Място за убиване

29

— Ти? — ахна Финли.

Пикар се усмихна презрително.

— Самият аз. Уверявам те, беше ми много приятно. Вие и двамата се оказахте твърде услужливи. Крайно старателни. Не пропускахте да се обадите на всяка крачка. Поднесохте ми на тепсия Роскоу и Чарли Хъбъл с хлапетата. Би било срамота да настоявам за повече.

Финли сякаш бе залепнал за килима. Трепереше.

— Ти? — повтори той.

— Трябваше да усетиш още в сряда, тъпако — каза Пикар. — Пратих дребосъка в хотела на Джо цели два часа, преди да се свържа с вас. Разочароваш ме. Очаквах тази сцена много по-рано.

Гледаше ни и се усмихваше. Финли извърна глава. Към мен. Не знаех какво да му кажа. Изобщо не бях в състояние да мисля. Само гледах огромното туловище на Пикар в рамката на вратата и усещах със странна увереност, че това ще е последният ден в моя живот. Днес всичко щеше да свърши.

— Дръпни се — нареди Пикар. — До Финли.

С две огромни крачки той се озова насред кабинета и насочи револвера право към мен. Неволно си отбелязах наум, че е от новия полицейски модел с къса цев. Отблизо вършеше добра работа. Но не ставаше за стрелба по мишени. Все тъй автоматично прецених, че сме двама срещу един. И че Финли има револвер в кобура под сакото. За част от секундата се опитах да пресметна шансовете. Сетне зарязах пресмятането, защото през отворената врата зад Пикар се появи кметът Тийл. В лявата ръка държеше тежкия си бастун. А в дясната носеше полицейска пушка „Итака Маг–10“. Нямаше значение накъде ще я насочи.

— Дръпни се — повтори Пикар.

— Къде е Роскоу? — запитах аз.

Той се изсмя. Само се изсмя и ми направи знак с револвера да застана до Финли. Смъкнах се от бюрото и пристъпих настрани. Краката ми тежаха като олово. Стисках зъби и се тътрех с мрачната решителност на инвалид.

Застанах до Финли. Тийл насочи към нас огромното дуло на пушката. Пикар сръчно бръкна под сакото на Финли. Измъкна револвера. Пусна го в джоба на грамадното си сако и то провисна от тежестта. Беше колкото двуместна палатка. Пикар отстъпи настрани и ме претърси. Нямах оръжие. Якето ми беше в багажника на колата. Сетне той се отдръпна до Тийл. Финли го погледна сърцераздирателно.

— Какви ги вършиш, човече? Не помниш ли откога се знаем?

Пикар безразлично сви рамене.

— Казах ти да стоиш настрана. Още през март ти рекох да не идваш насам. Предупредих те. Така беше, нали? Ама нали си корава глава и не щеш да слушаш. Каквото си надробиш, това ще сърбаш, приятелю.

Слушах ръмженето на Пикар и ми стана още по-криво заради Финли. Но в този момент се появи Клайнър. На костеливото му лице грееше широка усмивка. Вълчите зъби лъщяха. Погледът му се впи в мен. С лявата си ръка стискаше полицейска пушка. А в дясната държеше пистолета, с който бе убит Джо. Дулото сочеше право към мен.

Беше изящен мъничък пистолет двайсет и втори калибър. С голям заглушител. Пистолет за убиец, който обича да гледа жертвите си отблизо. Взирах се в заглушителя. Преди девет дни върхът му бе докоснал слепоочието на моя брат. Сигурен бях. Усещах го.

Пикар и Тийл минаха зад бюрото. Тийл седна. Пикар застана до него. Клайнър ни направи знак също да седнем. Използваше дулото на пушката вместо показалка. Упътваше ни с кратки, отсечени движения. Седнахме. Бяхме един до друг срещу огромното палисандрово бюро. Гледахме Тийл. Клайнър затвори вратата и се облегна на нея. С едната ръка подпираше пушката върху бедрото си. Насочена към слепоочието ми. Другата ръка с пистолета беше отпусната към пода.

Внимателно ги огледах един по един. Старият Тийл се бе втренчил в мен и от съсухреното му лице бликаше всичката ненавист на света. Явно бе потресен. Приличаше на човек под невероятен натиск. Стори ми се отчаян. Сякаш едва се крепеше. Сякаш бе с двайсет години по-стар от елегантния кмет, когото срещнах тук в понеделник. Пикар изглеждаше по-добре. Той притежаваше хладнокръвието на велик спортист. Беше като футболна звезда или олимпийски шампион на посещение в старата си гимназия. Но край очите му зърнах едва забележими бръчици. Потрепваше с пръст по бедрото си. Очевидно и той беше напрегнат.

