Място за убиване

16

Бяха дошли през нощта. Бяха дошли, очаквайки реки от кръв. Бяха дошли с цялата си екипировка. С галоши и найлонови комбинезони. С ножове, чук и торбичка гвоздеи. Бяха дошли да ни сторят същото, каквото бяха направили с Морисън и жена му.

Бяха отворили врата, която не биваше да докосват. Втората им фатална грешка. Вече можеха да се смятат за мъртви. Щях да ги открия един по един и да гледам с усмивка как умират. Защото ударът срещу мен бе всъщност втори удар по Джо. Той вече нямаше как да ме защити. Второ предизвикателство. Второ унижение. Вече не ставаше дума за самозащита. Длъжен бях да почета паметта на брат си.

Роскоу пристъпваше покрай следите. Долових в нея класическата реакция. Отхвърляне. Тази нощ четирима души бяха дошли да я заколят. Знаеше това, но не му обръщаше внимание. Прогонваше го от мислите си. Признаваше го, без да признае докрай. Не е лошо като начало, но нямаше да изтрае дълго. А междувременно си търсеше занимание — да следи бледите отпечатъци по пода.

Бяха ни търсили из цялата къща. Бяха надникнали в спалнята. После се бяха събрали в хола, преди да изчезнат. Проверихме навън за следи, но не открихме нищо. Над гладкия мокър асфалт се вдигаше пара. Прибрахме се. Никакви улики освен изкъртената ключалка и бледите отпечатъци из цялата къща.

Не си казахме нищо. Аз изгарях от ярост. Продължавах да наблюдавам Роскоу. Чаках кога бентът ще се отприщи. Тя бе видяла труповете на Морисънови. Аз не. Вчера Финли ми описа подробностите накратко. Звучеше грозно. Той бе ходил там. Стори ми се потресен. Роскоу също бе ходила. Беше видяла какво точно са искали да ни сторят.

— И кого всъщност са търсили? — рече накрая. — Мен, теб или двама ни?

— Търсили са и двама ни — казах аз. — Предполагат, че Хъбъл ми е разказал нещо в затвора. Предполагат, че аз съм разказал на теб. Значи смятат, че и двамата знаем каквото знаеше Хъбъл.

Тя кимна разсеяно. После отиде да се облегне до задната врата. Гледаше борчетата в спретнатата градинка. Видях я как пребледня. Разтрепера се. Бентът рухваше. Тя се притисна в ъгъла до вратата. Мъчеше се да потъне в стената. Гледаше в пустотата, сякаш нейде там виждаше всички безименни страхотии. Разплака се сърцераздирателно. Пристъпих напред и я прегърнах. Притисках я към себе си, докато изплаче ужаса и напрежението. Тя плака дълго. Тялото й бе омекнало и горещо. Сълзите попиваха в ризата ми.

— Слава богу, че снощи не бяхме тук — прошепна тя.

Знаех, че трябва да заговоря решително. Страхът нямаше да й помогне. Само щеше да я лиши от енергия. Трябваше да го погледне в очите. И довечера да се срещне с тихата мрачна нощ, както и с всички останали нощи от своя живот.

— Жалко, че ни нямаше — казах аз. — Можеше да изясним едно-друго.

Тя ме изгледа, като че бях откачил. Поклати глава.

— И какво щеше да сториш? Да ги убиеш и четиримата?

— Само тримата — уточних аз. — Четвъртият щеше да проговори.

Казах го с пълна увереност. Желязна увереност. Сякаш просто нямаше друга възможност. Тя ме погледна. Исках да види пред себе си грамаден мъжага. Служил в армията тринайсет дълги години. Способен да убива с голи ръце. Ледени сини очи. Давах всичко от себе си. Напрягах се да изразя цялата непобедима жестокост, цялата самоувереност, която изпитвах. Втренчих в нея онзи изцъклен поглед, който караше пияните моряци да се свиват като подплашени ученички. Исках Роскоу да вярва, че е под закрила. След всичко, което ми бе дала, трябваше да й върна поне това. Не исках да се страхува.

— Къде ще се мерят с мен четирима жалки селяци? — рекох аз. — С мен ли ще се задяват? Знаят ли какви типове съм размазвал? Дойдат ли пак, моментално излизат с краката напред. И да ти кажа, Роскоу, ако някой изобщо помисли да те закача, ще умре, преди да си е довършил мисълта.

Номерът мина. Убедих я. Такава я исках — умна, жилава, самоуверена. Исках да се опомни. И успях. В невероятните й очи взе да приижда храброст.

— Без майтап, Роскоу — добавих аз. — Дръж се за мен и всичко ще е наред.

