Място за убиване

14

Точно пред входа на управлението бе спрял огромен бял кадилак. Чисто нов, с всички възможни екстри. Отвътре целият беше в черна кожа и имитации на дървена ламперия. След скромните кафяви седалки в бентлито на Чарли Хъбъл тая кола ми заприлича на първокласен бардак. За да се добера до входа покрай предния капак, ми трябваха цели пет крачки.

Вътре всички се бяха струпали около висок старец с посребрена коса. Носеше старомоден костюм. Вместо вратовръзка — шнурче със сребърна закопчалка. Стори ми се класическо диване. Трябва да беше някакъв политик. Собственикът на кадилака. Сигурно имаше поне седемдесет и пет години и се подпираше на дебел бастун с огромна сребърна топка. Предположих, че е кметът Тийл.

Роскоу тъкмо излизаше от кабинета в дъното. Посещението в дома на Морисън я бе потресло здравата. Още не изглеждаше много добре, но все пак ми махна с ръка и се опита да се усмихне. Направи ми знак да отида в кабинета. Хвърлих още един поглед на кмета и тръгнах към нея.

— Добре ли си?

— Имала съм и по-добри дни.

— Знаеш ли вече? — запитах аз. — Разговаря ли с Финли?

Тя кимна.

— Финли ми каза всичко.

Шмугнахме се в кабинета от палисандрово дърво. Финли седеше зад бюрото под старинния часовник. Стрелките показваха четири без петнайсет. Роскоу затвори вратата. Огледах ги и двамата.

— И тъй, кого назначиха? Кой е новият шеф?

Финли ме погледна иззад бюрото. Поклати глава.

— Никой. Кметът Тийл лично ще управлява участъка.

Върнах се до вратата и я открехнах лекичко. Надникнах и видях Тийл в другия край на канцеларията. Беше притиснал Бейкър до стената. Май му четеше конско. Погледах ги известно време.

— И какво ви говори това? — запитах аз.

— Значи всички други са чисти — каза Роскоу.

— Май така излиза — съгласих се аз. — Но пък доказва, че Тийл е в играта. Тийл замества началника, значи е тяхно момче.

— Откъде знаеш, че е само момче? — възрази тя. — Може да е големият шеф. Може да върти цялата комбина.

— Не — казах аз. — Големият шеф закова Морисън за назидание. Ако Тийл беше шеф, защо ще се предупреждава самичък? Той е нечие куче. Пращат го тук да мъти водата.

— Сто на сто — обади се Финли. — Вече почна. Нареди ни да пратим Джо и Столър в трета глуха. Хвърляме всички сили за случая Морисън. Сами ще се справим, не ни трябва помощ от разните там феберейци и тям подобни. Това било въпрос на чест за управлението. И вече ни натика в задънена улица. Казва, че очевидно Морисън е убит от наскоро освободен затворник. Някой, когото той е опандизил преди години и сега се връща да му отмъсти.

— Не е задънена улица, ами направо тунел — потвърди Роскоу. — Трябвало да преровим старите досиета от двайсет години насам и да проверим всяко име в списъците за освобождаване из цялата страна. Заради тая работа смъкнаха Стивънсън от патрулната кола. Ще кисне сега зад бюрото, додето свършим. Аз също.

— По-лошо е и от тунел — рече Финли. — Завоалирано предупреждение. Никой от нашите досиета не става за отмъстител. Не сме имали такива престъпления. Знаем го. А Тийл знае, че знаем. Но не можем да се опънем, нали?

— Няма ли начин да се правите на ударени? — запитах аз. — Вършете си работата, и толкоз.

Той се облегна назад. Въздъхна към тавана и поклати глава.

— Не. Работим под носа на врага. В момента Тийл няма повод да смята, че знаем нещо за тази история. И така трябва да бъде. Да се правим на тъпи и наивни, нали така? Това ще ни спъва здравата. Но големите трудности идват с формалната страна на нещата. Ако реша да обискирам или нещо подобно, трябва ми неговият подпис. А няма да го получа, нали?

Вдигнах рамене.

— Лично аз не смятам да търся подписи. Обади ли се във Вашингтон?

