Място за убиване

15

Карах към Уорбъртън доста по-бързо от затворническия автобус и пристигнах за по-малко от петдесет минути. Гледката беше страхотна. Откъм запад стремително наближаваше буря и лъчите на ниското следобедно слънце падаха над затвора през пролуките в облаците. Лъскавите метални кули и караулки хвърляха оранжеви отблясъци. Намалих скоростта и спрях пред първата телена клетка. Нямах намерение да влизам вътре. Един път ми стигаше. Нека Спайви излезе при мен. Слязох от колата и тръгнах към пазача. Той се усмихна сравнително дружелюбно.

— Спайви на смяна ли е? — попитах аз.

— Той ли ти трябва?

— Предай му, че е дошъл мистър Ричър.

Пазачът се пъхна под пластмасовия навес и набра някакъв номер. След малко подаде глава и подвикна:

— Не познавал никакъв Ричър.

— Кажи му, че Морисън ме праща — рекох аз. — От Маргрейв.

Онзи пак се пъхна отдолу и заговори. След минута дойде при мен.

— Добре, карай. Спайви ще те чака в приемното.

— Кажи му да излезе — възразих аз. — Ще го чакам на пътя.

Отдалечих се и спрях на ръба на асфалта. Всичко беше въпрос на нерви. Обзалагах се, че Спайви ще излезе. След пет минути щях да разбера. Зачаках. Усетих как от запад полъхва мирис на дъжд. След час щеше да стигне до нас. Стоях и чаках.

Спайви излезе. Чух как изскърцаха решетките на телената клетка. Обърнах се и видях отвътре да излиза мръсен форд. Наближи и спря до бентлито. Спайви се измъкна отвътре. Тръгна към мен. Едър, потен, с червендалести ръце и лице. Униформата му беше мръсна.

— Помниш ли ме? — попитах аз.

Змийските му очички се стрелнаха насам-натам. Беше объркан и изплашен.

— Ти си Ричър. И какво от това?

— Правилно. Аз съм Ричър. От петъка. Каква беше уговорката?

Той пристъпи от крак на крак. Щеше да се прави на корав тип. Но вече го виждах като на длан. Нямаше къде да се дява. Вече бе загубил играта. Засега обаче мълчеше.

— Каква беше уговорката в петък? — повторих аз.

— Морисън е мъртъв — рече той. После вдигна рамене и стисна тънките си устни. Не желаеше да говори.

Небрежно пристъпих наляво. Само крачка, колкото да оставя туловището на Спайви между себе си и пазача. За да не се виждам откъм портата. В дланта ми изникна ножът на Морисън. За секунда го вдигнах пред очите на Спайви. Стигаше му, за да прочете златното име върху абаносовата дръжка. После острието щракна и изскочи навън. Очичките на Спайви се впериха в него.

— Как мислиш, дали съм го пробвал върху Морисън? — запитах аз.

Спайви гледаше острието. Сянката на идващата буря го бе оцветила в синьо.

— Не си бил ти — рече Спайви. — Но може и да ти се е искало.

Усмихнах му се. Знаеше, че не съм убил Морисънови. Следователно знаеше кой го е сторил. Знаеше чий човек е бил Морисън. Просто и ясно. Само три-четири думички, и вече мъглата се разсейваше. Приближих ножа още малко към червендалестата му физиономия.

— Искаш ли да го пробвам върху теб?

Спайви отчаяно се озърна. Пазачът беше на трийсет метра от нас.

— Няма да ти помогне — рекох аз. — Мрази те и в червата, некадърник такъв. Той е прост пазач. Ти си лизал задници, додето те повишат. Да може, в капка вода ще те удави. Това е.

— Какво искаш? — изпъшка Спайви.

— Петък. Каква беше уговорката?

— Ами ако ти кажа?

Свих рамене.

— Зависи какво ще кажеш. Ако е истината, пускам те да си вървиш. Ще ми кажеш ли истината?

Той не отговори. Стояхме на пътя един срещу друг. Битка на нерви. Неговите бяха обтегнати до скъсване. Нямаше как да спечели. Очичките му шареха наоколо. И неизменно се връщаха към ножа.

— Добре, ще ти кажа — рече той най-сетне. — От време на време помагах на Морисън. Той ми позвъни в петък. Каза, че праща двама души. Имената не ми говореха нищо. Не бях чувал нито за теб, нито за другия. От мен се искаше да очистя Хъбъл. За теб и дума не стана, кълна се.

— И къде оплете конците?

— Момчетата се издъниха — каза той. — Това е, кълна се. Другия бяхме нарочили. Против теб нямахме нищо. Ти отърва кожата, прав ли съм? Нищо ти няма, нали така? Защо се заяждаш сега?