Тя ме погледна отново. Отметна косата си.

— Обещаваш ли?

— Дадено, малката — рекох аз. И зачаках със затаен дъх.

Тя въздъхна задавено. Отдръпна се от стената и пристъпи напред. Опита се да се усмихне. Кризата бе отминала. Отново беше във форма.

— Добре — каза тя. — Да поправим ли сега вратата?

Замислих се. От тактическа гледна точка това бе важно решение.

— Не. Поправим ли я, значи сме видели. Щом сме видели, знаем, че сме в опасност. По-добре да си въобразяват, че нищо не подозираме. Така и следващия път ще бъдат непредпазливи. Значи изобщо няма да реагираме. Преструваме се, че не сме идвали насам. Правим се на тъпи и наивни. Ако ни сметнат за тъпи и наивни, онези ще се отпуснат. И следващия път ще ги засечем по-лесно.

— Добре — каза тя.

Не беше много уверена, но се съгласи.

— А сега нахвърляй в една чанта каквото ще ти трябва — наредих аз.

Това не я зарадва особено, но все пак отиде да си събере багажа. Играта започваше. Нямах представа кои са четиримата противници. Нямах представа дори каква е играта. Но умеех да я играя. Като начало исках да вярват, че имат един ход преднина.

— Да ида ли днес на работа? — запита Роскоу.

— Иди. Трябва да се държим естествено. А и с Финли трябва да поговорим. Той очаква обаждане от Вашингтон. Освен това се налага да проверим онзи Шърман Столър. Но не се безпокой, няма да ни гръмнат в участъка. Ще гледат да ни очистят нейде на спокойствие, най-вероятно нощем. Тийл е единственият противник там, тъй че просто не оставай насаме с него. Гледай да бъдеш около Финли, Бейкър или Стивънсън, разбрахме ли се?

Тя кимна. Взе набързо душ и се облече за работа. След двайсет минути излезе от спалнята с униформа. Приглади гънките. Готова за новия ден. Погледна ме.

— Обещаваш ли?

Изрече го едновременно като въпрос, извинение и обет. Погледнах я право в очите и намигнах.

— Ти само гледай.

Тя кимна и също намигна. Всичко беше наред. Излязохме и оставихме предната врата леко открехната, точно както я бяхме заварили.

За да запазя илюзията, че не сме се връщали, аз скрих бентлито в гаража на Роскоу. После седнахме в нейния шевролет и решихме най-напред да закусим при Ено. Тя даде газ по нагорнището. Колата ми се стори тясна и ниска след просторното старо бентли. Насреща ни слизаше малък камион. Чисто новичък, боядисан в приятен тъмнозелен цвят. Приличаше на общински, но отстрани беше изписано с претруфени златни букви: „Фондация Клайнър“. Същото бях видял и върху камиончето на градинарите.

— Какъв е тоя камион? — запитах аз.

Роскоу зави надясно, излезе на главната улица и чак тогава отвърна:

— Фондацията има сума ти камиони.

— Какво точно правят?

— Доста работи за града — каза тя. — Фондацията е дело на Клайнър старши. Общината му продаде терен за складовете и в сделката имаше условие да организира общинска програма. Ръководи я Тийл.

— Тийл ли? Значи врагът.

— Ръководи я кметът — каза тя. — Ако не беше Тийл, друг щеше да е. Програмата отделя много пари за общината — пътища, паркове, библиотека, банково подпомагане. На участъка също отпускат доста средства. Получавам помощ за ипотеката само защото съм полицай.

— Това дава на Тийл голяма власт — подхвърлих аз. — А каква е историята с Клайнър младши? Искаше да ме пропъди от теб. Претендираше за първенство.

Роскоу потръпна.

— Той е гадина. Гледам да го избягвам. И на теб препоръчвам същото.

Продължи да кара, но сега ми се стори изнервена. Озърташе се напрегнато. Сякаш се чувстваше заплашена. Сякаш чакаше всеки момент някой да изскочи насреща ни с пушка. С тихия живот сред пущинака на Джорджия бе приключено. Четирима непознати го бяха унищожили тази нощ в нейния дом.

Спряхме на паркинга пред закусвалнята и големият шевролет леко се полюшна на амортисьорите. Измъкнахме се навън и закрачихме по чакъла към входа. Денят беше мрачен. След нощния дъжд още лъхаше хлад и по небето се влачеха дрипави облаци. Лъскавите стени на заведението отразяваха сивотата. Застудяваше. Вече бе истинска есен.

