Място за убиване

17

До Атланта имаше към седемдесет километра и пътят ми отне почти час. Магистралата ме въведе право в града. Подкарах към най-високите сгради. Щом взеха да се мяркат мраморни фоайета, зарязах колата, отидох до първия ъгъл и попитах един полицай къде е административният център.

Той ме упъти и след около километър почнах да срещам банка след банка. „Сънрайз Интърнешънъл“ беше в отделна сграда — висока стъклена кула зад малко площадче с фонтан. Отдалеч изглеждаше като в Милано, но входът в подножието на кулата бе облицован с масивен камък — мъчеха се да подражават на Франкфурт и Лондон. Да покажат, че това е солидна, голяма банка. Във фоайето имаше кожени мебели и тъмен килим. Дежурната секретарка седеше зад махагоново бюро. Сякаш бях попаднал в тих хотел.

Попитах за кабинета на Пол Хъбъл и дежурната взе да прелиства дебел справочник. Извини се, че била нова и още не ме познавала, затова бих ли се съгласил да почакам, докато провери. Набра някакъв номер и заговори тихичко. После закри микрофона с длан.

— По какъв въпрос, ако обичате?

— Приятели сме — казах аз.

Тя пак каза нещо по телефона и ме упъти към асансьора. Чакали ме в приемната на седемнайсетия етаж. Влязох, натиснах бутона и се отправих нагоре.

Седемнайсетият етаж се оказа още по-лъскав от фоайето. Беше си направо клуб за аристократи — сумрачен, с разкошен килим и дървена ламперия. Пълен с антики и стари картини. Докато си проправях път, вратата в дъното се отвори и насреща излезе някакъв тип със строг костюм. Ръкувахме се и той ме отведе в малко преддверие. Представи се като завеждащ нещо си, после седнахме.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той.

— Търся Пол Хъбъл.

— Мога ли да знам защо?

— Той ми е стар приятел — казах аз. — Беше споменал, че работи при вас, та сега на минаване през Атланта рекох да се отбия.

Човекът кимна. Наведе очи.

— Разбирате ли, мистър Хъбъл вече не работи тук. За жалост трябваше да се лишим от услугите му преди осемнайсет месеца.

Кимнах мълчаливо. Седях, гледах човека с костюма и чаках. Малко мълчание щеше да му развърже езика. Почнех ли да разпитвам направо, можеше да се стегне. Да се престори на тайнствен. Но усещах, че е бъбрив. Такива са повечето директори. Дай им само възможност, умират да те впечатлят. Затова седях кротко и чаках. Онзи взе да се извинява, защото ме смяташе за приятел на Хъбъл.

— Не беше по негова вина, разбирате ли? Вършеше чудесна работа, само че в област, която напуснахме. Стратегическо делово решение. Крайно неприятно за засегнатите, но какво да се прави.

Кимнах, сякаш всичко ми бе ясно.

— Отдавна не се бяхме чували. Не знаех. Всъщност дори не знам с какво точно се занимаваше тук.

Усмихнах му се. Влизах в ролята на кротък невежа. Когато си в банка, това не е много трудно. Озарих го със скромна, любопитна усмивка. Гарантирано развързва бъбривите езици. Неведнъж съм опитвал.

— Той работеше в операциите на дребно — каза човекът. — Наложи се да ги прекратим.

Въпросително вдигнах вежди.

— На дребно?

— Директна банкова дейност — обясни той. — Нали знаете, пари в брой, чекове, заеми, индивидуални клиенти.

— И вие я прекратихте? Защо?

— Твърде скъпо излиза — каза той. — Много разходи, малки печалби. Трябваше да се освободим.

— И Хъбъл е работил в това направление? — запитах аз.

Той кимна.

— Мистър Хъбъл завеждаше кешовия отдел. Важна длъжност. Беше много добър служител.

— Какво точно вършеше?

Човекът не знаеше как да обясни. Явно се чудеше откъде да започне. Един-два пъти отвори уста и пак я затвори.

