Място за убиване

30

Заедно прекосихме общото помещение. Беше пусто. Тихо. От дежурния нямаше и помен. Сигурно Тийл го бе изпъдил. Кафеварката работеше. Усетих по миризмата. Видях бюрото на Роскоу. Видях голямото табло. За разследването по случая Морисън. Все още бе празно. Никакъв резултат. Заобиколих преградата. Бутнах тежката стъклена врата. Излязох в слънчевия следобед.

С тежкото дуло на пушката Пикар ми направи знак да седна зад волана на бентлито. Не възразих. Просто тръгнах през паркинга към колата. Никога през живота си не бях стигал толкова близо до паника. Сърцето ми подскачаше, дишах бързо и задавено. Правех стъпка след стъпка и напрягах отчаяно сили да запазя спокойствие. Казах си, че докато докосна вратата, вече трябва да имам ясна представа какво ще правя сега.

Седнах в бентлито и подкарах към закусвалнята. Спрях отпред. Посегнах и извадих картата. Слязох и тръгнах към входа под топлото слънце. Настаних се в едно сепаре. Поръчах кафе и яйца.

Някакъв глас в главата ми крещеше да върша онова, което съм усвоил за тринайсет сурови години. Колкото по-малко време имаш, толкова по-хладнокръвен трябва да бъдеш. Ако разполагаш с един-единствен куршум, стреляй право в целта. Не можеш да си позволиш провал заради грешка в планирането. Или защото си останал без захар в кръвта и нейде из малките часове почва да ти се вие свят. Тъй че изядох насила яйцата и изпих кафето. После бутнах каната и чинията настрани и разгънах картата върху масата. Почнах да търся Хъбъл. Той можеше да е навсякъде. Но трябваше да го намеря. Имах само един изстрел. Не можех да тичам от място на място. Трябваше да го открия в главата си. Чрез размисъл. Най-напред трябваше да го открия в главата си и после да тръгна право към него. Приведох се над масата. Забих поглед в картата. И дълго останах така.

Почти цял час разглеждах картата. После я сгънах. Взех вилицата и ножа. Незабелязано ги пъхнах в джоба на панталона си. Озърнах се. Сервитьорката пристъпи към мен. Беше онази с очилата.

— Пътешествие ли планираш, скъпи? — запита тя.

Погледнах я. Видях отражението си в очилата й. Зърнах огромното туловище на Пикар в съседното сепаре. Усетих как стиска в ръка дръжката на револвера. Кимнах.

— Точно така. Страхотно пътешествие. Каквото се случва веднъж в живота.

Тя се зачуди какво да отговори и накрая рече:

— Ами пази се тогава.

Станах и пуснах на масата една от стотачките. Кой знае дали беше истинска или не. И в двата случая щеше да мине. А исках да оставя голям бакшиш. Ено изкарваше по един бон мръсни пари на седмица, но не знаех дали пуска нещо и на момичетата. Едва ли.

— Пак заповядайте, мистър — каза очилатата сервитьорка.

— Може би — рекох аз.

Пикар ме избута навън. Часът беше четири. Закрачих през чакъла към бентлито. Пикар ме следваше с ръце в джобовете. Седнах зад волана и включих двигателя. Изкарах от паркинга и поех на север по областното шосе. Изминах двайсетте километра за десетина минути.

Пикар бе наредил да се кача в бентлито. Не в неговата кола. Трябваше да си има причина. Едва ли искаше само да се настани по-нашироко. Другаде бе причината — бентлито биеше на очи отдалеч. Значи щяхме да имаме придружители. Хвърлих поглед към огледалото и забелязах невзрачна кола. На около сто метра зад нас. Вътре имаше двама души. Свих рамене. Малко преди края на шосето намалих скоростта и се озърнах към складовете. После завих по рампата и излязох на магистралата. Дадох газ. Сега времето решаваше всичко.

Достигнахме югоизточните покрайнини на Атланта. Смених магистралата. Поех право на изток по I–20. Карах спокойно километър подир километър, а двамата в невзрачната кола все тъй ни следваха на сто метра дистанция.

— Къде е той? — запита Пикар.

За пръв път отваряше уста, откакто напуснахме участъка. Озърнах се към него и свих рамене.

— Нямам представа. Мога само да потърся един негов приятел в Огъста.

— Какъв приятел?

— Някой си Ленън.

— Значи в Огъста?

— В Огъста — повторих аз. — Натам отиваме.

Пикар изръмжа. Продължавахме с пълна скорост. Двамата не изоставаха.

— Какъв е тоя Ленън от Огъста? — запита Пикар.

— Нали ти казах, приятел на Хъбъл.

— Той няма никакъв приятел в Огъста. Да не мислиш, че сме толкова глупави? Проверяваме всичко.

Свих рамене, без да отговоря.

