Място за убиване

23

Подробности. Издирване на доказателства. Наблюдение. Това лежи в основата на всичко. Трябва да седнеш на място, да наблюдаваш дълго и упорито, за да откриеш каквото ти трябва. Докато Роскоу правеше кафе на Чарли Хъбъл, а Финли седеше в разкошния кабинет, аз щях да наблюдавам дейността в склада. Дълго и упорито, докато усетя какво вършат и как точно го вършат. Това можеше да ми отнеме цяло денонощие. Нищо чудно Роскоу да се върне, преди да съм свършил.

Качих се в бентлито и изминах двайсетте километра до отклонението. На минаване покрай складовете намалих скоростта. Трябваше да открия място за наблюдателен пост. Северното отклонение от магистралата описваше кръг и слизаше под южното. Образуваше се нещо като нисък бетонен навес. Къси, масивни бетонни колони подпираха горното платно. Реших, че ще е най-добре да се скрия зад някоя от тях. Никой нямаше да ме забележи в тъмното, а отвисоко щях да виждам целите складове. Значи решено.

Ускорих нагоре по рампата и подкарах на север. След около час пристигнах в Атланта. Вече имах смътна представа за града. Търсех район с по-евтини магазини и го открих сравнително лесно. После намерих и уличката, която ми трябваше. Авторемонтни работилници, канцеларско оборудване, мебели втора ръка. Спрях пред два магазина за стари армейски стоки. Избрах левия и влязох.

Над вратата издрънка звънче. Човекът зад тезгяха вдигна глава. Имаше обичайния вид. Бял, с черна брада, маскировъчен костюм и ботуши. На едното му ухо висеше грамадна златна халка. Малко приличаше на пират. Може да беше ветеран от Виетнам. Или се правеше на такъв. Кимна ми.

Разполагаше с всичко необходимо. Избрах масленозелени панталони и риза. Намерих си и маскировъчно яке по мярка. Внимателно проверих джобовете. Трябваше да наместя вътре пустинния орел. После взех манерка и доста добър бинокъл. Струпах всичко върху тезгяха. Измъкнах стотачките. Брадатият ме погледна въпросително.

— Ще ми трябва нещо по-така — казах аз и леко размахах ръка.

Той завъртя очи към стотачките. Гмурна се под тезгяха и извади сандъче. Стори ми се тежичко. Избрах си дебела палка, дълга около педя. Отвън беше облицована с кожа и омотана със скоч в единия край вместо дръжка. Вътре имаше гъвкава стоманена тръба, натъпкана със сачми. Ефикасно оръжие. Кимнах. Платих всичко и излязох. Звънчето отново издрънка.

Продължих с колата още малко и спрях пред първата работилница, където видях да рекламират оцветени стъкла. Натиснах клаксона и излязох. Монтьорът веднага дотича.

— Можете ли да затъмните тия стъкла? — запитах аз.

— Тия ли? Може, как да не може. Всичко мога да затъмня.

— За колко време?

Онзи пристъпи към колата и плъзна пръст по лъскавата каросерия.

— За такова нещо ще ви трябва първокласна работа — каза той. — Нека са два дни, може би три.

— Колко ще струва?

Той продължи да опипва боята и въздъхна през зъби, както всеки монтьор, когато стане дума за пари.

— Двеста. Това е за първокласна работа. С кола като тази човек не бива да се излага.

— Ще ви дам двеста и петдесет — казах аз. — Само че работата да е над първокласна. И ще ми дадете кола под наем за тия два-три дни. Разбрахме ли се?

Той пак засмука въздух, после потупа предния капак.

— Дадено, мой човек.

Свалих от връзката ключа на бентлито и в замяна получих осемгодишен кадилак с цвета на презряло авокадо. Изглеждаше в доста добро състояние, а на външен вид по-безлична кола трудно би се намерила. Бентлито беше чудесно, но не ставаше за тайно наблюдение. Биеше на очи от сто километра.

Напуснах града откъм юг и спрях на първата бензиностанция. Напълних резервоара догоре, после купих шоколадчета, ядки и няколко бутилки минерална вода. Отскочих до тоалетната да се преоблека. Навлякох войнишките дрехи, а старите натъпках в боклука. Върнах се в колата. Пъхнах пустинния орел в дългия вътрешен джоб на новото яке.