Влязохме. Закусвалнята беше празна. Седнахме и сервитьорката с очилата ни донесе кафе. Поръчахме яйца с бекон и разни гарнитури. Отвън на паркинга спря черен пикап. Същият, с който се срещах вече за четвърти път. Но вътре имаше друг човек. Не беше хлапакът. По-стар. Някъде към шейсетте, но жилав и стегнат. Стоманеносива коса, подстригана съвсем ниско. Носеше джинсов костюм като обикновен фермер. Приличаше на човек, който работи цял ден под слънцето. Дори и през витрината усетих каква сила излъчва втренченият му поглед. Роскоу ме смушка с лакът и кимна към паркинга.

— Това е Клайнър. Бащата.

Клайнър влезе и спря за момент на прага. Огледа се наляво, надясно и тръгна към тезгяха. Ено излезе от кухничката. Двамата заговориха тихо. Приведени един до друг. После Клайнър изправи глава. Обърна се към вратата. Спря и погледна първо наляво, после надясно. За миг задържа очи върху Роскоу. Лицето му беше плоско, изпито и костеливо. Устата изглеждаше като прорез от нож. Сетне прехвърли поглед към мен. Имах чувството, че съм попаднал под лъча на прожектор. По устните му трепна странна усмивка. Зъбите зад тях бяха удивителни. Едри, равни резци и дълги, леко закривени навътре кучешки зъби. Пожълтели като на стар вълк. Пак събра устни и измести очи настрани. Отвори вратата и стъпките му захрущяха по чакъла. Пикапът потегли с мощен рев сред гейзер от камъчета.

Погледах след него и пак се обърнах към Роскоу.

— Разкажи нещо повече за семейство Клайнър.

Тя още беше напрегната.

— Защо? Могат да ни очистят всеки момент, а ти искаш да си бъбрим за Клайнър.

— Търся информация — казах аз. — Накъдето и да погледна, все за Клайнър говорят. Интересна личност. Синът също не е цвете за мирисане. А видях и жена му. Стори ми се нещастна. Чудя се дали не е замесен.

Тя сви рамене и поклати глава.

— Не виждам как. Те са нови тук, само от пет години. Преди поколения родът им забогатял от обработката на памук някъде в Мисисипи. Изобретили нова химическа формула. Нещо с хлор, натрий и не знам си какво. Натрупали огромно състояние, но преди пет години си навлекли неприятности с тамошните еколози. Нали разбираш, нещо около замърсяването. Изхвърляли в реката отпадъци, та рибата измряла чак до Ню Орлиънс.

— И какво станало после?

— Клайнър преместил целия завод. По онова време той ръководел компанията. Прекратил цялата работа в Мисисипи и се прехвърлил в Южна Америка, май че във Венецуела. После решил да разшири дейността. Преди пет години изникна в Джорджия с тия складове — домашни потреби, електроника или нещо такова.

— Значи не е тукашен бизнес? — запитах аз.

— Нямаше ги допреди пет години. Не знам много за тях. Но и не съм чувала нищо лошо. Клайнър изглежда суров тип, може би дори безмилостен, не вярвам обаче да е закачил някого освен рибите в Мисисипи.

— Тогава от какво се страхува жена му?

Роскоу направи гримаса.

— Не се страхува. Болна е. Може би се страхува, защото е болна. Ще умре, нали така? Клайнър не е виновен.

Момичето ни донесе поръчката. Закусихме мълчаливо. Порциите бяха огромни. Великолепен бекон. Превъзходни яйца. Този Ено знаеше как да ги пържи. Хранех се с апетит и пиех кафе след всяка хапка. Сервитьорката току дотичваше с пълна кана.

— Нищо ли не ти подсказва думата плурибус? — запита Роскоу. — Не сте ли си говорили нещо такова като хлапета?

Позамислих се и накрая поклатих глава.

— На латински ли е? — отново запита тя.

— Има го в девиза на Съединените щати, не помниш ли? „E Pluribus Unum“. Означава „От многото — едно“. Една нация, изградена от многото бивши колонии.

— Значи се превежда като „много“, така ли? Джо знаеше ли латински?

Свих рамене.

— Нямам представа. Вероятно. Той беше умно момче. Може и да е поназнайвал латински. Не съм сигурен.

— Добре — каза тя. — Нямаш ли поне смътна идея защо Джо е идвал насам?

— Може би нещо, свързано с пари. Само това ми хрумва. Доколкото знам, Джо работеше в Министерството на финансите. Хъбъл работеше в банка. Общото между тях са парите. Може и да узнаем от Вашингтон. Ако не, ще се наложи да тръгнем от нулата.

— Ясно. Трябва ли ти нещо?

— Трябва ми онзи протокол от Флорида — казах аз.