— Разбирате ли от пари в брой? — запита накрая.

— Имам от тях — казах аз. — Но не знам дали ги разбирам.

Той стана и с елегантен жест ме покани да отида до прозореца. Загледахме се към минувачите, които крачеха седемнайсет етажа по-долу. Той посочи един човек с тъмен костюм.

— Да вземем този джентълмен. Разрешете ми няколко предположения. Вероятно живее в извънградската зона, има някъде вила, две големи ипотеки, две коли, пет-шест осигурителни фонда, пенсионни вноски, известен брой акции, вноски за колеж на децата, няколко кредитни карти. Обща стойност около половин милион, ако не възразявате.

— Тъй да е.

— Но колко пари има в себе си?

— Нямам представа — казах аз.

— Вероятно около петдесет долара. Петдесет долара в кожен портфейл, който струва три пъти повече.

Погледнах го. Не схващах накъде бие. Той разбра и подхвана съвсем търпеливо.

— Американската икономика е нещо огромно. Капиталовложенията и операциите просто не се поддават на изчисление. Трилиони долари. Но само нищожна част от тях се покрива с пари в брой. Онзи джентълмен струва половин милион долара, но само петдесет от тях са кеш. Всичко останало съществува на хартия или в компютрите. Фактът е, че няма кой знае колко пари в оборот. В цялата страна има всичко на всичко около сто и трийсет милиарда долара.

Пак вдигнах рамене.

— Не ми изглежда толкова малко.

Онзи ме изгледа строго.

— А колко са хората? Почти триста милиона. Това прави около четиристотин и петдесет долара в брой на глава от населението. Там е проблемът в операциите на дребно и банките трябва да го преодоляват ден след ден. Четиристотин и петдесет долара е съвсем скромна сума, но ако всички решат да изтеглят по толкова, националните банки тутакси ще се изпразнят.

Той млъкна и ме погледна. Кимнах.

— Добре. Дотук ми стана ясно.

— А повечето пари изобщо не влизат в банките — продължи човекът. — Отиват на хиподрума или в Лас Вегас.

Концентрират се в боравещите само с пари в брой сектори на икономиката. Затова един добър специалист в тази област — а мистър Хъбъл беше от най-добрите — води непрестанна битка, за да привлече колкото се може повече истински долари. Трябва да обикаля и да ги намира. Да знае къде се крият. Да ги надушва. А това не е лесно. В крайна сметка то бе една от причините операциите на дребно да излязат толкова скъпи. Затова се оттеглихме. Поддържахме дейността, докато бе възможно, но накрая трябваше да я закрием. Наложи се да освободим мистър Хъбъл. За съжаление.

— Имате ли представа къде работи сега? — запитах аз.

Той поклати глава.

— Боя се, че не.

— Все някъде трябва да работи, нали? — настоях аз.

Онзи пак поклати глава.

— Професионално погледнато, просто изчезна. Не е в банка, сигурен съм. Нито веднъж не ни потърсиха за препоръки. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Ако работеше в банковата сфера, щях да знам, уверявам ви. Сигурно се е заел с нещо друго.

Свих рамене. Следата на Хъбъл бе отдавна изстинала. А разговорът с банкера приключи. Жестовете му го подсказваха. Привеждаше се напред, готов да стане и да си тръгне. Станах едновременно с него. Благодарих за вниманието. Стиснах му ръка. Тръгнах покрай сумрачните антики към асансьора. Натиснах най-долното копче и след малко излязох навън в сивия ден.

Всичките ми предположения се оказваха грешни. Досега си представях Хъбъл като банкер, затънал в работа чак до ушите. Е, може да замижи за някоя мътна комбина, да бръкне тук-там в меда. Евентуално да подпише пет-шест фалшиви цифри. Като го попритиснат. Замесен, използван, изцапан, но не чак толкова важен. Той обаче не беше банкер. Вече от година и половина. Беше престъпник. С осемчасов работен ден. Вътре в комбината. Не откъм края, а в най-дълбокото.

