Нежно изкушение (Дива любов)

Първа глава

Ню Саут Уейлс, Австралия, октомври 1812 г.

— Не ми казвай за кого да се женя, Деър, — остро възрази на приятеля си Робин.

— Правя го за твое добро — отвърна Деър, раздразнен от това, че Робин дори може да помисли, че ще му даде лош съвет. — Серина е красива жена, но не е за теб.

— Ти вече си взел единствената в цял Ню Саут Уейлс жена, която си заслужава, — вметна кисело Робин.

Деър Пенрод не се засегна от хапливата забележка на Робин Флетчър. Той знаеше за любовта на приятеля си към Кейси О’Кейн Пенрод, скъпоценната съпруга на Деър. Нито пък ревнуваше, защото човек трудно би могъл да намери по-добър приятел от Робин Флетчър. Робин бе рискувал свободата си и бе загубил всичко, придобито с много труд и пот, за да помогне на Кейси. Деър и баща му Рой вече няколко пъти бяха настоявали пред губернатора на провинцията Маккери за освобождаването на Робин, но дългоочакваното помилване все още се бавеше.

— Ако искаш да се ожениш за Серина заради парите й, вече ти казах веднъж и отново го потвърждавам — готов съм да ти дам колкото пари ти трябват.

— По дяволите, Деър, не ми трябват никакви подаяния. — Робин разсеяно разбърка светлокафявата си коса с мазолеста ръка, живите му сини очи също издаваха вълнението му. — Веднага щом получа помилване, ще се установя върху 30-те акра земя, които ми се полагат според закона, и ще се опитам да забравя за земята, която ми бе отнета, след като загубих свободата си. Парите на Серина ще ми помогнат да купя още земя и овце и да отглеждам различни култури.

Двамата бяха седнали в кабинета на комфортната нова къща, която Деър бе построил за Кейси, след като се завърнаха от Англия. С наследените от дядо си в Англия пари Деър бе закупил голямо парче земя в Хокесбъри Ривър и вече притежаваше просперираща овцеферма, ненадмината в цял Ню Саут Уейлс, по-добра дори от тази на баща му.

— Няма да споря с теб, Робин. Само помни, че съм готов да ти помогна с всичко, каквото мога — въздъхна Деър, като се взираше със сивите си очи в своя приятел.

Деър Пенрод бе с отлично телосложение и предизвикателно хубав. Робин имаше почти същия ръст, беше малко по-слаб, но мускулест, а кафеникавата му коса бе изпъстрена със светли кичури от знойното слънце. Живите му и интелигентни сини очи, които обикновено излъчваха топлота и лека насмешка, в момента изглеждаха съвсем сериозни. Силните мускули ясно се очертаваха по загорялото му тяло, по гърдите и гърба му, когато свиваше и отпускаше юмрук. Месеците тежък труд във въглищните мини го промениха изключително много — нямаше го вече веселякът, лекомисленият Робин Флетчър, на негово място се появи човек, който съзнаваше, че всички удоволствия в този живот са му отказани. Усмивката не се появяваше така лесно на лицето му, а в сините му очи можеше да се долови частица от болката и разочарованието, които животът му бе поднесъл.

Осъден за бракониерство и изпратен в Ню Саут Уейлс, Робин Флетчър бе спечелил веднъж свободата си, а след това отново я бе загубил, когато, за да направи услуга на Кейси, бе помогнал на избягал затворник, ранен от охраната по време на дръзко бягство. Този път бе изпратен да копае въглища в мините. По-късно получи документ за преждевременно освобождаване, който му даваше правото да работи където иска и за когото сам предпочита.

— Благодаря ти, приятел.

На устните му се появи една от редките усмивки, въпреки че бе в лошо настроение. Последните няколко години бяха доста тежки за Робин. Той бе загубил земята и свободата си. Жената, която обичаше, се бе омъжила за най-добрия му приятел и сега отглеждаше неговите деца. Беше се научил да понася житейските разочарования, пък и времето лекуваше тежките рани. Но то беше ограбило топлината и доброто му настроение, на мястото на които се появи рязкост и цинична насмешка.

— Винаги съм знаел, че мога да разчитам на семейство Пенрод — каза Робин с тон, който показваше, че разговорът на тази тема е приключен.