— Те ще ми позвънят — каза Финли. — Само дано Тийл не грабне слушалката пръв.

Кимнах.

— Трябва ви спокойно място за работа. Какво ще речеш за онзи твой приятел от ФБР в Атланта? Нали ми спомена за него? Можеш ли да използваш кабинета му неофициално?

Финли се позамисли. Кимна.

— Не е лоша идея. Ще трябва да действам подмолно. Няма как да поискам от Тийл официална заявка, нали? Довечера ще му се обадя от къщи. Казва се Пикар. Свястно момче, ще ти хареса. Той е от Френския квартал в Ню Орлиънс. По едно време беше за малко в Бостън. Грамаден тип, много умен и страшно як.

— Кажи му да стъпва на пръсти — заръчах аз. — Не ни трябват агенти, преди да сме готови.

— А какво ще правиш с Тийл? — обади се Роскоу. — Той работи за онези, дето убиха брат ти.

Пак свих рамене.

— Зависи доколко е вътре. Не е стрелял той.

— Тъй ли? — рече Роскоу. — Откъде знаеш?

— Не е толкова бърз. Куцука с бастун. Бавничък е да застреля човек. С Джо не би се справил. Не е и лудият. Няма толкова сила. А глупакът е бил Морисън. Но застане ли ми на пътя, здравата ще загази. Иначе да върви по дяволите.

— И какво сега? — запита тя. Погледнах я и свих рамене. Не отговорих.

— Мисля, че всичко опира до неделята — каза Финли. — Тя ще ги отърве от нещо голямо. Нали разбирате, Тийл не може да стои тук за дълго. Човекът е на седемдесет и пет. Няма опит с полицията. Временна мярка, колкото да изкарат до неделя.

Интеркомът върху бюрото избръмча. Гласът на Стивънсън повика Роскоу. Имали папки за проверяване. Отворих й вратата. Но тя спря. Беше се сетила нещо.

— Ами Спайви? Онзи от Уорбъртън? Заповядали са му да уреди нападение срещу Хъбъл, нали така? Значи трябва да знае от кого идва заповедта. Струва си да го попиташ. Може да стигнем донякъде.

— Може би — рекох аз и затворих вратата зад нея.

— Умряла работа — каза Финли. — Да не мислиш, че Спайви ще ти изпее всичко?

Усмихнах му се.

— Знае ли, ще ми каже. При такива въпроси важното е как ги задаваш.

— Внимавай, Ричър. Само да усетят, че си надушил каквото е знаел Хъбъл, ще те пратят подир него.

В ума ми се мярнаха Чарли и двете деца. Изтръпнах. Онези сигурно мислеха, че Чарли е научила нещо. Нямаше как да не го мислят. Може би дори и хлапетата. Предпазлив играч би предположил, че децата са чули нещо. Часът бе четири. Децата си тръгваха от училище. А нейде наоколо имаше хора с галоши, найлонови комбинезони и хирургически ръкавици. С остри ножове. С торбичка гвоздеи. И чук.

— Финли, позвъни незабавно на онзи Пикар — казах аз. — Трябва ни помощ. Трябва да скрием Чарли Хъбъл на сигурно място. И хлапетата. Час по-скоро.

Финли ме погледна сериозно. Разбра. Стана му ясно.

— Дадено — каза той. — Бягай на Бекман Драйв. Веднага. Стой там. Аз ще уредя нещата с Пикар. Не мърдай никъде, преди да е дошъл, разбра ли?

Той взе телефона. Набра номера по памет.

Роскоу се бе върнала зад бюрото. Кметът Тийл й връчваше камара папки. Приближих се и дръпнах един стол. Седнах до нея и попитах:

— Кога свършваш?

— Сигурно около шест.

— Донеси някой и друг чифт белезници, бива ли?

— Ти си глупак, Джак Ричър — рече тя.

Тийл ни гледаше, затова станах и я целунах по косата. Излязох в топлия следобед и тръгнах към бентлито. Слънцето слизаше към хоризонта и жегата бе отминала. Сенките се издължаваха. Усещаше се, че есента наближава.