— Само не ме будалкай — рече Пикар. — На Клайнър няма да му хареса. Ще стане по-зле за жената. Тоя човек е жесток за петима. Повярвай ми, виждал съм го в действие.

— Кога например?

— Много пъти. Например в сряда на аерогарата. С оная жена, Моли Бет. Пищеше на поразия, а той тъкмо това харесва. Или да речем в неделя. У Морисънови.

— Значи Клайнър е бил там в неделя? — запитах аз.

— Забавляваше се от все сърце. Той и гадното му копеле. Голямо добро стори на света, Ричър, че очисти хлапето. Да го беше видял в неделя. Разкарахме двете ченгета. Някак не беше редно да колят собствения си шеф. Отидохме ние с Клайнър и хлапето. Дъртият се разкапа от удоволствие. Нали ти казвам, жесток е за петима. Гледай да позвъня навреме, инак на приятелката ти лошо й се пише.

Помълчах. Бях видял Клайнър младши в неделя. Когато дойде да вземе мащехата си от дрогерията. Гледаше ме. Малко след като бе заклал Морисънови.

— Старият ли застреля брат ми? — запитах аз.

— В четвъртък вечерта ли? Сигурно. Оръжието е негово — двайсет и втори калибър със заглушител.

— А после хлапакът го е ритал?

Пикар сви рамене.

— Хлапакът беше смахнат. Не можеше да се владее.

— И след това Морисън трябваше да почисти, нали?

— Трябваше — изръмжа Пикар. — От онзи дръвник се искаше да изгори труповете в колата. Не успял обаче да открие Столър. И зарязал всичко както си беше.

— Клайнър е убил още осем души в Луизиана, нали?

Пикар се разсмя.

— Само за осем разбраха. Онзи глупак Спиренца не го остави на мира цяла година. Търсеше наемен убиец. А наемникът просто не съществуваше. Клайнър сам си свърши работата. Един вид хоби, нали разбираш?

— Значи се знаете още оттогава?

— Знаем се открай време. Сам предложих да си сътруднича със Спиренца. Всичко мина мирно и тихо.

Няколко километра мълчахме. Двамата отзад спазваха същата дистанция. По някое време Пикар ме погледна.

— Ами тоя Ленън? Да не е пак някой гадняр от финансите като брат ти?

— Просто приятел на Хъбъл — казах аз.

— Друг път. Проверили сме го, няма приятел в Огъста. Изобщо няма приятели, по дяволите. Мислеше, че Клайнър му е приятел. Нали му даде работа и тъй нататък.

Пикар се разкиска тихичко. Цялото му туловище се разтресе.

— Както Финли те мислеше за приятел, нали? — рекох аз.

Той сви рамене.

— Опитах се да го държа настрани. Опитах да го предупредя. Какво искаш? Да ме застрелят заради него ли?

Не отговорих. Карахме мълчаливо. Невзрачната кола оставаше все тъй на сто метра зад нас.

— Трябва да заредим — казах аз.

Пикар врътна глава към таблото. Стрелката вече излизаше на червено.

— Спри на следващата бензиностанция — нареди той.

Край някакво градче на име Медисън забелязах бензиностанция. Отбих към помпите. Избрах най-далечната и спрях до нея. Обърнах се към Пикар.

— Ще свършиш ли тая работа?

Той ме погледна с изненада.

— Не. За какъв ме мислиш? Да не съм ти някакъв скапан бензинджия? Сам си налей.

Точно това исках да чуя. Слязох от колата. Пикар се измъкна от другата страна. Невзрачната кола спря наблизо и двамата излязоха до нея. Огледах ги. Бяха същите, с които се сблъсках в Ню Йорк на оживения тротоар пред университета. По-дребният беше наметнат с бежов шлифер. Кимнах им най-любезно. След не повече от час щяха да бъдат мъртви. Те се приближиха и застанаха до Пикар. Откачих маркуча и го пъхнах в резервоара.

Резервоарът беше голям. Над осемдесет литра. Побутнах с пръст спусъка на накрайника, за да помпа по-бавно. Прихванах го небрежно и се приведох към колата. Чудех се дали да не взема да си подсвирквам. Пикар и двамата латиноамериканци бяха загубили всякакъв интерес. Подухваше хладен вятър и тримата пристъпваха от крак на крак.

Измъкнах приборите от закусвалнята и притиснах ножа в грайфера на гумата до коляното си. Откъм Пикар навярно изглеждаше, че си разтривам крака. После прегънах единия зъбец на вилицата. Вмъкнах върха в току-що направения прорез и го отчупих. Около сантиметър остана да стърчи навън. Привърших зареждането и закачих маркуча на място.

— Ти ли ще платиш? — подвикнах на Пикар.

Той се озърна и сви рамене. Измъкна една банкнота и прати онзи с шлифера да плати. Върнахме се в колата.

— Чакай — каза Пикар.

