Невероятната кражба и други разкази

Глава пета

Последователността на събитията в нощта на двадесет и девети октомври бе напълно ясна.

Като начало избухна кавга между двамата мъже — Голд и Чантри. Чантри говореше все по-високо, а четирима души чули последните му думи — касиерът, управителят на хотела, генерал Барнс и Памела Лайъл.

— Чуй ме добре, мръсна свиньо, ако си мислите заедно с жена ми, че можете да ми излезете с този номер, много грешите! Валънтайн ще остане моя съпруга, докато съм жив!

След тези думи напуснал хотела с изкривено лице.

Това се случило преди вечеря. После се сдобрили, макар и да не се разбра как точно е станало. Валънтайн покани Марджъри Голд да се поразходят на лунна светлина. Памела и Сара ги придружиха. Голд и Чантри играха заедно билярд. Сетне се присъединиха към Еркюл Поаро и генерал Барнс в бара на хотела.

За пръв път на лицето на Чантри бе изписана усмивка.

— Интересна ли беше играта? — попита генералът.

— Този приятел е прекалено силен за мен — призна контраадмиралът. — Изпревари ме с четиридесет и шест точки.

Дъглас Голд показа скромност.

— Чист късмет, уверявам ви. Какво ще пиете? Ще отида да поръчам напитките.

— Розов джин, ако обичате.

— Разбрах. Вие, генерале?

— Благодаря. За мен едно уиски със сода.

— И аз ще пия същото. А вие, мосю Поаро?

— Много сте любезен. Бих предпочел sirop de cassis.

— Сироп… какъв беше точно?

— Сироп от касис. От френско грозде.

— А, да, разбрах. Ликьор. А дали го имат тук? Никога не бях чувал за него.

— Имат го, но не е ликьор.

Дъглас Голд се засмя.

— Малко странен ми се вижда вкуса ви, но всеки сам си избира отровата. Ей сега ще отида да направя поръчката.

Контраадмирал Чантри седна при тях. Макар и да не бе по природа общителен или разговорлив човек, постара се да бъде приятен събеседник.

— Странно как човек свиква да живее и без новини — отбеляза той.

— Не бих казал, че „Континентал дейли мейл“ с четири дена закъснение много ме устройва — изръмжа генералът. — Разбира се, бих могъл да уредя да получавам „Таймс“ и „Пънч“ всяка седмица, но пристигат с прекалено голямо закъснение.

— Тази палестинска история дали няма да предизвика избори?

— Нещата с Палестина бяха страшно занемарени — заяви генералът тъкмо когато се появи Дъглас Голд, последван от келнер с поднос с напитки.

Генералът разправи епизод от военната си кариера в Индия през 1905 година. Двамата мъже го изслушаха учтиво, но не с голям интерес. През това време Еркюл Поаро отпиваше от своя sirop de cassis.

Генералът приключи разказа си и всички подобаващо се засмяха.

Точно в този момент на входа на бара се появиха жените. И четирите изглеждаха в чудесно настроение, разговаряха оживено и се смееха.

— Тони, мили, разходката беше божествена! — извика Валънтайн, докато се отпусна в един стол до този на мъжа си. — Как се радвам, че на мисис Голд й дойде на ум тази идея! Всичките трябваше да дойдете!

— Ще пиеш ли нещо? — попита я съпругът й. Даде да се разбере с поглед, че въпросът му се отнася и до другите дами.

— За мен розов джин, мили — каза Валънтайн.

— За мен джин и лимонада — каза Памела.

— За мен коктейл — рече Сара.

— Добре — Чантри се изправи. Подаде собствения си недокоснат розов джин на съпругата си. — Ти вземи този, а аз ще поръчам друг за себе си. А вие какво ще пиете, мисис Голд?

Мисис Голд тъкмо сваляше връхната си дреха с помощта на съпруга си. Усмихна се.

— Може ли една оранжада, ако обичате?

Чантри се отправи към вратата. Мисис Голд се усмихна на съпруга си.

— Разходката бе толкова приятна, Дъглас. Жалко, че не дойде.

— И аз съжалявам. Нищо, ще се разходим заедно друг път.

И двамата се усмихнаха един на друг.

Валънтайн Чантри взе чашата си с розов джин и я изпи на един дъх.

— Ох! Много добре ми дойде! — каза тя.

Дъглас Голд взе палтото на Марджъри и го окачи на закачалката.

— Хей, какво ви става? — попита с рязък глас, когато се запъти към останалите.

Валънтайн Чантри се бе отпуснала в креслото си. Устните й бяха посинели и бе притиснала ръка на сърцето си.

— Нещо… нещо ми е…

Беше се задъхала. Въздухът не й стигаше.

Чантри, който бе влязъл в стаята, ускори крачка.

— Вал! Какво ти е?

— Не знам… това питие… имаше странен вкус…

— Кое? Розовият джин?

Чантри рязко се изви и улови Дъглас Голд за рамото.

— Голд, питието беше за мен? Какво, по дяволите, сложи в него?

Дъглас Голд бе втренчил поглед в изкривеното лице на жената в креслото, побелял като платно.

— Аз… аз никога…

Валънтайн Чантри се свлече в креслото.

— Извикайте доктор! Веднага! — извика генерал Барнс.

Пет минути по-късно Валънтайн Чантри умря.