Невероятната кражба и други разкази

Глава шеста

— Щом е имало кражба, защо, по дяволите, старият Мейфилд не е извикал полицията? — попита Реджи Карингтън.

Отблъсна леко стола си от масата, на която току-що бе закусил.

Бе слязъл последен за закуска. Домакинът, мисис Маката и сър Джордж бяха закусили преди това. Майка му и мисис Вандърлин бяха предпочели да закусят в стаите си.

Сър Джордж, след като повтори версията, която бе договорил с лорд Мейфилд и Еркюл Поаро, не се освободи от чувството, че не се е справил добре със задачата си.

— Вижда ми се доста странно да се прибягва до услугите на някакъв непознат чужденец — продължи Реджи. — Какво е откраднато, татко?

— Не знам, момчето ми.

Реджи стана от стола си. Тази сутрин изглеждаше по-нервен и възбуден от обичайното.

— Нещо важно ли е? Документи или нещо от този род?

— Вече ти казах, момчето ми. Нямам представа какво точно липсва.

— Доста потайна история, както виждам.

Реджи се затича нагоре по стълбището, спря се по средата на пътя, намръщи се и после продължи. След малко почука на вратата на стаята на майка си. Чу гласа й и влезе.

Лейди Джулия бе седнала в леглото си и изписваше някакви цифри върху гърба на един плик.

— Добро утро, момчето ми — посрещна го тя. — Нещо не е наред ли? — сепна се тя, след като срещна погледа му.

— Нищо особено не се е случило. Ако се изключи, че май снощи в къщата е имало кражба.

— Кражба ли? Какво е откраднато?

— Нямам представа. Цялата история ми се вижда много потайна. На долния етаж се мотае някакъв частен детектив и разпитва всички поред.

— Колко странно!

— Не е дотам приятно да гостуваш в дом, където се случват такива работи — отвърна бавно Реджи.

— И какво точно се е случило?

— Не знам. Станало е, след като всички сме си легнали. Внимавай, мамо, ще събориш подноса!

Успя да улови подноса на време и го постави на една маса до прозореца.

— Пари ли липсват?

— Казах ти, че не знам.

— Предполагам, че този следовател разпитва всички — каза бавно лейди Джулия.

— Така е.

— Какво ги разпитва? Къде са били нощес и така нататък?

— По всяка вероятност, да. Самият аз няма да мога да му разкажа много. Отидох право в стаята си и веднага заспах.

Лейди Джулия не му отговори.

— Виж, мамо, дали не би могла да ми услужиш с някакви пари? Останал съм без стотинка.

— Нямам — отговори майка му. — Самата аз доста се поувлякох в разходите си. Не знам какво ще каже баща ти, когато разбере.

На вратата се почука и сър Джордж влезе в стаята.

— Ето те и теб, Реджи. Би ли слязъл долу? Мистър Еркюл Поаро би искал да поговори с теб.

Поаро току-що бе приключил разговора си със страховитата мисис Маката.

След няколко кратки въпроса му бе станало ясно, че мисис Маката си бе легнала преди единадесет часа и не бе видяла или чула нищо, което може да му бъде от полза.

Поаро бързо смени темата и изрази възхищението си от лорд Мейфилд. Макар и обикновен гражданин, той си давал сметка, че лорд Мейфилд е наистина велик човек. Разбира се, мисис Маката много по-добре от него го знаела.

— Лорд Мейфилд е наистина умен — бе се съгласила мисис Маката. — При това, сам е постигнал всичко със собствени усилия. Не е наследил общественото си положение от никого. Е, може би наистина му липсва малко широта на кръгозора, но така е при всички мъже. Липсва им широтата на мислене, която може да даде единствено едно женско въображение. Знайте, мосю Поаро, че до десет години жените ще бъдат истинската сила в управлението на тази страна.

Поаро й отговори, че е напълно уверен.

След това я заговори за мисис Вандърлин. Верни ли били хорските приказки, че с лорд Мейфилд имали много приятелски отношения?

— Ни най-малко. Да ви кажа право, много се изненадах, когато я видях тук. Наистина много се изненадах.

Поаро подтикна мисис Маката да каже мнението си за мисис Вандърлин и успя.

