Място за убиване

13

— Трябва да те питам нещо — казах аз.

Финли вече губеше търпение. Погледна часовника си.

— Не ме мотай, Ричър.

Вървяхме на север. Слънцето вече преваляше, но жегата още не бе намаляла. Чудех се как ли издържа Финли с тоя вълнен костюм. Поведох го към градинката. Пресякохме тревата и се подпряхме на статуята един до друг.

— Отрязали са му топките, нали така? — запитах аз.

Той кимна. Гледаше ме и чакаше.

— Добре — продължих аз. — Значи остава един въпрос: намерихте ли ги?

Финли поклати глава.

— Не. Всичко претърсихме. И ние, и съдебният лекар. Нямаше ги. Тестисите му липсват.

При последните думи той се усмихна. Възвръщаше си полицейското чувство за хумор.

— Добре. Това исках да знам.

Усмивката му се разшири. Стигна чак до очите.

— Защо? Знаеш ли къде са?

— Кога е аутопсията? — запитах аз.

Финли продължаваше да се усмихва.

— Аутопсията няма да помогне. Отрязани са. Вече не са свързани с него. Нямаше ги. Липсват. Как тогава ще ги намерят при аутопсията му?

— Не неговата — възразих аз. — Нейната аутопсия. На жена му. Като проверят какво е яла.

Финли престана да се усмихва. Стана съвсем тих. Само ме гледаше.

— Говори, Ричър.

— Добре — казах аз. — Нали затова дойдохме, ако си спомняш. Само ми отговори на още един въпрос. Колко убийства е имало в Маргрейв?

Той се замисли. Сви рамене.

— Нито едно. Поне от трийсетина години насам. Сигурно откакто събират архиви.

— А сега имаш четири трупа за четири дни. И скоро ще намерите петия.

— Пети ли? — трепна той. — Кой е петият?

— Хъбъл — казах аз. — Брат ми, онзи Шърман Столър, Морисънови и Хъбъл. Общо петима. Нито едно убийство за трийсет години, а сега пет наведнъж. Как смяташ, може ли да е съвпадение?

— В никакъв случай. Естествено, че не. Свързани са.

— Точно така. А сега ще ти подскажа това-онова. Но най-напред искам да разбереш едно. Аз просто минавах оттук. В петък, събота и неделя, преди да стигнете по отпечатъците до брат ми, аз не давах пукната пара за цялата тази история. Чудех се как да изтрая и да духна при първа възможност.

— И?

— И ми казаха разни неща. Хъбъл се разприказва в Уорбъртън, но тогава не слушах внимателно. Беше ми все едно, разбираш ли? Каза ми разни неща, а аз не го слушах и сигурно съм забравил половината.

— Какви неща? — запита Финли.

Разказах му каквото си спомнях. Откъдето бе почнал Хъбъл. Как се заплел в някаква страшна комбина и треперел от ужас пред заплаха срещу него и семейството му. Заплаха, описваща дума по дума онова, което Финли бе видял с очите си тази сутрин.

— Сигурен ли си? — рече Финли. — Съвсем същото?

— Дума по дума. С пълни подробности. Коват го за стената, режат му топките, принуждават жената да ги изяде, после им прерязват гърлата. Дума по дума, Финли. Тъй че това е още една улика, освен ако имаме по едно и също време двама различни престъпници с едни и същи заплахи.

— Значи Морисън е бил замесен заедно с Хъбъл?

— Купен и управляван от същите хора — потвърдих аз.

После му разказах, че Хъбъл е разговарял с държавен агент. А агентът говорил със загадъчния Шърман Столър.

— Кой е бил този агент? — запита Финли. — И какво общо има Джо?

— Агентът е бил Джо. Хъбъл ми каза, че високият мъж с бръснатата глава водел разследване и искал да го измъкне.

— Що за фигура е бил брат ти? За кого е работил, по дяволите?

— Нямам представа — казах аз. — За последно чух, че работел в Министерството на финансите.

Финли се отлепи от статуята и тръгна на север.

— Трябва да завъртя няколко телефона. Време е да се заемем с тази история.

— Не бързай толкова — рекох аз. — Още не съм приключил.

Финли вървеше по тротоара. Аз по асфалта, за да не се привеждам под всеки навес. Нямаше опасност да ме блъсне кола. Понеделник, два часа след пладне, градчето изглеждаше съвсем опустяло.

— Откъде знаеш, че Хъбъл е мъртъв? — запита Финли.

Разказах му откъде. Той се замисли. Кимна и пак попита:

— Задето е довел брат ти, така ли?

