Нежно изкушение (Дива любов)

Втора глава

— Ще купуваме ли нещо? — попита Кейт, като видя, че Робин спира пред малка къща в центъра на града.

— Ще взема назаем още няколко одеяла и възглавници, за да пътува баща ви по-удобно.

— Кой живее тук?

— Къщата е на Кейси, съпругата на Деър Пенрод. Наследи я от първия си съпруг. Бях отседнал тук, докато чаках пристигането на „Садърн стар“.

— Значи Деър Пенрод се е оженил повторно — полюбопитства Кейт. — Чичо Тед често говореше за него. Те обичаха ли се много с Мърси? Сигурно смъртта й направо го е съсипала, както и горкия чичо Тед. Учудвам се, че се е оженил повторно толкова скоро.

Робин избягна погледа й — не му се искаше да й казва какво всъщност представляваше Мърси, нито пък защо всъщност Деър се ожени за нея, след като бе влюбен в Кейси, единствено в Кейси.

Кейт остана в колата при баща си, докато Робин влезе в къщата за завивките. Забави се доста време и когато се появи на вратата, в едната си ръка държеше кошница, а под другата бе стиснал едно одеяло и възглавница.

— Помислих си, че може да огладнеете по пътя — поясни, докато наместваше кошницата на седалката помежду им. След това постави възглавницата под главата на Уилям, а одеялото подпъхна под тялото му, за да не му убиват дъските на колата по време на пътуването.

— Извинявай, че ти създавам толкова грижи, синко — извини се Уилям.

— В Парамата има ли лекар? — разтревожено запита Кейт. — Ако няма, може би е по-добре да се консултираме с някой лекар в Сидни, преди да продължим пътуването.

— Вече имаме — отвърна Робин. — Пътят до там също е добър, благодарение на усилията на губернатора Маккери, който разпореди да се използва трудът на затворниците за построяване на пътища и на обществени сгради.

— Никой лекар не може да ме излекува, Кейт — каза меко Уилям. Робин почувства по гласа му, че Уилям се е примирил със съдбата си и с мълчанието си изрази съгласие с него. Кейт, обаче, яростно възрази:

— Не искам да слушам такива приказки, татко! Ти ще бъдеш на крака съвсем скоро.

Колата се движеше бавно напред и скоро Сидни остана зад гърба им. Кейт с удивление гледаше гъстите, почти непристъпни девствени гори, които се простираха на огромни площи от двете страни на пътя. Сред дърветата имаше десетки различни видове — едни величествено се открояваха нагоре, други се губеха между тях. Веднага се виждаше, че някои от дърветата са много стари, те бяха около четирийсет фута високи, а листата им, тънки и източени, почти като листата на върба, бяха толкова редки, че земята под тях бе покрита с буйна зелена трева. Когато за пръв път чу пронизителния писък на кукабарата, Кейт подскочи от страх и изненада. Но скоро бе така очарована от прекрасните диви цветя, които можеха да се видят от двете страни на пътя, че престана да обръща внимание на странните звуци.

— Никога не съм виждала подобно нещо — каза Кейт, а тъмносините й очи блестяха от възхищение.

— Няма друго такова кътче на света — съгласи се Робин.

— Разкажете ми за фермата Маккензи — настоя Кейт, нетърпелива да научи бързо всичко за своя нов дом. — Вие наблизо ли живеете?

— Смятах, че сте се досетили. Аз съм с разрешение за преждевременно освобождаване.

Кейт бе обзета от ужасно подозрение.

— Какво означава това?

— Получилият разрешение за преждевременно освобождаване има право да работи където пожелае — поясни Робин, без да обръща внимание на Кейт, която бързо се отмести в другия край на седалката, а лицето й бе станало бяло като платно.

— Господи, вие сте затворник! — извика тя и притисна с ръка врата си сякаш очакваше, че Робин всеки момент ще я нападне и ще се опита да я удуши. — Деър Пенрод да не е полудял да позволи на такъв човек да пътува до Сидни сам?