— За ареста на Шърман Столър ли? Та това е било преди две години.

— Все отнякъде трябва да почна.

Тя сви рамене.

— Добре, ще го поискам. Ще позвъня до Флорида. Нещо друго?

— Трябва ми пистолет.

Тя не отговори. Пуснах на масата двайсет долара и станахме. Тръгнахме към шевролета.

— Трябва ми пистолет — повторих аз. — Играта загрубя, разбираш ли? Нуждая се от оръжие. Не мога просто да купя от магазина. Нямам нито документи, нито адрес.

— Добре — каза тя. — Ще ти намеря.

— Нямам разрешително — напомних аз. — Затова гледай да го уредиш тихомълком, бива ли?

Тя кимна.

— Вече е уредено. Имам пистолет, за който никой не знае.

На паркинга пред участъка се целунахме дълго и страстно. После излязохме от колата и минахме през масивната стъклена врата. Финли бързаше да излезе и едва не се сблъскахме.

— Трябва пак да ходя до моргата — рече той. — Хайде с мен. Трябва да поговорим. За много неща.

Върнахме се към унилото сиво утро. Качихме се в шевролета на Роскоу. Седяхме както и предния път. Тя зад волана, аз отзад. Финли се бе извъртял на предната седалка, за да вижда и двама ни. Роскоу потегли на юг.

— Имах дълъг разговор с Министерството на финансите — каза Финли. — Някъде преди двайсетина минути или половин час. Тревожех се да не надуши Тийл.

— Какво казаха? — запитах аз.

— Нищо. Половин час приказки и накрая нищо.

— Нищо ли? Какво значи това, по дяволите?

— Нищо не искаха да ми кажат — обясни той. — Преди да обелят и дума, искат цяла камара официални молби от Тийл.

— Нали потвърдиха, че Джо е работил там?

— Е, поне дотам се прежалиха. Дошъл от военното разузнаване преди десет години. По тяхна молба. Специално го издирили.

— За какво? — запитах аз.

Финли безпомощно сви рамене.

— Не ми казаха. Точно преди година започнал някакъв нов проект, обаче всичко е строго секретно. Голяма клечка е бил там, Ричър, дума да няма. Да беше чул само как го споменаваха. Все едно че говорят за Господа.

Помълчах. Нищо не знаех за Джо. Нищичко.

— Значи тъй — рекох накрая. — Само това ли изкопчи?

— Не. Продължих да им досаждам, докато се свързах с някоя си Моли Бет Гордън. Случайно да си я чувал?

— Не. Защо, трябва ли?

— Май са били доста близки с Джо — каза Финли. — Стори ми се, че не е било само служебна връзка. Много се разстрои, горката. Порой от сълзи.

— И какво ти каза?

— Нищо. Нямала право. Но обеща да ти каже каквото знае. Заради теб щяла да рискува, защото си малкото братче на Джо.

Кимнах.

— Добре. Това вече е нещо. Кога ще я чуя?

— Позвъни й към един и половина. Обедна почивка, службата ще е празна. Поема голям риск, но ще говори с теб. Така каза.

— Добре — повторих аз. — Нещо друго каза ли?

— Изтърва една дреболия. Джо бил насрочил голямо съвещание. За идния понеделник.

— Понеделник ли? Тоест един ден след неделя?

— Точно така. Май все пак Хъбъл ще се окаже прав. Нещо трябва да стане в неделя или малко по-рано. Каквото и да означава това, Джо навярно е знаел, че дотогава или ще спечели, или ще загуби. Друго не успях да изкопча. Жената рече, че не било редно да разговаря с мен, а наоколо май имаше хора. Тъй че поприказвай с нея, но не се надявай особено, Ричър. Може и да не е в течение. Както усетих, при тях лявата ръка не знае какво върши дясната. Голяма секретност, нали?

— Бюрокрация — промърморих аз. — На кой ли му е притрябвала? Добре, длъжни сме да предположим, че отсега нататък на никого не разчитаме. Поне донякъде. Ще трябва пак да потърсим Пикар.

Финли кимна.

— Той ще помогне с каквото може. Снощи ми се обади. Чарли е на сигурно място с децата. Пикар засега си кротува, но ако ни потрябва, веднага ще дойде.

— Би трябвало да потърси следите на Джо — казах аз. — Джо може да е използвал кола. Идва със самолет от Вашингтон до Атланта, отсяда в хотел и наема кола, нали така? Трябва да я потърсим. Сигурно е пристигнал с нея в четвъртък. Трябва да е захвърлена нейде из областта. А от нея можем да стигнем до хотела. Може нещо да е останало в стаята. Досиета например.

