Невероятната кражба и други разкази

Глава трета

За миг групата във вестибюла остана неподвижна, с втренчени погледи в разкрилата се гледка. Поаро направи крачка напред.

В същия момент се чу гласа на Хюго Трент.

— Боже мой! Старецът се е застрелял!

Лейди Шевенис-Гор изстена.

— Джървейз! Джървейз…

Поаро бързо реагира.

— Моля ви, отведете лейди Шевенис-Гор! Тя няма работа тук.

Възрастният мъж с войнишка стойка побърза да изпълни нареждането му.

— Ела, Ванда — заговори утешително той, — ела, мила. С нищо не можеш да помогнеш. Всичко е свършило. Рут, погрижи се за майка си.

Рут Шевенис-Гор обаче вече бе влязла в стаята и застана до Поаро. Той се наведе над трупа на човека, застинал в креслото. Човек с великанско телосложение и викингска брада.

— Напълно ли сте уверен, че е мъртъв? — попита девойката със странно приглушен глас.

Поаро я погледна.

На лицето й бе изписано вълнение, макар и старателно сдържано, което Поаро не можа напълно да си обясни. Стори му се, че момичето изпитва не скръб, а някаква смесица от уплаха и любопитство.

— Мила, дали не е по-добре да се погрижите за майка си… — обади се тихо дребната жена с пенсне.

— Значи не сме чули ауспуха на кола или отварянето на бутилка шампанско! — внезапно изкрещя с истеричен глас червенокосото момиче. — Чули сме изстрел!

Поаро се обърна към присъстващите.

— Някой ще трябва да се обади на полицията…

— Не! — изкрещя силно Рут Шевенис-Гор.

— Боя се, че трябва да се направи — обади се съсухреният възрастен човек. — Ще се погрижите ли, Бъроуз? А ти, Хюго…

— Вие ли сте мистър Хюго Трент? — обърна се Поаро към високия млад човек с мустаци. — Струва ми се, че би било добре всички, освен нас двамата, да напуснат тази стая.

Отново никой не оспори нареждането му. Съсухреният човек, който приличаше на адвокат, поведе останалите. Поаро и Хюго Трент останаха сами.

— Вижте какво, кой сте вие? — започна Хюго. — Нямам и ни най-малка представа. Какво въобще правите тук?

Поаро извади една от визитните си картички.

— Частен детектив ли! — изненада се Хюго Трент, след като я погледна. — Естествено, чувал съм за вас. И все пак още не мога да разбера какво правите тук.

— Вие не знаехте ли, че вашият вуйчо… нали ви е вуйчо?

Младият човек за миг хвърли поглед към тялото.

— За стареца ли говорите? Да, беше ми вуйчо.

— Не знаехте ли, че той ме бе поканил тук?

Хюго поклати глава.

— Понятие нямах — отвърна той бавно.

В гласа му се чувстваше вълнение, чието естество бе трудно да се определи. Лицето му изглеждаше застинало в тъповат израз. Поаро реши, че може би е маска, удобна в мигове на напрежение.

— Нали сме в Уестшир? — попита тихо Поаро. — Познавам много добре началника на местната полиция, майор Ридъл.

— Ридъл живее на половин миля оттук — отвърна Хюго. — Навярно ще се появи съвсем скоро.

— Чудесно — каза Поаро.

Сетне започна да прави оглед на стаята. Дръпна встрани завесата и огледа високия прозорец. Провери, дали е отворен. Беше затворен.

На стената срещу писалището висеше кръгло огледало, сега напукано на парчета. Поаро се наведе и взе в ръка малък предмет.

— Какво е това? — попита Хюго Трент.

— Куршумът.

— Значи, пробил е главата му и е разбил огледалото, така ли?

— Поне така изглежда.

Поаро положи внимателно куршума точно на мястото, откъдето го бе взел. Отиде до писалището. Някои документи бяха грижливо подредени на купчини. На пресата за попивателна хартия висеше лист, на който трепереща ръка бе изписала думата „ПРОСТЕТЕ МИ“ с едри печатни букви.