— На такъв човек? — повтори Робин като повдигна светлите си вежди и на челото му се образуваха няколко бръчки. — Съжалявам, ако присъствието ми ви обижда, но явно Деър ми има достатъчно доверие и е убеден, че ще успея да ви отведа до фермата Маккензи живи и здрави. Той дори ми е поверил и ръководството на вашата ферма, докато Тед отсъстваше, и сега ще се уверите, че всичко е в идеален ред.

Красивите му черти сякаш се стопиха и лицето му доби каменен вид, сините му очи се свиха и потъмняха и той хвърли на Кейт свиреп поглед, сякаш искаше да й покаже, че може да бъде и жесток, ако поиска това. Кейт изпита истински ужас. Тя бе тук, сама, сред тази пустош, с болен баща и трябваше да разчита единствено на благоразположението на един покварен затворник. Всички знаеха, че тук се изпраща принудително изметът и утайката на обществото, престъпници, извършили толкова ужасни престъпления, че дори не бе прието да се говори за тях. Робин Флетчър може би е убиец, или пък е изнасилил някого. Кейт настръхна и се разтрепери само при мисълта за всички възможни престъпления, които може да са негово дело.

— Надявам се, че Деър Пенрод знае какво прави — промърмори тя, но тонът й издаваше, че съвсем не е убедена в това. — Колко… колко още затворници има във фермата Маккензи?

— Четирийсет — отвърна Робин, като едва сдържаше гнева си. — Ръководя фермата от две години, веднага след като Деър се премести на своята земя и нямаше възможност да се грижи за нея. Тъй като притежавам документ за преждевременно освобождаване, имам право да работя където поискам. Преди да се преместя във фермата Маккензи, работех за Рой Пенрод, бащата на Деър. След като вие вече пристигнахте и ще си поемете ръководството на фермата, аз ще се върна обратно при него, така че няма защо да се безпокоите за мен.

— Четирийсет затворници! — Кейт преглътна с усилие. Просто ума й не можеше да го побере, как по дяволите, би могло да се очаква от нея да контролира всички тези асоциални типове. Толкова груби, порочни, жестоки и нецивилизовани хора, че Англия дори бе принудена да ги изхвърли от своята територия. И Робин Флетчър бе един от тях!

Робин внимателно наблюдаваше как откритостта и приятелството изчезнаха от изражението на лицето на Кейт и бяха заменени първо със страх, а после с отвращение. Това го накара да се замисли за братовчедката й Мърси. Мърси беше студена, пресметлива, манипулативна и лукава. В същото време бе една красива жена, точно като Катрин Маккензи. Серина Линч поне не го гледаше отвисоко и не го смяташе за някакво по-низше същество.

Кейт стана мълчалива, мислите й се въртяха около предстоящия й живот сред затворници. Естествено, тя знаеше, че Ню Саут Уейлс е наказателна колония, но съвсем не бе предполагала, че ще трябва всеки ден да се среща със затворници и че те ще имат такава важна роля в живота й. Особено я разстройваше фактът, че бе сбъркала Робин Флетчър с един толкова високопоставен гражданин като Деър Пенрод. Бе потънала в нерадостните си размишления, когато изведнъж от шубраците изскочи едно дребно кенгуру и я стресна. Изписка уплашено и несъзнателно се притисна към Робин. Той се усмихна. Тази случка явно подобри настроението му.

— Това е само едно дребно кенгуру, Кейт, те се срещат често тук, из шубраците и са абсолютно безвредни.

Кейт се изчерви, засрамена от неосведомеността си, а и от внезапното усещане за приятна топлина, която се придаваше от тялото на Робин към нейното в резултат на допира между тях. Тя отскочи, изумена от своето собствено усещане спрямо един мъж, когото едва познаваше. Човек, който може би е убиец… или нещо по-лошо.

— Името ми е Катрин — високомерно отвърна тя.

Дълбоко възмутена от фамилиарниченето на Робин, Кейт се закле специално да разговаря за това с Деър Пенрод, бившия съпруг на братовчедка й Мърси.

— Повече ми харесва Кейт — бодро декларира Робин.

