Място за убиване

24

До Маргрейв имаше над шестстотин километра. Карах дотам като луд. Трябваше да се видя с Финли. Трябваше да споделя с него една чисто нова теория. Най-сетне спрях пред участъка и зарязах вехтия кадилак до луксозната лимузина на Тийл. Влязох и кимнах на дежурния. Той също ми кимна.

— Финли тук ли е? — запитах аз.

— В кабинета — рече той. — И кметът е там.

Заобиколих преградата и изтичах към кабинета. Вътре наистина бяха Финли и Тийл. Финли имаше лоши новини — усетих го по провисналите му рамене. Тийл вдигна глава и ме погледна с изненада.

— Да не сте пак в армията, мистър Ричър? — запита той.

В първия момент не схванах. Имаше предвид военните дрехи и маскировъчното яке. Огледах го от глава до пети. Беше облечен в лъскав сив костюм с бродирани ревери. На врата му висеше шнурче със сребърна закопчалка.

— Ти ли ще ми говориш за дрехи бе, задник? — изръмжах.

Той стреснато сведе очи към костюма си. Изтупа някаква невидима прашинка. После ми се озъби.

— За такъв език мога да ви арестувам.

— Аз пък мога да ти откъсна главата. И да ти я натъпча в дъртия задник.

Доста време стояхме и се гледахме яростно. Тийл стисна тежкия си бастун, сякаш искаше да ме замлати с него. Виждах как стяга пръсти и се цели с поглед в главата ми. Но накрая той просто излезе от кабинета и затръшна вратата. Открехнах я и надникнах след него. Беше спрял до едно от бюрата и посягаше към телефона. Щеше да позвъни на Клайнър. И да го пита кога, по дяволите, ще ми видят сметката. Затворих вратата и се обърнах към Финли.

— Какъв е проблемът?

— Кофти работи стават — каза той. — Успя ли да надникнеш в камиона?

— За това ще говорим след малко — рекох аз. — Казвай тукашните проблеми.

— От кое да започна? От малкото или от голямото?

— Първо малкото.

— Пикар ни постави ултиматум. Ще задържи Роскоу още един ден.

— Мамка му — рекох. — Исках да я видя. Тя съгласна ли е?

— Според Пикар нямала нищо против.

— Мамка му — пак изругах аз. — Казвай сега голямото.

— Някой ни е изпреварил — прошепна Финли.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли списъка на Джо? — запита той. — Инициалите и бележката за гаража на Шърман Столър. Рано тая сутрин получих телекс от полицията в Атланта. Снощи пламнала къщата на Столър. Онази, дето сте я посетили с Роскоу. Изгоряла до основи с гаража и тъй нататък. Подпалена. Някой е разлял бензин навсякъде.

— Божичко — възкликнах аз. — Ами Джуди?

— Съседите казват, че се изнесла във вторник вечерта. Веднага след срещата с вас. Къщата била празна.

Кимнах.

— Джуди е умна жена. Само че никой не ни е изпреварил. Вече видяхме гаража. Закъснели са, ако искат да скрият нещо. Пък и нямаше кой знае какво за криене, нали?

— А помниш ли инициалите? — рече Финли. — Онези, от колежите. Тази сутрин разбрах кой е човекът в Принстън. У. Б. се оказа Уолтър Бартоломю. Професор. Снощи е бил убит пред дома си.

— По дяволите. Как са го убили?

— С нож. Полицаите смятат, че е било опит за обир. Ние обаче си знаем, нали?

— Няма ли поне някоя добра новина? — запитах аз.

Той поклати глава.

— Не се надявай. Бартоломю е знаел нещо. Докопали са го, преди да проговори. Те са пред нас, Ричър.

— Знаел ли? Какво?

— Нямам представа — каза Финли. — Когато се свързах, отговори ми някакъв асистент на Бартоломю. Доколкото разбрах, старецът бил много развълнуван и снощи останал да работи до късно в кабинета си. Онзи помощник му мъкнел купища стари справочници. Бартоломю се ровел из тях. Накрая привършил, пуснал по електронната поща известие до Джо и си тръгнал. На улицата го причакали с нож, и толкоз.

