Място за убиване

8

Хъбъл беше задрямал на отсрещното легло. По някое време се събуди. Размърда се. Зашари объркано с очи наоколо, докато накрая си спомни къде е попаднал. Искаше да погледне колко е часът, но вместо ролекса видя само ивица по-светла кожа. Плъзна пръст по носа си и се сети, че вече е без очила. Въздъхна и пак отпусна глава върху раираната затворническа възглавница. Беше много нещастен.

Страха можех да разбера. Но той изглеждаше примирен. Сякаш вече бе хвърлил губещ зар. Сякаш бе разчитал на нещо и след като то не бе станало, вече не виждаше изход.

Изведнъж проумях.

— Онзи човек се е опитвал да ти помогне, нали? — запитах аз.

Въпросът го стресна.

— Няма как да ти кажа, нали разбираш? — рече той.

— Трябва да знам — настоях аз. — Може би си потърсил помощ от него. Може да сте разговаряли. И затова да са го убили. Може би сега почваш да разговаряш с мен. И това да ми струва живота.

Хъбъл кимна и взе да се люшка напред-назад. Въздъхна. Погледна ме в очите.

— Той водеше разследване. Аз го доведох тук, защото исках да сложа край на цялата работа. Не желая повече да се замесвам. Не съм престъпник. Умирам от страх и искам да се измъкна. Той обеща да ме отърве и да види сметката на престъпниците. Някъде обаче сбърка и сега е мъртъв, а аз няма къде да мърдам. Ако узнаят, че аз съм го довел, ще ме убият. А и да не ме убият, сигурно ще отида в затвора за хиляда години, защото сега цялата проклетия е уязвима и адски опасна.

— Кой беше той? — запитах аз.

— Не си каза името. Даде ми само код за свръзка. Тъй било по-безопасно. Направо не вярвам, че са го очистили. Струваше ми се много опитен. Право да си кажа, на теб приличаше. И ти ми се струваш опитен.

— Какво е търсил в склада?

Той сви рамене и поклати глава.

— Точно това не ми е ясно. Свързах го с един друг тип и трябваше да се срещнат там, но тогава защо онези не са застреляли и другия? Нямам представа защо са убили само единия.

— С кого трябваше да се срещне? — попитах аз.

Хъбъл млъкна и пак поклати глава.

— Много се разприказвах. Сигурно съм откачил. Онези ще ме убият.

— Колко души участват?

— Не слушаш ли какво ти приказвам? — рече той. — Край на разговора.

— Не питам за имена. Нещо голямо ли е?

— Огромно. Такова нещо не си и сънувал.

— Колко души? — повторих аз.

Той сви рамене и се замисли. Броеше наум.

— Десет. Без мен.

Погледнах го и вдигнах рамене.

— С десет души голяма комбина не става.

— Е, наемат и други хора — каза той. — Когато потрябват. Говоря за тукашното ядро от десет души. Десет посветени, без мен. Напоследък стана много напечено, но, повярвай, играят на едро.

— Ами онзи, с когото трябваше да се срещне твоят човек? — запитах аз. — Той от десетте ли е?

Хъбъл поклати глава.

— И него не включвам.

— Значи ти, той и още десет души. Някаква голяма комбина.

Той мрачно кимна и повтори:

— Такова нещо не си и сънувал.

— И в момента е уязвима, така ли? — запитах аз. — Защо? Да не би заради онзи човек?

Хъбъл пак поклати глава. Гърчеше се, сякаш въпросите го изгаряха.

— Не. По съвсем друга причина. Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар. Става уязвимо.

Работата поначало си беше рискована и нещата вървят все по-зле. Но сега може да тръгнат и тъй, и инак. Ако изкараме още малко, никой никога няма да знае. Но не успеем ли, ще гръмне най-голямата сензация, която си чувал, повярвай. Сега всичко виси на косъм.

Погледнах го. Не ми се виждаше способен да предизвика най-голямата сензация, която някога съм чувал.

— И още колко време ще трае рискът?

— Вече му се вижда краят — каза той. — Може би още седмица. Според мен толкова. До другата неделя. Може и да доживея.

— Значи след идната неделя вече не сте уязвими — рекох аз. — Защо? Какво ще стане в неделя?

Той поклати глава и се обърна. Сякаш вярваше, че ако не ме вижда, ще изчезна заедно с въпросите.