Завъртях очи към Клайнър. Вгледах се внимателно. Но не му личеше нищо. Беше сух, мършав и жилав. Не помръдваше. Стоеше съвсем неподвижно. Лицето и тялото му не издаваха никакво чувство. Приличаше на дървена статуя. Само в очите му пламтеше свирепа енергия. Те ме гледаха яростно от безжизненото костеливо лице.

Тийл отвори едно чекмедже. Извади касетофона на Финли. Подаде го на Пикар. Пикар остави револвера на бюрото и се зае да размотава кабелите. Включи касетофона. Без да слага микрофон. Нямаше да записват. Искаха да чуем нещо. Тийл се пресегна и натисна бутона на интеркома. В тишината чух глухо бръмчене откъм канцеларията.

— Бейкър — рече Тийл. — Ела, ако обичаш.

Клайнър се дръпна от вратата и Бейкър влезе. Беше с униформа и револвер на пояса. Погледна ме. Не се усмихна. Носеше две касети. Тийл ги взе. Избра едната.

— Запис — каза той. — Слушайте. Ще ви бъде много интересно.

Зареди касетата и щракна капачето. Натисна бутона. Чу се тихо бръмчене и съскане. Долових и някакво глухо кънтене. После се раздаде гласът на Роскоу. Висок и изплашен. Изпълни тихия кабинет.

— Ричър, наредиха ми да се обърна към теб, разбираш ли? Върши каквото ти кажат, иначе лошо ме чака. Ако се питаш за какво точно става дума, заръчаха да идеш в моргата и да прегледаш протокола от аутопсията на мисис Морисън. Това ме чака. Помогни ми, моля те. Край на съобщението, Ричър.

Гласът й заглъхна сред неясния кънтеж. Долових тих стон, сякаш я бяха дръпнали грубо назад. После Тийл изключи касетофона. Гледах го. Задръжките ми бяха паднали почти до нулата. Вече не се чувствах човек.

Пикар и Бейкър гледаха мен. Самодоволно ухилени. Сякаш си имаха по едно асо в ръкава. Тийл извади касетата. Сложи я на бюрото. Показа ми другата и я зареди. Пак щракна капачето и натисна бутона.

— Още един запис. Слушайте.

Чухме същото съскане. Съшият глух кънтеж. После се раздаде гласът на Чарли Хъбъл. Беше в истерия. Също като онзи ден, когато я видях на алеята.

— Хъб — изрече гласът. — Говори Чарли. Децата са с мен. Не сме у дома, разбираш ли какво искам да кажа? Трябва да ти предам нещо. Ако не се върнеш, децата ще пострадат. Тия хора казват, че знаеш какво ги чака. Същото, което трябвало да стане с мен и теб, само че щели да го направят на децата. Затова ела веднага, моля те.

Гласът изтъня и заглъхна сред неясното шумолене. Тийл изключи касетофона. Извади касетата и внимателно я остави до другата. Точно пред мен. После Клайнър пристъпи напред и заговори:

— Ти ще вземеш тази касета. Ще я отнесеш там, където си скрил Хъбъл, и ще му я пуснеш.

Двамата с Финли се спогледахме като втрещени. После завъртях глава към Клайнър.

— Вие вече убихте Хъбъл — казах аз.

За миг Клайнър се поколеба.

— Не ме баламосвай — рече той. — Искахме да го очистим, но ти ни изпревари. Криеш го. Чарли ни каза.

— Чарли ви е казала?

— Питахме я къде е Хъбъл. Тя ни увери, че ти знаеш. Каза го много убедително. По това време държахме нож между краката на момиченцето. Тя прояви силно желание да ни увери, че мъжът й е нейде наблизо. Каза, че ти си му дал ценни съвети. Че много си му помагал. И че знаеш къде да го намериш. Искрено се надявам да не ни е излъгала.

— Вие го убихте — повторих аз. — Нищо друго не знам.

Клайнър поклати глава и въздъхна. Заговори съвсем тихо:

— Хайде да не протакаме. Ти го криеш, а Хъбъл ни трябва. Незабавно. Въпросът е спешен. Чака ни работа. Тъй че възможностите са няколко. Можем да те пребием до смърт с надеждата, че ще проговориш. Обсъдихме го. От тактическа гледна точка, нали разбираш? Но предположихме, че може да ни отпратиш в погрешна посока, за да печелиш време. Да решиш, че така ще е най-хитро, нали?

Клайнър помълча. Чакаше коментар, но не го получи.

— Ето какво ще направим — продължи той. — Пикар идва с теб, за да го прибере. Когато пристигнете на място, Пикар ще ми се обади. По мобифона. Той знае номера. После и тримата се връщате тук. Ясно?

Не отговорих.

— Къде е той? — внезапно запита Клайнър.

Понечих да заговоря, но той вдигна ръка.

— Както вече казах, да не протакаме. Знам, че в момента си блъскаш главата. Сигурно мислиш как да се отървеш от Пикар. Но няма да можеш.

