Място за убиване

33

Излязохме зад бръснарницата и насядахме в черното бентли на Чарли. Мълчахме. Включих двигателя. Завих и подкарах на север. Бавно, без фарове. Тежката лимузина се прокрадваше в мрака като хищник, излизащ на лов. Като черна подводница, напускаща кея, за да потъне в ледените води. Пресякох града и спрях малко преди участъка. Беше тихо като в гроб.

— Ще ми трябва оръжие — каза Финли.

Слязохме и прекрачихме през останките от разбитата врата. Бентлито на Хъбъл се тъмнееше в полумрака насред участъка. Предните гуми бяха спукани и колата бе заровила нос между съборените решетки. Вонеше на бензин. Сигурно резервоарът беше изтекъл. Капакът на смачкания багажник стърчеше нагоре. Хъбъл дори не погледна натам.

Финли се промъкна покрай колата към кабинета в дъното. Изчезна вътре. Ние с Хъбъл чакахме върху купчината стъкла. След малко Финли се върна с револвер и кутийка кибрит. Широко усмихнат. Махна ни да се връщаме към колата и драсна клечка. Метна я под задницата на смачканото зелено бентли и изтича подир нас.

— Да им отклоним малко вниманието, нали така? — подхвърли той.

Докато напускахме паркинга, зърнах началото на пожара. Бледосини пламъчета се носеха по мокета като морска вълна. Огънят захапа строшената преграда и плъзна навън, черпейки сили от широката локва бензин. Пламъците станаха оранжеви и червени. Въздухът нахлуваше с глухо бучене през зейналата врата. След минута пожарът обгърна целия участък. Усмихнах се и подкарах по областното шосе.

Карах с включени фарове. Бързо. Пътят ми отне към дванайсет минути. Когато наближихме, изгасих фаровете и спрях на около четиристотин метра от целта. Направих обратен завой и върнах назад още малко. Оставих колата обърната на юг. Към града. Отворена, с ключове на таблото.

Хъбъл взе грамадните клещи. Финли провери револвера. Бръкнах под седалката и извадих пластмасовото шише с бензин. Пъхнах го в джоба при палката. Беше тежко. Придърпваше якето на една страна и вдигаше пустинния орел почти под брадата ми. Финли ми подаде кибрита. Пъхнах го в другия джоб.

Постояхме в мрака край пътя. Кимнахме си малко вдървено. Поехме през полето към обгорялото дърво. То се очертаваше на фона на луната. Трябваха ни две-три минути, за да стигнем до него. Затъвахме в меката пръст. За момент спряхме до изкривения дънер. Взех клещите от Хъбъл, пак си кимнахме и тръгнахме към телената мрежа зад склада. Беше четири без десет. Не бяхме разменили нито дума, откакто напуснахме горящия участък.

От дървото до оградата имаше седемдесет-осемдесет метра. Преодоляхме ги за минута. Продължихме още малко, докато стигнахме до пожарната стълба. Долният й край потъваше в бетонната пътека около склада. Финли и Хъбъл изпънаха телената мрежа, а аз се захванах да кълцам с клещите. Все едно режех хартия. Прорязах широк отвор — около два метра на два и половина. Горе стигаше чак до бодливата тел.

Прекрачихме през отвора. Спряхме до пожарната стълба. Ослушахме се. Отвътре долитаха шумове. Стъпки, стържещи звуци — всичко кънтеше глухо в огромното закрито пространство. Дълбоко въздъхнах. Направих на двамата знак да се прилепят към металната стена. Все още не бях сигурен за пазачите. Инстинктът ми подсказваше, че няма да има подкрепления. Но Финли се тревожеше. А отдавна знам, че почне ли човек като Финли да се тревожи, трябва и аз да бъда нащрек.

Кимнах им да изчакат и се промъкнах към ъгъла на огромната сграда. Клекнах и пуснах клещите върху бетона от около педя височина. Те издадоха точно необходимия звук. Сякаш някой се опитва да проникне в склада. Притиснах се към стената и зачаках с палка в дясната ръка.