— Какво означава плурибус? — запитах аз.

Той не отговори. Само продължи да клати глава. От страх беше затворил очи.

— Да не е някакво кодово название?

Той не ме чуваше. Разговорът бе свършил. Не настоях и отново настана тишина. Нямах нищо против мълчанието. За какво ми беше да знам повече? Нищо не исках да знам. Едва ли бе здравословно външен човек да си вре носа в работите на Хъбъл. Във всеки случай онзи, високият, с бръснатата глава, си беше изпатил здравата. Не държах да свърша като него — проснат под стар кашон край портата, с две дупки в главата и потрошени кости. Исках само да доживея до понеделник и да си плюя на петите. До другата неделя разчитах да съм нейде много далеч оттук.

— Добре, Хъбъл — казах аз. — Край на въпросите.

Той сви рамене и кимна. Дълго седя мълчаливо. После изрече тихо, с безкрайно примирение:

— Благодаря. Така е най-добре.

Проснат върху тясното легло, аз се опитвах да потъна в забрава. Но Хъбъл не го свърташе на едно място. Въртеше се насам-натам и въздишаше тежко. Почваше да ме дразни. Завъртях лице към него.

— Извинявай — рече той. — Много съм напрегнат. Беше голямо облекчение да поговоря с някого. Сам сигурно щях да полудея. Не може ли да поприказваме за нещо друго? За теб например. Разкажи ми за себе си. Кой си ти, Ричър?

Свих рамене.

— Никой. Случаен минувач. В понеделник ще си отида.

— Никой не е безличен — възрази той. — Всеки си има история. Разкажи ми.

И както си лежах, аз му разправих надълго за последните шест месеца. Той лежеше отсреща, гледаше бетонния таван и слушаше, за да не обсъжда проблемите си. Разказах му как напуснах войската. Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън, Питсбърг, Детройт, Чикаго. Музеи, музика, евтини хотели, барове, автобуси и влакове. Самота. Пътувах из страната, чийто гражданин бях, като някакъв беден турист. Повечето неща виждах за пръв път. Запознавах се с историята, изучавана в прашни учебни стаи някъде на другия край на света. Разглеждах великите спомени от градежа на нацията. Бойни полета, фабрики, декларации, революции. Търсех по-дребните спомени. Родни селища, клубове, пътища, легенди. Всичко това, голямо и малко, което трябваше да ми бъде отечество. Не всичко намерих.

Разказах на Хъбъл за дългото пътешествие през безкрайни равнини и делти от Чикаго до Ню Орлиънс. За обиколката по брега на Мексиканския залив чак до Тампа. За автобуса на „Грейхаунд“, устремен с пълна газ към Атланта. После щурата идея да скоча близо до Маргрейв. Дългото ходене под дъжда вчера сутринта. И всичко това заради една прищявка. Заради някакъв смътен спомен от писмото на брат ми — че бил минавал през едно градче, където преди шейсет години може да е умрял Блейк Слепеца. Изведнъж се почувствах пълен глупак. Хъбъл се бореше с кошмарите си, а аз бях тръгнал на идиотска експедиция. Той обаче разбра импулса и рече:

— И на мен ми се случи веднъж. През медения месец. Заминахме за Европа. По пътя спряхме в Ню Йорк и аз половин ден обикалях да търся сградата „Дакота“ — нали знаеш, където застреляха Джон Ленън. По-късно в Англия три дни търсихме из Ливърпул клуб „Пещерата“. Откъдето са тръгнали „Бийтълс“. Така и не го намерихме. Сигурно отдавна е разрушен.

Продължи да приказва. Предимно за пътешествия. Доста свят беше пребродил с жена си. И двамата обичали да пътуват. Къде ли не обикаляли — Европа, Мексико, Карибите. Целите Щати и Канада. Било чудесно.

— Не ти ли става самотно? — попита той. — Непрекъснато бродиш сам.

— Напротив — казах, — много ми харесва. Обичам да бъда сам, непознат сред тълпата. Все едно, че съм невидим.

— Как тъй невидим? — запита той с нескрит интерес.

— Бродя по пътищата — обясних аз. — Само по пътищата. Пеш или с автобус. Понякога хващам влак. Винаги плащам в брой. Така не оставям следа. Нито кредитни карти, нито наложен платеж — нищичко. Никой не може да ме издири. Не казвам името си. Ако отседна в хотел, плащам на ръка и се записвам с измислено име.