Дали съзнателно не я предизвикаше? Кейт трудно можеше да прецени, затова стисна зъби и зарея поглед напред, като се опитваше да не му обръща никакво внимание. Но това въобще не й се отдаваше, въпреки че положи огромни усилия. Усещаше натрапчиво мъжкото му присъствие и бе буквално вбесена от странното привличане, което не можеше да си позволи спрямо човек, когото бе длъжна да ненавижда. Като се опитваше да прикрие объркаността на чувствата си, тя се обърна, за да погледне как е баща й.

— Добре ли се чувства? — попита Робин с явна загриженост.

— Дреме — отвърна Кейт с дрезгав глас. — Напоследък почти непрекъснато е в това състояние. Ужасно се тревожа за него — тъмна сянка покри лицето й.

— Можем да спрем в Парамата, ако искате. Там ще го заведем при доктор Проктър да го прегледа.

Очите на Кейт светнаха.

— О да, разбира се. Лекарят на кораба ми каза, че не може нищо да направи за него, че татко, че то… — гласът й се задави в ридания, — че сърцето му е отслабнало. Той не ми даде почти никакви надежди.

Гласът й трепереше, беше съвсем ясно какво изпитва. Опитвайки се да я успокои, Робин постави едрата си лапа върху свитите й в юмруци ръце. Кейт веднага се стегна, чувствайки отново как топлината от ръцете му прониква дълбоко в нея. Робин погрешно прецени реакцията й като неприязън и бързо се отдръпна, като насочи вниманието си към пътя, който правеше завой през гората.

Последва неловка тишина, която продължи докато Робин спря колата близо до реката Хокесбъри, течаща успоредно на пътя.

— Защо спираме?

— Не сте ли гладна? Тук е много подходящо място човек да спре и да похапне.

Робин скочи на земята, след това протегна ръце и смъкна Кейт, преди тя да успее да протестира. Ръцете му се плъзнаха по тънката талия и сякаш се задържаха там малко по-дълго от необходимото, след това той с нежелание я пусна и се обърна назад.

— Погрижете се за баща си, докато приготвя храната — грубо каза той.

Кейт коленичи до Уилям и му помогна да седне в леглото си. Това явно бе прекалено голямо усилие за него и той веднага се отпусна назад. После с мъка си пое дъх и каза:

— Този Робин Флетчър май наистина си го бива.

— Той е затворник, татко — Кейт специално подчерта думата затворник. — Един господ знае какви ужасни престъпления е извършил.

Уилям също изглеждаше изумен от съобщението на Кейт. Той бе дрямал в колата почти през цялото време и не бе чул разговора й с Робин.

— Щом Деър Пенрод е изпратил този човек, това е достатъчна гаранция за мен — заяви Уилям.

— Прекалено си доверчив, татко — противопостави се Кейт. — Това е една дива страна с доста странни взаимоотношения и Деър Пенрод… — тя внезапно млъкна, защото Робин влезе в колата.

Робин й хвърли остър поглед, който я накара да сведе виновно очи.

— Как се чувствате, мистър Маккензи? — запита младият мъж с мек глас.

— Не се безпокой за мен — промълви Уилям и дори успя леко да се усмихне. — Колко още ни остава?

— Изминали сме около половината път до фермата Маккензи. Ето, приготвил съм ви нещо за хапване.

— Не искам нищо — каза Уилям и се извърна, сякаш не желаеше дори да погледне към храната.

— Татко, моля те, хапни нещо — настоя Кейт. — В Парамата има лекар и аз помолих мистър… ъ-ъ… Робин да ни заведе първо при него.

Явно смяташе, че не е редно един затворник да се нарича мистър. Робин усети това и реши също да се държи грубо с нея.

— Не, Кейт, искам първо да си ида у дома — във фермата Маккензи. Лекарят може да дойде по-късно, ако толкова настояваш, но аз лично сериозно се съмнявам, че ще може да ми помогне с нещо.

— Татко!…

— Баща ти е прав, Кейт — обърна се към нея на „ти“ Робин, но после реши да посмекчи нещата. — Извини ме… мис Маккензи. След като се настаните във фермата, ще изпратя някой да доведе лекаря. — Той започна бързо да яде, но веднага спря, когато Уилям постави ръката си върху неговата.