Финли излезе прав. Имаше външен пазач. Аз също излязох прав. Нямаше подкрепления. Пазачът бе сержант Бейкър. Стоеше на пост пред склада. Най-напред го чух. Чух напрегнатото му дишане и стъпки по бетона. Появи се иззад ъгъла и спря на метър от мен. Стоеше и гледаше клещите. Стискаше служебния си револвер. Откъсна поглед от клещите и завъртя очи покрай оградата към отрязаното парче. После се втурна натам.

И умря. Замахнах и го ударих с палката. Но той не падна. Изтърва револвера. Затанцува в кръг с омекнали крака. Финли се появи иззад мен. Хвана го за гърлото. Все едно селско момче извиваше врата на пиле. Добра работа свърши. Бейкър още носеше пластмасова табелка с името си върху джобчето на ризата. Първото, което забелязах преди девет дни. Оставихме го на пътеката. Изчакахме пет минути. През цялото време се ослушвахме. Не дойде никой.

Върнахме се при Хъбъл. Отново въздъхнах. Вдигнах крак върху стълбата. Поех нагоре. Полагах крак върху всяко стъпало внимателно и безшумно. Стълбата беше желязна или стоманена. Прикрепена с обикновени болтове. При първото погрешно движение можеше да задрънчи като камбана. Финли идваше подир мен. С дясната ръка се държеше за парапета, в лявата стискаше револвера. Най-отзад беше Хъбъл. Не смееше и да диша.

Бавно пълзяхме нагоре. Трябваха ни минути, за да преодолеем десетте метра. Най-горе спряхме на тясната платформа. Притиснах ухо към вратата. Тишина. Нито звук. Хъбъл извади служебните ключове. Стисна ги в шепа, за да не звънтят. Бавно, внимателно избра един от тях. Пъхна го и ключалката. Затаихме дъх. Той превъртя ключа. Резето щракна. Вратата се отвори навън. Отдъхнахме си. Нито звук. Никаква реакция. Тишина. Хъбъл отпусна вратата съвсем бавно. Финли я прихвана и дръпна още малко. Прехвърли ми я. Аз притиснах вратата докрай. Подпрях я с шишето бензин.

От канцеларията бликаше светлина, обливаше пожарната стълба и хвърляше сноп лъчи към оградата и полето на десет метра под нас. Мощните лампи в склада блестяха насреща ни през широките прозорци. Виждах цялата канцелария. И за миг сърцето ми спря да бие.

Никога не съм вярвал в късмета. Никога не съм имал повод да му вярвам. Не съм разчитал на него, защото нито веднъж не ми е помогнал. Но сега имах невероятен късмет. Един-единствен поглед засенчваше цели трийсет и шест години беди и неприятности. Боговете ме тупаха по рамото и се хилеха от възторг. С този единствен поглед видях, че съм спечелил.

Защото хлапетата спяха на пода. Децата на Хъбъл. Бен и Люси. Проснати върху куп вехти кълчищени чували. Дълбоко заспали, невинни и беззащитни, както спят само малките деца. Бяха мръсни и парцаливи. Все още с училищните дрехи от понеделник. Приличаха на просячета от стара нюйоркска гравюра. Проснати и заспали. В четири сутринта. Моят щастлив час.

Досега се побърквах от страх за хлапетата. Те правеха проклетата задача почти невъзможна. Хиляди пъти го бях обмислял. Прехвърлях в главата си куп военни сценарии, търсейки печелившия вариант. Така и не го открих. Рано или късно работите тръгваха на зле. Както казват в щабната академия, незадоволителен резултат. В крайна сметка пушките неизменно разпиляваха децата на късчета из целия склад. Около пушките просто не бива да има деца. А аз винаги си представях четиримата заложници и двете пушки на едно и също място. Представях си как децата бягат, Чарли пищи, а огромните пушки тътнат. Всичко това едновременно. Не намерих решение. Ако можех, бих дал всичко на този свят, за да открия двете деца заспали някъде настрани. И това се случи. Случи се. Възторгът ревеше в гърдите ми като побесняла тълпа запалянковци.