Поклатих глава. Спрях пред бръснарницата.

— Не. Те не знаят това. Ако знаеха, щяха да го очистят много по-рано. Най-късно в четвъртък. Сигурно са решили да го вземат на мушка в петък, около пет следобед. Защото ти го засече с телефонния номер от обувката на Джо. Решили са, че не бива да проговори пред ченгетата или пазачите на затвора. Затова уредиха нещата със Спайви. Но момчетата на Спайви издъниха задачата, тъй че онези са опитали още веднъж. Жена му казва, че днес е трябвало да чака у дома. Готвели са втория опит. И май са успели.

Финли бавно кимна.

— Мамка му. Той беше единственият източник, от който да разберем какво точно става тук. Трябваше да го притиснеш, докато е могло, Ричър.

— Благодаря за съвета, Финли — рекох аз. — Ако знаех, че мъртвецът е Джо, тъй щях да го притисна, та чак тук да чуете как пищи.

Той изръмжа. Мръднахме настрани и седнахме на пейката пред бръснарницата.

— Питах го какво означава плурибус — добавих аз. — Не каза. Рече, че в цялата работа са забъркани десет души от местните плюс външни наемници, когато потрябва. И че са уязвими до неделя, когато щяло да стане нещо. Застрашени един вид.

— Какво ще стане в неделя? — запита Финли.

— Не ми каза.

— И ти не го притисна?

— Не ме интересуваше — отвърнах аз. — Вече ти обясних.

— И не ти ли намекна поне каква комбина въртят?

— Нито дума.

— Каза ли, че познава цялата десетка?

— Не.

— Божичко, Ричър, ти си бил страшен помощник — възкликна той.

— Съжалявам, Финли — рекох аз. — Просто си мислех, че Хъбъл е тъпо копеле. Ако можех да върна нещата, бих постъпил съвсем другояче, повярвай ми.

— Значи десет? — повтори той.

— Без него. И без Шърман Столър. Но предполагам, че Морисън е бил в бройката.

— Страхотно — промърмори Финли. — Значи имам да търся само още девет.

— Единия ще го намериш днес — казах аз.

До отсрещния тротоар рязко спря черният пикап, който бях видял за последно на паркинга пред закусвалнята. Чакаше с включен двигател. Хлапето на Клайнър бе подпряло брада върху лакътя си и ме зяпаше през прозореца. Финли не го забеляза. Гледаше надолу.

— Трябва да си помислиш за Морисън — казах аз.

— Какво да му мисля? Вече е мъртъв, нали?

— Но как? Какво ти говори тази смърт?

Той сви рамене.

— Някой го е убил за назидание. Предупреждава останалите.

— Правилно, Финли — съгласих се аз. — Но къде е сбъркал?

— Сигурно някъде е оплел конците.

— Правилно, Финли — повторих аз. — Поръчали са му да прикрие какво е станало в четвъртък през нощта. Текуща задача. Да знаеш, в полунощ е бил там.

— Тъй ли? Нали ти сам каза, че дрънка глупости.

— Не. Вярно, не ме е видял. Това са глупости. Но е бил там. Видял е Джо.

— Тъй ли? — трепна Финли. — Откъде знаеш?

— Помниш ли го как ме видя за пръв път в петък? В кабинета. Зяпаше ме, сякаш сме се срещали и преди, но не помни къде. Защото е видял Джо. Усещаше приликата. Хъбъл рече същото. Че му приличам на онзи човек.

— Значи Морисън е бил там. Той ли е стрелял?

— Не си го представям — рекох аз. — Джо беше умно момче. Не би позволил на тъп дебелак като Морисън да го гръмне. Стрелецът е бил друг. Не си представям Морисън и в ролята на лудия. При такова усилие би се гътнал от сърдечен удар. Мисля, че той е бил третият човек. Чистачът. Но не е претърсил обувките на Джо. И затова хлътна Хъбъл. Някой е побеснял. Нали ме разбираш, наложило се е да очистят Хъбъл, а Морисън са го заклали за наказание.

— Хубаво наказание — промърмори Финли.

— И предупреждение. Тъй че помисли малко.

— За какво да мисля? Не са предупреждавали мен.

— А кого са предупреждавали? — запитах аз.

— Кого освен следващия в редицата, прав ли съм?

Кимнах.

— Разбра ли сега защо се тревожех кой ще е новият шеф?

Финли пак наведе глава и заби поглед в тротоара.

— Божичко! Значи мислиш, че новият шеф ще е замесен?