Светкавично врътнах ножа и го рязнах по брадичката. Той застина. След миг от раната като тлъст червей плъзна струйка кръв.

— Каква беше причината? — запитах аз.

— Никой не ми обяснява. Върша каквото наредят.

— Значи каквото ти наредят?

— Върша каквото ми наредят — повтори той. — И нищо не искам да знам.

— Кой ти нареди?

— Морисън — отвърна той. — Морисън ми каза какво да правя.

— А на него кой му е казал?

Държах острието на сантиметър от бузата му. Беше готов да се разхленчи от страх. Взрях се в змийските му очички. Той знаеше отговора. Виждах го в дъното на очите му. Знаеше кой е казал на Морисън какво да прави.

— Кой му е казал? — настоях аз.

— Не знам. Кълна се в гроба на майка си.

Дълго го гледах. После поклатих глава.

— Грешен отговор, Спайви. Знаеш. И ще ми кажеш.

Той поклати глава на свой ред. Широкото червендалесто лице се люшна насам-натам. Кръвта течеше по двойната му гуша.

— Ако кажа, ще ме убият.

Замахнах към корема му. Ножът сряза мръсната риза.

— Ако не кажеш, аз ще те убия.

Типове като Спайви мислят ден за ден. Ако кажеше, щеше да умре утре. Ако не кажеше, отиваше си още днес. Това му бяха мислите. Ден за ден. И той реши да ми каже. Гърлото му зашава, сякаш беше пресъхнало и не можеше да издаде нито звук. Гледах го право в очите. Силеше се да проговори. Беше като филмов герой, който пълзи по дюните и се мъчи да викне за помощ. Но щеше да ми каже.

Не. Нямаше да ми каже. През рамото му зърнах облак прах далече на изток. После чух глухото бучене на дизел. Различих сивия силует на затворническия автобус. Спайви врътна глава и се втренчи в спасението. Пазачът пристъпи напред да посрещне автобуса. Спайви отново врътна глава към мен. В очите блеснаха злоради искрици. Автобусът наближаваше.

— Кой беше, Спайви? — рекох аз. — Кажи ми сега, иначе пак ще дойда.

Но той само отстъпи назад, завъртя се и хукна към мръсния форд. Автобусът изрева и ме обсипа с прах. Сгънах ножа и го пъхнах в джоба си. Скочих в бентлито и потеглих.

Бурята продължи да ме гони по целия път на изток. Имах чувството, че не е само тя. Призляваше ми от яд. Тая сутрин бях само на две думи от истината. А сега нищо не знаех. Положението се скапваше неудържимо.

Нямах нито партньор, нито власт, нито оръжие. На Роскоу и Финли не можех да разчитам. Едва ли някой от тях би одобрил моята програма. Пък и си имаха предостатъчно неприятности в управлението. Как го бе казал Финли? Под носа на врага. А и от Пикар не можех да искам много. Той вече и бездруго бе пъхнал глава в торбата. Нямаше на кого да разчитам, освен на себе си.

Но пък, от друга страна, можех да не се церемоня със закони, задръжки и разни формалности. Нямаше да се церемоня с предупреждения, процедури и граждански права. Но ми трябваха улики и доказателства. Нито съд щеше да има, нито присъда. Непочтено ли? Друг път! Срещу мен стояха гадни хора. Те отдавна бяха прекрачили извън закона. Гадни хора. Как го каза Финли? От най-гадните на света. И бяха посегнали на Джо Ричър.

Подкарах по лекото надолнище към дома на Роскоу. Спрях отпред на пътя. Не си бе у дома. Шевролетът го нямаше. Големият хромиран часовник върху таблото на бентлито показваше шест без десет. Още десет минути чакане. Излязох и минах на задната седалка. Излегнах се.

Исках тази вечер да се измъкна от Маргрейв. И изобщо от Джорджия. В джобчето зад шофьорската седалка открих пътна карта. Огледах я и пресметнах, че ако потеглим на запад покрай Уорбъртън, след около час и половина ще прекосим щатската граница с Алабама. Точно това ми се искаше. Да отпраша с Роскоу към Алабама и да хлътна в първия бар с оркестър. Да прогоня всички грижи до сутринта. Да хапна нещо евтино, да пийна студена бира и да послушам простичка музика. Заедно с Роскоу. На това му викам хубава вечер. Пак се изтегнах и зачаках. Мракът прииждаше. Вечерният въздух взе да захладнява. Около шест по покрива на колата затропаха грамадни капки. Нощната буря надвисваше над градчето, но все не можеше да се накани. Не избухваше. Само едрите капки продължаваха да трополят, сякаш небето се напъваше без никакъв резултат. Стана съвсем тъмно и усетих как тежката кола потръпва от поривите на влажния вятър.