Чух зад себе си вик. Кметът Тийл бе излязъл подир мен. Викаше ме да се върна. Останах на място. Нека той да дойде при мен. Тийл докуца с широка усмивка, като се подпираше на бастуна. Протегна ръка и се представи. Каза, че името му е Гроувър Тийл. Владееше до съвършенство онзи номер на политиците — да те закове с поглед и да се усмихне като прожектор. Все едно, че умира от удоволствие, задето говориш с него.

— Добре, че ви настигнах — каза той. — Сержант Бейкър ме осведоми за убийствата в склада. Всичко ми се струва съвсем ясно. Допуснали сме груба грешка, като ви арестувахме, всички искрено съжаляваме за вашия брат и непременно ще ви съобщим, когато постигнем някакъв резултат. Тъй че, преди да си тръгнете, бих бил благодарен, ако приемете най-искрените ми извинения от името на целия участък. Не искам да останете с лоши впечатления. Може ли просто да го наречем досадна грешка?

— Разбрано — рекох аз. — Но какво ви кара да мислите, че си тръгвам?

Той се владееше великолепно. Млъкна само за миг.

— Доколкото разбрах, вие само минавате оттук. В Маргрейв няма хотел и предположих, че не виждате възможност да се задържите.

— Оставам — казах аз. — Чувал съм, че Югът се слави тъкмо с това, нали? Със своето гостоприемство.

Той ме озари с още една усмивка и опипа бродирания си ревер.

— О, без съмнение, сър. Южните щати и Джорджия в частност се славят с топлото си гостоприемство. Но както знаете, в момента обстоятелствата са крайно неподходящи. Струва ми се, че някой мотел в Атланта или Мейкън би ви задоволил далеч по-добре. Естествено, ще поддържаме връзка и ще помогнем с всичко възможно около погребението на брат ви, когато му дойде времето. Боя се, че тук, в Маргрейв, всички ще бъдем твърде заети. Няма да ви е интересно. Полицай Роскоу ще е претрупана с работа. Не бива да я разсейват в момента, нали?

— Няма да я разсейвам — спокойно отвърнах аз. — Знам, че изпълнява изключително важна задача.

Той ме погледна. Безизразно. Искаше да е очи в очи, но не беше чак толкова висок. За такова нещо му трябваше крик в костеливата старческа шия. А ако продължаваше да ме зяпа така, въпросната шия можеше и да пострада. Усмихнах се ледено и отидох до бентлито. Отключих и влязох вътре. Докато включвах двигателя, смъкнах страничното стъкло.

— Довиждане, Тийл — подвикнах аз и се отдалечих.

Краят на учебния ден се оказа най-оживеното събитие в целия град. На главната улица задминах двама души, а край църквата зърнах цели четирима. Може да бяха някакъв клуб. Кой ги знае за какво се събираха — да четат Библията или да консервират праскови за зимата. Отминах и тях, после продължих сред великолепието на Бекман Драйв. Край бялата пощенска кутия на Хъбъл завъртях стария бакелитов волан и подкарах по завоите на алеята.

Проблемът ми беше, че исках да предупредя Чарли, но не знаех какво да й разкрия. Определено не смятах да навлизам в подробности. Не ми се щеше дори да й казвам, че Хъбъл е мъртъв. Засега бяхме увиснали в безтегловност. Но и не можех вечно да крия. Тя трябваше да знае как стоят нещата. Иначе нямаше да се вслуша в предупрежденията.

Оставих колата отпред и натиснах звънеца. Докато Чарли ми отваряше, хлапетата дотърчаха отнякъде. Тя изглеждаше доста напрегната и уморена. Децата ми се сториха безгрижни. Не бяха усетили тревогите на майка си. Чарли ги отпрати и ме въведе в кухнята. Беше модерна, просторна кухня. Помолих я да направи кафе. Виждах, че изгаря от нетърпение, но не знае откъде да подхване разговора. Гледах я как слага филтър в кафеварката.

— Нямаш ли си прислужница? — запитах аз.

Тя поклати глава.

— Не ми трябва. Предпочитам сама да си върша работата.

— Къщата е голяма.

— И аз не съм от мързеливите — рече тя.

Замълчахме. Чарли включи машината и тя заработи с тихо бълбукане. Седнах до масата край прозореца. Навън се разстилаха пет-шест декара кадифена морава. Чарли дойде и седна отсреща. Скръсти ръце.