— Семейство Маккензи трябва да пристигне тези дни — смени темата Деър, за да уважи неизказаното желание на Робин. Щом приятелят му не искаше да говорят за Серина Линч, значи така и трябва.

— Знам — отвърна замислено Робин. — Те сигурно ще бъдат доволни от добрите грижи, които положи за фермата Маккензи в тяхно отсъствие.

— Господ ми е свидетел, че си имах достатъчно свои грижи, но сърце не ми позволяваше да откажа, когато Тед ме помоли да се грижа за фермата докато отсъства. След като бях съпруг на дъщеря му Мърси, той малко или много очакваше това от мен. Наистина се надявах, че все пак ще се завърне един ден.

— Смъртта на Мърси бе голям удар за Тед — промълви Робин.

— Да, но ако ти не се беше заел с фермата Маккензи, когато за мен бе просто невъзможно да се грижа както трябва за нея, тя едва ли щеше да бъде в такова добро състояние сега.

— Какво ли представляват този Уилям Маккензи и дъщеря му?

— Много скоро ще разберем — отвърна Деър. — Надявам се, ще се съгласиш да отидеш да ги посрещнеш в Сидни вместо мен. Нали знаеш колко съм зает сега около стригането на овцете.

— Мислех си да тръгна утре с товарната кола за Сидни и да изчакам там до пристигането на кораба.

— Чудесно. Ще ти дам ключа от къщата на Кейси в града, за да имаш къде да се подслониш.

— Някой тук май споменава моето име?

Червенокосата Кейси О’Кейн Пенрод влетя вътре и стаята сякаш блесна от изумителната й красота. Робин отново осъзна колко голяма бе неговата загуба и колко щастлив бе приятелят му.

— Не преча, нали?

— Ти не би могла — отвърна Деър като се изправи и обгърна с ръка тънката й талия.

Въпреки че бе родила две деца — Брендън на три и половина и Луси близо на две годинки — Кейси си остана слаба и стройна, добре сложена, каквато си беше и по-рано. Робин извърна очи, докато Деър я целуна по покрития с лунички нос, за да не изглежда като натрапник в този интимен момент. Когато Кейси и Деър бяха заедно, сякаш никой друг не съществуваше за тях. Ако любовта им бе фар, той щеше да освети целия свят. Робин им завиждаше за близостта и хармонията им и знаеше, че никога няма да изпита щастието да намери жена, която може да се сравни с Кейси. Струваше му се, че една част от него вечно ще продължи да я обича.

— За какво си говорехте толкова сериозно вие двамата? — попита Кейси като се усмихна на Робин за добре дошъл.

— Серина Линч — отвърна кисело Деър, — и решението за освобождаването на Робин, което се забави много повече, отколкото на всички би ни се искало. Чудя се защо ли губернаторът Маккери не действа по-бързо по този въпрос.

— Дайте му време — посъветва ги Кейси. — Губернаторът извърши наистина чудеса, след като наказателният корпус беше разпуснат и отпратен обратно в Англия. Кога би трябвало да пристигне семейство Маккензи? — обърна се тя към Робин.

— Утре заминавам за Сидни и там ще чакам кораба им. Говори се, че „Садърн стар“ ще пристигне всеки момент.

— Нямаш представа колко съм ти благодарен, че се съгласи да заминеш вместо мен — повтори Деър. — Едно пътуване сега би ми създало сериозни проблеми.

— Нямам нищо против — отвърна Робин. — При всички случаи е по-добре, отколкото да копаеш въглища. Освен това с удоволствие поддържах фермата Маккензи. Тази работа ще ми липсва, след като братът на Тед поеме управлението.

— Той ще има нужда от помощ, Робин. А като преждевременно освободен ти можеш да работиш за когото желаеш — напомни му Деър.

— Надявам се, че не след дълго ще имам своя собствена ферма — отвърна Робин. Гласът му издаваше страданието и болката, които изпитваше. Бяха му отнели всичко, което някога е притежавал. Такова бе решението на военния губернатор Джонсън, който замени отстранения губернатор Блай.

— И може би съпруга? — подразни го Кейси.

Робин се вгледа внимателно в красивото й лице, извърнато към него. Серина беше красива, но не можеше и да се сравнява с това прекрасно излъчване, което притежаваше Кейси.

— Може би — отвърна неуверено той.