Роскоу закъсня. Бурята се напъваше вече от двайсет минути, докато най-сетне зърнах шевролета й да слиза надолу. Фаровете плъзнаха наляво, после надясно. Обляха ме, когато колата зави към къщата. Плиснаха по вратата на гаража и изгаснаха. Излязох и пристъпих към Роскоу. Прегърнахме се. След това влязохме вътре.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Горе-долу. Ужасен ден.

Кимнах. Така си беше.

— Разстроена ли си?

Роскоу обикаляше и включваше лампите. Дръпна завесите.

— Тази сутрин видях най-страшната гледка през живота си. С нищо друго не мога да я сравня. Но ще ти кажа нещо, което не бих признала другиму. Не се разстроих. Не и за Морисън. За такъв тип никой няма да се разплаче. Виж, за жената ми стана мъчно. Не стига, че е живяла с гад като Морисън, ами и да умре заради него.

— А иначе как беше? Тийл?

— Нищо ново — рече тя. — От двеста години в рода им са само мръсници. Всичко знам за тях. И аз съм от кореняците. Какво да очаквам от него? Но Бог ми е свидетел, страшно се радвам, че всички други излязоха чисти. Боях се да не е замесен и някой от участъка. Нямаше да го понеса.

Тя мина в кухнята и аз я последвах. Мълчеше. Държеше се, но не й беше весело. Дръпна вратата на хладилника. Жестът говореше красноречиво: няма нищо за ядене. Усмихна се уморено.

— Ще ме поканиш ли на вечеря?

— Дадено — казах аз. — Само че не тук. В Алабама.

Обясних й какво ми се иска. Тя хареса идеята. Ободри се и изтича в банята. Май и аз се нуждаех от душ, затова влязох при нея. Но се наложи да променим плановете, защото щом Роскоу взе да разкопчава чистичката си униформена риза, тутакси възникнаха по-важни задачи. Кръчмата в Алабама вече не ме блазнеше толкова. А и душът можеше да почака. Под униформата имаше черно бельо. Доста оскъдно. След секунда се озовахме на пода в спалнята. Навън бурята най-сетне се развихри. Дъждът шибаше малката къщичка. Мълниите пламтяха и трясъкът им разтърсваше всичко наоколо.

По някое време все пак се добрахме до банята. Вече определено ни трябваше душ. След това полежах в спалнята, докато Роскоу се обличаше с избелели джинси и копринена риза. Пак изгасихме лампите, заключихме и потеглихме с бентлито. Беше седем и половина. Бурята се отдалечаваше на изток, към Чарлстън и Атлантическия океан. Утре сигурно щеше да достигне Бермудите. Карахме на запад, към последните розови отблясъци в небето. Открих пътя за Уорбъртън. Минахме по селските пътища през необятни сенчести ниви и профучахме покрай затвора. Той стърчеше масивен и мрачен сред призрачно жълто сияние.

Половин час след Уорбъртън спряхме да заредим огромния резервоар на бентлито. После прекосихме някакви тютюневи ниви и минахме през река Чатахучи по стария мост във Франклин. Настъпих газта и отпрашихме към границата. Малко преди девет вече бяхме в Алабама. Споразумяхме се да рискуваме с първото срещнато заведение.

Един-два километра по-нататък видяхме стара крайпътна кръчма. Спряхме на паркинга и слязохме. Заведението изглеждаше свястно. Доста голяма дъсчена постройка, просторна и ниска. Неонови реклами, претъпкан паркинг и музика. Табелата до вратата гласеше: „Езерото“, оркестър всяка вечер след девет и половина. Хванахме се за ръце и влязохме.

Посрещна ни глъчка, дъх на бира и музика от автоматичния грамофон. Промъкнахме се към дъното и открихме широк кръг от сепарета около дансинга, зад който имаше сцена. Всъщност не точно сцена, а ниска бетонна платформа. Приличаше на стара товарна рампа. Таванът бе нисък, осветлението оскъдно. Намерихме свободно сепаре и се вмъкнахме вътре. Докато чакахме да ни обслужат, оркестърът излезе на сцената. Сервитьорките тичаха насам-натам като баскетболистки. Една от тях връхлетя в сепарето и ние си поръчахме бира, хамбургери, картофи и пържен лук. Кажи-речи, след минутка момичето домъкна всичко върху тенекиен поднос. Ядохме, пихме и поръчахме още.