— А какво пишеше в съобщението? — запитах аз.

— Само няколко думи: чакайте връзка утре сутринта. Асистентът смяташе, че Бартоломю се е натъкнал на нещо важно.

— Мамка му — пак изругах аз. — Ами кой е К. К. от Ню Йорк?

— Още не знам. Сигурно пак ще се окаже професор. Ако вече не са го очистили.

— Добре — казах аз. — Отивам да го търся в Ню Йорк.

— А теб какво те тревожеше? — запита Финли. — Да не би нещо с камиона?

— Работата е много сериозна. Камионът беше празен.

В кабинета за дълго настана мълчание.

— Значи се връщаше празен? — запита накрая Финли.

— След като разговаряхме, успях да надникна вътре. Празен беше. Нищо нямаше вътре. Само въздух.

— Господи — въздъхна той.

Виждах, че се тревожи. Не можеше да повярва. Беше се вдъхновил от теорията на Роскоу. Поздрави я от все сърце. Дори й стисна ръката. Операция „Свещник“. Добра теория беше. Толкова добра, че не можеше да повярва в провала й.

— Трябва да сме прави — настоя Финли. — Всичко изглежда логично. Спомни си какво каза Роскоу. Погледни картата. И досието на Грей. Просто е като две и две. Направо го усещам. Виждам го. Трябва да е транспортен поток. Нищо друго не може да бъде. Хиляди пъти съм го премислил.

— Роскоу бе права — кимнах аз. — И всичко, което казваш, също е вярно. Свещникът си е на място. Маргрейв се намира в средата му. Имаме работа с транспортен поток. Сбъркахме само в една дреболия.

— Коя?

— Объркали сме посоката. Гледали сме наопаки. Потокът върви в обратна посока. По същия маршрут, само че насам, а не нататък.

Финли кимна. Почваше да проумява.

— Значи не товарят тук. Разтоварват. Не разпределят запасите. Трупат ги. Тук, в Маргрейв. Но какво трупат? Сигурен ли си, че не печатат пари нейде из Щатите?

Поклатих глава.

— Не е там обяснението. Моли каза, че в Щатите не се печатат пари. Джо е сложил край на това.

— Тогава какво карат насам?

— Ще трябва да разберем — казах аз. — Но знаем, че е около един тон седмично. И че го опаковат в кашони от климатици.

— Тъй ли? — изненада се Финли.

— Точно това се е променило миналата година. До септември са изнасяли тайно товара. С това се е занимавал Шърман Столър. Транспортът на климатици не е бил прикритие, а самата операция. Изнасяли са нещо в кашоните. Шърман Столър ги превозвал редовно до кораб във Флорида. Затова се е стегнал толкова, когато го задържали на моста. Затова е дотърчал адвокат. Защото е бил натоварен. И полицаите в Джаксънвил са душили почти цял час около товара.

— Но какъв е бил този товар?

— Нямам представа. На ченгетата не им е хрумнало да погледнат. Видели са чисто новички запечатани кашони със серийни номера и са решили, че всичко е в ред. Тия кашони са страхотно прикритие. Климатици — най-подходящото за износ на юг. Никой не би се усъмнил, нали?

— Но преди година са прекратили операцията — напомни Финли.

— Точно така. Знаели са какво готви бреговата охрана и са изнесли колкото могат. Помниш ли удвоените курсове от записките на Грей? А преди около година са спрели всичко. Защото при новите мерки контрабандата е ставала твърде опасна, била тя навън или навътре.

Финли кимна. Намръщи се.

— Това го пропуснахме.

— Много неща пропуснахме — казах аз. — Уволнили са Шърман Столър, защото вече не им е трябвал. Решили са просто да трупат и да изчакат оттеглянето на бреговата охрана. Затова в момента са уязвими. Затова се страхуват, Финли. До неделя трябва да пазят не остатъците, а целия проклет запас.