— Разкажи ми за фермата Маккензи. От това, което знам от Тед имам чувството, че тя е едно проспериращо предприятие. Дължа много на Деър Пенрод, че пое ръководството на фермата, докато ние отсъствахме. Надявам се ще мога лично да му благодаря.

— Сигурен съм, че Деър и Кейси ще ви посетят много скоро.

— Кейси?

— Съпругата на Деър.

— Значи той се е оженил повторно. Може би за някоя жена, която е срещнал по време на посещението си в Англия?

— Не — отвърна Робин и добави след кратко колебание: — Кейси е бивша затворничка.

Кейт с мъка преглътна, напълно шокирана от изумителното съобщение на Робин. Как може мъж от добро потекло да се свърже с жена, извършила толкова ужасно престъпление, че да заслужи не само присъда, но и насилствено екстрадиране от собствената си страна? Кейт наистина не разбираше това и се надяваше, че няма да е задължително да поддържа приятелски връзки с жена с подобен морал и репутация. Какво би могло да принуди Деър Пенрод да вземе за съпруга такава жена, при това на мястото на едно прекрасно и изискано създание, каквото беше братовчедката й Мърси?

Уилям също бе изумен от думите на Робин, но за разлика от дъщеря си не даде никакъв израз на чувствата си, като предпочете да раздава присъди едва след като се запознае лично с Деър и Кейси. Той харесваше Робин Флетчър, независимо от миналото му, и с нетърпение очакваше да види с очите си как се е развила фермата под неговото ръководство. Дано господ му отпусне достатъчно време, за да може да се увери, че Кейт наследява един процъфтяващ бизнес. Уилям си даваше сметка, че единственото нещо, което му даваше сили да издържи през тези дълги седмици, бе желанието му да види уредено бъдещето на Кейт.

Робин започна да разказва на Уилям за фермата Маккензи и той го слушаше с голямо внимание. Кейт също следеше разказа му, доста смутена и дори малко притеснена от нескритата гордост, която прозираше в думите на Робин. Според нея той бе обладан от амбиция за собственост върху нещо, което никога нямаше да му принадлежи. Уилям пък усети единствено страстната му любов към земята, увереността му в собствените сили и гордостта от постигнатото. Старецът нямаше ни най-малка представа какво престъпление е извършил Робин, но инстинктивно чувстваше, че наказанието му е било несправедливо жестоко.

— Както изглежда, фермата Маккензи направо е процъфтяла в отсъствието на Тед, за което трябва да благодаря на теб и на Деър Пенрод — каза Уилям с нескрита топлота.

— Просто вършех работата си — твърдо отвърна Робин. — Като човек със статут на преждевременно освободен имах право да работя където поискам и не можех да пренебрегна молбата за помощ на Деър, когато той поиска да дойда и да поема ръководството на имението Маккензи.

— Може би Деър Пенрод е трябвало да се погрижи и да намери някой по-подходящ човек за управител на фермата от един затворник — намеси се Кейт като тръсна сърдито красивата си глава.

— Кейт! — опита се да извика Уилям, но веднага се задави от остър пристъп на кашлица. — Как можеш да говориш така?

Робин само се усмихна презрително, свикнал на подобни забележки, които не веднъж бе слушал от „чистите мерина“. Сините му очи, студени като топчета лед, се стрелнаха към Кейт и тя цялата потрепери, сякаш този поглед я смрази до кости. Този човек е наистина опасен, помисли си тя, много по-опасен, отколкото бе предположила в началото. Твърдо реши да разговаря с баща си за Робин Флетчър, когато останат сами, и да настоява Робин да бъде изхвърлен от имението им. Но в момента, като гледаше безпомощното състояние на баща си след острия пристъп, тя отхвърли мисълта за Робин и се наведе над него, за да го поуспокои.

— Съжалявам, татко, не знам какво ме накара да кажа това.

