проход.

— Какво ще речеш за тоя Тийл? — запитах аз.

Финли сви рамене. Търсеше думи да обясни.

— Най-обикновен тъп южняк. От стар местен род, с дълго потекло тъпи южняци. Кметуват, откакто се помни градчето. Според мен днешният не е нито по-свестен, нито по-калпав.

— Разтревожен ли беше? Когато му съобщихте за Морисън.

— Мисля, че се изплаши — каза Финли. — Страх го е от неприятности.

— Защо няма да те повиши? Нали сега си най-старшият?

— Няма, и толкоз — отсече Финли. — А защо, това не е моя работа.

Погледах го още малко. Въпрос на живот и смърт.

— Има ли къде да поговорим?

Той ме изгледа през бюрото и рече:

— Ти мислеше, че са убили Хъбъл, нали? Защо?

— Убили са го — казах аз. — Фактът, че са убили и Морисън, не променя нещата.

Отидохме в дрогерията. Седнахме един до друг край тезгяха откъм прозореца. Аз заех мястото, където вчера бях видял бледата мисис Клайнър. Имах чувството, че е минала цяла вечност. Светът се бе променил. Поръчахме си по едно двойно кафе и голям поднос понички. Не се обръщахме един към друг. Гледахме се в огледалото зад тезгяха.

— Защо няма да те повишат? — отново запитах аз.

Отражението му сви рамене. Въпросът явно го озадачи.

Не виждаше връзка. Но скоро щеше да разбере.

— Би трябвало — каза той. — Другите и накуп нямат опит колкото мен. Изкарал съм двайсет години в голям град. В истински полицейски участък. А те какво имат? Да вземем например Бейкър. Мисли се за хитрец. Но с какво може да се похвали? С петнайсет години служба? В тоя пущинак? Какво знае, по дяволите?

— Тогава защо няма да стане?

— Личен въпрос.

— Да не мислиш, че ще го разтръбя из вестниците? — рекох аз.

— Дълго е за разправяне.

— Нищо, разказвай. Трябва да знам.

— Миналия март приключих с Бостън — започна Финли. — Изкарах си двайсетте години. Безупречно досие. Осем грамоти. Бях страхотен детектив, Ричър. Пенсията ме чакаше. Жена ми обаче се побърка. Беше я прихванало още от есента. И тъжно, и смешно. През всичките тия двайсет години бяхме женени. Скапвах се от работа. В Бостън е истинска лудница. Бъхтехме без почивни дни. Денонощно. Момчетата около мен виждаха как браковете им се разпадат. Всички се разведоха. Един по един. — Той помълча и пийна глътка кафе. Отхапа поничка. — Но не и аз. Жена ми устоя. Не се оплака нито веднъж. Беше същинско чудо. Нито веднъж не е промърморила.

Той замълча. Представих си какво означават двайсет години в Бостън. Денонощна работа сред гъмжилото на стария град. Мрачни участъци, построени през миналия век. Претъпкани арести. Непрестанен натиск. Безкрайна върволица от психопати, негодници, политици, проблеми. Не всеки би оцелял.

— Почна се през есента — продължи Финли. — Оставаха само шест месеца. Всичко щеше да свърши. Мислехме да си намерим някъде горска хижичка. Безкрайна ваканция. Да сме си само двамата. Но изведнъж я прихвана. Не искала да сме си само двамата. Не искала да се пенсионирам. Не ме искала у дома. Изведнъж била осъзнала, че не й харесвам. Не ме обичала. Не искала да се мотая из къщи. Двайсетте години напълно я устройвали. Искала да е все така. Направо ме гръмна. Та нали все това си мечтаех. Двайсет години тормоз и пенсия на четирийсет и пет. После още двайсетина години хубав живот, преди да остареем, нали разбираш? За това бях мечтал и работил цели двайсет години. А тя не го искаше. Накрая рече, че я побивали тръпки, като си представи двайсет години с мен в някаква си хижа насред гората. Нещата загрубяха. Разделихме се. Не знаех на кой свят съм.