Финли излезе да пази пред вратата на кабинета. Седнах зад палисандровото бюро и се свързах с Колумбийския университет в Ню Йорк. Номерът се оказа на факултета по най-нова история. Отначало ми потръгна. Обади се много любезна жена от администрацията. Попитах я дали имат професор с инициали К. К. Тя веднага се сети за някой си Келвин Келстийн. Отдавна работел във факултета. Говореше за него с уважение. После започнаха трудностите. Попитах дали Келстийн може да се обади. Не, рече жената, не може. Бил много зает и не искал пак да го безпокоят.

— Пак ли? — рекох аз. — Кой друг го е търсил?

— Двама детективи от Атланта.

— Кога?

— Тази сутрин — каза жената. — Дойдоха да го търсят и бяха извънредно настоятелни.

— Бихте ли ми ги описали? — помолих аз.

За момент настана тишина. Жената опитваше да си припомни.

— Приличаха на латиноамериканци. Не си спомням подробности. Онзи, с когото говорих, беше спретнат и много учтив. Иначе не забелязах нещо особено.

— Срещнаха ли се вече с Келстийн?

— Имат среща за един часа — каза жената. — Мисля, че ще го канят на обяд.

Впих пръсти в слушалката.

— Добре. Чуйте, много е важно. По име ли го потърсиха? Или по инициали, като мен.

— Зададоха точно същия въпрос. Питаха имаме ли служител с инициалите К. К.

— Слушайте — казах аз. — Слушайте ме внимателно. Искам да отидете при професор Келстийн. Незабавно. Прекъснете го, каквото и да върши. Кажете му, че е въпрос на живот и смърт. Кажете, че онези детективи от Атланта са измамници. Снощи са били в Принстън, за да убият професор Уолтър Бартоломю.

Гласът на жената изтъня почти до писък.

— Шегувате ли се?

— Говоря самата истина. Името ми е Джак Ричър. Смятам, че Келстийн е познавал моя брат, Джо Ричър от Министерството на финансите. Кажете му, че са убили и брат ми.

Жената отново млъкна. Чух я как преглъща. После заговори малко по-спокойно.

— Какво да прави професор Келстийн?

— Две неща — казах аз. — Първо: не бива, повтарям, не бива да се среща с двамата латиноамериканци от Атланта. В никакъв случай. Разбрахте ли?

— Да.

— Добре. Второ: веднага да отиде при университетската охрана. Веднага, разбрахте ли? Да ме чака там. Ще пристигна след около три часа. Да седи при охраната и да чака, докато дойда. Ще се погрижите ли да го стори на всяка цена?

— Да — повтори жената.

— Кажете му да се свърже с Принстън. Нека попита за Бартоломю. Това ще го убеди.

— Да — рече жената още веднъж. — Ще се погрижа да направи каквото казахте.

— И съобщете на охраната моето име — добавих аз. — Не искам неприятности, като пристигна. Професор Келстийн ще ме познае. Кажете му, че приличам на брат си.

После затворих телефона и подвикнах на Финли:

— Те разполагат със списъка на Джо. Пратили са двама души в Ню Йорк. Единият е онзи, дето взе куфара от хотела. Спретнат и много учтив. Докопали са отнякъде списъка.

— Но как? — запита Финли. — Нали не беше в куфара?

Обзе ме страх. Знаех как. Беше очевидно.

— Бейкър — казах аз. — Бейкър е в комбината. Нали той извади копие от разпечатката? Ти му поръча. Направил е още един екземпляр за Тийл.

— Господи — възкликна Финли. — Сигурен ли си?

Кимнах.

— Има и други признаци. Тийл е блъфирал. Мислехме, че всички в управлението са чисти. А той само ги е прикривал. Тъй че сега не знаем на кого можем да вярваме, по дяволите. Да изчезваме, Финли. Още сега.