Върнах се в Маргрейв. Спрях пред участъка и влязох да търся Роскоу. Тийл обикаляше из откритата канцелария, но дежурният ми намигна и кимна към архивите в дъното. Роскоу беше вътре. Изглеждаше уморена. Мъкнеше куп стари папки. Усмихна ми се.

— Здрасти, Ричър. Да не си дошъл да ме спасиш от страданията?

— Какво ново? — запитах аз.

Тя захвърли камарата върху един шкаф. Изтръска се и отметна коса. Погледна към вратата.

— Две неща. След десет минути Тийл има среща с ръководството на фондацията. Щом излезе, веднага ще получа факс от Флорида. Освен това чакаме щатската полиция да ни се обади за изоставени коли.

— Намери ли ми пистолет?

Тя кимна. Прехапа устни. Спомняше си защо ми трябва пистолет.

— В бюрото ми е. В кутия. Ще трябва да изчакаме, докато Тийл си тръгне. И не го вади тук, ако обичаш. Никой не знае за него.

Излязохме от архивите и тръгнахме към кабинета. В участъка беше тихо. Двете резерви от петък седяха пред компютрите и преглеждаха досиета. Навсякъде стърчаха спретнати купчини папки. Правеха се, че търсят убиеца на началника. Забелязах на стената голямо ново табло. Най-отгоре пишеше: Морисън. Беше празно. Никакъв напредък.

Тримата с Финли изчакахме в кабинета. Пет минути. Десет. На вратата се почука и Бейкър подаде глава. Усмихна се. Пак зърнах златния зъб.

— Тийл си тръгна — съобщи той.

Излязохме в общото помещение. Роскоу включи факса и се зае да върти до Флорида. Финли позвъни в щатската полиция да пита за изоставени коли. Минах край Роскоу, седнах на съседното бюро и се опитах да се свържа с Чарли Хъбъл. Набрах номера, който Джо бе скрил в обувката си. Чарли не отговаряше. Някакъв електронен глас ме осведоми, че търсеният телефон е изключен.

Погледнах Роскоу.

— Изключила е проклетия мобифон.

Тя вдигна рамене и се премести по-близо до факса. Финли още разговаряше с щатската полиция. Забелязах Бейкър да се навърта около нашето трио. Станах и отидох при Роскоу.

— Бейкър иска ли да се включи?

— Мисля, че да — каза тя. — Финли го използва като пазач. Да му разкажем ли?

Замислих се, после поклатих глава.

— Не. В такава история колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Върнах се на съседното бюро и отново опитах номера. Никакъв резултат. Търпеливият електронен глас ми повтори, че мобифонът е изключен.

— По дяволите — промърморих аз. — Направо да не повярваш.

Трябваше да разбера къде е ходил Хъбъл от година и половина насам. Чарли би могла да ми подскаже. Кога е ставал сутрин, кога се е прибирал, забелязвала ли е разписки за пътна такса, сметки от ресторанти или нещо подобно. А можеше и да си е спомнила нещо, свързано с идната неделя или плурибус. Можеше да ми подскаже идея. Нуждаех се от идеи. Отчаяно се нуждаех. А тя бе изключила проклетия телефон.

— Ричър — обади се Роскоу. — Получих факса за Шърман Столър.

Държеше две-три страници плътен текст.

— Чудесно — казах аз. — Дай да видим.

Финли остави телефона и се приближи.

— Щатските момчета ще позвънят пак. Може и да имат нещо за нас.

— Чудесно — повторих аз. — Май ни потръгна.

Пак се върнахме в кабинета. Сложихме листовете върху бюрото и се наведохме над тях. Оказаха се протокол за задържане от полицейския участък в Джаксънвил, Флорида.

— Знаете ли, че Блейк Слепеца е родом от Джаксънвил? — попитах аз.

— Кой е Блейк Слепеца? — рече Роскоу.