— Пикар няма как да го стори — възрази Финли. — ФБР не се занимава с крадени коли. А и ние не можем, докато Тийл се навърта наоколо.

Вдигнах рамене.

— Налага се. Няма друг начин. Опитай се да баламосаш Тийл. Пробутай му неговата история. Кажи, че според теб онзи затворник, дето е очистил Морисънови, трябва да е пристигнал с наета кола. Кажи, че трябва да се разровиш. Той не може да възрази, иначе сам си проваля играта, нали?

— Добре — каза Финли. — Ще опитам. Може и да излезе нещо.

— Джо трябва да е имал списък с телефони — продължих аз. — Спомняш ли си, че номерът в обувката му беше откъснат от компютърна разпечатка? Тогава къде е останалото? Бас държа, че си лежи там, в хотела — цял списък с номера и Хъбъл е най-отгоре. Значи намираш колата, после притискаш Пикар да издири хотела чрез компанията. Става ли?

— Добре де — каза Финли. — Ще се постарая.

В Йелоу Спрингс завихме по алеята към болницата и пролазихме бавно през гърбиците. Заобиколихме отзад. Спряхме до вратата на моргата. Не ми се влизаше. Джо още лежеше там. Смътно се замислих за погребението. Никога не бях уреждал такова нещо. Морската пехота се погрижи за баща ни, а когато почина майка ни, Джо свърши всичко.

Но все пак излязох от колата и тримата тръгнахме към входа през хладното утро. Запътихме се към схлупената канцелария в дъното. Зад бюрото седеше все същият доктор. Пак с бяла престилка. Пак уморен. Махна ни с ръка да седнем. Този път заех едната табуретка. Не ми се сядаше до факса. Докторът ни огледа един по един. И ние го гледахме.

— Какво си ни приготвил? — запита Финли.

Умореният човек зад бюрото се подготви за отговор. Като че щеше да ни изнася лекция. Взе три папки от купчината отляво и ги пусна пред себе си. Отвори най-горната. Дръпна втората и също я отвори.

— Морисънови. Мистър и мисис.

Пак ни огледа един по един. Финли кимна.

— Изтезавани и убити — продължи докторът. — Ходът на събитията изглежда съвсем ясен. Жената е приведена в безпомощно състояние. Според мен двама мъже държат и извиват ръцете й. Масивни синини от китката до рамото, натискът е увредил някои сухожилия. Очевидно синините са продължавали да растат от момента на хващане до смъртта. Щом кръвообращението спре, петната вече не се променят, нали разбирате?

Кимнахме. Всичко разбирахме.

— Бих казал, че е траяло около десет минути. Десет минути от началото до края. И тъй, жената е в безпомощно състояние. Приковават мъжа за стената. Според мен по това време двамата вече са голи. Преди нападението са били по пижами, нали?

— По халати — поправи го Финли. — Закусвали са.

— Добре де, халатите падат в самото начало. Приковават мъжа за стената, а на практика и за пода, през ходилата. Заемат се с половите му органи. Скротумът е срязан. Аутопсията показва, че жената е била принудена да погълне ампутираните тестиси.

В канцеларията настана тишина. Като в гробница. Роскоу за дълго се втренчи в мен. После се завъртя към доктора.

— Открих ги в стомаха й — поясни той.

Роскоу беше по-бяла и от престилката му. Имах чувството, че всеки миг ще се свлече от столчето. Тя затвори очи и стисна зъби. Беше чула какво са ни готвили снощи.

— Нататък? — подкани Финли.

— Обезобразяват жената — каза докторът. — Накълцват гърдите, половите органи, прерязват й гърлото. После прерязват гърлото на мъжа. Това е последната нанесена рана. Вижда се как артериалният фонтан от шията е покрил всички други кървави петна.

В канцеларията отново се възцари мъртва тишина. За дълго.

— Оръжия? — запитах аз.

Човекът зад бюрото завъртя към мен уморените си очи.

— Без съмнение нещо остро. — Поусмихна се. — Право, дълго около дванайсет сантиметра.

— Бръснач? — подсказах аз.

— Не. Реже като бръснач, но е било двуостро и не толкова гъвкаво.

— По какво съдите?

— Има признаци, че е използвано в двете посоки — каза докторът и размаха ръка. — Ето така. По гърдите на жената. Срязани са и в двете посоки. На тънки ивици.

Кимнах. Роскоу и Финли мълчаха.

— Какво ще ни кажете за другия? — запитах аз. — Столър.

Патологът бутна настрани двете папки и отвори третата.

Беше доста по-дебела. Той погледна нещо и вдигна глава.