Внезапно в стаята като ураган влетя Брендън Пенрод. Човек трудно би могъл да открие в него нещо от нежността и финеса на Кейси. Кротка и изтънчена, Луси Пенрод бе пълната противоположност на буйния си брат.

Робин беше любимец на децата, така че те не го пуснаха да си тръгне веднага. Когато успя да се измъкне от тях, той бе изпълнен с надежда, че един ден ще намери жена, с която да сподели поне една десета от щастието, преживявано от Деър и Кейси.

Когато „Садърн стар“ акостира на пристанището в Сидни след няколко дни, Робин беше вече на кея и очакваше пасажерите. Беше типичен пролетен ден, топъл, с лек ветрец.

Облечен в незакопчана догоре дебела риза, панталони от молескин и шапка с широка периферия, Робин внимателно се вглеждаше в пътниците, които слизаха от кораба и минаваха покрай него. Те не бяха много. Няколко мъже, най-вероятно дошли с цел търговия, три-четири семейства с деца, съвсем малко двойки — съпруг и съпруга, всичките съвсем млади, и както винаги, нови затворници. Тези окаяни същества, зле облечени и бледи, изглеждаха замаяни и болни, докато ги пробутваха да излязат от кораба и да стъпят на кея. Робин потрепера при спомена за острото чувство на безпомощност, което бе изпитал, когато кракът му за първи път стъпи в Ню Саут Уейлс.

Потокът от пътници почти секна и Робин смръщи лице, недоумявайки какво може да се е случило със семейство Маккензи. Според писмото, което Деър бе получил преди няколко седмици, семейство Маккензи би трябвало да се намира на борда на „Садърн стар“. Дали не са решили да вземат друг кораб? Робин бе изпълнен с недоумение. Различни предположения отвлякоха вниманието му, но само след миг той забеляза красивата и сякаш малко объркана млада жена, която се появи на стълбите.

Тя бе висока и стройна, няколко непокорни кичури се бяха измъкнали от прихванатата й с тънко шалче назад коса и свободно се развяваха покрай забележителното й закръглено лице. Здраво стиснала перилото на стълбата, жената започна да слиза надолу, без да има ни най-малка представа колко привлекателна гледка бе за околните — вятърът бе прилепил дрехите плътно до тялото й и отделните му части ясно се очертаваха. Робин с удоволствие проследи дългите стройни крака и едрите й гърди, които се очертаха още по-ясно, когато тя вдигна ръце, за да прикрие очите си от ярко светещото слънце.

Катрин Маккензи оглеждаше неспокойно кея. Тед Маккензи им бе казал толкова добри думи за Деър Пенрод, бедния съпруг на Мърси, и Кейт се надяваше, че той навреме е получил писмото, в което му съобщаваха за смъртта на Тед и за намеренията си да пристигнат в Ню Саут Уейлс с кораба „Садърн стар“. След като баща й бе така тежко болен, много по-лесно щеше да се справи с всичко, ако някой бе дошъл да ги посрещне.

Истинско чудо бе, че Уилям Маккензи бе все още жив, макар че състоянието му съвсем не бе добро. Останал само кожа и кости и крайно изтощен, Уилям сякаш с последни сили се бе вкопчил в живота. Като че не искаше да умре, преди да види, че бъдещето на любимата му дъщеря е уредено. Страхът, че Кейт може да остане сама и беззащитна на остров, населяван предимно от затворници, като че ли даваше сили на Уилям да продължава да живее, въпреки че това му костваше изключителни мъки и страдания.

Кейт огледа внимателно кея, след това погледът й се спря върху високия, с просветляла коса мъж, който гледаше към кораба. Той бе наклонил леко глава, което откриваше живото му лице с чудесен загар на кожата. С широки рамене и тесен ханш, мъжът стоеше с разкрачени крака и кръстосани отпред ръце. Кейт се почуди дали това не е Деър Пенрод, съпругът на мъртвата й братовчедка, и извика името му, като размахваше отчаяно ръка. Но вятърът сякаш отнесе думите от устата й и ги отвя встрани, преди човекът долу да успее да ги чуе.