— Защо? Гони ли те някой?

— Няма такава работа. Просто се забавлявам. Обичам да съм в сянка. Така имам чувството, че побеждавам системата. А тъкмо в момента ми е дошло до гуша от нея.

Видях го как се замисли отново. За доста време. Сякаш бавно рухваше под тежестта на проблемите, които не му даваха мира. Усещах как страхът го връхлита на приливи и отливи.

— Посъветвай ме за срещата с Финли — рече той. — Ако попита защо съм признал, ще отговоря, че съм бил много изнервен заради неприятности в службата. Че някакъв конкурент праща заплахи срещу семейството ми. Че не знам нищо за мъртвеца и телефонния номер. Ще отричам докрай. После ще се помъча да замажа работата. Ти как мислиш?

Мислех, че планът е съвсем плитък.

— Ще те питам нещо, без да влизаш в подробности — казах аз. — Вършиш ли полезна работа за ония хора? Или си само случайна фигура?

Той сплете пръсти и се замисли.

— Да, върша им работа. Много полезна, дори решаваща.

— Ами ако те нямаше? Щяха ли да привлекат някой друг?

— Да, щяха. И като се имат предвид условията на задачата, нямаше да е много лесно.

Обмисляше шансовете си да оцелее, сякаш седеше в банката и разглеждаше молба за кредит.

— Добре — казах аз. — По-добър план няма как да измислиш. Действай по него.

Не виждах какво друго може да стори. Беше дребно колелце в някаква едра комбина. Дребно, но важно. А никой не би съсипал такава комбина без солидни причини. Тъй че засега бъдещето му беше пределно ясно. Ако откриеха, че именно той е вкарал външен човек, с него бе свършено. Не откриеха ли, спасяваше кожата. Просто като две и две. Според мен имаше добри шансове — доказваше го един убедителен факт.

Той бе признал, понеже смяташе затвора за нещо като тих пристан, където никой не може да го докопа. Поне така мислеше той. И грешеше. Не беше в безопасност, дори напротив. Ако искаха, досега можеха да му видят сметката. Само че зарът се завъртя другояче. Не нападнаха него, а мен. В такъв случай трябва да имаше някакво доказателство, че Хъбъл е вярно куче. Не го бяха взели на мерник, защото, ако искаха, досега имаха куп възможности да му надупчат кожата и щяха да ги използват. Но не ги използваха. Макар че в момента явно бяха настръхнали заради опасния период. Всичко изглеждаше съвсем логично. Почвах да мисля, че ще му се размине.

— Да, Хъбъл — повторих аз. — Действай по плана, по-добър няма как да измислиш.

Килията остана заключена през целия ден. На етажа цареше тишина. До вечерта лежахме и мислехме — всеки за нещо свое. Не разговаряхме. Всичко бе казано. Скучаех и съжалявах, че не взех от участъка онзи вестник. Можех пак да го изчета от край до край. Как президентът орязва борбата с престъпността, за да го изберат повторно. Как пести днес някой и друг долар от бреговата охрана, та утре да хвърля хиляди за затвори като този тук.

Към седем часа старецът ни донесе вечеря. Нахранихме се. Той дойде да вземе подноса. Вечерта се точеше бавно и скучно. В десет шалтерът изтрещя и настана мрак. Нощ. Спах неспокойно, без да си свалям обувките. За в случай, че Спайви си е наумил още нещо.

В седем сутринта лампите светнаха. Неделя. Не бях отпочинал, но си наложих да напусна леглото. Наложих си да разкърша вцепененото си тяло. Хъбъл беше буден, но мълчеше. Гледаше ме разсеяно как правя гимнастика. Умът му пак се рееше някъде. Закуската дойде малко преди осем. Докара я пак същото старче с количката. Закусих и изпих кафето. Тъкмо привършвах, когато ключалката издрънча. Бутнах вратата, пристъпих навън и едва не се сблъсках с идващия пазач.

— Днес имаш късмет — рече той. — Пускаме те.

— Само мен ли?

— И двамата. Ричър и Хъбъл, излизате по разпореждане на участъка в Маргрейв. След пет минути да сте готови, ясно?