Обърнах се към другите двама. Хванах ги зад вратовете и дръпнах главите им. Зашепнах едва доловимо:

— Хъбъл, вземи момичето. Финли, момчето. Запушете им устите. Нито звук. Отнесете ги до дървото. Хъбъл, ти ще ги отведеш в колата. Стой при тях и чакай. Финли се връща тук. Действайте. Съвсем тихо.

Измъкнах пустинния орел и вдигнах предпазителя. Подпрях ръка на рамката и се прицелих към отсрещната врата. Финли и Хъбъл се промъкнаха в канцеларията. Направиха го както трябва. Приведени. Съвсем тихо. Притиснаха с длани детските личица. Грабнаха децата. Промъкнаха се назад. Изправиха се и заобиколиха дулото на грамадния пистолет. Децата се събудиха и взеха да ритат. Хъбъл и Финли тихо заслизаха надолу. Аз отстъпих към края на площадката. Подбрах ъгъл, за да ги прикривам през цялото време. Гледах ги как се спускат бавно по стълбата, стъпват долу, стигат до оградата и минават през отвора. Прекосиха яркия лъч в полето на десет метра под мен, сетне изчезнаха в мрака.

Отпуснах се. Свалих пистолета. Напрегнах слух. Не чух нищо освен глухо шумолене из металния склад. Промъкнах се в канцеларията. Пропълзях до прозорците. Бавно надигнах глава и погледнах надолу. Зърнах нещо, което нямаше да забравя до края на живота си.

По тавана на склада висяха десетки ярки прожектори. Вътре бе светло като ден. Помещението бе дълго около двайсет и пет метра и широко около трийсет. До тавана трябва да имаше към осемнайсет метра. И всичко това бе натъпкано с еднодоларови банкноти. Гигантска дюна пари изпълваше цялото пространство. В дъното достигаше петнайсет метра височина. Спускаше се надолу като планински склон. Планина от пари. Титаничен зелен айсберг. Беше нещо огромно.

В дъното на склада видях Тийл. Седеше в подножието, на височина около три метра. С пушка върху коленете. В сравнение с чудовищната зелена камара приличаше на джудже. Доста по-близо до мен забелязах Клайнър старши. Седеше по-нависоко. Върху четирийсет тона пари. Също с пушка на коленете.

Двете пушки се целеха в Роскоу и Чарли Хъбъл. Виждах дребните им фигурки на десетина метра под себе си. Бяха ги принудили да работят. Роскоу въртеше лопата за сняг. От онези, големите, с които в северните щати разчистват пътеки през зимата. Избутваше доларовите преспи към Чарли. Чарли събираше парите с градинско гребло и ги тъпчеше в кашони. Отстрани имаше цяла редица запечатани кашони. Отпред се извисяваше доларова грамада. Двете се трудеха далеч долу като мънички мравки пред планина от банкноти.

Не смеех да дишам. Бях като омагьосан. Гледката беше невъобразима. Край голямата врата видях черния пикап на Клайнър. До него стоеше белият кадилак на Тийл. Не бяха малки коли. Но изобщо не можеха да се мерят с купчината пари. Бяха като играчки на плажа. Смразяваща гледка. Фантастична, приказна сцена. Като огромна пещера в мина за изумруди от някаква древна легенда. И всичко това осветено от десетки прожектори. Дребни фигурки далеч долу. Не вярвах на очите си. Хъбъл бе казал, че милион едно доларови банкноти са страхотна гледка. А аз гледах четирийсет милиона. Най-много ме поразяваше височината. Грамадата се извисяваше чак до тавана. Беше десет пъти по-висока от двете нищожни фигурки в подножието. По-висока от къща. От две къщи. Невероятно. Складът беше огромен. И претъпкан с пари. Четирийсет милиона еднодоларови банкноти.