Робин тръгна към кораба. Кейт спря, огледа го по-внимателно и откри, че наистина е привлекателен. Той уверено се отправи нагоре с пъргава стъпка, която издаваше добра тренировка с физически натоварвания. Тенът и ясно очертаните мускули също подсказваха, че тежката работа не му е чужда. Кейт отново се замисли дали това би могъл да е Деър Пенрод. Почти веднага й хрумна и друг въпрос. Дали се е оженил повторно? Тя не си спомняше да е виждала някога толкова интригуващ мъж като странника, който крачеше към нея по стълбите.

Робин забави крачка, когато се приближи достатъчно и имаше възможност да разгледа по-добре жената, застанала на стълбите. Погледна я в очите и в миг почувства, че потъва в море от синьо. Той се спря шокиран, а кръвта лудо пулсираше във вените му.

— Вие ли сте Деър Пенрод?

Гласът й бе мек и почти толкова хипнотизиращ, колкото и очите й, но Робин все пак успя да събере сили, за да й отговори.

— Аз съм Робин Флетчър, вие мис Маккензи ли сте?

— Да, а къде е Деър Пенрод? — попита рязко Кейт. — Надявах се, че той ще дойде да ни посрещне на кораба.

Гласът й леко затрепери и Робин имаше чувството, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Аз дойдох вместо Деър — съобщи й той. — А къде е баща ви?

На Робин му изглеждаше странно, че Уилям Маккензи все още не се е появил и се опита да надникне зад нея с надежда, че той е някъде по палубата.

Устните на Кейт потрепериха, но тя събра сили да се въздържи и този път, сякаш калена от тежкия товар на болестта на баща си, който носеше вече дни наред. Бъдещето на фермата Маккензи зависеше сега изцяло от нейната смелост и воля да се справи с всяка превратност на съдбата. Поне докато баща й се възстановеше достатъчно, за да поеме ръководството на фермата в свои ръце. Тя не искаше и да помисли дори, че Уилям Маккензи никога няма да се оправи.

— Татко е болен… много болен — Кейт с мъка преглътна. Огромна буца бе застанала на гърлото й. — Слава богу, че вие сте тук. Не мисля, че бих могла сама да го сваля от кораба.

— В Сидни съм от няколко дни, за да чакам пристигането на „Садърн стар“ — обясни й Робин. — Докарал съм и товарна кола за багажа. В нея ще направим място за баща ви да легне.

Кейт въздъхна с облекчение. Тя бе благодарна за възможността поне за кратко да прехвърли отговорностите върху този силен мъж, който и да е той. По-късно, след като баща й бъде настанен удобно, ще има време да го разпитва кой е и какъв е. Щом Деър Пенрод му се е доверил, значи и тя би могла да разчита на него.

— Татко е все още в каютата. Ще ви заведа при него.

Кейт се завъртя и погледът на Робин бе привлечен от красивите й колена, които се показаха под бялата фустанела. С усилие на волята извърна очи от тази очарователна гледка и забърза след нея.

Каютата бе малка, задушна, с дъх на болест. Робин се спря за миг, докато очите му привикнат със слабата светлина, след това се огледа за Уилям Маккензи. Той беше приседнал върху един от денковете, облечен за път. Дрехите висяха свободно върху отслабналото му тяло. Робин бе направо ужасен от състоянието му, а когато Уилям започна да кашля и да се задушава той осъзна това, което Кейт не искаше да приеме. Уилям Маккензи умираше. Робин се приближи до болния и коленичи пред него.

— Аз съм Робин Флетчър, сър. Пристигнах, за да ви придружа до фермата Маккензи. Добре дошли в Ню Саут Уейлс.

Уилям се усмихна едва-едва.

— Благодаря ти, синко. — Гласът му бе слаб и напрегнат, а усилието предизвика отново силна кашлица. — Виждам, че вече си се запознал с дъщеря ми Кейт.

— Катрин — поправи го Кейт и протегна студената си ръка към Робин. — Катрин Моли Маккензи.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Катрин Моли Маккензи — Робин леко се поклони, развеселен от официалния тон при запознаването. Нещо вече му подсказваше, че мис Маккензи не е просто едно хубаво лице и чудесно сложена фигура.

Очевидно тя не беше съвсем младо момиче, но и нищо не подсказваше, че е вдовица. Имаше прекрасен зрял вид и Робин осъзна, че не е бил така очарован от жена от деня, в който за първи път видя Кейси О’Кейн. Малката и слаба длан на Кейт буквално потъна в неговата и той я задържа малко по-дълго, отколкото благоприличието позволяваше. В този миг сладка топлина се разля по цялото му тяло. Кейт се намръщи, изпълнена с почти същите чувства и доста объркана от тях.

