Място за убиване

5

Финли се облегна назад. Дългите му ръце бяха все тъй скръстени зад тила. Висок, елегантен мъж. Харвардски възпитаник. Културен. Опитен. И ето, че ме пращаше в затвора за нещо, което не бях извършил. Изведнъж той се поизправи. Разпери ръце върху бюрото с дланите нагоре.

— Съжалявам, Ричър.

— Съжаляваш значи? — рекох аз. — Пращаш в затвора двама невинни и ми се правиш на опечален.

Той сви рамене. Май не му беше весело.

— Тъй го иска началникът. Разправя, че работата е в кърпа вързана. Затваряме до понеделник. А пък тук става каквото той каже, разбираш ли?

— Сигурно се майтапиш — казах аз. — Ами че той е пълен гад. Да нарече Стивънсън лъжец. Своя собствен човек!

— Не е точно така — възрази Финли. — Казва, че може да е било заговор, нали разбираш, Хъбъл може и да не е бил там, но да те е наел за мръсната работа. Заговор излиза, нали така? Смята, че Хъбъл е прекалил със самопризнанието, защото още не смее да те посочи за съучастник. Според Морисън, когато те арестувахме, ти си отивал към Хъбъл, за да получиш парите. Затова си изчакал осемте часа. И затова Хъбъл си е бил у дома. Не отишъл на работа, защото чакал да ти плати.

Мълчах. Стана ми страшно. Шефът Морисън беше опасен. Теорията му звучеше съвсем приемливо. Поне докато Финли я провереше подробно. Ако изобщо получеше тази възможност.

— Тъй че много съжалявам, Ричър — каза той. — Двамата с Хъбъл отивате на топло до понеделник. Ще изкарате криво-ляво. Затворът е в Уорбъртън. Калпаво място, но килиите не са лоши. Виж, да останеш там би било по-зле. Много по-зле. А междувременно аз ще свърша едно-друго до понеделник. Ще помоля Роскоу да идва в събота и неделя. Роскоу е онази хубавица отвън. Знае си работата момичето. Ако излезе, че казваш истината, в понеделник си чист и свободен. Става ли?

Изгледах го. Почвах да побеснявам.

— Не, Финли, не става. Знаеш, че не съм сторил нищо, по дяволите. Знаеш, че не съм бил аз. Просто си готов да се надрискаш от страх пред онзи тлъст некадърник Морисън. Значи отивам в затвора, защото ти си безгръбначно страхливо мекотело.

Той устоя на обидата. Тъмното му лице стана още по-тъмно. Дълго седя, без да проговори. Аз дишах дълбоко и го гледах с ярост. Яростта обаче стихна малко по малко. Отново се овладях. Сега дойде негов ред да се вторачи в мен.

— Две неща ще ти кажа, Ричър — изговори той бавно и ясно. — Първо, ако трябва, в понеделник ще се погрижа за Морисън. Второ, не съм страхливец. Изобщо не ме познаваш. Нищо не знаеш за мен.

Гледах го право в очите. Шест часът. Време за автобуса.

— Знам повече, отколкото си мислиш — казах аз. — Знам, че си изкарал специализация в Харвард, че си разведен и през април си зарязал цигарите.

Финли направи непроницаема физиономия. Бейкър почука и влезе, за да съобщи, че затворническият автобус е пристигнал. Финли стана и заобиколи бюрото. Каза на Бейкър, че ще ме придружи лично. Бейкър отиде да доведе Хъбъл.

— Откъде знаеш тия неща? — запита Финли.

Беше заинтригуван. Губеше по точки.

— Лесна работа — казах аз. — Ти си умно момче, нали? Сам спомена, че си учил в Бостън. Навремето обаче в Харвард доста рядко приемаха чернокожи момчета. Вярно, имаш ум в главата, но не си ракетен инженер, тъй че дипломата ти трябва да е от Бостънския университет, прав ли съм?

— Прав си — призна той.

— А после специализация в Харвард — продължих аз. — Добре си се справил в Бостънския, междувременно нещата се промениха и ето те в Харвард. Говориш като харвардски възпитаник. Веднага го усетих. Докторат по криминалистика, нали?

— Прав си — повтори той. — Криминалистика.

— А през април си постъпил тук. Сам го каза. Имаш право на пенсия, понеже си изкарал двайсет години в бостънската полиция. Значи идваш тук с пачка в джоба. Но пристигаш без жена и деца, защото, ако имаше жена, тя непременно щеше да ти купи нови дрехи. Сигурно щеше да ненавижда тоя дебел костюм от туид. Щеше да го изхвърли и да ти купи нещо по-леко, та да започнете новия живот като хората. Ти обаче още ходиш като плашило, значи жената я няма. Или е починала, или се е развела, тук вече шансът е петдесет на петдесет. Май налучках верния отговор.