Изскочихме от кабинета. Прекосихме общото помещение. Изтичахме през стъклената врата и скочихме в колата на Финли.

— Накъде? — запита той.

— Към Атланта — казах аз. — На аерогарата. Трябва да отлетя за Ню Йорк.

Той подкара на север по областното шосе.

— Бейкър е бил в играта от самото начало — добавих аз. — Как не се сетих…

В движение обсъдихме всичко. Стъпка по стъпка. Миналия петък бях останал насаме с Бейкър в стаичката за разпити. Протегнах му ръце. Той свали белезниците. Освободи човека, когото трябваше да смята за убиец. И то не какъв да е, а убиец, който размазва жертвата си с ритници. Най-спокойно остана насаме с подобен тип. По-късно го помолих да ме придружи до тоалетната. Той прояви непростима небрежност. Можех сто пъти да му взема оръжието и да избягам. Тогава си мислех, че е чул разговора ми с Финли и ме смята за невинен.

Но всъщност той знаеше, че съм невинен от самото начало. Знаеше и кой е виновен. Затова беше тъй спокоен. Знаеше, че съм просто удобна жертва. Обикновен минувач. Защо да не свали белезниците на някакъв кротък нещастник? И какво толкова да се пази, като го води до тоалетната?

А когато доведе Хъбъл за разпит, забелязах как се държи. Цял се гърчеше от тревога. Мислех, че е смутен, защото става дума за приятел и роднина на Стивънсън. Но не беше това. Всъщност се гърчеше, защото бе попаднал в капан. Знаеше, че арестуването на Хъбъл е катастрофа. Но нямаше как да не се подчини на Финли, без да издаде цялата работа. Истински капан. Ни напред, ни назад.

Имаше и съзнателен опит да се прикрие самоличността на Джо. Бейкър нарочно бе объркал нещо с компютъра, за да размаже отпечатъците. Знаеше, че Джо е държавен служител. Знаеше, че отпечатъците му трябва да са в архивите. Затова се постара да не бъдат открити. Но провали цялата работа, като избърза да обяви резултата. Поради липса на опит. Не познаваше системата, защото с тия неща обикновено се занимаваше Роскоу. Аз обаче не усетих какво означава това. Бях прекалено разстроен, когато при втория опит изникна името на брат ми.

И оттогава насетне Бейкър все слухтеше, надничаше, въртеше се около нашето тайно разследване. Искаше да се включи и помагаше най-усърдно. Финли го използваше за пазач. А той през цялото време бе докладвал на Тийл.

Сега Финли караше на север като обезумял. Изкара шевролета на магистралата и настъпи педала. Колата се стрелна напред.

— Дали да не опитаме с бреговата охрана? — запита той. — Да са готови в неделя за обиски. С някой и друг извънреден патрул.

— Не се шегувай — рекох аз. — Нали видя с каква канонада ги обсипа президентът. Да не мислиш, че още първия ден ще отстъпи, щом го помолиш?

— Какво да правим тогава?

— Обади се още веднъж в Принстън. Потърси асистента. Може би ще съобрази какво е открил Бартоломю. Скрий го нейде на сигурно място и почвайте да мислите.

Финли се разсмя.

— Че кое място е сигурно днес, по дяволите?

Препоръчах му мотела в Алабама, където бяхме преспали в понеделник. Беше насред пущинака и никой нямаше да се сети за него. Обещах да се върна от Ню Йорк направо там. Помолих го да откара бентлито на паркинга пред аерогарата и да ми остави ключовете на информацията. За да не сбъркаме нещо, той повтори уговорката дума по дума. Караше почти със сто и петдесет километра в час, но щом заговореше, обръщаше глава към мен.

— Гледай пътя, Финли — рекох аз. — Само това липсва — да се претрепем с тая проклета кола.

Той се ухили и погледна напред. Настъпи педала още по-силно. Шевролетът вече летеше със сто и шейсет километра. Финли пак завъртя глава и се втренчи в мен, докато минахме около триста метра. Накрая рече:

— Страхливец.