Двете жени се движеха мудно, грохнали от умора като изтощени десантчици в края на жестоко учение. Работеха механично, полузаспали, а умовете им плачеха за почивка. Тъпчеха по кашоните шепа след шепа от колосалния доларов куп. Безнадеждна задача. Оттеглянето на бреговата охрана бе изненадало Клайнър. Той нямаше готовност. Складът беше безнадеждно задръстен. Сега принуждаваха Чарли и Роскоу да работят до изнемогване като робини. Тийл и Клайнър бяха поели ролята на надзиратели. Но се чувстваха неспокойни, сякаш знаеха, че вече всичко е свършено. Огромният куп пари щеше да ги погребе. Да ги затрупа, додето се задушат.

Чух как стъпките на Финли звънтят тихичко по стъпалата. Пропълзях назад и го посрещнах на площадката.

— В колата са — прошепна той. — Как е тук?

— Две пушки в бойна готовност — отвърнах аз. — На Роскоу и Чарли засега им няма нищо.

Той се озърна към ярката светлина и тихото шумолене.

— Какво правят вътре?

— Ела да видиш — прошепнах аз. — Само че гледай първо да си прехапеш устните.

Вмъкнахме се вътре. Пропълзяхме до прозорците. Бавно надигнахме глави. Финли погледна към фантастичната сцена долу. Дълго стоя така. Очите му шареха насам-натам. Накрая се завъртя към мен. Наистина бе прехапал устни.

— Господи — прошепна той.

Кимнах назад. Пропълзяхме на пожарната стълба.

— Господи — отново прошепна Финли. — Представяш ли си?

Поклатих глава.

— Не. Не мога да си го представя.

— Какво ще правим сега? — запита той.

Направих му знак да чака на площадката. Промъкнах се вътре и надникнах през прозореца. Огледах целия склад. Запомних къде седи Тийл, огледах вътрешната врата на канцеларията, проверих каква видимост има Клайнър, прецених накъде биха тръгнали Роскоу и Чарли. Пресметнах ъглите и разстоянията. Стигнах до конкретно решение. Никак нямаше да е лесно.

Клайнър старши беше най-близо до нас. Роскоу и Чарли работеха между него и Тийл. Тийл беше опасен, защото се намираше в дъното на склада. Когато излезех на вътрешната стълба, и четиримата щяха да ме погледнат. Клайнър щеше да вдигне пушката. Тийл също. И двамата щяха да стрелят.

Клайнър имаше добра позиция — изстрел под ъгъл шейсет градуса, като стрелба по диви патици. Но Роскоу и Чарли бяха долу, между мен и Тийл. А той щеше да стреля под по-малък ъгъл. Седеше на три метра височина. От разстояние трийсет метра трябваше да се прицели десет метра нагоре. Значи сравнително малък ъгъл. Убийственият оловен сноп щеше да закачи и жените. Да ги убие. Щом Тийл вдигнеше поглед към мен и натиснеше спусъка, Роскоу и Чарли щяха да умрат.

Пропълзях назад и излязох на площадката до Финли. Наведох се и взех пластмасовото шише. Подадох му го заедно с кибрита. Обясних шепнешком какво да направи. Пошушукахме още малко, после той бавно слезе надолу по металното стълбище. Аз се промъкнах през канцеларията и предпазливо оставих пустинния орел на пода до вътрешната врата. С вдигнат предпазител. Върнах се към прозореца. Надигнах глава и зачаках.

Минаха три минути. Гледах към отсрещния край на голямата врата. Гледах и чаках. Взирах се през цялото огромно пространство в процепа между вратата и бетонния под, точно по диагонал срещу мен. Гледах и чаках. Четири минути. Дребните фигурки долу продължаваха да се трудят. Роскоу и Чарли тъпчеха кашоните под зоркия поглед на Тийл. Клайнър се изкатери нагоре и взе да събаря с ритници нови купища долари към жените. Пет минути. Клайнър бе оставил пушката. Сега се намираше на десет метра от нея. Разрови се из парите и събори малка лавина, която спря пред нозете на Роскоу. Шест минути. Седем.

Сетне видях как под вратата плъзна тъмна струя бензин. Взе да се събира на локвичка. Продължаваше да приижда. Стигна в подножието на огромната дюна от долари само три метра по-долу от Тийл. Постепенно растеше. Тъмно петно върху бетона. Клайнър продължаваше да разравя планината на десетина метра от Тийл. И на същото разстояние от оръжието си.