— И какво ще правиш сега? — запита Роскоу.

Щях да довърша работата на Джо. Каквато и да е тя. Каквото и да ми струва. Така бях решил тази сутрин в топлото й легло. Но тя беше полицай. Бе дала клетва да спазва всички закони. Закони, създадени тъкмо за да ми пречат. Чудех се какво да кажа. Но тя не ме изчака.

— Мисля, че трябва да разбереш кой е убил Джо.

— А после? — запитах аз.

Разговорът обаче свърши дотук. Оркестърът засвири. Край на приказките. Роскоу се усмихна смутено и поклати глава. Момчетата дънеха здравата. Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: извинявай, но няма да чуеш. Направи знак, че ще говорим по-късно, и двамата се завъртяхме към сцената. Съжалявах, че не бях чул отговора.

Заведението се наричаше „Езерото“ и съответно оркестърът носеше името „Езерни птици“. Почнаха доста добре. Класическо трио. Соло, бас и барабани. Твърдо в стил Стиви Рей Воън. Откакто Стиви Рей се сгромоляса с хеликоптера край Чикаго, май всички бели под четирийсетте в южните щати се разделиха на тройки и наплодиха оркестри в негова памет. Всички го правеха. Защото не трябваше кой знае какво. Нито външност, нито особени инструменти. Навеждаш глава и свириш както ти падне. Най-свестните доста добре имитираха евтините мелодийки на Стиви Рей — от небрежния кръчмарски рок до старинния тексаски блус.

Езерните птици си ги биваше. Шеговитото име страшно им пасваше. Басистът и барабанистът бяха едри мъжаги, целите обрасли в мазни, сплъстени коси. Солистът беше дребен, черничък и донякъде напомняше Стиви Рей. Имаше същата широка усмивка. А и умееше да свири. Малко старомодно, без модерни превземки.

Чувствахме се чудесно. Пиехме бира след бира, плътно притиснати в сепарето. После станахме да потанцуваме. Нямаше как да устоим. Оркестърът не спираше. Навалицата растеше, взе да става задушно. Музиката дънеше все по-силно и по-бързо. Сервитьорките тичаха като бесни с камари шишета.

Роскоу изглеждаше невероятно. Копринената й блуза беше мокра от пот. Отдолу не носеше нищо. Виждах как влажната коприна лепне по кожата. Чувствах се като в рая. Или по-точно в хубава кръчма с разкошна жена и приличен оркестър. Джо щеше да почака до утре. Маргрейв беше на хиляда светлинни години. Нямах проблеми. Искаше ми се вечерта да не свършва.

Оркестърът остана до късно. Отдавна бе минало полунощ. Чувствахме се омекнали и изцедени. За пътуване и дума не можеше да става. Отново ръмеше. Не ми се караше час и половина в дъжда. Не и след толкова бира. Можеше да свършим в канавката. Или в затвора. Една табела ни осведоми, че на километър оттук има мотел. Роскоу предложи да преспим там. И се разкиска. Все едно, че съм я откраднал от родния дом и сме минали отвъд границата с нечисти помисли. Нямаше такова нещо. Но не възнамерявах да протестирам.

Измъкнахме се криво-ляво от заведението със заглъхнали уши и седнахме в бентлито. Бавно и предпазливо подкарах напред по асфалта, над който димеше бледа мъгла. След километър отсреща изникна мотелът. Нисък, дълъг и стар, като излязъл от филмите. Спрях на паркинга и отскочих до рецепцията. Събудих дежурния. Платих му и го помолих да ни събуди рано. Взех ключа и се върнах в колата. Продължих напред, спрях пред нашата стая и влязохме. Скромна, безлична стая. Такива се срещат навсякъде из Америка. Но дъждът трополеше по покрива, а вътре беше топло и уютно. И имаше голямо легло.

Не исках Роскоу да хване настинка. Трябваше да свали тая мокра блуза. Казах й го. Тя пак се разкиска. Не знаела, че съм имал и медицински познания. Казах, че в армията ни учат как да се справяме с най-спешните случаи.

— И това ли е спешен случай? — изкикоти се тя.

— Скоро може да стане — разсмях се и аз. — Ако не свалиш тая блуза.

Нямаше как, свали я. Сетне аз връхлетях върху нея. Беше тъй хубава, тъй предизвикателна. И готова за всичко.