Прекрачих обратно в килията. Хъбъл се бе подпрял на лакти. Закуската му стоеше недокосната. Изглеждаше по-уплашен от друг път.

— Страх ме е — каза той.

— Всичко ще бъде наред — успокоих го аз.

— Дали? Щом изляза, могат да ме докопат.

Поклатих глава.

— Много по-лесно е да те докопат тук. Повярвай, ако искаха да те убият, вече щеше да си мъртъв. Не те подозират, Хъбъл.

Той кимна безмълвно и седна. Взех палтото и излязохме да чакаме пред килията. Пазачът се върна след пет минути. Поведе ни по коридора. Минахме две заключени врати и стигнахме до товарен асансьор. Пазачът влезе и го задейства с ключа си. Натисна долния бутон и излезе, преди да се затворят вратите.

— Прав ви път — подвикна. — Гледайте да не се връщате.

Асансьорът ни свали в някаква зала, от която излязохме на горещ бетонен двор. Вратата на затвора се затръшна зад нас. Вдигнах лице срещу слънцето и вдъхнах свежия въздух. Сигурно съм изглеждал като в сладникав стар филм — най-сетне на свобода след цяла година карцер.

На двора имаше две коли. Едната беше голяма и черна — английско бентли отпреди двайсет години, но изглеждаше чисто нова. Вътре седеше руса жена и предположих, че е жената на Хъбъл, защото той се втурна насреща й, като че виждаше най-прекрасната гледка в живота си. В другата кола седеше полицай Роскоу.

Тя излезе и тръгна право към мен. Изглеждаше великолепно. Беше без униформа — с джинси и мека памучна блуза. Кожено яке. Спокойно, интелигентно лице. Пухкава черна коса. Огромни очи. В петък бях решил, че е хубава. Така си беше.

— Здрасти, Роскоу — рекох аз.

— Здрасти, Ричър — усмихна се тя.

Имаше страхотен глас. Фантастична усмивка. Гледах я, докато престана да се усмихва, тоест доста дълго. Отпред съпрузите Хъбъл ни махнаха с ръце и подкараха. Аз също им махнах и се запитах какво ли ги чака. Сигурно нямаше да узная. Освен ако нещата тръгнеха зле и ми се случеше да прочета в някой вестник.

Двамата с Роскоу седнахме в нейната кола. Всъщност не била нейна, обясни тя, а на управлението, само че без отличителни знаци. Чисто нов шевролет — голям, мощен и тих. Двигателят и климатикът работеха, тъй че вътре беше прохладно. Бавно напуснахме двора и почнахме да се провираме през телените клетки. Щом отминахме последната, Роскоу настъпи педала и се понесохме по пътя. Не погледнах назад. Седях си и ми беше добре. Да напуснеш затвора е едно от най-хубавите неща на света. Както и да не знаеш какво крие утрешният ден. Или да те вози красавица по слънчев път.

— И тъй, какво стана? — запитах аз след втория километър. — Разкажи ми.

Разказа ми го просто и ясно. Късно вечерта в петък почнали да разнищват алибито ми. Тя и Финли. Полумрачен участък. Две-три настолни лампи. Купища документи. Чаши кафе. Телефонни справочници. Двамата въртят телефон след телефон и дъвчат моливите. Тихи гласове. Търпеливи въпроси. Виждал съм го хиляди пъти.

Позвънили в Тампа, после в Атланта. Още преди полунощ открили един пътник и касиера от автогарата. И двамата си спомняли за мен. После открили шофьора. Той потвърдил, че в петък около осем сутринта е спрял по моя молба на отклонението за Маргрейв. Към полунощ алибито ми изглеждало желязно — всичко било точно както им казах.

В събота сутринта от Пентагона пристигнал подробен факс със служебното ми досие. Тринайсет години от моя живот сведени до няколко странички. Животът сякаш принадлежал на съвсем друг човек, но съвпадал напълно с казаното от мен. Финли доста се впечатлил. После от архива на ФБР пристигнали отпечатъците ми. Неуморният компютър ги бил издирил в два и половина след полунощ. Отпечатъци, взети при постъпване в американската армия преди тринайсет години. Стабилно алиби, проверено минало.