Кейт съзнателно избягваше погледа на Робин, защото по очите й той веднага щеше да разбере, че всъщност изобщо не съжаляваше. Може би с времето, след постоянните контакти с престъпници и мошеници малко ще привикне с тях, ще може да ги понася, но й изглеждаше невъзможно да се научи да ги харесва, нито дори да се държи любезно.

Фактът, че Уилям толкова много се разстрои от случката, накара Робин бързо да овладее гнева си. Бедният старец нямаше никаква вина, че дъщеря му бе с такъв остър език и толкова го ненавиждаше. Очевидно бе предоставил на дъщеря си прекалено голяма свобода и тя си позволяваше да дава воля на чувствата си. Жена на нейните години би трябвало вече да е омъжена и няколко деца да се въртят около нея.

— Време е да потегляме отново, сър — каза Робин и започна на събира остатъците от закуската им. — Иска ми се да пристигнем във фермата преди да се стъмни. Из горите наоколо все още има доста бандити. Не бих желал подобно посрещане за вас.

Той скочи горе на седалката на колата, без да подаде ръка на Кейт. След като му стрелна осъдителен поглед, тя тромаво се изкачи и се настани до него.

— Какви са тези бандити? — попита, докато внимателно загръщаше с пола краката си.

— Избягали затворници, които живеят из шубраците. Нямат своя земя и се прехранват като отмъкват добитък, най-често овце, понякога нападат дори фермите. Но по-опасно е по пътищата и никой не е застрахован, докато бандитите се скитат наоколо.

Кейт се огледа нервно, като си представи, че зад всяко дърво може би дебне някой бандит, готов да ги нападне.

— Имаш ли оръжие?

— Аз съм затворник, забрави ли? — засмя се грубо той.

— Аз… разбира се, глупаво бе от моя страна да задавам такъв въпрос. — Лицето й се обля от червенина. Дали ще може някога да се приспособи към тази дива, нецивилизована страна? Погледна встрани и внезапно изпищя при вида на съсухреното лице на една коала, която й се усмихваше, докато дъвчеше спокойно листото си.

Малко по-нататък пък забеляза отново дребно кенгуру и започна внимателно да следи движенията му, доволна, че може да се занимава с нещо друго и да не мисли за натрапчивото присъствие на Робин Флетчър.

С изумление си припомни, че в Англия вече бе есен, а тук, в Австралия настъпваше пролетта. Навсякъде наоколо бяха цъфнали цветя. Имаше и още нещо много странно — когато откъсна един цвят и го помириса, не усети никакъв аромат. Робин й обясни, че макар да са много красиви, повечето от цветята в Австралия не миришат.

Макар че разстоянието от Сидни до Парамата бе едва петнайсет мили, пътуването до фермата продължи няколко часа.

— Пред нас е имението на Пенрод — съобщи й Робин, когато преминаха покрай голяма, спретната къща, отдалечена от пътя. — То принадлежи на бащата на Деър, Рой. А имението Маккензи е по-надолу, зад завоя на реката. Земите на Деър се простират на запад от фермата Маккензи и обхващат почти цялото пространство покрай реката Хокесбъри, чак до подножието на Сините планини.

— Реката е доста пълноводна — спомена Кейт в желанието си да поддържа разговора.

— Пролетен прилив — поясни Робин. — През тази пролет паднаха страшно много дъждове. Водата идва от Сините планини и изпълва реката и притоците й. Вече няколко години подред стават наводнения, които унищожават цялата реколта. А след това трябва да се понася и влагата, затова пък през лятото тук е толкова горещо и сухо, че човек направо се поболява от топлината и прахоляците и си мечтае за зимата.

— Но сигурно има и някакви предимства да живееш в Австралия — с надежда попита Кейт като се чудеше дали не бяха направили грешка с идването си в тази страна, така различна от всичко, което обичаха и с което бяха свикнали.

Робин повдигна гъстите си светли вежди и насочи замечтан поглед в далечината, към Сините планини, които величествено се открояваха на запад.