Готов и под ключ. Сложих резервните патрони в горния външен джоб, ножа на Морисън в левия страничен, а палката в десния.

Разпределих ядките и шоколадите по останалите джобове. Напълних манерката с минерална вода и пристъпих към действие. След още час наближих Маргрейв. Заобиколих със стария кадилак надолу по отклонението. После отново подкарах нагоре в северна посока. Върнах стотина метра назад и спрях в ничията зона между двете отклонения. Там, където не се минава нито на влизане, нито на излизане от магистралата. Щяха да я виждат само онези, които минават транзит покрай Маргрейв. И нямаше да й обърнат внимание.

Отворих предния капак и го подпрях. Заключих колата и я оставих. Сега тя ставаше невидима. Повредена стара кола край магистралата. Толкова обикновена гледка, че човек просто не я забелязва. После прескочих ниския бетонен парапет. Спуснах се по стръмния насип. Изтичах на юг и се хвърлих под слизащото платно. Стигнах до другия му край и се укрих зад една широка колона. Над главата ми идващите камиони се отклоняваха с громолене към старото областно шосе. После сменяха скоростите и навлизаха в района на складовете.

Настаних се удобно зад колоната. Мястото беше чудесно за наблюдение. На около двеста метра от складовете и пет-шест метра над тяхното равнище. Виждах всичко като на длан. Мощният бинокъл даваше чист, ясен образ. Общо имаше четири склада. Еднакви постройки, подредени в една линия, малко под ъгъл спрямо мен. Около целия терен обикаляше внушителна ограда, увенчана със сума ти бодлива тел. Освен това всяка от четирите постройки си имаше отделна ограда с отделна порта. Главната порта на целия комплекс беше откъм пътя. Вътре кипеше трескава дейност.

Първият склад се оказа напълно невинен. Голямата му врата зееше широко разтворена. Местни фермерски камиончета сновяха навън-навътре. Хората товареха и разтоварваха, без да се крият. Най-често мъкнеха издути чували от зебло. Вътре сигурно имаше царевица, семена или торове. С две думи — селска работа. Но във всеки случай нямаше нищо тайно. Всички коли бяха местни, с номера от Джорджия. Не забелязах камиони от други щати. Пък и бяха все дребни камионетки — никой не би поел с такова нещо на дълъг път. Значи първият склад беше чист.

Същото се отнасяше до втория и третия. Външните порти бяха отворени, вратите вдигнати чак догоре. Цялата дейност се вършеше на открито. Не криеха нищо. Камионите бяха от друг тип, но пак местни. Не успях да различа какво точно товарят. Може би смесени стоки за селските магазини. Или местна промишлена продукция. В третия склад зърнах и някакви варели. Но нямаше нищо сериозно.

Онова, което търсех, бе в четвъртия склад. Най-последния. Определено. Хитро го бяха разположили. На удобно място. Закриваше го хаосът около другите три склада. И тъй като беше последен, никой от местните фермери и търговци не минаваше покрай него. Изобщо не го поглеждаха. Умно измислено. Да, несъмнено това беше мястото. Зад него, на около стотина метра в полето, забелязах обгорялото дърво. Същото, което разпозна Роскоу на снимката с жълтия камион. Ако човек застанеше в двора на склада, щеше да види дървото точно край ъгъла. Вече твърдо знаех, че не греша.

Голямата врата на склада беше затворена. Портата в оградата също. Из дворчето се мотаеха двама пазачи. Макар и от двеста метра, с бинокъла различих тревожните им погледи и напрегнатата походка. Стабилна охрана. Погледах ги още няколко минути. Продължаваха да обикалят, но иначе нямаше никаква дейност. Тогава насочих вниманието си към пътя. Чаках да пристигне камион за четвъртия склад.

Чаках много дълго. Тревожех се, че времето изтича, затова взех да си пея тихичко. Изредих всички варианти на „Залутани мисли“, които съм чувал. А тая песен има безброй варианти. Казват, че била народна. Никой не знае автора. Никой не знае откъде е дошла. Може би от делтата на Мисисипи. Песен за хора, дето не ги свърта на място. Дори ако има защо да останат. Хора като мен. Бях в Маргрейв от една седмица. Никъде не съм се задържал толкова дълго по свое желание. Струваше си да остана завинаги. При Роскоу, защото бяхме създадени един за друг. Почвах да си представям живота с нея. Нямаше да е зле.