— Столър ли му е името? Тук сме го писали неизвестен.

— Пратихме ти факс — каза Роскоу. — Вчера сутринта. Открихме го по отпечатъците.

Патологът се разрови из бумагите по бюрото. Откри смачкан факс. Прочете го и кимна. Задраска върху папката думата „Неизвестен“ и написа „Шърман Столър“. Пак се поусмихна.

— Той ми е подръка още от неделя. Успях да свърша повече работа, нали разбирате? Малко са го изгризали плъховете, но не е нито размазан като първия, нито накълцан като Морисънови.

— И какво можете да ни кажете? — запитах аз.

— Споменахме за два куршума, нали? Относно причината за смъртта нямам какво да добавя.

— А какво друго знаете?

Папката беше прекалено дебела, тъй че едва ли разказваше само как е застрелян и умрял от кръвоизлив. Докторът явно имаше какво да сподели. Той положи пръсти върху листовете и леко притисна. Сякаш търсеше слаба вибрация или четеше брайлова азбука.

— Бил е шофьор на камион.

— Тъй ли?

— Така мисля — каза докторът. Изглеждаше твърдо уверен.

Финли вдигна глава. Това го заинтересува. Много си падаше по дедукцията. Тия фокуси просто го очароваха. Както онзи ден, когато го смаях с догадките си за Харвард, развода и цигарите.

— Продължавай — рече той.

— Добре, ще карам по-кратко — каза патологът. — Открих недвусмислени доказателства. Заседнала работа, понеже има отпусната мускулатура, лоша стойка и сплескан задник. Загрубели ръце, стари петна от дизелово гориво по кожата. Освен това има следи от газьол и по подметките. Лошо хранене с излишък от мазнини, плюс прекалено много сероводород в кръвта и тъканите. Този човек е прекарал живота си на път и непрестанно е дишал отработени газове. Заради газьола реших, че е бил шофьор на камион.

Финли кимна. Аз също. Столър бе влязъл в моргата без документи, без каквито и да било лични вещи освен часовника. Доктора си го биваше. Той ни огледа как кимаме одобрително. Хареса му, но явно имаше още какво да каже.

— Смятам, че от доста време е бил без работа.

— Защо? — запита Финли.

— Защото всички тия белези са стари. Предполагам, че дълго е работил като шофьор, след това е останал без работа. От девет месеца, може би и от година почти не е карал кола. Значи шофьор на камион, но безработен.

— Добра работа, докторе — каза Финли. — Имаш ли копие от всичко това?

Докторът побутна през бюрото дебел плик. Финли се пресегна да го вземе. После всички станахме. Исках да си вървя. Не ми се влизаше в моргата. Не ми се гледаха повече трупове. Роскоу и Финли усетиха какво мисля и кимнаха. Изнизахме се, като че закъсняваме за важна работа. Докторът не ни задържа. Беше виждал много хора да се изнизват оттук точно по същия начин.

Седнахме в колата на Роскоу. Финли отвори дебелия плик и извади данните за Шърман Столър. Натъпка ги в джоба си.

— Засега това е наше — каза той. — Може и да ни отведе донякъде.

— Аз ще поискам протокола от Флорида — обади се Роскоу. — И сигурно ще му намерим адреса. Около един шофьор има цял куп документи, нали? Профсъюз, здравно осигуряване, квалификация. Няма да е много трудно.

По пътя за Маргрейв всички мълчахме. В участъка заварихме само дежурния. Обедна почивка в Маргрейв, обедна почивка и във Вашингтон. Една и съща часова зона. Финли измъкна от джоба си листче, подаде ми го и отиде да пази пред кабинета. Аз влязох да позвъня на жената, която навярно бе обичала брат ми.

Номерът, който ми даде Финли, се оказа пряк телефон на Моли Бет Гордън. Тя вдигна още от първия сигнал. Представих се. Жената отсреща се разплака.

— Гласът ви е като на Джо — каза тя.

Не отговорих. Не исках да губим време за спомени. А едва ли и тя искаше, след като нарушаваше правилата и рискуваше да я чуят. Би трябвало просто да ми каже каквото знае и да затвори.

— Какво е търсил Джо в Маргрейв? — запитах аз.

Чух как подсмръкна, после гласът й се проясни.

— Водеше разследване. Не знам подробности.

— Все пак в каква област? — настоях аз. — Какво работеше?

— Не знаете ли?

— Не — казах аз. — За жалост трудно се свързвахме. Ще трябва да ми разкажете отначало.

Тя мълча дълго.