— Певец — каза Финли.

— Китарист — поправих го аз.

В протокола като че нямаше нищо особено. В дванайсет без четвърт през една септемврийска нощ преди две години полицейски патрул спрял Шърман Столър за превишена скорост на моста над реката между Джаксънвил и Джаксънвил Бийч. Столър карал малък камион с тринайсет километра над допустимото. Избухнал и се държал извънредно грубо към полицаите от патрула. Това ги накарало да го арестуват по подозрение, че е употребил алкохол. В централното управление на Джаксънвил го фотографирали, взели му отпечатъци и претърсили както него, така и камиона. Представил се като професионален шофьор, живеещ в Атланта.

У Шърман не било открито нищо особено. Камионът бил претърсен от полицаи и кучета, също без резултат. Вътре имало само двайсет кашона с новички климатици, предназначени за износ с кораб от Джаксънвил Бийч. Всички кашони били запечатани, върху тях имало емблемата на производителя и серийни номера.

След като му прочели правата, Столър поискал да се обади по телефона. Двайсет минути по-късно пристигнал адвокат на име Перес от уважаваната местна кантора „Закарайъс Перес“, а след още десет минути Столър излязъл на свобода. От арестуването до освобождаването му минали едва петдесет и пет минути.

— Интересно — промърмори Финли. — Полунощ, човекът е на петстотин километра от дома си, а намира адвокат за двайсет минути. И то от уважавана фирма. Ама че шофьор!

— Познат ли ти е адресът в Атланта? — обърнах се аз към Роскоу.

— Мисля, че не — каза тя. — Но мога да разбера къде е.

Вратата се открехна и Бейкър отново подаде глава.

— Обаждат се от щатската полиция. Май имат кола за вас.

Финли погледна часовника си. Реши, че имаме време, преди Тийл да се върне.

— Добре. Прехвърли ги тук, Бейкър.

После вдигна слушалката и зачака. Надраска нещо на листче и благодари. Накрая затвори телефона и се изправи.

— Да вървим.

Бързо се изнизахме от управлението. Искахме да изчезнем преди връщането на Тийл. Бейкър ни гледаше как излизаме.

— Какво да кажа на Тийл? — подвикна той след нас.

— Кажи му, че сме открили колата — отвърна Финли. — Онази, с която бившият затворник е пристигнал у Морисън. Кажи му, че кълбото почва да се разплита.

Този път зад волана седеше Финли. И той като Роскоу караше шевролет без отличителни знаци. Измъкнахме се от паркинга и завихме на юг. Прелетяхме през градчето. Разпознах първите няколко километра — отивахме към Йелоу Спрингс. По-нататък обаче хванахме някакъв тесен път на изток. Той водеше към магистралата и свършваше на нещо като работна площадка точно под нея. Наоколо имаше варели и купища асфалт. И кола. Преобърната встрани от пътя. И опожарена.

— Забелязали я в петък сутринта — каза Финли. — В четвъртък не е била тук, сигурни са. Може да е колата на Джо.

Огледахме я много внимателно, макар че нямаше кой знае какво за гледане. Беше изгоряла напълно. Оставаха само железариите. Не можахме дори да разберем каква марка е. Финли смяташе, че по форма изглежда произведена от „Дженеръл Мотърс“, но догадките му спряха дотук. Обикновена лимузина със средни размери — отиде ли си боята и тапицерията, не можеш да различиш буика от шевролет или понтиак.

Накарах Финли за подпре предната броня и пропълзях под преобърнатия двигател. Търсех серийния номер. Наложи се да изстържа доста сажди, но накрая разчетох повечето цифри. Измъкнах се и ги продиктувах на Роскоу.

— Как ти се струва? — запита Финли.

— Може и да е тя — отвърнах аз. — Да речем, че я е наел в четвъртък вечер от аерогарата в Атланта с пълен резервоар. Идва до складовете при отклонението, става каквото става и някой я докарва тук. От горивото са използвани само десетина литра. Останало е предостатъчно за пожара.