Пропълзях до вътрешната врата. Бавно придърпах дръжката надолу. Усетих как езичето хлътна навътре. Взех пистолета. Открехнах вратата. Върнах се до прозореца. Погледнах растящата локва бензин.

Боях се, че Тийл ще надуши миризмата. Това бе най-слабата точка в целия план. Но той не можеше да надуши нищо. Защото целият склад бе изпълнен с поразителен, задушлив мирис. Още щом открехнах вратата преди малко, този мирис буквално ме блъсна в главата. Тежък, кисел, мазен мирис. Дъх на пари. Милиони и милиони смачкани мазни банкноти излъчваха миризмата на потни длани и мръсни джобове. Миризмата висеше из въздуха. Същата, която бях доловил около празните кашони в гаража на Шърман Столър. Киселият дъх на вехти пари.

Сетне видях как пламъчето плъзна под вратата. Финли бе пуснал клечката. Ниско, синкаво пламъче. То пробяга напред и разцъфна над локвата като огромно цвете. Достигна подножието на чудовищната зелена планина. Видях как Тийл врътна глава и се втренчи, застинал от ужас.

Пристъпих към вратата и се промъкнах напред. Вдигнах пистолета. Подпрях китка върху парапета. Дръпнах спусъка и от трийсет метра пръснах главата на Тийл. Куршумът го улучи в слепоочието и разпиля черепа му по цялата стена отзад.

После всичко се обърка. Видях го как става с онзи ужасяващо бавен ритъм, който идва, когато мисълта е по-бърза от мускулите. Дясната ми ръка извиваше пистолета наляво, за да засече Клайнър, докато тича към пушката. Но Клайнър се хвърли надясно. Хвърли се в отчаян плонж през планината към мястото, където Тийл бе изтървал оръжието. Нямаше да тича до пушката си. Щеше да стреля с тази на Тийл. И да използва същата убийствена геометрия, от която се плашех. Видях как ръката ми сменя посоката. Описваше из въздуха изящна дъга, изоставайки само с част от секундата след Клайнър, който се премяташе през вихрушка от долари. После чух как долу изтрещя служебната врата. Шумът се смеси с ехото на изстрела, който току-що бе убил Тийл, и аз видях Пикар да залита през склада.

Беше без сако, огромната му бяла риза бе цялата в кръв. Видях го как пристъпва срещу жените с грамадни, несигурни крачки. Въртеше глава, а дясната му ръка вихрено се надигаше към мен. Зърнах револвера — малък като играчка в юмрука му. Зърнах как Клайнър стигна до пушката на Тийл, наполовина потънала в доларите.

Видях как сините пламъчета се стрелват нагоре по огромната дюна от долари. Видях как Роскоу бавно извива глава да ме погледне. Видях как Чарли Хъбъл бавно се върти в обратна посока, за да види какво става с Тийл. Видях как отваря уста за писък. Ръцете й плавно пълзяха нагоре, устата продължаваше да се отваря, очите й се затваряха. Писъкът долетя до мен, сля се със заглъхващото ехо от изстрела и трясъка на вратата.

Впих ръка в парапета и с всичка сила се наклоних напред. Завъртях пистолета право надолу, стрелях и улучих Пикар в дясното рамо част от секундата преди неговият револвер да ме уцели. Видях го да рухва на пода сред гейзер от кръв и завъртях пистолета обратно към Клайнър.

Умът ми работеше хладно и безпристрастно. Просто решаваше механична задача. Бях напрегнал рамо, тъй че мощният откат да подметне ръката ми нагоре. Така печелех част от секундата, за да завъртя прицела към отсрещния край на склада. Усетих по удара върху дланта си как горещите газове изхвърлиха гилзата и наместиха нов патрон. Клайнър повдигаше дулото сред бавна доларова виелица и зареждаше патрон в цевта. През грохота на изстрела, с който бях повалил Пикар, чух зловещото двойно прещракване.