— Чух за Морисънови — каза тя най-сетне. — Замесен ли е мъжът ми в тази история?

Питах се какво точно да кажа. Тя чакаше отговор. Машината продължаваше да бълбука в просторната, тиха кухня.

— Да, Чарли — отвърнах аз. — За жалост е бил замесен. Но не по своя воля, разбираш ли? Заплашвали са го.

Тя устоя на удара. Навярно очакваше нещо подобно. Сигурно бе прехвърлила през ума си всички възможни варианти. Само това обяснение съвпадаше с фактите. Затова тя не прояви изненада или възмущение. Просто кимна. Сетне малко се поотпусна. Сякаш я бе облекчило, че го чува от някой друг. Страшното вече беше излязло наяве. Ставаше свършен факт. Сега можеше да се заеме с него.

— Боя се, че имаш право — каза тя и стана да налее кафе, продължавайки да говори. — Само тъй мога да обясня поведението му. Той в опасност ли е?

— Чарли, за съжаление нямам представа къде се намира.

Тя ми подаде голяма чаша кафе. Седна зад кухненския бар и повтори:

— В опасност ли е?

Не можех да отговоря. Просто не ми се обръщаше езикът. Тя излезе иззад бара и дойде при мен, до прозореца. Сложи чашата пред себе си и я хвана с две ръце. Беше приятна жена. Руса и хубава. Стройна, атлетична, с идеални зъби и дребен кокал. Одухотворена. Вчера си я представях като плантаторска щерка. Южна красавица, както са казвали едно време. Мислех си, че преди век и половина би била съпруга на робовладелец. Но сега мнението ми започваше да се променя. Вече усещах в нея непреклонната воля. Естествено, допадаше й да е богата. Да обикаля с приятелки ресторантите и козметичните салони в Атланта. Да има бентли и златна кредитна карта. Кухнята й да струва колкото аз не съм взимал за цяла година. Но наложеше ли се, тази жена можеше да нагази в калта и да се бие. Може би преди век и половина щеше да пътува с каруца на запад. Имаше воля.

Тя ме изгледа през масата.

— Тази сутрин бях изпаднала в паника. Всъщност съвсем не съм такава. Сигурно съм ти направила много лошо впечатление. След като ти си тръгна, малко се успокоих и обмислих нещата. Стигнах до същия извод, който чувам сега от теб. Хъб е нагазил в нещо и вече няма как да се измъкне. А аз какво да правя? Естествено, най-напред да прекратя паниката и да помисля. Срам ме е, като си спомня как се държах от петък насам. Изобщо не съм такава. Предприех нещо и се надявам, че няма да ми се сърдиш.

— Продължавай — рекох аз.

— Обадих се на Дуайт Стивънсън. Той бе споменал, че видял факс от Пентагона за службата ти като военен полицай. Помолих го да ми прочете какво пише там. Досието ти много ме впечатли. — Тя се усмихна. Дръпна стола си по-наблизо. — Затова искам да те наема. Като частно лице, за да помогнеш на съпруга ми. Ще го сториш ли заради мен?

— Не — казах аз. — Не мога, Чарли.

— Не можеш или не искаш?

— Ще има сблъсък на интересите — обясних аз. — А това значи, че сигурно няма да ти свърша работа.

— Сблъсък? — повтори тя. — В какъв смисъл?

Дълго мълчах. Чудех се как да й обясня.

— Мъжът ти е разбрал, че отива на зле. Свързал се с един държавен служител и двамата се опитали да оправят нещата. Но онзи човек бе убит. И за съжаление повече се интересувам от него, отколкото от мъжа ти.

Тя ме изслуша внимателно и кимна.

— Но защо? Нали не работиш за правителството?

— Онзи държавен служител беше мой брат — казах аз. — Знам, просто шантаво съвпадение, но така стоят нещата.

Тя застина. Усещаше откъде ще дойде сблъсъкът.

— Много съжалявам — каза накрая. — Да не би Хъб да е предал брат ти?

— Не. В никакъв случай не би го сторил. Разчитал е на него, за да се измъкне. Просто нещо се е объркало.