— Тя е една от онези абсолютно безполезни жени, мосю Поаро. Една от онези жени, които те карат да се срамуваш от собствения си пол. Абсолютен паразит.

— Мъжете обаче май я харесват?

— Мъжете ли? — отвърна му презрително мисис Маката. — Мъжете винаги се подлъгват по хубавата външност, мосю Поаро. Вижте и този юноша, младия Реджи Карингтън. Вижте го как поруменява всеки път, когато тя го заговори. Как се ласкае, че му обръща внимание. А и ласкателствата й са доста примитивни. Похвали умението му да играе бридж, което беше далеч от блестящо.

— Той не играе ли добре бридж?

— Снощи направи всички възможни грешки.

— Затова пък лейди Джулия е добра бриджорка, нали?

— Прекалено добра, ако питате мен — бе отвърнала мисис Маката. — За нея бриджът е почти професия. Играе на бридж сутрин, обед и вечер.

— И големи суми ли залага?

— Много по-големи, отколкото аз бих си позволила. Ако питате мен, въобще не трябва да се залагат такива суми.

— Успява ли поне да спечели много пари от играта?

— Разчита, че по този начин ще спечели парите, които са й необходими, за да си погаси дълговете. В последно време обаче не й върви на карти, или поне аз така чувам. Снощи имаше толкова замислен вид, че човек би рекъл, че крои нещо. Да знаете от мен, мосю Поаро, хазартът е не по-малко опасен порок от пиянството. Ох, ако някой ми възложеше на мен да оправя нравите на тази страна…

След тези думи Поаро се видя принуден да изслуша една доста обстойна лекция как да се оправят и пречистят британските нрави. Най-сетне успя деликатно да приключи разговора, за да пристъпи към разговора с Реджи Карингтън.

Огледа внимателно младия човек, когато той влезе в стаята. Устата му издаваше слаб характер, макар и на нея да бе изписана една по-скоро очарователна усмивка. Брадичката му говореше за нерешителност. Очите му бяха раздалечени, а главата му — продълговата. Реши, че този човешки тип му е добре познат.

— Мистър Реджи Карингтън?

— Да. С какво мога да ви помогна?

— Какво бихте могли да ми разкажете за изминалата нощ?

— Ами… чакайте да видя. Първо играхме бридж. После си легнах.

— В колко часа?

— Непосредствено преди единадесет. Предполагам, че кражбата е била извършена по-късно.

— Да, по-късно. Вие нищо ли не чухте или видяхте?

Реджи със съжаление поклати глава.

— Боя се, че не. Веднага си легнах, а сънят ми е много дълбок.

— Значи от стаята, където сте играли карти, сте отишъл право в спалнята си и сте стоял там до сутринта?

— Точно така.

— Любопитно.

— Кое му е любопитното? — попита раздразнено Реджи.

— Не чухте ли някакъв писък?

— Не, не чух.

— Наистина много любопитно.

— Вижте какво, не мога да ви разбера.

— Вие да не би лекичко да недочувате?

— Не, разбира се.

Устните на Поаро леко се раздвижиха. Може би повтаряше думата „любопитно“ за трети път. Заговори с нормален глас.

— Е, добре, мистър Карингтън, благодаря ви. Това е всичко.

Реджи стана от стола си. Позата му издаваше нерешителност.

— Знаете ли, след като споменахте някакъв писък, май ми се счу нещо подобно.

— А, значи все пак сте чул нещо?

— Да, но виждате ли, четях книга. Криминален роман, да бъда по-точен. Всъщност, не съм сигурен дали пък не ми се е сторило.

— Това е едно напълно удовлетворително обяснение — каза Поаро.

Лицето му остана съвсем безстрастно.

Реджи, все още колебаещ се, бавно се отправи към вратата. Там се спря и попита:

— И какво е било откраднато?

— Нещо много ценно, мистър Карингтън. Нямам правото да казвам нищо повече.

— Разбирам — отвърна Реджи с равен глас.

Излезе от стаята.

Поаро поклати удовлетворено глава.

— Да… — промърмори под нос. — Всичко се вписва в картината.

Сетне натисна един звънец и любезно попита дали мисис Вандърлин вече е свободна.