Място за убиване

22

Финли кимна. Вече не се съмняваше. Усмихна се. Стана от скамейката и стисна ръката на Роскоу. Тържествено.

— Добра работа — рече той. — Анализът е съвършен. Винаги съм казвал, че имаш ум в главата. Нали, Ричър? Не съм ли ти казвал, че тя е от най-добрите?

Кимнах с усмивка. Роскоу се изчерви. Финли продължаваше да се усмихва и да стиска ръката й. Но усещах, че продължава да търси слаби места в нейната теория. Откри само две.

— Ами Хъбъл? — запита той. — Къде му е мястото? Едва ли ще наемат банков служител за прост хамалин.

Поклатих глава и се намесих:

— Хъбъл е бил специалист по парите в брой. Натоварили са го да пласира стоката. Той е вмъквал парите в общия поток. Знаел е точно къде — там, където ги търсят. Съвсем като предишната му работа, само че наопаки.

Финли кимна.

— Ами климатиците? Шърман Столър ги е превозвал до Флорида. Така каза оная жена. Знаем, че не лъже — сами сте видели два стари кашона в гаража. А и камионът е бил пълен с климатици, когато са го претърсили в Джаксънвил. Какво ще речеш за това?

— Вероятно съвсем законна търговия — казах аз. — За прикритие на останалото. Един вид камуфлаж. Така оправдават курсовете до Флорида. Иначе камионите трябваше да пътуват празни.

Финли кимна.

— Умен ход. Пестят празните курсове. Всичко се връзва. Продават климатици, та да изкарат още някоя пара, нали? — Той пак кимна и пусна ръката на Роскоу. — Ще ни трябват образци от парите.

Усмихнах му се. Изведнъж бях разбрал нещо.

— Имам образци.

Пъхнах ръка в джоба си и измъкнах дебелото снопче стотачки. Подадох две на Финли.

— Това ли са фалшификатите? — запита той.

— Няма начин да не са — казах аз. — Чарли Хъбъл ми ги даде за разноски. Сигурно са от Хъбъл. После взех още една пачка от двамата, дето ме търсеха във вторник.

— И смяташ, че са фалшиви? Защо?

— Размърдай си мозъка. Клайнър има разходи, но откъде накъде ще използва истински пари? Бас държа, че е плащал на Хъбъл с фалшификати. И че е дал на онези юнаци пари от склада.

Финли вдигна двете стотачки пред очите си и пристъпи към витрината. Ние с Роскоу се приведохме отстрани.

— Сигурен ли си? — запита Роскоу. — На мен ми изглеждат съвсем истински.

— Фалшиви са — казах аз. — Не може да не са. Помисли малко. Фалшификаторите печатат стотачки. По-едрите банкноти се пласират трудно, по-дребните не си струват труда. А защо да харчат истински пари, когато им карат фалшивите с камиони?

Огледахме банкнотите най-внимателно. Взирахме се, опипвахме, разтривахме с пръсти, дори ги помирисахме. Финли отвори портфейла си и извади стотачка. Сравнихме трите банкноти. Прехвърлихме си ги от ръка на ръка. Не забелязахме никаква разлика.

— Ако наистина е така, значи здравата са ги изпипали — каза Финли. — Но инак звучи съвсем разумно. Вероятно цялата фондация „Клайнър“ се крепи върху фалшиви пари. Милиони годишно.

Той върна истинската стотачка в портфейла. Прибра фалшивите в джоба си и каза:

— Връщам се в управлението. Вие елате утре около пладне. Тийл ще е излязъл да обядва. Събираме се и почваме.

Двамата с Роскоу потеглихме за Мейкън, на осемдесет километра от Атланта. Исках да бъдем в движение. Това е основното правило при опасност — не стой на място. Избрахме един безличен мотел в югоизточните покрайнини. Колкото се може по-далеч от Маргрейв, тъй че целият град да ни отделя от враговете. Старият кмет Тийл ме бе посъветвал да си намеря мотел в Мейкън. Ето че излизаше прав.