Но и нямаше да е лесно. Щом изчезнеха мръсните пари на Клайнър, цялото градче щеше да се разпадне. Нямаше къде да остана. И пак трябваше да се скитам. Като песента, която си пеех. Да се лутам. Народна песен. Песен, написана сякаш за мен. Тайничко вярвах, че я е съчинил Блейк Слепеца. Скитник като мен. Той бе минавал оттук, когато вместо бетонни колони са расли вековни дървета. Преди шейсет години бе крачил по пътя, който гледах. Може би със същата песен.

Двамата с Джо обичахме да я пеем. Като подигравка с армейския живот. Слизахме нейде от самолета и пристигахме в задушна барака край някоя база. След двайсетина минути почвахме да пеем. Все едно, че ни е омръзнало вече и чакаме пак да тръгнем на път. Сега се подпирах на колоната и пеех както за себе си, тъй и за него.

След трийсет и пет минути изчерпах всички варианти на песента — веднъж за себе си и веднъж за Джо. През това време видях пет-шест камиона да отбиват към складовете. Бяха все местни. Прашни камионетки от Джорджия. Нито един голям камион, оплескан с кал от дълго пътуване. Около последния склад беше все тъй спокойно. Трийсет и пет минути пеене, без да открия нищо.

Но все пак някой ме оцени. Тъкмо привършвах, когато от мрака зад мен долетя бавно, подигравателно ръкопляскане. Притиснах се към бетона и впих поглед в сенките. Ръкопляскането престана и чух някакво тътрене. Смътно различих човешки силует, който пълзеше към мен. Очертанията се поизясниха. Беше някакъв скитник. Парцаливи дебели дрехи и сплъстена прошарена коса. Сините очи пламтяха тревожно сред сбръчкано, мръсно лице. Човекът спря на почтително разстояние.

— Кой си ти, по дяволите? — запитах аз.

Той отметна провисналите кичури и се ухили.

— Ами ти кой си? Откъде накъде идваш в дома ми да вдигаш шум?

— Тук ли живееш? — запитах аз.

Той с усилие седна и сви рамене.

— Временно. Тук съм от месец. Нещо да възразиш?

Поклатих глава. Нямах нищо против. Все някъде трябваше да живее.

— Извинявай за безпокойството — казах аз. — Тук съм до вечерта и изчезвам.

Откъм него лъхна тежък, неприятен мирис. Миришеше тъй, сякаш се скиташе открай време.

— Стой колкото си щеш — рече човекът. — Ние вече решихме да си вървим. Освобождаваме квартирата.

— Вие ли? — трепнах аз. — Не си ли сам?

Онзи ме изгледа странно. Завъртя се и посочи празното място до себе си. Очите ми вече бяха свикнали с полумрака. Виждах чак до бетонните подпори от другата страна на магистралата. Но освен нас наоколо нямаше жива душа.

— Семейството ми — каза човекът. — Приятно ни бе да те срещнем. Но трябва да си вървим. Много се задържахме тук.

Той посегна назад и измъкна от полумрака вещева торба. Армейски модел. Върху брезента все още се различаваше захабен надпис. Старши редник еди кой си, номер и войсково поделение. Той прихвана торбата по-здраво и взе да се отдръпва.

— Чакай малко — казах аз. — Къде беше миналата седмица? В четвъртък вечерта.

Човекът спря и се обърна.

— Тук съм от месец. Нищо не видях в четвъртък.

Вгледах се във вещевата торба. Войник. Първо правило на войника: никога не се пиши доброволец. Отлепих гръб от бетона и извадих от джоба си шоколад. Омотах шоколада в банкнота от сто долара. Подхвърлих му го. Онзи хвана шоколада. Пъхна го под палтото и мълчаливо кимна.

— Кажи сега какво не си видял миналия четвъртък — рекох аз.

Той сви рамене.

— Нищо не съм видял. Истина ти казвам. Но жена ми видяла. Много неща.

— Добре — бавно изрекох аз. — Ще я питаш ли какво е видяла?

Той кимна. Завъртя се и взе да си шушука с празното място. После пак се обърна.