— Финли се убеди окончателно — каза Роскоу. — Ти наистина си такъв, за какъвто се представяш, и в четвъртък вечерта си бил на шестстотин километра от Маргрейв. Нито капка съмнение. За всеки случай той пак позвъни на съдебния лекар да го пита дали няма нови идеи за времето на смъртта, но онзи рече, че е било към полунощ и точка.

Поклатих глава. Предпазлив човек беше Финли.

— Ами убитият? — запитах аз. — Пуснахте ли отпечатъците му още веднъж?

Тя помълча, докато задминаваше някаква селска камионетка. Първият автомобил, който виждахме от четвърт час насам. После ме погледна и кимна.

— Финли каза, че си помолил да го направя. Защо?

— Отговорът беше прекалено бърз за отрицателен резултат.

— Прекалено бърз ли? — повтори тя.

— Ти самата ми каза, че системата е като пирамида, нали така? Първите десет, после първите сто, първите хиляда и тъй нататък чак до основата.

Тя кимна отново.

— Да вземем например мен — продължих аз. — Има ме нейде в архива, но доста надолу. Както казваш, четиринайсет часа им трябвали, за да стигнат до мен, нали?

— Точно така. Пуснах отпечатъците ти на обяд, около дванайсет и половина, а са ги открили в два и половина след полунощ.

— Добре. Четиринайсет часа. Щом е необходимо толкова време, за да наближиш дъното, значи за пълно изчерпване трябва още повече. Логично, нали?

— Логично — потвърди тя.

— Но какво е станало с онзи мъртвец? Намират трупа около осем сутринта, значи кога ще изпратите отпечатъците? Не по-рано от осем и половина. Но когато ме разпитваха в два и половина, Бейкър вече знаеше, че подобни отпечатъци липсват в архива. Спомням си точно, защото гледах часовника. Това прави само шест часа. Щом им трябваха четиринайсет часа, за да открият мен, как може за по-малко от половината време да кажат, че онзи го няма?

— Божичко! — възкликна тя. — Прав си. Сигурно Бейкър е сбъркал нещо. Финли взе отпечатъците, а Бейкър ги прати. Може би не е настроил скенера както трябва. Ако не внимава човек, образът се размазва. Компютрите ровят, ровят и накрая връщат отпечатъка заради нечетливост. Бейкър сигурно го е помислил за отрицателен резултат. Кодовете са почти еднакви. Както и да е. Скоро ще разберем.

Продължихме на изток и Роскоу ми разправи как още от вчера натискала Финли да ме измъкне. Финли помърморил и накрая се съгласил, но възникнал проблем. Трябвало да изчакат до днес, защото вчера следобед в Уорбъртън имало едва ли не военно положение. Казали на Финли, че избухнали някакви размирици в банята. Един затворник бил мъртъв, друг останал без око, вдигнал се истински бунт и почнала война между бели и черни банди.

Седях си до Роскоу и гледах как хоризонтът лети насреща. Бях убил човек, а на друг бях извадил окото. Сега би трябвало да се преборя с чувствата си. Но не изпитвах кой знае какви чувства. Всъщност никакви. Нито вина, нито угризения. Нищичко. Все едно, че в онази баня бях подгонил две хлебарки, за да ги стъпча. Но хлебарката поне е кротичко, разсъдливо, развито създание. Онези арийци в банята стояха по-долу и от паразитите. Бях изритал единия в гърлото и той се бе удавил в собствената си кръв. Е, толкоз по-зле за него. Сам си го изпроси, нали? Да ме нападне човек е като да отвори забранена врата. Има ли нещо оттатък, то си е негов проблем. Негов риск. Ако не му харесва, да не е пипал проклетата врата. Свих рамене и забравих за станалото. Обърнах се към Роскоу.

— Благодаря ти. Наистина. Много труд си хвърлила, за да ме измъкнеш.

Тя се изчерви, махна смутено с ръка и продължи да кара.

Почвах здравата да я харесвам. Но не чак толкова, че да не се пръждосам от Джорджия при пръв удобен случай. Най-много да поостана за ден-два, а после да я помоля да ме откара до някоя автогара.

— Искам да те поканя на обяд — казах аз. — От благодарност.

Тя се позамисли и някъде след половин километър ми се усмихна.

— Дадено.

Зави надясно по областното шосе и подкара на юг, към Маргрейв. Отминахме новичкото лъскаво заведение на Ено и наближихме града.