Пуснахме си по един хладен душ и се проснахме на леглото. Унесохме се в неспокойна дрямка. Стаята беше задушна. Цяла нощ се мятахме насам-натам. На разсъмване станахме сънени и изморени. Четвъртък сутрин. Имах чувството, че изобщо не съм мигнал. Облякохме се пипнешком в полумрака. Роскоу си сложи униформата. Аз навлякох старите дрехи. Май пак трябваше да си купя нови. С парите от Клайнър.

— Какво ще правим сега? — запита Роскоу.

Не отговорих. Мислех за нещо друго.

— Ричър — настоя тя. — Какво ще правим сега?

— А какво направи Грей?

— Обеси се.

Помислих още малко, сетне запитах:

— Наистина ли?

Тишина.

— О, боже — възкликна Роскоу. — Да не би да се съмняваш?

— Може би. Дай да размислим. Ами ако се е сблъскал с някого? Ако са го спипали да се рови където не трябва?

— Значи смяташ, че са го убили? — тревожно запита тя.

— Може би — повторих аз. — Мисля, че те убиха Джо, Столър, Морисънови, Хъбъл и Моли Бет Гордън. Мисля, че се опитаха да убият нас двамата. Убиват всеки, който ги застраши. Така работи Клайнър.

Роскоу дълго мълча. Мислеше за стария си колега Грей — мрачен и търпелив детектив. Двайсет и пет години усърдна работа. Такъв човек може да бъде заплаха. Човек, който отделя цели трийсет и два дни, за да провери съмненията си. Роскоу вдигна глава.

— Сигурно е допуснал грешка.

Бавно кимнах.

— Убили са го. И са представили смъртта му за самоубийство.

— Не мога да повярвам — прошепна тя.

— Имаше ли аутопсия? — запитах аз.

— Мисля, че да.

— Тогава ще проверим. Трябва пак да поговорим с онзи доктор от Йелоу Спрингс.

— Но той би казал още тогава, нали? — запита тя. — Ако е имал съмнения, нямаше ли да ги сподели?

— И да е имал, казал е всичко на Морисън — възразих аз. — А Морисън си е затворил очите. Защото е знаел кои са убийците. Трябва лично да проверим.

Роскоу сви рамене.

— Бях на погребението му. Всички отидохме. Морисън изнесе слово пред църквата. Кметът Тийл също. Казаха, че бил добър полицай. От най-добрите. А всъщност са го убили.

Говореше развълнувано. Тя обичаше Маргрейв. Родът й се трудеше тук от векове. Корените й бяха враснали в това градче. Обичаше и работата си. Чувството, че е полезна с нещо. А сега излизаше, че цялата община е прогнила. Мръсна и покварена. Не община, а тресавище от мръсни пари и кръв. Седях и гледах как светът рухва около нея.

Потеглихме на север по пътя за Маргрейв. По някое време Роскоу отби към Йелоу Спрингс. Минахме по селските пътища и наближихме болницата. Мъчеше ме глад. Не бяхме закусвали. Не се препоръчва преди посещение в моргата. Завихме към болничния паркинг. Бавно пролазихме през гърбиците и заобиколихме централната сграда. Спряхме недалеч от вдигнатата метална врата.

Излязохме от колата. Разтъпкахме се и тръгнахме към канцеларията. Слънцето вече припичаше. Би било приятно да постоим на открито. Но ние се вмъкнахме вътре и тръгнахме да търсим доктора. Както винаги го открихме във вехтата канцелария. Седеше зад нащърбеното бюро. Все тъй уморен. Все със същата бяла престилка. Той ни погледна и кимна да влезем.

— Добро утро. С какво мога да ви помогна?

Седнахме на същите столчета. Гледах да съм настрани от факса. Предоставих думата на Роскоу. Така беше по-добре. Официално погледнато, нямах право да бъда тук.

— През февруари старшият детектив от нашето управление се самоуби — каза тя. — Помниш ли?

— Не се ли казваше Грей? — запита докторът.

Роскоу кимна. Той стана и отиде до канцеларския шкаф. Издърпа едно чекмедже. То заяждаше и излезе със скърцане. Докторът плъзна пръсти по папките.

— Февруари… Грей…

Извади една папка и се върна назад. Пусна я на бюрото. Тежко седна и отвори папката. Беше тънка. Вътре нямаше почти нищо.