Умът ми безстрастно пресметна, че Клайнър ще стреля почти хоризонтално, за да ме улучи с горния край на оловното ветрило, а с долния да обезглави Роскоу и Чарли. Подсказа ми, че моят куршум ще прекоси склада за седем стотни от секундата и трябва да се целя някъде около дясното му рамо, за да отклоня пушката от жените.

След това мозъкът ми просто изключи. Подхвърли решението и седна ухилен някъде настрани да гледа как се мъча да извъртя ръка, преди Клайнър да е надигнал пушката. Беше като мъчително бавно надбягване. Бях се провесил през парапета и мудно извъртах ръка, сякаш надигах огромна тежест. На трийсет метра от мен Клайнър също тъй бавно вдигаше пушката, като че я вадеше от тресавище. Двете дула пълзяха нагоре сантиметър по сантиметър, градус по градус. Нагоре и все по-нагоре. Цяла вечност. Цял един живот. Нови пламъчета избухваха в подножието на планината. Плъзваха напред и нагоре. Клайнър бе оголил жълтите си зъби във вълча усмивка. Чарли пищеше. Роскоу падаше напред към бетонния под бавно като перце. Ръката ми и пушката на Клайнър лазеха нагоре сантиметър по сантиметър.

Моята ръка изпревари. Стрелях, улучих Клайнър високо отдясно в гърдите и тежкият едрокалибрен куршум го завъртя. В мига, когато натискаше спусъка, дулото се стрелна настрани. Сетне пушката изгърмя от упор право в огромната книжна планина. Въздухът мигом се изпълни с микроскопични парченца хартия. Късчета от еднодоларови банкноти се разхвърчаха из целия склад. Носеха се като непрогледна виелица и лумваха от пръв допир с пламъците.

После времето се завърна и аз вече тичах надолу по стълбата. Пламъците лакомо гълтаха мазната планина. Промъкнах се през пушека и сграбчих с едната ръка Роскоу, а с другата Чарли. Вдигнах ги от земята и ги помъкнах обратно към стълбата. Усещах как изпод голямата врата нахлува ураган, за да подхрани с въздух пожара. Целият огромен склад се обгръщаше в пламъци. Колосалната дюна пари просто избухна. Тичах отчаяно към стъпалата, мъкнейки двете жени.

И налетях на Пикар. Той изведнъж изникна от пода пред мен и сблъсъкът ме отхвърли назад. Стоеше грамаден като ранен великан и ревеше от ярост. От разкъсаното му дясно рамо бликаше кръв. Цялата му риза беше мокра и алена. Замаяно се надигнах от пода и той ме удари с лява ръка. Залитнах от жестокия удар. Той замахна още веднъж, улучи ме по ръката и пустинният орел издрънча върху бетона. Наоколо пожарът бушуваше, дробовете ми изгаряха и не чувах нищо друго освен истеричните писъци на Чарли Хъбъл.

Пикар бе загубил револвера си. Стоеше пред мен, залиташе напред-назад и надигаше грамадната си лява ръка за нов удар. Хвърлих се под замаха и го ударих с лакът в гърлото. Ударих както никога през живота си. Но той само разтърси глава и пристъпи напред. Завъртя чудовищния си юмрук и с един удар ме прати в пламъците.

Нагълтах дим и се търкулнах обратно. Пикар пристъпи насреща. Стоеше сред вихрушка от горящи пари. Приведе се и ме ритна в гърдите. Сякаш ме блъсна камион. Якето ми пламна. Смъкнах го и замерих Пикар. Но той само бутна якето настрани и надигна крак за ритника, с който щеше да ме убие. И изведнъж тялото му се разтресе, сякаш отзад някой го бъхтеше с чук. Видях как Финли стреля по него с револвера, който бе взел от участъка. Изстреля в гърба му шест куршума. Пикар се завъртя и го погледна. Прекрачи насреща му. Револверът на Финли само изщрака. Беше празен.

Зашарих с ръце по горещия бетон. Напипах израелския пистолет, грабнах го и прострелях Пикар в тила. Черепът му избухна. Краката му се подгънаха и той започна да пада. Надупчих го още четири пъти, преди да докосне пода.