— Трябва да го е написал преди… преди да го стори — промълви Хюго.

Поаро замислено кимна. Погледна отново счупеното огледало, после мъртвеца. Веждите му леко се присвиха, сякаш нещо го озадачи. Отиде до вратата с разбитата брава, в която нямаше ключ. Вече го знаеше. Иначе нямаше да му бъде възможно да надникне през ключалката. Потърси ключа на пода и не го откри. Наведе се над тялото и го опипа с пръсти.

— Да — рече, — ключът е в джоба му.

Хюго извади табакера и запали цигара. Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Всичко изглежда съвсем ясно. Вуйчо ми се е заключил тук, надраскал е това послание върху къс хартия и сетне се е застрелял.

Поаро кимна замислено. Хюго продължи.

— И все пак, не мога да разбера защо ви е повикал. За какво е ставало дума?

— Би ми било доста трудно да ви обясня. Може би, мистър Трент, докато дойдат представителите на властта, бихте имал добрината да ми кажете кои са хората, които заварих тази вечер при пристигането си?

— Кои са те ли? — Хюго вече говореше съвсем разсеяно. — А, да, разбира се. Прощавайте, но не е ли по-добре да седнем? — посочи той с ръка канапето в отдалечения ъгъл на стаята. — Значи Ванда, леля ми — тонът му бе станал малко игрив. — Братовчедка ми Рут. Всъщност, вие вече разбрахте кои са. Другото момиче е Сюзън Кардуъл. Тук е на гости. Полковник Бъри е стар приятел на семейството. Мистър Форбс също. И освен това е семеен адвокат и така нататък. И двамата са били влюбени във Ванда на младини и до ден-днешен не крият своята преданост към нея. Забавно е, но и трогателно. Мистър Годфри Бъроуз беше секретар на стареца, извинете, на вуйчо ми. А мис Лингърд пък му помагаше да напише историята на рода Шевенис-Гор. Тя издирваше исторически материали. Това май е всичко.

Поаро кимна.

— Доколкото разбрах, всички вие сте чули изстрела, който е убил вуйчо ви? — каза.

— Да, чухме го. Решихме, че е предизвикан от отварянето на бутилка шампанско, поне аз си помислих така. А пък Сюзън и мис Лингърд предположиха, че е от неизправен ауспух на автомобил. Шосето е съвсем наблизо, нали ме разбирате.

— И кога стана това?

— Някъде около осем и десет. Снел току-що бе ударил първия гонг.

— А вие тогава къде бяхте?

— В дневната. Всъщност, дори поспорихме на шега откъде е дошъл звукът. Аз казах, че от столовата. Сюзън заяви, че се е разнесъл откъм гостната. На мис Лингърд й се стори, че е прозвучал от горния етаж. Снел рече, че е от пътя, само дето ние сме го чули откъм прозореца на горния етаж. Тогава Сюзън попита дали има и други теории, а аз се засмях и отвърнах, че може и да е станало убийство. Като се замисля сега тези думи ми се струват доста нетактични.

Лицето му нервно потрепна.

— Не хрумна ли никому мисълта, че сър Джървейз може и да се е самоубил?

— Не, разбира се.

— Вие имате ли някаква представа защо се е застрелял?

— Как да ви кажа… — започна бавно Хюго.

— Значи имате някаква представа?

— Трудно е да ви го обясня. Естествено, не съм очаквал да се самоубие, но в същото време ще ви призная, че не съм чак толкова изненадан. Там е работата, мосю Поаро, че вуйчо ми беше луд човек. Известно бе на всички.

— Според вас достатъчно обяснение ли е?

— Какво да ви кажа, хората нерядко се застрелват, когато са малко откачени.

— Простотата на обяснението е удивителна.

Хюго го зяпна втренчено.