— Видяла космически пришълци. Вражески звездолет, маскиран като лъскав черен пикап. Вътре двама извънземни, преоблечени като наши хора. После видяла блясък в небето. Дим. Кацнал космически кораб, превърнал се в голяма кола, отвътре излязъл звездният адмирал, облечен като полицай. Нисък и дебел. После откъм магистралата дошла бяла кола, но всъщност кацал звезден изтребител с двама земляни, командир и втори пилот. Всички подхванали танц около портата, защото идвали от друга галактика. Жена ми казва, че било много вълнуващо. Тя обича тия неща. Гледала ги е къде ли не.

Той кимна. Говореше съвсем сериозно.

— Аз изтървах цялата работа — добави човекът и махна с ръка настрани. — Трябваше да къпя бебето. Жена ми обаче видяла всичко. Много си пада по тия неща.

— А да е чула нещо? — запитах аз.

Той я попита. Изслуша отговора и поклати глава, сякаш задавах идиотски въпроси.

— Космическите пришълци не издали нито звук. Но надупчили с лазери втория пилот от изтребителя. Той по-късно допълзя тук. Умря точно където стоиш сега. Опитахме се да му помогнем, но срещу лазерите нищо не помага, нали? Санитарите го прибраха в неделя.

Кимнах. Скитникът запълзя в сенките, влачейки вещевата торба. Гледах го, докато изчезна зад колоната. После се обърнах към пътя. Мислех за разказа на жена му. Свидетелски показания. Тоя клетник едва ли би убедил Върховния съд, но аз определено му вярвах. В края на краищата не Върховният съд, а родният ми брат бе дошъл със звезден изтребител, за да танцува пред портата.

Мина още час, преди най-сетне да забележа нещо. Междувременно изядох един шоколад и изпих почти половин литър вода. Иначе просто седях и чаках. Откъм север се зададе доста голям камион. Намали скоростта и отби към складовете. С бинокъла различих зацапан номер от Ню Йорк. Камионът мина по асфалтовата алея и спря пред четвъртата порта. Пазачите отвориха и дадоха знак да продължи. Камионът влезе и двамата затвориха. Шофьорът даде заден ход към вратата на склада, после спря. Излезе от кабината. Единият пазач зае мястото му, другият влезе отстрани в склада и след малко голямата врата се плъзна нагоре. Камионът запълзя заднишком към мрака. Вратата пак се затвори. Шофьорът от Ню Йорк остана да се разтъпква из двора на припек. Това бе всичко. Стана само за трийсет секунди. Нищо за отбелязване.

Гледах и чаках. Камионът остана вътре осемнайсет минути. После вратата отново се вдигна и пазачът го изкара навън. Щом задницата излезе, вратата веднага падна и пазачът напусна кабината. Шофьорът се изкатери зад волана, а охраната изтича да отвори портата. Камионът потегли към областното шосе, после зави на север и мина само на двайсет метра от мен. Изпълзя нагоре до магистралата и се вля в потока на север.

Почти веднага по отклонението изтрополи нов камион, идващ от север. Приличаше на първия. Същата марка, същите размери, същата кал по каросерията. Отби настрани и се задруса към складовете. Присвих очи и вдигнах бинокъла. Номерата бяха от Илинойс. След малко камионът разигра същата сцена. Спря пред портата. Даде заден ход към вратата на склада. Шофьорът отстъпи място на пазача. Вратата се вдигна за малко и мракът погълна камиона. Бързо и ефикасно. Не повече от трийсет секунди. Пълна тайна. На шофьорите не се разрешаваше да влизат в склада. Трябваше да чакат отвън.

Камионът от Илинойс излезе по-бързо. След шестнайсет минути. Шофьорът се настани в кабината и подкара обратно към магистралата. Видях го как мина на двайсет метра от мен.

Според нашата теория двата камиона бяха взели част от запасите и отиваха на север. Сега караха с пълна газ към големите градове, за да разтоварят. Дотук теорията изглеждаше наред. Не виждах никакво противоречие.

През следващия час не се случи нищо. Четвъртият склад остана плътно затворен. Взе да ми доскучава. Съжалявах, че скитникът си замина. Можехме да си поговорим. После видях да се задава третият камион за деня. Вдигнах бинокъла и различих номера от Калифорния. Камионът се различаваше от другите само по цвят — беше ръждивочервен. Отби от шосето и се отправи към крайния склад. Но този път процедурата се промени. Шофьорът не слезе след портата. Просто даде заден ход и изчезна навътре. Явно имаше разрешение за влизане. Засякох времето и зачаках. Минаха двайсет и две минути. После вратата се вдигна и камионът излезе навън. Мина през портата и потегли към магистралата.