— Грей — повтори докторът. — Да, помня го. Беше се обесил, нали? От трийсет години насам за пръв път си имахме работа с Маргрейв. Викнаха ме в дома му. Беше станало в гаража, нали? На една греда.

— Точно така — потвърди Роскоу и млъкна.

— Та, с какво мога да ви помогна?

— Имаше ли нещо нередно? — запита тя.

Докторът погледна папката. Прелисти я.

— Щом човек си слага въжето, винаги има нещо нередно.

— А нещо по-особено? — намесих се аз.

Докторът завъртя уморените си очи към мен.

— Подозрително, искаш да кажеш?

Почти се усмихваше както във вторник.

— Имаше ли нещо подозрително? — казах аз.

Той поклати глава.

— Не. Самоубийство чрез обесване. Никакви съмнения. Човекът стъпил на столче в гаража. Метнал си примката и скочил. Всичко съвпадаше. Местните хора разказаха как е стигнал дотам. Не забелязах нищо нередно.

— И как е стигнал дотам? — запита Роскоу.

Той завъртя поглед към нея. После се приведе над папката.

— Бил е потиснат. Доста отдавна. През фаталната вечер излязъл да пие заедно с шефа си — онзи Морисън, дето ни го докарахте. С тях бил и кметът, някой си Тийл. Тримата искали да удавят скръбта около провала на Грей с някакво следствие. Той се напил до припадък, та трябвало да го влачат. Отвели го у дома и си тръгнали. Вероятно е изпаднал в депресия. Отишъл в гаража и се обесил.

— Значи това е историята? — запита Роскоу.

— Морисън даде писмени показания — отвърна докторът. — Беше много разстроен. Нали разбирате, смяташе, че е трябвало да се погрижи, да остане при него или нещо такова.

— Не ти ли се стори странно? — настоя тя.

— Не познавах Грей. Тук работим с цяла дузина полицейски участъци. Дотогава само бях чувал за Маргрейв. Тихо местенце, нали? Поне доскоро. Но историята съвпадаше с повечето подобни случаи. Алкохолът сваля задръжките.

— Някакви следи по тялото? — запитах аз.

Докторът пак надзърна в папката. Вдигна глава.

— Трупът вонеше на уиски. Имаше пресни синини по ръцете. Вероятно от това, че са го влачили пиян по улиците. Не забелязах нищо странно.

— Направихте ли аутопсия? — запита Роскоу.

Докторът поклати глава.

— Не виждах смисъл. Делото беше закрито, а имахме много работа. Както казах, имаме си и други грижи, та не ни е до разни самоубийци. През февруари бяхме затънали до ушите. А и вашият Морисън не искаше да се вдига шум. Мисля, че ни прати бележка. Случаят бил деликатен. Не искали близките на Грей да узнаят, че го е сторил пиян. Така де, да запазят поне малко достойнство. Съгласих се. Не виждах нищо нередно, а ме чакаше работа, тъй че веднага дадох разрешение за кремиране.

Двамата с Роскоу се спогледахме. Докторът стана да прибере папката. Чекмеджето изскърца и хлътна на място.

— Нещо друго? — запита докторът. — Извинявайте, но съм зает.

Кимнахме и му благодарихме. После се изнизахме от тясната канцелария. Отново излязохме под топлото есенно слънце. Постояхме мълчаливо. Роскоу беше потисната. Току-що бе узнала как са убили стария й приятел.

— Съжалявам — казах аз.

— Историята вони от край до край — рече тя. — Не е било заради провал. Той няма нито едно провалено следствие. Не беше особено потиснат. И не пиеше. Капка не е близвал, откакто го помня. Значи не се е напил. Още повече с Морисън. Или с проклетия кмет. Просто не би го сторил. Мразеше ги. За нищо на света не би тръгнал по кръчмите с тях. И нямаше близки. Тъй че всички онези дрънканици за роднини и достойнство са си чиста лъжа. Убили са го, после са баламосали съдебния лекар, за да не рови много.

Седнах в колата и изчаках яростта й да прекипи. След малко тя млъкна. Размишляваше как са го направили.

— Мислиш ли, че са били Морисън и Тийл?

— Имало е и още някой — казах аз. — Трябва да са били трима. Според мен тримата са почукали на вратата му. Грей отваря и Тийл изважда пистолет. Другите двама го сграбчват за ръцете. Това обяснява синините. Вероятно Тийл е налял уиски в гърлото му или поне по дрехите. После отиват в гаража и го обесват.