Финли стисна ръката на Чарли и побягна от пламъците. Аз грабнах Роскоу, хукнах нагоре по стъпалата и прекосих тичешком канцеларията. Когато от вратата зад нас изригнаха пламъци, вече бягах надолу по пожарната стълба. Хвърлих се през отвора в оградата. После прихванах Роскоу по-удобно и изтичах към дървото.

Зад нас нажеженият въздух изхвърли нагоре покрива на склада и пламъците се извисиха на трийсет метра в нощното небе. Наоколо падаха пламтящи парченца от долари. Складът се превръщаше в пещ. Усещах жегата с гърба си, а Роскоу ме пердашеше с длани, за да гаси горящите хартийки. Стигнахме до дървото. Не спряхме. Продължихме да тичаме към пътя. Още двеста метра. Още сто. Изотзад долиташе скърцане и метален трясък от разпадането на склада. Пред нас Хъбъл стоеше до бентлито. Той отвори широко задната врата и изтича да седне зад волана.

Четиримата се натъпкахме на задната седалка и Хъбъл настъпи педала. Колата полетя напред и вратите сами се захлопнаха. Децата бяха отпред. И двете пищяха. Чарли пищеше. Роскоу пищеше. С някакво хладно любопитство забелязах, че и аз крещя.

Два километра по-нататък Хъбъл спря. Криво-ляво се измъкнахме от колата. Прегръщахме се, целувахме се, плачехме и залитахме из калта край старото областно шосе. Семейство Хъбъл се бяха събрали заедно. Ние с Роскоу и Финли стояхме малко по-настрани. После Финли се дръпна и взе да танцува като луд със смях и крясъци. Нямаше и помен от бостънската му сдържаност. Роскоу се сгуши в прегръдките ми. Аз гледах далечния пожар. Ставаше все по-свиреп. И по-висок. Вече бе обхванал съседния склад. Чували селитра и варели газьол избухваха като бомби.

Всички се загледахме в огнения ад. Стояхме в неравна редица край пътя. От два километра гледахме истинска огнена буря. Пламтящите гейзери достигаха триста метра височина. Запалени варели изхвръкваха като от минохвъргачка. Горящи пари изпълваха небето с милиони оранжеви звезди. Беше същински ад.

— Господи — рече Финли. — Ние ли го направихме?

— Ти го направи, Финли — отвърнах аз. — Ти пусна клечката.

Прегърнахме се със смях. Танцувахме, смеехме се и се тупахме по гърбовете. Подхвърляхме децата нагоре и ги целувахме. Хъбъл ме прегърна и заблъска с юмрук по гърба ми. Чарли ме целуна. Вдигнах Роскоу на ръце и я целунах с всичка сила. Тя се вкопчи в мен с ръце и крака. Целувахме се тъй, сякаш от това зависеше животът ни.

После бавно и тихо подкарах към града. Роскоу и Финли се сместиха до мен. Хъбъл, Чарли и децата бяха отзад. Щом заревото на пожара изчезна зад хоризонта, зърнахме отпред горящия участък. На минаване намалих скоростта. Гореше здравата. Нищо нямаше да остане. Стотици хора се въртяха наоколо и гледаха. Никой не се опитваше да гаси.

Отново увеличих скоростта и продължих през смълчания град. Срещу статуята на Каспар Тийл завих надясно по Бекман. Заобиколих тихата бяла църква. Карах още километър и половина до познатата бяла кутия с номер двайсет и пет. Завих по криволичещата алея. Спрях пред вратата и изчаках семейството да се изниже навън. После завъртях колата и подкарах обратно. Спуснахме се пак до началото на Бекман. Спрях.

— Слизай, Финли.

Той ми се ухили и слезе. Отдалечи се в нощта. Пресякох главната улица и подкарах към къщата на Роскоу. Спрях отпред. Залитайки, влязохме вътре. Домъкнахме от хола скрин и подпряхме разбитата врата. Светът остана навън.