Финли кимна.

— Логично звучи. Но трябва да са били местни момчета. Мястото е разкошно за укриване на кола, нали? Спираш горе на магистралата, буташ колата по насипа, слизаш и я подпалваш. После скачаш при другия, който вече те чака долу, и отпрашвате. Но само ако познаваш пътя. А само местен човек ще знае за такъв път, нали?

Оставихме обгорелите останки на място. Върнахме се в участъка. Дежурният сержант чакаше Финли.

— Тийл иска веднага да идеш в кабинета — рече той.

Финли изръмжа и тръгна нататък, но аз го хванах за лакътя.

— Забаламосай го нещо. На Роскоу й трябва време да се обади за номера.

Той кимна и продължи към кабинета. Ние с Роскоу седнахме зад бюрото. Тя посегна към телефона, но аз я удържах и прошепнах:

— Дай ми пистолета. Докато Тийл се разправя с Финли.

Тя кимна и се озърна. Седна и откачи ключовете от колана си. Отключи бюрото и издърпа най-долното чекмедже. Кимна към една плоска картонена кутия. Взех я. Беше архиварска кутия за документи, дълбока около пет сантиметра. Пресованата хартия върху капака имитираше дърво. Най-горе някой бе изписал едно име. Грей. Пъхнах кутията под мишница и кимнах на Роскоу. Тя бутна чекмеджето навътре и пак заключи.

— Благодаря — казах аз. — А сега се обади за номера, ако обичаш.

Тръгнах към изхода и отворих с гръб масивната стъклена врата. Отидох с кутията до бентлито. Сложих я върху покрива и отключих. Метнах кутията на дясната седалка и се настаних зад волана. После я взех в скута си. На стотина метра от мен по пътя бавно се зададе кафява кола.

Вътре имаше двама латиноамериканци. Колата бе същата, която видях вчера пред дома на Хъбъл. Същите хора.

Сигурен бях. На седемдесет-осемдесет метра от участъка колата спря. Зърнах я как се отпусна, когато изключиха двигателя. Двамата не излязоха. Просто си седяха на разстояние и гледаха паркинга пред управлението. Струваше ми се, че гледат право в мен. Новите приятели май ме бяха намерили. След цяла сутрин издирване. Вече можеха да не търсят. Сега кротуваха. Седяха си и гледаха. Пет минути аз също ги гледах. Нямаше да излязат. Ясно беше, че са решили да чакат. Тогава насочих вниманието си към кутията.

Вътре нямаше нищо друго освен кутия патрони и пистолет. Страхотно оръжие. Автоматичен „Пустинен орел“. Имал съм работа с такова нещо. Израелско производство. Получаваме ги в замяна на разните помощи, дето им пращаме. Извадих пистолета. Много тежък, с трийсет и пет сантиметрово дуло, а общо на дължина беше почти половин метър. Пълнител за осем патрона, четирийсет и четвърти калибър. Осем патрона „Магнум“. Определено не бих го нарекъл изтънчено оръжие. Куршумът тежи двойно повече от полицейския трийсет и осми калибър. Напуска цевта със свръхзвукова скорост. По сила на удара може да си съперничи с влакова композиция. Никаква изтънченост. Виж, патроните са проблем. Има две възможности. Ако заредиш куршум със стоманена сърцевина, той спокойно пронизва врага и може да очисти още някого на стотина метра. Ако пък вземеш оловен куршум, правиш в човека дупка колкото кофа за смет. Както си решиш.

Куршумите в кутията бяха само оловни. Нямах нищо против. Проверих оръжието. Жестоко, но добре поддържано. Всичко действаше както трябва. На дръжката беше гравирано име. Грей. Същото както върху кутията. Мъртвият детектив, предшественикът на Финли. Който се бе обесил миналия февруари. Реших, че трябва да е бил колекционер. Това не беше служебното му оръжие. Нито една полиция на света не би разрешила някому да използва по служба такава гаубица. Прекалено много тежи.