— Може ли да те питам нещо? Защо говориш за съпруга ми в минало време?

Погледнах я право в очите.

— Защото е мъртъв. Съжалявам.

Чарли се вцепени. Пребледня и стисна ръце, докато кокалчетата станаха восъчно бели. Но не се разкисна.

— Не вярвам, че е мъртъв — прошепна тя. — Щях да знам. Щях да го усетя. Мисля, че просто се крие някъде. Искам да го намериш. Ще ти платя колкото кажеш.

Бавно поклатих глава.

— Моля те — прошепна тя.

— Няма да го направя, Чарли. Няма да взема пари от теб. То ще е пладнешки обир. Не мога да взема пари, защото знам, че вече е мъртъв. Много съжалявам, но това е положението.

В кухнята настана дълбока тишина. Седях до масата и отпивах от кафето, което ми бе поднесла.

— Би ли го сторил без заплащане? — запита тя. — Не можеш ли просто да се озърташ за него, докато изясняваш нещата около брат си?

Замислих се. Нямах какво да възразя.

— Добре. Дадено, Чарли. Но както казах, не се надявай на чудеса. Мисля, че си имаме работа с нещо страшно.

— Вярвам, че е жив — каза тя. — Иначе щях да усетя.

Почвах да се тревожа какво ще стане, когато открият трупа. Срещата й с реалността щеше да е като удар на камион в бетонна стена.

— Ще ти трябват пари за разноски — каза Чарли.

Чудех се дали да приема, но тя ми връчи дебел плик.

— Ще стигнат ли?

Погледнах в плика. Вътре имаше дебело снопче стотачки. Кимнах. Щяха да стигнат.

— И моля те, задръж колата — добави тя. — Ползвай я колкото искаш.

Пак кимнах. Замислих се какво още трябва да кажа и нарочно запитах в сегашно време:

— Къде работи той?

— „Сънрайз Интърнешънъл“ — каза тя. — Това е банка в Атланта.

И обясни как да я намеря.

— Добре, Чарли. Сега да те питам още нещо. Много е важно. Споменавал ли е някога думата плурибус?

Тя се замисли и вдигна рамене.

— Плурибус? Не беше ли нещо свързано с политиката? Май го пишеше на подиума, когато говори президентът. Не съм чувала Хъб да споменава такава дума. Той е учил банково дело.

— Никога ли не си чувала да я казва? — настоях аз. — По телефона, насън или нещо подобно?

— Никога.

— Ами идната неделя? — запитах аз. — Споменавал ли е за идната неделя? Че нещо трябва да стане?

— Идната неделя? — повтори тя. — Мисля, че не е споменавал. Защо? Какво ще стане идната неделя?

— Не знам. Точно затова питам.

Тя се замисли отново, но накрая вдигна длани и сви рамене в знак, че не се сеща.

— Съжалявам.

— Не се тревожи — казах аз. — Сега имаш по-важна работа.

— Каква работа?

— Трябва да се махнеш оттук.

Кокалчетата й още бяха бели, но вече се владееше.

— Значи да бягам и да се крия. Но къде?

— Един агент от ФБР ще дойде да те вземе.

Тя ме погледна стреснато.

— ФБР? — Пребледня още повече. — Значи наистина е сериозно, нали?

— Въпрос на живот и смърт. Приготви се да тръгнеш веднага.

— Добре — бавно изрече тя. — Просто не мога да повярвам.

От кухнята минах в зимната градина, където вчера бяхме пили чай с лед. Излязох през остъклената врата и бавно обиколих къщата. Минах по алеята сред буйната зеленина и стигнах до Бекман Драйв. Подпрях се на бялата пощенска кутия. Беше тихо. Чувах само сухото шумолене на изстиваща трева.

После откъм града долетя шум на кола. Малко преди нагорнището тя намали и чух как скоростите прещракаха. След това я видях. Беше съвсем обикновен кафяв буик с двама души в него. Дребни, мургави, с латиноамерикански черти и пъстри ризи. Бавно отбиха наляво и взеха да се оглеждат. Търсеха пощенската кутия. Аз се подпирах на нея и ги гледах. За момент погледите ни се срещнаха. Колата ускори и свърна към овощните градини в покрайнините. Пристъпих напред и се загледах след нея. Зърнах как напусна безупречния асфалт на Маргрейв и вдигна облак прах по селския път. Втурнах се към къщата. Чарли трябваше да побърза.