— Добре. Не бива да ви го казвам. Вие сте външно лице. Но ще ви кажа. Фалшификати. Джо отговаряше за борбата срещу фалшификаторите.

— Фалшификати ли? Искате да кажете фалшиви пари?

— Да — каза тя. — Той беше завеждащ отдел. Управляваше цялата дейност. Беше невероятен, Джак.

— Но защо е дошъл в Джорджия?

— Не знам. Наистина не знам. Но смятам да открия. Имам достъп до файловете му. Знам каква парола използваше.

Ново мълчание. Бях узнал нещо важно за Моли Бет Гордън. Имал съм доста работа с компютърни пароли. Като всеки военен полицай. Познавам психологическата страна на нещата. Повечето хора допускат сериозни грешки. Най-често записват думата на листче и го лепват върху монитора. По-умните не го правят, но използват името на жена си, на кучето, на любимата си кола или отбор, на острова, където са прекарали медения месец или са чукали секретарката си. Онези, които се смятат за хитреци, използват цифри, но избират рождения си ден, деня на сватбата или нещо подобно. Узнаеш ли нещо повече за човека, имаш доста добри шансове да откриеш паролата.

Но с Джо такъв номер не би минал. Той беше професионалист. Бе работил дълги години във военното разузнаване. Паролата му трябваше да е хаотична смес от цифри, препинателни знаци, главни и малки букви. Абсолютно непробиваема. Моли Бет Гордън можеше да я знае само от Джо. Друг начин нямаше. Значи наистина й е вярвал. Били са близки. Помъчих се да говоря сърдечно.

— Моли, това ще е чудесно. Нямаш представа колко ми трябва тази информация.

— Знам, че ти трябва — каза тя. — Надявам се да я получа утре. Ще ти позвъня при първа възможност. Веднага щом открия нещо.

— Да не би тук да печатат фалшиви пари? — запитах аз. — Може ли около това да се върти цялата работа?

— Не. Не става така. Не и в Щатите. Всички тия филми, където дребосъци със зелени козирки печатат банкноти в тайни подземия, са чиста глупост. Просто не става. Джо ги отряза. Брат ти беше гений, Джак. Още преди години той въведе процедури за продажбата на специални хартии и мастила, тъй че ако някой рече да започне, хващаме го след няколко дни. Сто процента гаранция. В Щатите днес просто не се фалшифицират пари. Джо сложи край на това. Всичко се върши в чужбина. Колкото и фалшиви пари да намерим, все се оказват внесени отвън. С това се беше захванал Джо. С международните фалшификатори. Не знам защо е бил в Джорджия. Наистина не знам. Но утре ще разбера, обещавам ти.

Продиктувах й номера на участъка и строго заръчах да разговаря единствено с мен, Роскоу и Финли. После тя бързо затвори, като че някой бе влязъл при нея. Седях и се мъчех да си представя как ли изглежда.

Тийл пак беше в участъка. Заедно с Клайнър старши. Стояха до бариерата, привели глави един към друг. Клайнър говореше с Тийл досущ като с Ено в закусвалнята. Сигурно се разправяха за фондацията. Роскоу и Финли бяха до килиите. Отидох нататък. Застанах между тях и заговорих тихо:

— Фалшификати. Свързано е с фалшиви пари. Джо е управлявал борбата срещу фалшификаторите. Да сте чували нещо подобно по тия места? Каквото и да било.

Двамата свиха рамене и поклатиха глави. Чух как вратата изсъска. Озърнах се. Клайнър излизаше. Тийл идваше към нас.

— Време е да изчезвам — рекох аз.

Минах край Тийл и се отправих към вратата. Клайнър стоеше на паркинга до черния пикап. Чакаше ме. Усмихна се. Зърнах вълчите му зъби.

— Моите съболезнования — изрече той.

Говореше тихо, културно. Образован човек. Фъфлеше едва доловимо. Гласът някак не пасваше на грубоватата селска външност.

— Май сте раздразнили сина ми — добави той.

Гледаше ме. Нещо пламтеше в очите му. Свих рамене.

— Хлапакът пръв ме раздразни.

— Какво е направил? — рязко запита Клайнър.

— Живее и диша — казах аз.

Обърнах му гръб и тръгнах през паркинга. Клайнър се качи в пикапа. Включи двигателя и подкара на север. Аз тръгнах на юг. Надолу, към къщата на Роскоу. Малко по-малко от километър в хладния есенен ден. Десетина минути бърз ход. Взех бентлито от гаража. Подкарах нагоре към града. Щом излязох на главната улица, намалих скоростта. Надничах под пъстрите навеси, докато най-сетне открих магазина за конфекция през три врати северно от бръснарницата. Паркирах отпред и влязох. С част от парите на Чарли Хъбъл купих от мрачния продавач риза, панталони и сако. Сакото беше памучно, светлокафяво, почти официално — във всеки случай по-официална дреха не бих облякъл. Вратовръзка не ми трябваше. Преоблякох се в пробната. Прибрах старите дрехи и мимоходом ги метнах в багажника.