Изведнъж взех решение. Време беше да тръгвам. Исках да надникна в някой от камионите. Скочих на крака. Грабнах манерката и бинокъла, после изтичах под бетонния свод към отсрещната страна. Изкатерих се по стръмния насип и прескочих парапета. Втурнах се към стария кадилак. Затръшнах капака и седнах зад волана. Включих двигателя и подкарах бавно напред. Изчаках да се освободи пролука в потока от коли и натиснах педала. Отивах на север.

Предполагах, че червеният камион има три-четири минути преднина. Не повече. Отминавах върволици от коли и изтласквах кадилака все по-напред. Минах в лявото платно. Знаех, че постепенно печеля време. След десетина километра зърнах отпред камиона. Минах в съседното платно и продължих да карам на около триста метра от него. През цялото време ни деляха пет-шест коли. Въздъхнах и се облегнах назад. Според теорията на Роскоу пътувахме към Лос Анджелис.

Карахме бавно. С не повече от осемдесет километра в час. Резервоарът на кадилака беше почти пълен. Можеше да изтрае четиристотин и петдесет километра, евентуално дори петстотин. А при тази скорост навярно и повече. Всичко опира до скоростта. Ако натиснех газта, старият осемцилиндров двигател щеше да гълта бензина тъй бързо, както кафето изскача от кафеварката. Но с прилична скорост щях да стигна доста далеч. Можеше да изкарам и шестстотин километра — чак до Мемфис.

Продължавахме по магистралата. На триста метра от мен мръсният червен камион караше най-спокойно. В южните покрайнини на Атланта отби наляво. Готвеше се да поеме в западна посока. Теорията за свещника ставаше все по-правдоподобна. Камионът намали скоростта и изчака да смени магистралата. Не исках да заподозре, че го следя. Но по маневрите му вече бях разбрал, че не е от ония, дето гледат какво се задава изотзад. Скъсих разстоянието.

Червеният камион продължаваше към целта си. Карах на осем коли от него. Времето се изнизваше бавно. Следобедът отмина. Наближи вечерта. Вечерях в движение с шоколад и глътка вода. Така и не успях да включа радиото. Беше някакъв скапан японски модел. Може би крадено. Чудех се дали онзи в гаража вече се е заел със стъклата на бентлито. И какво ли ще каже Чарли, като й върна колата. Е, сигурно щеше да си има по-големи грижи. Продължавах да карам.

Така изминахме почти шестстотин километра. Осем часа. Напуснахме Джорджия, прекосихме Алабама и навлязохме в североизточния край на Мисисипи. Стана съвсем тъмно. Есенното слънце отдавна бе залязло пред нас. Колите по магистралата включиха фаровете. Продължавахме в мрака час подир час. Имах чувството, че гоня този тип откакто се помня. Най-сетне около полунощ червеният камион намали скоростта. След около километър го зърнах да отбива към мотел сред пущинака. Наблизо имаше някакво градче на име Миртъл. До границата с Тенеси оставаха стотина километра. Последвах камиона и спрях в другия край на паркинга.

Шофьорът излезе от кабината. Беше едър, набит. Волска шия и широки, мощни рамене. Тъмнокос, около трийсетгодишен. Дълги маймунски ръце. Познах го. Това бе Клайнър младши. Лудият. Той се разкърши в тъмното до камиона. Гледах го и си представях как е танцувал в четвъртък вечерта край портата на складовете.

Клайнър младши заключи камиона и повлече крак към постройките. Изчаках малко и го последвах. Предположих, че веднага е хлътнал в тоалетната, затова се задържах около вестникарския щанд, без да изпускам вратата от поглед. След малко той излезе и тръгна към закусвалнята. Седна на една маса и пак се разкърши. Взе менюто със спокойния жест на човек, който не бърза за никъде. Смяташе да вечеря. Щеше да се задържи поне двайсет и пет минути. Може би половин час.

Върнах се на паркинга. Исках да проникна в камиона и да хвърля едно око на товара. Но веднага разбрах, че няма надежда да го направя. Никакъв шанс. Наоколо минаваха хора, а наблизо бяха спрели две полицейски коли. Лампите осветяваха целия паркинг. Налагаше се да изчакам.