По-късно лежахме преплетени, изтощени и си говорехме. Какви сме били, какво сме правили. Кой какъв е искал да стане. Тя ми разказа за семейството си. Лишено от късмет, поколение след поколение. Както ги описваше, не бяха лоши хора — все фермери, дето аха-аха да се оправят, ала така и не успяват докрай. Заложници на природата, водили тежка борба преди времето на химикалите и селскостопанските машини. Някакъв прадядо бил на път да забогатее, но загубил най-хубавите си земи, когато прадядото на кмета построил железницата. После дошли разни истории с ипотеки, враждата се разраснала, тъй че днес тя обичаше Маргрейв, но не понасяше да гледа как Тийл обикаля градчето, сякаш е негова собственост — както в действителност било открай време.

Аз пък й разправих за Джо. Споделих с нея неща, които не съм казвал никому. Пазех ги само за себе си. Какво изпитвам към него и защо се чувствам длъжен да сторя нещо след смъртта му. И че ще го направя с радост. Доста задълбахме на лични теми. Разговаряхме дълго и накрая заспахме прегърнати.

Сякаш едва бяхме затворили очи, когато дежурният се разблъска по вратата и обяви, че е време да ставаме. Вторник. Станахме, залитайки като пияни. Ранното слънце се бореше с влажното утро. След пет минути пак бяхме в бентлито и карахме на изток. Слънчевите лъчи искряха ослепително по мокрото стъкло.

Малко по малко взехме да се разсънваме. Прекосихме щатската граница и навлязохме в Джорджия. Минахме моста във Франклин. Подкарахме още по-бързо през пустеещите селски земи. Нивите не се виждаха, скрити под раздърпано було от утринна мъгла. Тя надвисваше като облак пара над червеникавата земя. Слънцето се изкатери нагоре и почна да я разпръсква.

Не казвахме нито дума. Искахме да съхраним колкото е възможно по-дълго тихия пашкул на интимната близост. И бездруго завръщането ни в Маргрейв скоро щеше да го разкъса. Карах тежката престижна кола и се надявах. Надявах се да има още много такива нощи. И много спокойни утрини като тази. Роскоу се гушеше до мен върху широката кожена седалка. Мислеше си за нещо свое. Изглеждаше много доволна. Поне така се надявах.

Отново прелетяхме край Уорбъртън. Затворът се рееше като някакъв призрачен град над килима от ниска мъгла. Подминахме малката горичка, която бях зърнал от затворническия автобус. Продължихме покрай редовете от храсти, почти напълно укрити в мъглата. Стигнахме областното шосе и завихме на юг. Минахме закусвалнята, участъка и пожарната. После по главната улица. Свърнахме наляво покрай статуята на човека, който бе отнел плодородни земи за железницата. Спуснахме се надолу към дома на Роскоу. Спрях до бордюра, излязохме и се разкършихме. Спогледахме се усмихнати. Беше ни хубаво. Хванати за ръце, тръгнахме по алеята.

Вратата й беше отворена. Не широко, само открехната три-четири сантиметра. Нямаше как да се затвори, защото ключалката беше разбита. Някой я бе изкъртил с лост. Счупената ключалка и назъбените трески пречеха да се затвори докрай. Роскоу вдигна длан пред устата си и тихо ахна. Очите й се разшириха. Огледаха първо вратата, после мен.

Сграбчих я за лакътя и отскочих настрани. Залепихме се за вратата на гаража. Приклекнахме. Заобиколихме къщата, като се притискахме към стените. Под всеки прозорец се ослушвахме напрегнато и рискувахме да вдигнем глави за миг, за да надникнем в стаите. Най-сетне се озовахме пак при разбитата предна врата. Бяхме мокри от тревата и ниските борчета. Станахме. Спогледахме се и вдигнахме рамене. Бутнахме вратата и влязохме.

Проверихме навсякъде. В къщата нямаше никого. Никакви повреди. Всичко на място. Нищо откраднато. Уредбата още си беше тук, както и телевизорът. Роскоу погледна в гардероба. Служебният колан с револвера висеше, където го бе оставила. Провери скрина и бюрото. Нищо не бе докоснато. Нищо не липсваше. Не изглеждаше да са претърсвали. Спряхме в коридора и пак се спогледахме. Сетне забелязах нещо.

Ниското утринно слънце хвърляше сноп бледи лъчи през отворената врата. По паркета видях отпечатъци. Много отпечатъци. Няколко души бяха нахълтали в хола. Отпечатъците изчезваха по пъстрите индиански черги. Пак се появяваха върху дъските на пода пред спалнята. Връщаха се през хола към предната врата. Бяха оставени от хора, дошли през дъждовна нощ. Тънкият слой кална вода бе засъхнал, оставяйки бледи отпечатъци. Бледи, но съвършено ясни. Можех да различа поне четири чифта следи. Навън и навътре. Виждах шарките на подметките им. Следи от галоши. Каквито носят на север през зимата.