Тя се щураше вътре с развълнувани крясъци като хлапе, заминаващо на пътешествие. Изреждаше на глас какво да вземе. Навярно се мъчеше да прогони страха. В петък беше жена на заможен банкер. Днес, в понеделник, един непознат й казваше, че банкерът е мъртъв, а тя трябва да се спасява с бягство.

— Вземи и мобифона — подвикнах аз.

Тя не отговори. Чувах само тревожното й мълчание. Подтичване, тропот на врати. Почти цял час седях в кухнята с остатъка от кафето. Най-сетне чух отвън звука на клаксон и по чакъла изхрущяха тежки стъпки. Мощно почукване по вратата. Пъхнах ръка в джоба си и стиснах абаносовата дръжка на ножа. Отидох до антрето и отворих.

До бентлито бе спряла изящна синя кола, а на прага стоеше грамаден негър. Беше висок колкото мен, може би дори малко отгоре, но с петдесетина кила по-тежък. Някъде към сто и четирийсет. В сравнение с него изглеждах перушинка. Той пристъпи напред с леката, еластична крачка на атлет.

— Ричър? Много ми е приятно. Аз съм Пикар от ФБР.

Здрависахме се. Беше огромен. От него лъхаше спокойна самоувереност и неволно се зарадвах, че е на моя страна. Определено ми допадаше. В тежък момент такива хора са много полезни. Изведнъж се ободрих. Сторих му път да влезе.

— Добре — каза Пикар. — Финли ми обясни всичко. Много съжалявам за брат ти, приятел. Наистина. Има ли къде да поговорим?

Отведох го в кухнята. Той стигна дотам с две-три крачки. Озърна се и си наля останалото кафе. После пристъпи до мен и ме потупа по рамото. Все едно ме халоса с торба цимент.

— Първо правило. Вършим всичко неофициално, разбра ли?

Кимнах. Гласът му подхождаше на външността. Тътнеше мощно и глухо. Сигурно тъй би звучал гласът на мечка, ако можеше да говори. Нямах представа на колко години е. Беше от онези едри, силни мъже, които запазват върхова форма за десетилетия. Той кимна и се отдръпна. Подпря на бара огромното си туловище.

— Създадохте ми огромни проблеми. Бюрото не може да действа без молба от местния отговорен служител. В случая това ще е онзи Тийл, нали така? А както разбрах от Финли, Тийл няма да ни потърси. Тъй че заради вас може да ми подпалят дебелия задник. Но Финли е мой човек, затова ще си затворя очите. Знаем се от хиляда години. Само помни: каквото вършим, между нас да си остане.

Пак кимнах. Това ме устройваше. Напълно. Помощ без излишни формалности. Щях да свърша работата без главоболия с правилниците. Имах пет чисти дни преди неделя. Тази сутрин пет дни ми се струваха предостатъчни. Но сега, след изчезването на Хъбъл, усещах, че нямам време. Във всеки случай не и за формалности.

— Къде ще ги скриеш? — попитах аз.

— На таен адрес в Атланта — отвърна Пикар. — Наша къща, имаме я от години. Там ще са в безопасност, но няма да ти кажа къде е и моля да не разпитваш мис Хъбъл, като се върне, бива ли? Трябва да внимавам. Издъня ли таен адрес, лошо ми се пише.

— Добре, Пикар — казах аз. — С мен нямаш проблеми. Много съм ти задължен.

Той кимна сериозно. Явно поемаше голям риск. После Чарли дотича с хлапетата. Мъкнеха претъпкани чанти и куфари. Пикар се представи. Забелязах, че момиченцето се уплаши от него. Момчето се ококори, когато Пикар показа значката си на федерален агент. После заедно изнесохме куфарите навън и ги натъпкахме в багажника на синята кола. Ръкувах се с Пикар и Чарли. Всички се настаниха в колата. Пикар потегли. Махнах им за довиждане.