Роскоу включи двигателя и подкара покрай централната сграда. Бавно мина през гърбиците. После завъртя волана и ускори по селския път към Маргрейв.

— Убили са го — каза тя. Просто констатираше факта. — Както убиха Джо. Мисля, че вече знам какво изпитваш.

Кимнах.

— Ще си платят. И за двамата.

— И още как — рече тя.

Замълчахме. Продължихме на север, после излязохме на областното шосе. Осемнайсет километра до Маргрейв.

— Горкият Грей — промърмори Роскоу. — Направо не ми се вярва. Беше толкова хитър, толкова предпазлив.

— Не чак толкова хитър — поправих я аз. — И не чак толкова предпазлив. Трябва да го запомним. Знаеш правилата, нали? Никога не оставай сама. Видиш ли нещо да се задава, плюй си на петите. Или стреляй. Гледай по възможност да стоиш около Финли, бива ли?

Роскоу се бе втренчила в пътя. Караше като бясна. Мислеше за Финли.

— Финли — повтори тя. — Знаеш ли кое не ми е ясно?

— Кое?

— Онези са двама, нали? Тийл и Морисън. Те управляват града както им нареди Клайнър. Участъкът е в техни ръце. Вършат каквото си искат. Старшият детектив е Грей. Умен, опитен и упорит. Почнал е работа преди двайсет и пет години — още когато за цялата гадост никой не е и помислял. Здраво си седи на стола и няма как да го прогонят. И естествено, един ден хитрият детектив ги надушва. Разбрал е, че нещо става. Те разбират на свой ред, че той знае. Премахват го. Заплахата отпада. И какво правят след това?

— Продължавай — казах аз.

— Назначават му заместник. Финли от Бостън. Още по-хитър и упорит детектив. Защо, по дяволите? Ако Грей ги е стреснал, то Финли е двойно по-опасен. Защо са го взели? Защо им е трябвало да наемат още по-способен детектив?

— Много просто — обясних аз. — Смятали са го за глупак.

— Глупак ли? Откъде им е хрумнало?

Обясних й какво ми разказа Финли в понеделник на чаша кафе. За развода. За душевното му състояние по онова време. Как го бе казал точно? Пълна отрепка. Идиот. Две думи не можел да върже на кръст.

— Разговарял е с Морисън и Тийл — привърших аз. — Според него това било най-калпавата молба за работа откак свят светува. Представил се като идиот. Направо не повярвал, когато го назначили. Сега ги разбирам. Наистина са търсели идиот.

Роскоу се разсмя. Стана ми малко по-леко.

— Божичко — възкликна тя. — Ама че смехория. Сигурно са седнали да обсъдят нещата. Казват си: Грей ни създаде проблеми. Я да го заменим с някой глупак. Хайде да подберем най-калпавия кандидат.

— Точно така — кимнах аз. — Речено-сторено. Избират задръстения глупак от Бостън. Но когато идва на работа, той вече е превъзмогнал всичко и се оказва умен и хладнокръвен.

Тя продължи да се усмихва още три километра. Сетне лекото нагорнище свърши и почнахме да слизаме към Маргрейв. Неволно настръхнахме. Сякаш отново попадахме под обстрел. След краткия отдих завръщането не бе особено приятно. До неотдавна очаквах да се почувствам по-добре, когато открия противниците. Мислех, че ще се бием на неутрален терен. Само че бърках. Нямаше неутрален терен. Бяхме на вражеска територия. Сами срещу целия град. Маргрейв беше платен и закупен много отдавна. Спускахме се със сто километра в час към опасна схватка. Далеч по-опасна, отколкото бях предполагал.

На влизане в града Роскоу намали скоростта. Шевролетът плъзна по безупречния асфалт на Маргрейв. Магнолиите и декоративните храсти край пътя отстъпиха място на кадифени морави и ниски вишни. Гладката им кора блестеше, сякаш някой грижливо я лъскаше всеки ден. А може и да беше точно така. Не бих се учудил, ако излезеше, че фондацията плаща някому тлъста заплата, за да го върши.