Върнах се към постройките. Влязох в една телефонна кабина и набрах номера на участъка в Маргрейв. Финли отговори веднага. Чух плътния му харвардски глас. Сигурно отдавна чакаше да се обадя.

— Къде си? — запита той.

— Близо до Мемфис — казах аз. — Видях как товарят един камион. Лепнах се за него и изчаквам възможност да надникна вътре. Шофьорът е Клайнър младши.

— Добре. Пикар се обади. Роскоу е в квартирата. Ако има капка здрав разум, сигурно вече спи. Пращала ти целувки.

— Прати й същото от мен, ако има възможност. И да се пазиш.

— Ти гледай себе си — рече Финли и затвори.

Бавно се върнах към кадилака. Седнах и зачаках. След половин час Клайнър излезе. Отправи се към камиона. Бършеше устни с опакото на ръката си. Изглеждаше доволен от вечерята. Сигурно, щом се забави толкова. Той заобиколи кабината и изчезна от поглед. След минута камионът избуча и бавно се люшна към изхода. Но не излезе на шосето. Свърна наляво по алеята. Отиваше към бунгалата. Клайнър смяташе да пренощува тук.

Камионът наближи бунгалата и спря край предпоследното. Точно под една мощна лампа. Клайнър излезе и заключи кабината. После извади ключ от джоба си и отвори бунгалото. Влезе и захлопна вратата. Прозорецът светна, след малко щорите се спуснаха. Клайнър бе дошъл с ключ в джоба. Значи сигурно бе платил още в закусвалнята. Затова беше цялото бавене.

Възникваше проблем. Исках да надникна в камиона. Нуждаех се от доказателства. Трябваше да знам, че съм на прав път. И то колкото се може по-скоро. До неделя оставаха четирийсет и осем часа. А имах да свърша още много неща. Няма как, трябваше да се вмъкна в камиона въпреки лампата. Само на три-четири метра от смахнатия хлапак в бунгалото. Определено нямаше да е от най-приятните занимания. Трябваше да изчакам. Докато Клайнър заспи, за да не чуе шума.

Изчаках половин час. Дотолкова ми стигна търпението. Подкарах стария кадилак през тихата нощ. Цилиндрите бяха разхлопани и двигателят вдигаше ужасен шум в тишината. Спрях плътно до червения камион. С предницата към бунгалото на Клайнър. Измъкнах се през дясната врата. Застинах и се ослушах. Никакъв звук.

Измъкнах от джоба на якето автоматичния нож и стъпих върху предната броня на кадилака. После върху капака и след миг бях на покрива. Пак застинах. Напрегнах слух. Нищо. Протегнах ръце нагоре и се изкатерих върху камиона.

Закритите камиони от този тип имат прозрачен покрив. Материалът е нещо като фибростъкло. Правят от него целия покрив или поне вграждат квадратен люк в ламарината. За осветление. Така е по-удобно да се товари. А може би освен това се намалява теглото. Или цената. В заводите вършат какво ли не, за да спестят някой и друг долар. В подобни камиони най-лесно се прониква през покрива.

Бях се проснал отгоре, а краката ми още драскаха отстрани. Протегнах ръка колкото се може по-напред и щракнах ножа. Забих острието в прозрачния люк сред покрива. Направих два разреза под прав ъгъл — около трийсет на четирийсет сантиметра. Сега можех да изкривя материала навътре и да надникна.

Изведнъж прозорецът на бунгалото светна. Жълтеникавото сияние огря кадилака. Заедно с част от червения камион. И краката ми. Изпъшках и се отхвърлих нагоре. Пропълзях по камиона. Притиснах се към покрива и затаих дъх.

Вратата на бунгалото се отвори. Клайнър младши излезе. Огледа кадилака. Приведе се и надникна вътре. Обиколи камиона. Провери двете врати на кабината. Дръпна дръжките. Камионът под мен се разтресе. Клайнър мина отзад и провери товарната врата. Пак дръпна дръжките. Чух как изтракаха.

Той отново обиколи камиона. Лежах и се вслушвах в стъпките му. Пак провери кадилака. После се върна в бунгалото. Вратата тропна. Прозорецът изгасна.

Изчаках пет минути. Просто лежах отгоре и чаках. После пролазих напред. Стигнах до срязания люк. Извих парчето навътре и пъхнах пръсти в отвора. Издърпах се напред и надникнах.

Камионът бе празен. Съвсем празен. Вътре нямаше нищичко.