— Трябва да е замесен. Защо са вкарали Морисън в играта? Не заради сините му очи, нали? Вкарали са го, защото им трябва началникът на полицията. Защото им е полезен по някакъв начин. Тъй че не биха очистили Морисън, ако нямат подготвен заместник. Който и да е той, ще имаме работа с много опасен човек. Влезе ли в участъка, през цялото време ще помни за Морисън. Някой сигурно вече му е прошепнал: „Видя ли какво го направихме? Същото чака и теб, ако оплескаш нещата.“

— Добре де, кой е? Кой ще е новият шеф?

— Точно това те питам — рекох аз.

Поседяхме мълчаливо пред бръснарницата. Слънцето приличаше покрай ръба на платнения навес.

— Трима сме — казах. — Ти, аз и Роскоу. В момента единствената разумна идея е да предположим, че всички останали са замесени.

— Защо Роскоу? — запита Финли.

— Имам цял куп доводи. Но най-вече, защото хвърли много усилия да ме измъкне от Уорбъртън. Морисън искаше да ме вкара като виновник за станалото в четвъртък, нали? Ако Роскоу беше замесена, щеше да ме остави там. Но тя ме измъкна. Подложи крак на Морисън. Значи ако той е вербуван, тя не е.

Финли ме погледна. Изсумтя.

— Значи ние тримата? Предпазливо момче си, Ричър.

— Адски си прав, Финли — рекох аз. — Тук убиват хора. Между тях беше брат ми.

Станахме от пейката. Отсреща Клайнър изключи двигателя и излезе от пикапа. Бавно тръгна към нас. Финли разтриваше лицето си с длани, сякаш се миеше без вода.

— И какво сега? — запита той.

— Сега имаш работа. Трябва да дръпнеш Роскоу настрани и да я осведомиш най-подробно, разбра ли? Кажи й много да внимава. После трябва да завъртиш телефона до Вашингтон и да узнаеш какво е търсил Джо по тия места.

— Добре. Ами ти?

Кимнах към Клайнър младши.

— Аз ще си поприказвам с онзи юнак. Много взе да ме гледа.

Когато Клайнър се приближи, станаха две неща. Първо, Финли побърза да си тръгне. Просто закрачи на север, без да каже и дума. Второ, чух как в бръснарницата зад мен дръпнаха щорите. Озърнах се. Сякаш в целия свят нямаше жива душа освен мен и хлапака.

Отблизо момчето представляваше интересна гледка. Не беше от слаботелесните. Метър и осемдесет и пет, осемдесет и няколко килограма, цял изпълнен с някаква трескава енергия. В очите му блестеше интелигентност, но и дълбоко зловещо сияние. По погледа долавях, че не е от най-разумните хора, които съм срещал. Дойде и застана насреща. Гледаше ме мълчаливо.

— Навлизаш в чужди владения — рече най-сетне.

— Твой ли е тротоарът? — запитах аз.

— Определено да. Фондацията на баща ми го е платила до последния сантиметър. Плочка по плочка. Но не става дума за тротоара. Мис Роскоу имам предвид. Тя е моя. Още откакто я видях за пръв път. Пет години чака да й дойде времето.

Изгледах го най-спокойно.

— Разбираш ли английски?

Хлапакът се напрегна. Направо подскачаше от крак на крак.

— Аз съм разумен човек — продължих. — Каже ли мис Роскоу, че предпочита теб, незабавно изчезвам. Дотогава стой настрани. Разбра ли?

Хлапакът кипеше. Но изведнъж се промени. Сякаш го управляваха от разстояние и някой бе натиснал бутона за друг канал. Отпусна се, сви рамене и се усмихна широко, като малко момче.

— Добре тогава. Нали не се сърдиш?

Протегна ръка и едва не ме измами. Едва в последната част от секундата се сетих леко да я дръпна назад и да стисна не дланта, а пръстите му. Стар армейски трик. Уж ти стискат ръка, но всъщност искат да я размажат. Евтини номера. Важното е да бъдеш готов. Отдръпваш леко и стискаш на свой ред. Не дланта, а само пръстите. Хватката се проваля. Знаеш ли номера, няма начин да сбъркаш.

Той понечи да стисне, но изобщо нямаше шанс. Предстоеше му неприятен момент, тъй че можеше само да ме гледа в очите, докато стисках. Но не предприе нищо повече. Смачках му пръстите веднъж, после стиснах още по-силно, пуснах го и се обърнах. Бях изминал към шейсет метра, когато най-сетне чух зад гърба си шума на пикапа. Той потегли на юг и скоро бученето заглъхна в жегата.