Поаро отново стана и започна да се разхожда безцелно из стаята. Мебелировката бе стилна, макар и да й личеше викторианската тромавост. Имаше масивни библиотечни шкафове, огромни кресла и няколко стола, които очевидно бяха оригинални произведения на Чипъндейл. Украшенията не бяха много, но няколко бронзови статуетки привлякоха вниманието на Поаро. Взе ги в ръце една по една и внимателно ги огледа, преди да ги върне грижливо по местата им. От крайно лявата статуетка откачи нещо малко с нокът.

— Какво беше това? — попита Хюго. Гласът му не издаваше особен интерес.

— Нищо особено. Мъничка люспа стъкло.

— Странно е, че и огледалото е било разбито от изстрела. Счупените огледала са прокоба за лош късмет. Клетият стар Джървейз… Изглежда, късметът му бе продължил твърде дълго.

— Вуйчо ви късметлия ли беше?

Хюго се засмя.

— Та късметът му беше пословичен! Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато. Окажеше ли подкрепа на някой непознат, той веднага преуспяваше. Направеше ли инвестиция в някаква съмнителна мина, там веднага откриваха скъпоценен метал. Спасявал се е от положения, които са изглеждали неспасяеми. Успявал е неведнъж да оцелее по чудо. Симпатяга беше, макар и посвоему. Много свят бе видял. Много повече, отколкото другите хора от неговото поколение.

— Бяхте ли привързан към вуйчо си, мистър Трент? — попита Поаро сякаш между другото.

Хюго Трент бе малко изненадан от този въпрос.

— Да. Да, разбира се — каза не съвсем убедително. — Знаете ли, понякога беше трудно да се общува с него. Просто обстановката ставаше прекалено напрегната. За щастие, не ни се налагаше да се виждаме често.

— А той изпитваше ли добри чувства към вас?

— И да е изпитвал, много не му личеше. Ако питате мен, съществуването ми май по-скоро го дразнеше.

— Защо, мистър Трент?

— Виждате ли, той нямаше собствен син и много страдаше от това. Много държеше на рода и така нататък. Вярвам, че го е измъчвала мисълта, че е последният представител на рода Шевенис-Гор и че с неговата смърт ще се прекрати съществуването му. Родът води началото си още от времената на норманското нахлуване, нали ме разбирате. Старецът май беше последният от норманите. Предполагам, че за него това е било трагедия.

— А самият вие не споделяте ли неговата гледа точка?

Хюго сви рамене.

— Как да ви кажа, всички тези неща ми се виждат съвсем старомодни.

— А какво ще стане с имението?

— Нямам представа. Може да го получа аз. Може и да го е завещал на Рут. Сигурно се е погрижил Ванда да може да го обитава до смъртта си.

— Значи, вашият вуйчо не е дал ясно да се разбере какви са точните му намерения?

— А, имаше си мнение по въпроса.

— И какво бе то?

— Искаше да се оженя за Рут.

— Безспорно би било удачно решение.

— Прекалено удачно. Работата е там, че Рут има собствени планове за живота си. Знае много добре, че е изключително привлекателна млада жена. Никак не бърза да се омъжва и да се задомява.

Поаро се наведе към него.

— Самият вие обаче не бихте възразил на такова решение, нали, мистър Трент?

— Че защо пък би трябвало да възразявам? — отвърна му отегчено Хюго. — Сякаш има голямо значение за кого се жениш в наше време. Разводите станаха толкова лесни. Ако излезе, че не си си улучил партньора, късаш, и започваш отначало.

Вратата се отвори и влезе Форбс в компанията на висок напет мъж.

Новодошлият кимна на Трент.

— Здравей, Хюго. Моите съболезнования. Загубата е тежка за всички ви.

Еркюл Поаро направи крачка напред.

— Как сте, майор Ридъл? Помните ли ме?

— Разбира се, че си спомням — началникът на полицията се ръкува с Поаро. — Значи, и вие сте тук?

В гласа му имаше известна изненада. Погледна с любопитство Еркюл Поаро.