Сложих осем патрона в пистолета на мъртвия детектив. Останалите прибрах в кутията и я оставих на пода. Заредих пистолета и спуснах предпазителя. Готов и под ключ, както казват полицаите. Пести част от секундата преди първия изстрел. Може да ти спаси живота. Пъхнах го в жабката. Едва се побра.

Известно време наблюдавах двамата в колата отсреща. Продължаваха да ме зяпат. Гледахме се от седемдесет-осемдесет метра разстояние. Бяха се настанили удобно. Но през цялото време ме държаха под око. Излязох от бентлито и пак заключих. Върнах се до участъка и дръпнах вратата. Озърнах се към латиноамериканците. Още си бяха там. Не ме изпускаха.

На бюрото си Роскоу говореше по телефона. Махна ми с ръка. Изглеждаше развълнувана. Погледнах вратата в дъното. Само дано Тийл не излезе, преди да е свършила.

Роскоу тъкмо остави слушалката, и кметът излезе. Беше червен като домат. Тръгна през общото помещение, тропайки с тежкия си бастун. Озърна се яростно към празното табло. Финли подаде глава от кабинета и ми кимна да вляза. Погледнах Роскоу, свих рамене и отидох да видя за какво му трябвам.

— Да не сте се сдърпали? — запитах аз.

Финли се разсмя.

— Баламосах го. Питаше за какво търсим някаква си кола. Няма такава работа, викам. Заръчахме на Бейкър да предаде, че излизаме за малко с колата. Сигурно нещо не е разбрал.

— Внимавай, Финли — казах аз. — Тук убиват хора. Работата е много дебела.

Той сви рамене.

— Просто взе да ми писва. Малко майтап не пречи, нали?

Беше оцелял двайсет години в Бостън. Кой знае, може би и сега щеше да оцелее.

— Какво става с Пикар? — запитах аз. — Да си го чувал наскоро?

— Не. Чака да го потърсим.

— Има ли вероятност да ни е пратил две момчета?

Финли поклати глава. Беше категоричен.

— В никакъв случай. Първо щеше да се обади. Защо?

— Някакви двама разглеждат участъка — казах аз. — Дойдоха преди десетина минути. С кафява кола. Вчера минаха покрай Хъбъл, а тая сутрин са разпитвали за мен из целия град.

Той пак поклати глава.

— Не са от неговите. Пикар би ми казал.

Роскоу влезе и затвори вратата. Подпря я с длан, сякаш очакваше Тийл да нахълта след нея.

— Свързах се с Детройт — съобщи тя. — Колата е понтиак. Доставен преди четири месеца. Голяма поръчка от някаква компания за коли под наем. Сега проверяват по документите. Казах им да се свържат с Пикар в Атланта. В компанията сигурно знаят къде е наета колата. Може да мръднем още малко напред.

Имах чувството, че се приближавам към Джо. Сякаш долавях далечно ехо.

— Чудесно — казах аз. — Добра работа, Роскоу. Сега изчезвам. Среща пак тук, в шест вечерта. Вие двамата стойте заедно, бива ли? Пазете се взаимно.

— А ти къде отиваш? — запита Финли.

— Ще се поразходя из нивите.

Оставих ги в кабинета и тръгнах към изхода. Бутнах вратата и излязох. Погледнах към пътя на север. Колата още си беше там, на седемдесет-осемдесет метра от участъка. Двамата бяха вътре. Гледаха ме. Отидох до бентлито. Отключих и седнах зад волана. Напуснах паркинга и поех към областното шосе. Широк, плавен завой. Бавно минах край двамата и продължих на север. В огледалото зърнах как кафявата лимузина потегли. Излезе на шосето. Ускори и се лепна за мен. Сякаш я влачех с невидимо въже. Намалих скоростта и тя стори същото. Ускорих — не изостана. Като в детска игра.