Той кимна мълчаливо.

— А за пушенето беше лесно — добавих аз. — Преди малко се беше стегнал и опипваше джобовете си за цигари. Значи си ги зарязал съвсем наскоро. Лесно беше да се досетя, че е било през април. Нали разбираш, нов живот, нова работа, край на цигарите. Решил си, че ако спреш навреме, може и да излъжеш рака.

Финли ме погледна втренчено. И малко сърдито.

— Много добре, Ричър. Елементарна дедукция, а?

Вместо отговор само свих рамене.

— Щом те бива толкова, познай кой е претрепал онзи в склада — рече той.

— Не ми пука кой кого е претрепал където и да било. Проблемът си е твой. И не това е въпросът, Финли. Първо трябва да откриеш кой е убитият, разбра ли?

— Много си умен бе! Ха кажи как ще го направиш. Без документи, без лице, без резултат от проверката на отпечатъците. И отгоре на всичко Хъбъл мълчи като пън.

— Пусни отпечатъците още веднъж — казах аз. — Говоря сериозно, Финли. Накарай Роскоу да ги пусне.

— Защо?

— Нещо не е наред.

— Какво точно?

— Просто ги пусни — казах аз. — Ще го направиш ли?

Той само изсумтя. Нито отказваше, нито се съгласяваше. Отворих вратата на кабинета и прекрачих навън. Роскоу бе изчезнала. Нямаше никого освен Бейкър до решетките и Хъбъл зад тях. През стъклената врата видях сержанта да стои отвън. Попълваше някакъв формуляр, а шофьорът на затворническия автобус му бе подложил папка за по-удобно. Самият автобус им служеше като фон. Беше спрял точно отпред и запълваше цялата гледка. Обикновен училищен автобус, само че боядисан в сиво. Отстрани по цялата дължина под прозорците минаваше надпис: ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ“, ЩАТ ДЖОРДЖИЯ. И отдолу щатският герб. На прозорците имаше решетки.

Финли излезе от кабинета. Хвана ме леко за лакътя и ме поведе към Бейкър. Онзи бе нанизал на палеца си три чифта белезници, покрити с поолющен слой оранжева боя. Оголените места мътно лъщяха. Бейкър щракна по един чифт на двете ми ръце поотделно. Отключи килията и направи на стреснатия банкер знак да излезе. Хъбъл беше като замаян, но все пак пристъпи напред. Бейкър хвана свободната халка, провиснала под лявата ми ръка, и я щракна около дясната китка на Хъбъл. После закачи третия чифт на другата му ръка. Готови за тръгване.

— Вземи му часовника, Бейкър — рекох аз. — Ще го загуби в затвора.

Той кимна. Знаеше какво намеквам. Балама като Хъбъл може много неща да загуби в затвора. Бейкър разкопча масивния ролекс. Верижката не минаваше над белезниците, та се наложи Бейкър да се мотае сума ти време, додето ги свали и пак ги сложи. Шофьорът шумно отвори вратата и ни изгледа сърдито. Разписание гонеше. Бейкър пусна часовника върху най-близкото бюро. Точно там, където днес моята приятелка Роскоу си бе оставила кафето.

— Добре, момчета, хайде на път — каза Бейкър.

Поведе ни към вратата. Приковани един за друг. Не беше много удобно. Преди да тръгнем към автобуса, Хъбъл спря. Изпъна шия и старателно се огледа наоколо. Беше по-бдителен от шофьора и Бейкър. Може би се страхуваше да не го види някой познат. Но наоколо нямаше жива душа. Бяхме на триста метра северно от града. В далечината видях църковната камбанария. Закрачихме към автобуса в топлата привечер. С лявата си буза усещах лъчите на залязващото слънце.

Шофьорът бутна вратата навътре. Хъбъл се извъртя на една страна и неловко изкачи стъпалото. Аз го последвах. С известно усилие се провряхме между седалките. Автобусът беше празен. Шофьорът направи на Хъбъл знак да сяда. Той се намести до прозореца и веригата ме дръпна подир него. Шофьорът коленичи на предната седалка и закопча свободните халки на белезниците за хромираната тръба, която минаваше отгоре. Разтръска ги да види дали всичко е наред. Искаше да е сигурен. Не го упреквах. И аз съм правил същото. Няма нищо по-лошо от това да возиш затворници без окови.