Той пак замълча. Пийнахме от кафето. Тъжна история. Винаги е тъжно да слушаш за разбити мечти.

— Разведохме се, естествено — каза Финли. — Нищо друго не ни оставаше. Тя подаде молбата. Беше ужасно. Направо се побърках. И през последния месец служба взех пак да чета профсъюзните списъци със свободни места. Маргрейв ми хвана окото. Обадих се на един стар приятел от ФБР в Атланта да поразпитам. Той ме предупреди. Зарежи тая работа, рече. Според него ставало дума за мизерен участък в градче, дето дори го няма на картата. Службата била за старши детектив, ала друг изобщо нямало. Предишният тип бил смахнат и се обесил. Начело стоял тлъст дръвник. Кметът бил дърт южняк, дето изобщо не знае, че робството е отменено. Зарежи го, тъй рече моят човек от Атланта. Но аз бях откачил дотам, че не го послушах. Мислех да се погреба тук за наказание, ако ме разбираш. Да си изкупя греха един вид. Пък и ми трябваха пари. Тук предлагаха тлъста заплата, а на врата ми висеше издръжка плюс съдебните разноски. Подадох молба и пристигнах. Приеха ме кметът Тийл и Морисън. Бях откачил, Ричър. Бях пълна отрепка. Две думи не можех да вържа на кръст. Това трябва да е било най-калпавата молба за работа, откакто свят светува. Сигурно са ме помислили за идиот. Но ме назначиха. Май са търсили черна физиономия за престиж. Аз съм първото чернокожо ченге в Маргрейв.

Завъртях се на табуретката и го погледнах право в очите.

— Значи смяташ, че си тук само за фасон? И затова Тийл няма да те повиши.

— Според мен всичко е ясно — рече той. — Лепнали са ми етикетчето: чучело и идиот. Никакво повишение. Логично донякъде. Още не мога да повярвам, че и за чучело ме взеха.

Махнах с ръка на продавача. Разказът на Финли ме бе убедил. Той нямаше да стане шеф. Затова му вярвах. Вярвах и на Роскоу. Ставахме трима срещу всички останали. Хвърлих око към огледалото и поклатих глава.

— Бъркаш. Не е там работата. Няма да станеш шеф, защото не си престъпник.

Дадох на продавача десет долара и той ми върна цял куп монети. Още нямаше банкноти от един долар. После казах на Финли, че трябва да поогледам у Морисън. Да видя по-подробно. Той сви рамене и ме изведе навън. Тръгнахме в южна посока. Минахме покрай градинката и градът остана зад нас.

— Аз го открих пръв — каза Финли. — Тази сутрин около десет. Не бях виждал Морисън от петък и трябваше да го осведомя за развоя на събитията, но по телефона не успях да се свържа. Понеделникът вече напредваше, а не бяхме свършили работа за пет пари около двойното убийство в четвъртък през нощта. Трябваше да си размърдаме задниците. Отидох да го потърся у тях.

Той повървя мълчаливо. Сигурно отново виждаше какво е заварил.

— Предната врата беше открехната. Съвсем леко, само на сантиметър. Никак не ми хареса. Влязох и ги открих горе, в голямата спалня. Беше същинска касапница. Навсякъде кръв. Той — прикован за стената, провиснал надолу. И двамата жестоко накълцани. Беше ужасно. Разлагаха се от около двайсет и четири часа. Топло време. Много неприятна гледка. Викнах целия екип, прегледахме сантиметър по сантиметър и сглобихме каквото можеше. Говоря буквално.

Отново млъкна. Просто не му се говореше.

— Значи е било в неделя сутринта — подхвърлих аз.

Финли кимна.

— Неделният вестник беше върху кухненската маса. Прелистен донякъде. На масата остатъци от закуска. Съдебният лекар казва, че е било в неделя около десет.

— Има ли някакви следи?