Отскочих до бръснарницата. По-младото старче тъкмо излизаше. Спря и леко ме хвана за ръката.

— Как ти е името, синко?

Не виждах защо да крия.

— Джак Ричър.

— Случайно да имаш приятели латиноамериканци?

— Не — казах аз.

— Е, сега вече си имаш. Две момчета те търсят навсякъде.

Погледнах го по-внимателно. Той гледаше улицата.

— Кои бяха?

— За пръв път ги виждам — каза старецът. — Дребни момчета с шарени ризи и кафява кола. Обикалят и разпитват за Джак Ричър. Рекохме им, че не знаем никакъв Джак Ричър.

— Кога беше това?

— Тая сутрин. След закуска.

Кимнах.

— Добре. Благодаря.

Старецът ми отвори вратата.

— Влизай. Моят човек ще те обслужи. Ама днес не го бива много. Старее.

— Благодаря — повторих аз. — Пак ще се видим.

— Дано, синко, дано.

Той тръгна по главната улица, а аз влязох в бръснарницата. Вътре беше колегата му. Съсухреното старче, чиято сестра бе пяла с Блейк Слепеца. Нямаше други клиенти. Кимнах му и седнах на стола.

— Добро утро, приятелю — каза старчето.

— Помниш ли ме? — изненадах се аз.

— Че как иначе. Ти ни беше последният клиент. Не е идвал друг, та да ме разсее.

Поръчах бръснене и старчето се зае да разбива пяната.

— Значи съм ви последният клиент? — рекох аз. — Това беше в неделя. Днес е вторник. Винаги ли сте толкова зле с бизнеса?

Старчето спря и разсеяно махна с бръснача.

— От години е зле. Кметът Тийл не ще да влиза при нас, а щом старият кмет не ще, и другите бели не искат. Освен стария мистър Грей от участъка, той беше точен като часовник, идваше по три-четири пъти седмично, додето взе, че се обеси, Господ да се смили над душата му. Ти си първото бяло лице тук от февруари насам, да, сър, няма грешка.

— А защо кметът не идва? — запитах аз.

— Има си проблеми човекът — отвърна старчето. — Май не му се ще да седи тук под чаршафа, а отпред някакъв негър да стиска бръснач. Сигурно се бои да не стане някоя поразия.

— Може ли да стане?

Старчето се изкиска.

— Според мен има сериозен риск. Задник такъв.

— Значи имате черни клиенти колкото да свържете двата края — рекох аз.

Старчето ми метна чаршафа и пак се захвана с четката.

— И без клиенти я караме някак, мой човек.

— Тъй ли? — запитах аз. — Как така без клиенти?

— Взимаме пари от общината.

— Гледай ти! Колко пари?

— Хиляда долара.

— Кой ви ги дава?

Старчето почна да ме стърже с бръснача. Ръката му леко трепереше.

— Фондацията „Клайнър“ — прошепна то. — Общинската програма. Целеви заем. Всички търговци го получават. Вече пета година.

Кимнах.

— Не е зле. Но хиляда долара на година не ви оправят. По-добре е, отколкото среден пръст, но ви трябват и клиенти, нали така?

Просто бъбрех, както е прието в бръснарниците. Но старчето изпадна в див възторг. Цялото се тресеше от смях. Едва успя да довърши бръсненето. Гледах го в огледалото. Голям късмет щеше да е след снощни някой да ми пререже гърлото по случайност.

— Не бива да ти го казвам, мой човек — прошепна старчето. — Ама щом си приятел на сестра ми, ще ти разкрия голяма тайна.

Съвсем се беше объркал човекът. Нямах нищо общо със сестра му. Дори не я познавах. Той ми каза за нея, и толкоз. Сега стоеше пред мен с бръснача. Гледахме се през огледалото. Също както с Финли в дрогерията.

— Не са на година — прошепна старчето. После се наведе до ухото ми. — Хиляда долара седмично.

Затропа с крак и се разкиска като демон. Напълни мивката и ме изплакна. Сложи ми гореща кърпа. Накрая дръпна чаршафа с жест на фокусник и се изкиска отново:

— Затова хич не ни трябват клиенти.

Платих и си излязох. Старчето беше смахнато.

— Много поздрави на сестра ми — подвикна то подир мен.