Мълчаливо свих рамене.

— Имаш две трудности — продължи Клайнър. — Не вярвам, че си способен да очистиш Пикар. Едва ли някой може. Поне досега никой не е успял. А телефонният ми номер не е записан. Има го само в главата на Пикар.

Пак свих рамене. Клайнър беше хитър противник. От най-неприятните.

— Да добавя още два фактора — рече той. — Не знаем колко път има до Хъбъл. А ти няма да ни кажеш. Затова ето как ще постъпим. Ще ти дадем срок.

Млъкна и пристъпи до Финли. Опря в ухото му върха на заглушителя. Натисна и го принуди да отметне глава назад.

— Това ченге отива в килията. Ще го приковем с белезници за решетките. Ако утре един час преди разсъмване още нямам вест от Пикар, взимам пушката и размазвам ченгето из цялата килия. После карам милата Роскоу да избърше с гъба червата му от стената. Давам ти още един час. Ако до изгрев слънце Пикар не се обади, идва ред на самата Роскоу. Много ще страда, Ричър. Но преди това я чакат сексуални премеждия. Много премеждия. Гарантирам ти, Ричър. Няма да й бъде приятно. Никак дори. Двамата с кмета Тийл цял час се забавлявахме с обсъждане на подробностите.

Под натиска на пистолета Финли се бе извил толкова назад, че всеки момент можеше да падне от стола. Хапеше устни. Клайнър се хилеше насреща ми. Усмихнах му се. Клайнър беше мъртвец. Като човек, който преди секунда е скочил от небостъргач. Още не бе стигнал до тротоара. Но вече падаше.

— Разбра ли? — рече Клайнър. — Обади се утре в шест, за да спасиш мистър Финли. В седем — за да спасиш мис Роскоу. И не се будалкай с Пикар. Никой друг не знае номера.

Още веднъж свих рамене.

— Разбра ли? — повтори той.

— Мисля, че да — отвърнах аз. — Хъбъл е избягал и ти не знаеш къде да го намериш, нали? Това ли искаш да кажеш?

Мълчание.

— Не можеш да го намериш, нали? Ти си некадърник, Клайнър. Некадърно лайно. Мислиш се за голям хитрец, но не можеш да намериш Хъбъл. И задника си не можеш да намериш без огледало.

Финли спря да диша. Сигурно мислеше, че си играя с живота му. Но Клайнър го остави на мира. Отново мина пред мен. Бе пребледнял. Лъхна ме мирис на ярост. Още не можех да възприема, че Хъбъл е жив. Цяла седмица го смятах за мъртъв, а той се оказваше жив. Беше жив и се криеше някъде. Вече цяла седмица го търсеха. Беше им се изплъзнал. Не го бяха спипали в понеделник сутринта. Сам си бе тръгнал. След заръката да ги чака бе надушил опасността като плъх и бе хукнал да се спасява. А те не можеха да го намерят. Пол Хъбъл ми подхвърляше сламката, за която да се хвана.

— За какво ви е притрябвал толкова? — запитах аз.

Клайнър сви рамене.

— Той е единствената хлабава брънка. Вече изчистих всичко останало. И нямам намерение да зарежа бизнеса само защото тъпак като Хъбъл скита нейде, готов да се раздрънка. Затова го искам тук. Където му е мястото. И ти ще ми го доведеш.

Приведох се напред, погледнах го право в очите и тихо запитах:

— Защо не го доведе синът ти?

Всички мълчаха. Приведох се още малко.

— Кажи на момчето да го потърси.

Клайнър мълчеше.

— Къде е синът ти, Клайнър? — запитах аз.

Той не каза нищо.

— Какво е станало с него? Не знаеш ли?

Знаеше, но не искаше да знае. Усещах това. Просто не го приемаше. Бе пратил момчето си срещу мен и то не се бе завърнало. Знаеше истината, но не я признаваше и пред себе си. Костеливото му лице се изкриви. Искаше да узнае. Но не можеше да ме попита. Искаше да ме мрази, задето съм убил сина му. Но и това не можеше да си позволи. Защото така би признал, че е истина.

Гледах го втренчено. Искаше му се да вдигне пушката и да ме превърне в кървава мъгла. Но не можеше. Защото аз трябваше да доведа Хъбъл. Всичко му кипеше отвътре. Искаше да ме застреля на място. Но четирийсет тона пари бяха по-важни от живота на сина му.

Гледах в мъртвешките му очи. Без да мигам. Тихо изрекох:

— Къде е синът ти, Клайнър?

В кабинета се възцари дълго мълчание.

— Изведете го — каза Клайнър. — Ако до една минута не си излязъл, Ричър, ще застрелям ченгето още сега.

Станах. Огледах петимата. Кимнах на Финли. Излязох. Пикар ме последва и тихо затвори вратата.