Финли кимна. Зловещо.

— Стъпки в кръвта. Спалнята беше като кърваво езеро. Литри кръв. Вече позасъхнала, разбира се. Оставили са следи къде ли не. Но са били с галоши, представяш ли си? Каквито носят на север през зимата. Няма начин да ги открием. Сигурно се продават с милиони чифтове на година.

Бяха дошли подготвени. Знаейки предварително, че ще има много кръв. Бяха донесли галоши. Може би и защитно облекло. Като найлоновите костюми, които носят касапите. В скотобойната. Големи бели найлонови комбинезони с качулки, целите оплескани в яркочервена кръв.

— Носили са и ръкавици — добави Финли. — По стените има размазани кървави петна.

— Колко души? — запитах аз. Мъчех се да сглобя картината.

— Четирима. Отпечатъците и следите се препокриват, но мисля, че различих четири чифта.

Кимнах. Бройката звучеше логично. Според мен около минимума. Морисън и жена му са се сражавали за живота си. Трябвало е да бъдат поне четирима. Четирима от десетте, за които споменаваше Хъбъл.

— Транспорт?

— Не се знае с точност — каза Финли. — Алеята е с чакъл, тук-там изровена до пръстта. На места зърнах широки следи от гуми, сториха ми се пресни. Може да е бил голям джип с двойна предавка или малко камионче.

Вече бяхме на двеста метра южно от главната улица. Свърнахме на запад по покрита с чакъл алея, която вървеше горе-долу успоредно на Бекман Драйв. В края беше къщата на семейство Морисън. Голяма, изискана къща с колони отпред и симетрично посадени иглолистни дръвчета. Край вратата бе паркиран нов линкълн, а между колоните се жълтееше полицейска лента.

— Влизаме ли? — запита Финли.

— Щом сме дошли — рекох аз.

Промъкнахме се под лентата и влязохме от предната врата. Къщата беше в ужасно състояние. Навсякъде проблясваше мътно сив металически прах за издирване на отпечатъци. Всичко беше разхвърляно, претърсено и фотографирано.

— Нищо няма да намериш — каза Финли. — Обиколихме цялата къща.

Кимнах и тръгнах към стълбището. Горе открих голямата спалня. Спрях на прага и надникнах. Нямаше нищо за гледане освен неравната линия дупки от пирони по стената и огромните кървави петна. Кръвта вече почерняваше. Сякаш някой бе разплискал кофи катран. Килимът бе хванал кора. По паркета около вратата видях отпечатъци от галоши. Различих дори шарката на подметките. Слязох долу и заварих Финли да се подпира на една от колоните.

— Как се чувстваш сега? — запита той.

— Страхотно. Претърсихте ли колата?

Той поклати глава.

— Тя е на Морисън. Ние търсехме само следи от нападателите.

Отидох до линкълна и опитах вратата. Отключена. Вътре нямаше нищо освен мирис на нова кола. Кола на началник. Ясна работа — нямаше да е пълна с обвивки от сандвичи и бутилки от сода като кола на прост полицай. Но аз все пак проверих. Бръкнах в джобчетата на вратите и под седалките. Нищо. После отворих жабката и намерих нещо. Вътре имаше автоматичен нож. Красива изработка. Абаносова дръжка, върху която беше гравирано със златни букви името на Морисън. Щракнах острието. Беше двуостро, двайсетина сантиметра дълго. Японска хирургическа стомана. Добре изглеждаше. Чисто нов нож, никога не бе влизал в употреба. Затворих го и го пъхнах в джоба си. Нямах оръжие, а ме чакаха големи неприятности. Ножът на Морисън можеше да реши съдбата ми. Излязох от линкълна и се върнах при Финли.

— Намери ли нещо? — запита той.

— Не — рекох аз. — Да вървим.

Върнахме се по хрускащия чакъл към шосето и поехме на север. Пак към града. Бронзовата статуя ни чакаше в далечината, а зад нея стърчеше църковната купичка.