Робин с нежелание пусна ръката й и се обърна отново към Уилям.

— Можете ли да вървите сам, мистър Маккензи?

— Аз… не знам — отвърна Уилям, като се задъхваше.

— Няма значение — Робин се усмихна, с което се опита да прикрие съжалението си към този човек. След това се наведе и без никакво усилие го взе на ръце, сякаш беше перушинка.

— Вие вървете напред, мис Маккензи. Аз ще ви последвам заедно с баща ви, а след това ще се разпоредя да смъкнат багажа ви от кораба.

— Аз… се чувствам толкова безпомощен — въздъхна Уилям.

— Не се безпокойте, мистър Маккензи, за кратко време ще се изправите отново на крака — бодро отвърна Робин.

Дълбоко в себе си той беше убеден, че ще бъде истински късмет, ако Уилям Маккензи оживее, докато пристигнат до фермата.

— Внимавайте, моля ви — нервно го предупреди Кейт, докато той носеше Уилям надолу по стълбите, а после го настани в едната част на товарната кола, която щеше да му служи за легло. Робин го уви отвсякъде с одеялата, които благоразумно бе взел със себе си, така че да не се измъчва много от неравния път до фермата.

После отиде да провери какво става с багажа им, а когато се върна обратно, Кейт вече бе седнала вътре в колата до леглото на баща си.

— Ще ви бъде много по-удобно тук, горе на мястото до мен, мис Маккензи, — посъветва я Робин. — Пък и зад баща ви мислех да подредя денковете.

В първия момент Кейт бе готова да се противопостави, но след като докараха багажа се убеди, че Робин е прав. Прошепна няколко успокоителни думи на баща си и се качи на мястото до Робин. След това натоварената кола се заклати и рязко потегли. Кейт залитна и рязко се вкопчи в седалката. После разтревожено погледна назад, където сред денковете лежеше баща й.

— Съжалявам, мис Маккензи, но тези млади бикове не са много грациозни.

— Нямате ли коне тук, в Ню Саут Уейлс? — сухо отбеляза Кейт, без да има представа, че е съвсем близо до истината.

— Съвсем малко — призна Робин. — Биволите са много по-практични. Само някои от най-богатите фермери имат коне, и разбира се, губернаторът Маккери.

— А чичо Тед не притежаваше ли коне?

— Във фермата Маккензи има два отлични коня, но аз реших да не ги впрягам в товарната кола, защото и биволите биха могли да свършат тази работа.

Те завиха по „Джордж стрийт“ и Кейт с ужас се взря в бесилката и платформата за публичен бой с камшик, които се открояваха в центъра на площада.

— Все… все още ли се използват тези неща?

— Понякога — призна Робин. — Тук затворниците са три пъти повече от обикновените заселници. Но губернаторът Маккери направи наистина чудеса след пристигането си през 1809 г. Първото му решение бе да се разпусне наказателния корпус, както и да се премахне практиката ромът да бъде основна разменна стока срещу други продукти.

Той посочи новопостроената сграда наблизо.

— Това е новата болница. А зад ъгъла ще бъде църквата. Все още не е готова, но строежът бързо напредва, там работят затворници. Говори се, че Маккери има намерение да назначи някой бивш затворник дори за магистрат. Привилегированите в момента и тези, които наричаме „чисто мерино“ вече подготвят протеста си, но ми се струва, че Маккери все пак ще постигне своето. „Чистите мерина“ смятат, че бившите затворници трябва да си останат завинаги една по-низша класа.

— Ако бяха първокласни граждани, нямаше да са затворници и да бъдат транспортирани като добитък на чужд остров — сряза го Кейт с високомерен глас.

Робин я погледна с присвити очи, но не каза нищо повече. Реши да остави този въпрос за по-късно, когато я опознае по-добре. Странно, тя съвсем не му приличаше на сноб, но все пак би трябвало да очаква такава реакция от нейна страна. И Тед, и Мърси Маккензи бяха представители на т.нар. „чисти мерина“, на привилегированите, така че защо братът на Тед и племенницата му да бъдат различни?