Минахме покрай магазините — празни и самодоволни върху основите си от седмични хилядарки. Заобиколихме градинката със статуята на Каспар Тийл. Профучахме покрай завоя към къщата на Роскоу, която още стоеше с разбита врата. Отминахме кафенето. Пейките под платнените навеси. Паркът на мястото на някогашните кръчми и странноприемници от времето, когато Маргрейв е бил честен. После наближихме участъка. Спряхме на паркинга. Бентлито на Чарли Хъбъл още си беше там.

Роскоу изключи двигателя и поседяхме малко. Не ни се излизаше. Стиснахме си ръцете. За късмет. Излязохме от колата. Чакаше ни битка.

Участъкът беше хладен и пуст — само Бейкър седеше зад бюрото и Финли тъкмо излизаше от кабинета. Щом ни видя, той изтича насреща.

— Тийл ще се върне след десет минути. А имаме малък проблем.

Отведе ни в кабинета. Щом влязохме, той затвори вратата и каза:

— Пикар се обади.

— Какво го тревожи? — запитах аз.

— Тайната квартира. Нали се сещаш, където отведе Чарли и децата. Направи го неофициално.

— Знам — казах аз. — Доста голям риск пое.

— Точно така. Там е цялата работа. Не може да отдели хора. А трябва да остави някого при Чарли. Досега ги пазеше сам. Но вече не може. Няма как да се измъква от работа. Освен това смята, че е нередно. Жена с момиченце и тъй нататък. Малката се страхувала от него.

Той погледна Роскоу. Тя вече разбираше накъде бие.

— Значи иска да ида аз?

— Само за двайсет и четири часа — каза Финли. — Нищо повече. Ще му направиш ли тази услуга?

Роскоу сви рамене. Усмихна се.

— Разбира се. Няма проблеми. Все ще се измъкна за още един ден. Само обещайте да ме викнете за веселбата, бива ли?

— Че как иначе? — каза Финли. — Веселбата не може да почне, преди да уточним подробностите, а уточним ли ги, Пикар се включва официално и тутакси праща агенти в тайната квартира. Ти се връщаш при нас.

— Добре — кимна Роскоу. — Кога заминавам?

— Още сега. Чакам го да пристигне всеки момент.

Тя се усмихна отново.

— Значи не си очаквал да възразя?

Той също се усмихна.

— Както казах на Ричър, ти си от най-добрите.

Оставихме го в кабинета, прекосихме участъка и излязохме през стъклената врата. Роскоу измъкна чантата си от шевролета и я остави на бордюра.

— Ами тогава до утре.

— Ще се справиш ли? — запитах аз.

— Естествено. Всичко ще бъде наред. Няма по-сигурно място от тайна квартира на ФБР, нали? Но ще ми липсваш, Ричър. Не бях предвидила да се разделяме точно сега.

Стиснах ръката й. Тя ме целуна по бузата. Само за миг. Финли отвори вратата на управлението. Чух как изсъскаха уплътнителите. Той подаде глава навън и подвикна на Роскоу:

— Нали ще разкажеш на Пикар докъде сме стигнали?

Роскоу кимна. После зачакахме под слънчевите лъчи. Не се наложи да чакаме дълго. След две-три минути синята лимузина на Пикар изскочи иззад завоя. Закова точно пред нас. Гигантът се измъкна отвътре и пристъпи напред. Потънахме в сянката му.

— Много ти благодаря, Роскоу — каза той. — Ще ми спестиш големи неприятности.

— Няма нищо — отвърна тя. — Нали и ти ни помагаш? Къде отиваме?

Пикар се усмихна смутено. Кимна към мен.

— Не мога да кажа в присъствието на цивилен, нали? И бездруго съм нагазил в дълбокото. Колкото до теб, ще те помоля да не му казваш по-късно, разбрахме ли се? А ти, Ричър, не я разпитвай много. Нито пък Чарли.

— Дадено — съгласих се аз. Нямаше да я разпитвам. Сама щеше да ми разкаже.

— Добре — каза Пикар.

Кимна ми и взе чантата на Роскоу. Метна я на задната седалка. После двамата седнаха в синята кола и потеглиха. Отправиха се на север. Помахах им с ръка. После колата изчезна от поглед.