Шофьорът отиде отпред и седна зад волана. Дизеловият двигател заработи с глухо боботене. Автобусът се разтресе. Вътре беше горещо. Задушно. Нямаше климатик. Нито един отворен прозорец. Усещах мириса на отработени газове. Скоростите прещракаха, захапаха и автобусът потегли. Погледнах надясно. Никой не ни махаше с кърпичка.

От полицейския паркинг потеглихме на север, обърнахме гръб на града и поехме към магистралата. След половин миля подминахме закусвалнята на Ено. Паркингът беше празен. Изглежда, на никой не му се вечеряше толкова рано. Известно време карахме все на север. После рязко завихме наляво, напуснахме шосето и продължихме по черния път между нивите. Автобусът тракаше и подскачаше. Зад стъклата прелитаха безкрайни редове ниски храстчета. А между тях безкрайни ивици червеникава пръст. Отпред слънцето бавно залязваше. Беше като огромна пурпурна топка, падаща към полята. Шофьорът спусна козирката. Върху нея бяха отпечатани фабрични инструкции за експлоатацията на автобуса.

Хъбъл се люшкаше до мен. Мълчеше. Седеше с клюмнала глава и зяпаше пода. Лявата му ръка беше вдигната, защото белезниците я свързваха с хромираната тръба. Дясната лежеше безжизнено между нас. Скъпият му пуловер все още бе наметнат на плещите му. На мястото на ролекса имаше ивица по-бледа кожа. Силите му бяха изцедени до капка. Страхът го парализираше.

Почти цял час се друсахме из необятната равнина. Отдясно се мярнаха няколко дървета. После в далечината зърнах сграда. Стърчеше съвсем самотна сред хиляди декари ниви. На фона на кървавия залез изглеждаше като някакво адско творение. Сякаш пъкълът я бе изтласкал нагоре през земната кора. Всъщност не беше една сграда, а цял комплекс. Приличаше на химическа фабрика или ядрен завод. Масивни бетонни бункери и лъскави метални мостчета. Тук-там минаваха тръби, над които се виеше пара. И около всичко това — ограда с високи кули. Когато наближихме, забелязах прожектори и бодлива тел. Въоръжени пазачи в кулите. Няколко реда телени мрежи с разорана земя между тях. Хъбъл не вдигна глава. Оставих го да клюма. Нямаше какво толкова да гледа.

Автобусът намали скорост. Най-външната ограда беше отдалечена почти на сто метра и опасваше огромна територия. Солидна ограда. Висока над четири метра, гъсто осеяна с двойки мощни прожектори. От всяка двойка единият сочеше навътре, към стоте метра разорана земя. Другият беше обърнат към околните ниви. Всички светеха. Целият комплекс грееше в жълто сияние. Отблизо едва се издържаше. Под жълтите лъчи червеникавата земя придобиваше зловещ кафяв оттенък.

Автобусът изхърка и спря. Двигателят заработи на празни обороти и разтърси цялата каросерия. Вече нямаше и помен от вентилация. Стана непоносимо задушно. Хъбъл най-сетне надигна глава. Озърна се през златните очила. Първо из автобуса, после навън. Изстена — стон на унила безнадеждност. После пак отпусна глава.

Шофьорът чакаше сигнал от пазача на първата порта. Пазачът говореше нещо по радиостанцията. Шофьорът приглуши двигателя и превключи на скорост. Пазачът размаха радиостанцията като диригентска палка — минавайте! Автобусът потегли и навлезе в същинска клетка. Минахме покрай дълга ниска табела: ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ“, ЩАТ ДЖОРДЖИЯ. ИЗПРАВИТЕЛНО ЗАВЕДЕНИЕ УОРБЪРТЪН. Зад нас портата се затвори. Бяхме хванати в телен капан. Мрежа отпред, мрежа отзад, мрежа отгоре. Вратата отсреща се отвори. Автобусът с бучене мина през нея.

Продължихме още сто метра до следващата ограда. Там ни чакаше нова клетка. Автобусът влезе, изчака малко и пак се измъкна. Насочихме се към центъра на затвора. Спряхме срещу един бетонен бункер. Приемното отделение. Бученето на автобуса кънтеше между бетонните стени. После двигателят зачегърта, спря и настана тишина. Шофьорът се измъкна иззад волана и тръгна приведен между седалките, като се хващаше за тях с две ръце. Извади ключовете си и откачи белезниците от тръбата.

— Добре, момчета, да вървим — ухили се той. — Време е за купон.