Изчаках, докато задната кола примига два пъти с фаровете. После изкарах на магистралата и постепенно увеличих скоростта. Покрай нас прелитаха табели. Огъста, сто километра. Огъста, осемдесет километра. Огъста, шейсет километра. Старото бентли бръмчеше напевно. Страхотна кола. Двамата не изоставаха. В огледалото виждах червеното залязващо слънце. Отпред хоризонтът притъмняваше. Над Атлантика вече падаше нощ. Продължавахме все напред.

Задната гума се спука на трийсет километра от Огъста. Минаваше седем и половина, наоколо беше тъмно. Усетихме как кормилото избуча и колата почна да криволичи.

— Мамка му — рекох аз. — Гумата.

— Спри — заповяда Пикар.

Отбих настрани. Другата кола спря зад нас. Излязохме и четиримата. Вятърът откъм изток се бе засилил. Потръпнах и отворих багажника. Взех якето и го облякох, уж заради студа.

— Резервната гума е отдолу — казах аз на Пикар. — Ще ми помогнеш ли да извадя тоя кашон?

Пикар пристъпи до мен и огледа кашона.

— Май не сме подпалили каквото трябва — рече той и се разсмя.

Заедно издърпахме тежкия кашон и го сложихме до платното. После Пикар извади револвера и го насочи към мен. Огромното му сако плющеше от вятъра. Повика латиноамериканците и им нареди да свършат работата. Те намериха крик и тръбен ключ. Вдигнаха колата и развинтиха гайките. Свалиха колелото. После наместиха резервното. Грижливо го завинтиха. Аз стоях до кашона, зъзнех и се свивах в якето. Бях пъхнал ръце в джобовете, подскачах от крак на крак и се преструвах, че умирам от студ.

Изчаках, докато Пикар отиде да провери дали болтовете са завинтени както трябва. Той напъна с ключа и чух как металът изскърца. Щракнах автоматичния нож, пристъпих и срязах кашона отстрани. После отгоре. После от другата страна. Преди Пикар да надигне револвера, кашонът се разпадна на две, вятърът подхвана сто хиляди еднодоларови банкноти и ги пръсна като виелица над цялата магистрала.

С един скок прелетях над ниския бетонен парапет и се търкулнах по насипа. Измъкнах пустинния орел. Докато онзи с шлифера прескачаше парапета, стрелях по него, но не бях точен и само му откъснах крака. Зад него зърнах как някакъв камион, облепен в банкноти, изхвръква от пътя и размазва невзрачната кола. Пикар подскачаше към парапета сред вихъра от пари. Чух скърцане на спирачки — колите по магистралата се мъчеха да заобиколят катастрофата. Претърколих се, вдигнах револвера и застрелях втория латиноамериканец. Куршумът го улучи право в гърдите и той рухна. Онзи с шлифера пищеше и се търкаляше по насипа. С едната ръка стискаше остатъците от крака си, с другата се мъчеше да извади пистолета. Стрелях за трети път и го улучих в главата. Видях как Пикар се цели в мен. Вятърът виеше и колите вече задръстваха магистралата. Шофьорите излизаха, тичаха, грабеха летящите пари. Настана хаос.

— Не стреляй, Пикар — извиках аз. — Убиеш ли ме, няма как да намериш Хъбъл.

Той знаеше това. И знаеше, че с него е свършено, ако не доведе Хъбъл. Клайнър не търпеше неудачници. Стоеше и се целеше в главата ми. Но не натисна спусъка. Изтичах нагоре по насипа и заобиколих колата. За да не е под обстрел, Пикар трябваше да отстъпи към платното.

— И ти не стреляй — изкрещя той. — Само аз мога да спася онази жена. Гарантирам ти. Хич не се заблуждавай.

— Знам, Пикар — викнах аз. — Вярвам ти. Няма да стрелям. А ти ще стреляш ли?

Той поклати глава над дулото на револвера.

— Няма да стрелям, Ричър.

Положението изглеждаше безизходно. Готови за стрелба, двамата обикаляхме около бентлито и взаимно се уверявахме, че няма да стреляме.

Той говореше истината. Но аз лъжех. Изчаках да застане с гръб към смачканата кола, а аз да бъда до бентлито. После натиснах спусъка. Куршумът четирийсет и четвърти калибър отхвърли грамадното му туловище върху смачканите ламарини. Не си направих труда да стрелям повторно. Затръшнах багажника и скочих зад волана. Включих двигателя и натиснах педала. Навлязох в платното и подкарах на зигзаг сред вихъра от пари и тичащи хора. Понесох се с пълна скорост на изток.

Още трийсет километра. Взех ги за двайсет минути. Едва си поемах дъх и цял се тресях от прилива на адреналин. Наложих си да дишам дълбоко. После изревах от възторг. Закрещях с всичка сила. Пикар отпадаше от играта.