— Преимущества — повтори той като с мъка откъсна поглед от красивата гледка в далечината и се взря в Кейт. — Тази земя е така необятна, че никой не е в състояние цялата да я превземе. Тя е дива, необуздана, необработена. Флората и фауната са толкова различни от всичко, което познаваме, че не минава и ден, без човек да научи нещо ново. Дори и след като бъда напълно свободен, няма да я напусна. Иска ми се и децата ми да вземат участие в опитомяването на Австралия. Бих дал всичко на света, за да бъда първият, открил път през Сините планини.

Докато говореше, Кейт го гледаше с нескрито любопитство. Изумителна бе неговата страст към земята, завладяла го напълно. Думите му й направиха толкова силно впечатление, че тя остана мълчалива, като продължи да разсъждава над чутото.

— Ето го и имението Маккензи — каза Робин, като спря колата, за да може Кейт добре да огледа къщата и заобикалящата я земя. По-голямо от имението на Пенрод, но по-малко от земите на Деър, имението Маккензи бе наистина една забележителна гледка.

— Аз… аз никога не съм си представяла, че е толкова голямо — каза Кейт, възхитена от това, което виждаше.

Цялата земя около къщата, която можеше да се обхване с поглед, бе старателно очистена от храстите. Просторната правоъгълна двуетажна къща бе заградена с бяла ограда. Наблизо бяха разположени оборите, къщите на затворниците и ковачницата. От пръв поглед си личеше, че за фермата се полагат добри грижи и тя просперира, което говореше за възможностите на Робин Флетчър като управител. В далечината по тучните ливади се виждаха стада, а още по-нататък, в хълмистата част, пасяха овцете. Из двора пробягваха пилета, които се криеха под сенките на няколко големи дървета.

След като даде на Кейт достатъчно време, за да огледа всичко, Робин подкара отново колата. Докато влизаха в двора, няколко затворници поздравиха Робин и изгледаха с любопитство Кейт. Той отвърна на поздрава им като махна с ръка, а Кейт се почувства доста неудобно и се стараеше да не им обръща внимание.

— Отпусни се, Кейт — каза Робин, като съзнателно използва галеното й име и разбира се трябваше да заплати за тази фамилиарност, понасяйки намръщения й поглед. — Съвсем естествено е тези хора да любопитстват да видят новия си господар и господарка.

Той спря пред главния вход и скочи от колата.

Преди Робин да успее да й подаде ръка Кейт се смъкна бързо и веднага отиде при баща си.

— Пристигнахме татко.

В този момент вниманието им бе привлечено от едно съвсем необичайно за тях явление. Докато влизаха в двора, наоколо беше съвсем светло. После, просто за миг, небето стана мораво синьо, а слънцето се скри зад хоризонта. Всичко стана толкова бързо, че Кейт бе направо поразена и дори малко уплашена. В Англия, както и на повечето места по света, дневната светлина се заместваше постепенно от здрач, а след това настъпваше нощта. В Ню Саут Уейлс, съвсем неочаквано нощта сякаш спускаше една огромна тъмна завеса, която закриваше деня. Това бе едно наистина странно явление и на човек му трябваше време, за да свикне с него.

Робин едва успя да им обясни, че това е нормално по тези места, когато на вратата на къщата се появиха две жени и ги поздравиха.

По поръчение на Деър Робин бе взел две затворнички, които да се грижат за Уилям и Кейт в имението Маккензи. Беше ги изпратил в имението предварително, за да подготвят всичко в къщата за своя господар и своята господарка. Той ги поздрави и ги представи на семейство Маккензи.

Кейт го погледна въпросително — искаше да знае що за жени са. Едната беше около четирийсетгодишна, не особено привлекателна, с тук-там прошарена кафява коса, прибрана грижливо на кок. Тя бе средна на ръст и тялото й бе приятно закръглено. Втората жена бе значително по-млада и много по-привлекателна, с тъмночервена коса, дълбоки сини очи и завладяваща усмивка. Фигурата й беше наистина забележителна: висок бюст, тънка талия и дълги крака, всичко това в прекрасна комбинация, така че човек трудно би могъл да я отмине без внимание. Тя така се усмихна на Робин, че веднага предизвика гнева на Кейт.