Изнизахме се от седалката и повлякохме нозе. Веригата дърпаше лявата ми ръка към Хъбъл. Отпред шофьорът ни нареди да спрем. Свали трите чифта белезници и ги хвърли в кошче до кабината. Завъртя един лост и вратата се отвори. Слязохме от автобуса. Отсреща излезе пазач. Повика ни. Ядеше поничка и говореше с пълна уста. По горната устна имаше мустак от пудра захар. Голям мърляч изглеждаше. Влязохме през отворената врата и се озовахме в бетонна стаичка. Вътре имаше боядисана маса и няколко сгъваеми стола. Зад масата друг пазач четеше някакъв формуляр.

— Дайте да се разберем — рече онзи с формуляра. — Вие, момчета, сте Ричър и Хъбъл. Идвате от Маргрейв. Засега без обвинение. Пращат ви временно, докато тече разследването. Не сте подали молби за освобождаване под гаранция. Слушате ли какво ви приказвам? Засега без обвинение. Това е важното. Спестява ви сума ти неприятности, разбрахте ли? Без униформа, без предварителна обработка и прочие щуротии, ясно? Настаняваме ви удобно на най-горния етаж.

— Точно така — подкрепи го пазачът с поничката. — Вижте сега, ако бяхте затворници, щяхме да ви подгоним с ритници и палки да наденете униформите, а после да ви натъпчем на някой по-долен етаж при останалия добитък и да погледаме отстрани веселбата.

— Вярно — каза неговият партньор. — Затова разберете едно. Не сме дошли тук да ви тровим живота, тъй че и вие недейте да тровите нашия, ясно? Тоя проклет затвор е закъсал за надзиратели. Губернаторът изхвърли половината персонал, разбирате ли? Трябвало да оправи бюджета. Голям дефицит имало. Затуй не ни стигат хора да си вършим работата както е редно. Гледаме да се оправим някак с половин бройка. Обяснявам ви го затуй, щото, като ви бутнем вътре, не искаме нищо да чуем чак додето излезете в понеделник. Без побоища, ясно? Нямаме персонал за такива работи. Не можем да се оправим и с побоищата по затворническите етажи, камо ли в предварителния арест, разбрано? Ти разбра ли бе, Хъбъл?

Хъбъл вдигна очи към него и тъпо кимна. Не каза нищо.

— Ричър? Разбра ли?

— Напълно — казах аз. Много добре го разбирах. Човекът беше останал без персонал. Имаше си проблеми заради бюджета. Докато колегите му получават помощи за безработни. Намерил на кого да разправя.

— Добре — рече той. — Значи така се разбираме. Смяната свършва в седем. Което е точно след минута. Няма да оставаме извънредно заради вас. Не сте ни чак толкова симпатични, пък и профсъюзът не разрешава. Значи получавате вечеря, после ви заключваме тук, докато се намери кой да ви откара нагоре. Свободен пазач обаче няма да има, преди да загасим лампите в десет, разбрано? А пък никой не се навива да обикаля със затворниците по тъмно, нали? Профсъюзът не разрешава. Значи Спайви лично ще се погрижи за вас. Заместник-началникът. Той командва тук тая вечер. Някъде около десет, разбрахте ли? Ако не ви се нрави, не го разправяйте на мен, ами на губернатора, ясно?

Любителят на понички излезе в коридора, позабави се и накрая домъкна поднос. Върху него имаше чинии, картонени чашки и термос. Остави подноса на масата и двамата се изнизаха в коридора. Заключиха вратата отвън. Стана тихо като в гробница.

Заехме се с вечерята. Риба и ориз. Петъчно меню. Кафе в термоса. Хъбъл мълчеше. Остави повечето кафе за мен. Писах му червена точка. Събрах остатъците върху подноса и го сложих на пода. Имахме три часа за убиване. Килнах стола назад и вдигнах крака върху масата. Не беше много удобно, но по-добро нямаше да намеря. Топла вечер. Септември в Джорджия.

Огледах Хъбъл без особено любопитство. Той продължаваше да мълчи. Изобщо не го бях чувал да говори, освен по телефона с Финли. Той също ме погледна. По лицето му бяха изписани страх и отчаяние. Гледаше ме тъй, сякаш идвах от някакъв друг свят. Сякаш го плашех. После извърна очи.