— Това е Мод — поясни Робин, като посочи по-възрастната жена. — Тя ще бъде готвачка и икономка. — Мод кимна с глава. — А това е Лизи. Тя ще почиства къщата и ще изпълнява всичко друго, каквото й възложиш. Те са затворнички, изпратени на работа при теб. Ако не си доволна от тях, трябва просто да кажеш на Деър и той ще се погрижи да бъдат заменени.

— Затворнички? — възкликна Кейт. Не беше си и помисляла дори, че ще бъде заобиколена с престъпници не само извън дома си, но и вътре в него. Няма ли да има поне едно кътче, където да се чувства сигурна? Тя вдигна очи към Робин и срещна осъдителния му поглед, който й подсказваше, че би трябвало да каже нещо, да приеме двете прислужнички. — Е, сигурна съм, че всичко ще бъде наред — измънка Кейт, тъй като в момента не можеше да се сети за никакъв по-интелигентен отговор.

— Това е мис Маккензи — продължи Робин, като се обърна към двете жени. — Ще получавате разпореждания от нея. В момента баща й е болен и от вас се очаква да се грижите добре за него, докато се оправи.

Едва тогава Мод и Лизи забелязаха Уилям, който още лежеше в колата.

— О, горкият човек — възкликна Мод, като гледаше, със симпатия Уилям. Лизи също се вторачи в него. — Веднага ще му приготвя стаята. Хайде, Лизи.

Лизи я последва без желание, очевидно предпочиташе да остане отвън и да се навърта около Робин.

След като двете се прибраха в къщата, Робин взе Уилям на ръце и тръгна с него, следван от Кейт. Изкачи се направо по стълбите на втория етаж и спря пред една от стаите. Мод и Лизи вече подготвяха леглото. Робин внимателно постави Уилям и веднага се отдръпна назад, за да може Кейт да се приближи до него.

— Ще приготвя нещо за хапване — предложи Мод, след като хвърли поглед върху изнемощялото тяло на възрастния мъж.

— Благодаря ти — отвърна Кейт, трогната от проявената грижа. Робин сигурно имаше някаква грешка — тази нежна жена не може да бъде затворничка. Като видя, че Лизи продължава да се върти наоколо, Кейт набързо я отпрати. За тази не можеше да каже със сигурност каква е. Но имаше нещо в нея, което не й харесваше.

— Ако не ви трябва нищо повече, мисля да тръгвам — предложи Робин като забеляза, че Уилям отново се унася в сън.

Старецът внезапно отвори очи.

— Не си тръгвай още, Робин. Бих искал да поговоря с теб, след като си отдъхна малко.

— Ще отида да се погрижа за багажа — каза Робин и тръгна към вратата.

— Но ще се върнеш, нали — с надежда попита Уилям.

— Да, няма къде да ходя в тази тъмнина. — Робин кимна с глава на Кейт и ги остави двамата сами.

— Какво искаш от него — с любопитство попита Кейт.

— Имам нужда от опитен човек, който да се грижи за имението и фермата — каза Уилям. — Ще го помоля да остане като управител.

— Разумно ли е това, татко? Аз… този човек е опасен. Не бих му се доверила. Разбери първо какво престъпление е извършил, пък после му предлагай да остане.

— Повярвай ми, дъще, мога по-добре от теб да преценя характера на човека. Няма защо да се страхуваш от Робин Флетчър.

Няма от какво да се страхува? На Кейт й се искаше да крещи, да протестира. Боже господи, не виждаше ли баща й, че този човек е опасен за нея? Не усещаше ли, че душата й е подложена на страшно изпитание? Робин Флетчър действаше така поразително върху чувствата й. Никога не бе предполагала, че подобно нещо може да й се случи и то на двадесет и шест години. Защо сега не можеше да остане спокойна, както е ставало преди, да прецени всичко с разума си, трескаво мислеше тя. И защо този най-неподходящ човек имаше това поразително въздействие върху нея? Робин Флетчър — господ да й е на помощ. Наистина ще има нужда от тази помощ, ако той остане в имението Маккензи.