Реших, че може и да не тръгна към Мексиканския залив. Но годината вече беше твърде напреднала, за да поема на север. По ония места застудяваше. Дали пък да не отпраша направо към островите? Например Ямайка. Хубава музика имат там. Колиба край плажа. Да изкарам зимата на плажа в Ямайка. Да пуша по половин кило хашиш седмично. Да живея като местен жител. Ако си взема съквартирант, може и по кило да пушим на седмица. Роскоу обаче непрекъснато се намесваше в картинката. Униформената й риза беше фантастично изгладена. Чистичка, стегната синя риза. Никога не бях виждал дреха да стои по-добре. На плажа в Ямайка нямаше да й трябва риза. Но не вярвах това да се окаже сериозен проблем.

Цялата работа беше, защото ми намигна. Пое чашата от кафето. Каза, че имам нежни очи. И ми намигна. Все трябва да е имала нещо наум, нали? За очите, искам да кажа. И друг път съм го чувал. Една англичанка ми беше харесала очите и си прекарахме доста добре. Все за тях говореше. Сини са. Други пък казват, че приличали на айсберги в ледовит океан. Ако се съсредоточа, мога да не мигам. Така погледът става страшен. Полезна работа. Намигването на Роскоу обаче беше най-хубавото нещо през целия ден. Всъщност единственото, с изключение на яйцата в закусвалнята, които не бяха лоши. Е, яйца има навсякъде. Но Роскоу щеше да ми липсва. Унесох се в празни мисли.

Малко след десет някой отключи вратата към коридора. Влезе човек с униформа. Носеше формуляр. И пушка. Огледах го. Южняшко чедо. Едър, охранен. Червендалест, с изпъкнало здраво шкембе и масивна шия. Малки очички. Мръсната стегната униформа пращеше по шевовете. Сигурно се беше родил тук, във фермата, на чието място по-късно е израснал затворът. Спайви, заместник-началник. Най-важната клечка в днешната смяна. Изтормозен от работа и липса на персонал. Дотолкова, че трябва лично да съпровожда неканените гости. С пушка в едрите си селяшки ръце.

Той хвърли едно око на формуляра и запита:

— Кой от вас е Хъбъл?

Имаше писклив глас. Не му подхождаше на физиката. Хъбъл плахо вдигна ръка като ученик. Очичките на Спайви примигаха насреща му. Огледаха го от глава до пети. Като змийски очи. Той изсумтя и ни махна с формуляра. Подредихме се един зад друг и излязохме. Хъбъл крачеше с тъпо покорство. Като изтощен пехотинец.

— Вървете наляво покрай червената линия — рече Спайви и посочи с пушката.

На височина около метър по стената беше изрисувана червена ивица. Указател за евакуация. Сигурно водеше навън, само че ние вървяхме в обратна посока. Не към изхода, а към центъра на затвора. Следвахме червената линия по някакви коридори, стълбища и завои. Първо Хъбъл, след него аз. Най-отзад крачеше Спайви с пушката. Беше много тъмно. Мъждукаха само аварийните лампи. На една площадка Спайви заповяда да спрем. Извади ключ и отвори електронната брава. Противопожарна врата — от ония, дето се отключват автоматично при тревога.

— Никакви приказки — рече той. — Правилникът изисква абсолютно мълчание след десет вечерта. Килията в дъното.

Прекрачихме прага. Лъхна ме гнусната миризма на затвор. Нощният дъх на безброй отчаяни хора. Отсреща мътно блещукаше самотна лампа. Не толкова зърнах, колкото усетих дълга редица килии. Чух приглушените нощни звуци. Дишане и хъркане. Брътвежи и хленч. Спайви ни поведе към края на коридора. Посочи една празна килия. Вмъкнахме се. Спайви затръшна решетката зад нас. Ключалката щракна автоматично. Спайви се отдалечи.

В килията беше съвсем тъмно. Едва различих легло на два етажа, мивка и тоалетна чиния. Свалих палтото и го метнах на горното легло. Възглавницата беше откъм решетките. Пресегнах се и я сложих на другия край. Така предпочитах. Чаршафът и одеялото бяха вехти, но поне миришеха на чисто.

Хъбъл тихичко седна на долното легло. Използвах тоалетната и се наплисках на мивката. Изкатерих се върху леглото. Свалих обувките и ги сложих до краката си. Държах да знам точно къде са. Можеха да ги откраднат, а бяха добри обувки. Купени преди години в Оксфорд, Англия. Това е университетско градче близо до базата, където служех. Тежки, масивни обувки с дебели подметки и яко горнище.

Леглото се оказа прекалено късо за мен, но така е с повечето легла. Лежах в тъмното и слушах неспокойната затворническа нощ. После затворих очи и се пренесох в Ямайка с Роскоу. Трябва да съм заспал с нея, защото изведнъж открих, че е събота. Все още бях в затвора. И ме чакаше още по-тежък ден.