Невероятната кражба и други разкази

Глава осма

След обяда гостите си тръгнаха. Мисис Вандърлин и мисис Маката отпътуваха с влак. Семейство Карингтън имаше кола. Поаро, застанал в хола, наблюдаваше как мисис Вандърлин любезно се прощава с домакина.

— Толкова много съжалявам, че ви се стовариха на главата тези неприятности. Надявам се, че всичко ще се уреди. От мен никой няма да чуе и думичка.

Ръкува се с него и се запъти към ролс-ройса, който щеше да я отведе до гарата. Мисис Маката вече се бе разположила в него. Тя се бе сбогувала бързо и немногословно.

Леони, която тъкмо се канеше да седне до шофьора, внезапно се върна тичешком към къщата и влезе.

— Куфарчето на madame го няма в колата — възкликна тя.

Настъпи кратка суетня. Най-сетне лорд Мейфилд откри куфарчето, останало в сянката на един стар дъбов сандък. Леони с радостен възглас взе малкото елегантно куфарче от зелена кожа и побягна с него.

Мисис Вандърлин се подаде от колата.

— Лорд Мейфилд! Лорд Мейфилд! — повика тя домакина и му подаде писмо. — Бихте ли имал добрината да го изпратите по пощата? Сигурна съм, че ще забравя да го пусна днес, ако остане у мен. Винаги забравям писмата си. Понякога остават в чантата ми дни наред.

Сър Джордж Карингтън си играеше с джобния часовник и през цялото време отваряше и затваряше капака. Бе вманиачен на тема точност.

— Ще закъснеят — мърмореше той. — Ще закъснеят. Ако не побързат, ще изтърват влака…

— Престани да мърмориш. Джордж — обади се раздразнено жена му. — И така да стане, те ще го изтърват, не ние.

Той я погледна с укор.

Ролс-ройсът потегли.

До входната врата се придвижи морисът на семейство Карингтън, шофиран от Реджи.

— Готов съм, татко — каза момъкът.

Прислугата започна да носи багажа на семейство Карингтън. Реджи остана да надзирава подреждането му в багажника.

Поаро излезе навън, наблюдавайки изпращането.

Внезапно усети, че някой го улавя за ръката. Чу задъхания нервен шепот на лейди Джулия.

— Мосю Поаро, трябва да поговорим. Веднага.

Той се подчини на молбата й и я последва. Тя го отведе в една малка съседна стаичка и затвори вратата. Доближи се до него.

— Вярно ли е това, което казахте? Че лорд Мейфилд се интересува преди всичко да открие документите?

Поаро я погледна с любопитство.

— Вярно е, madame.

— В такъв случай, ако тези документи ви бъдат предадени, бихте ли поел ангажимента да бъдат върнати на лорд Мейфилд, без да се задават въпроси?

— Не съм сигурен дали ви разбирам.

— Разбирате ме. Трябва да ме разбирате! Предлагам да се върнат документите, ако името на… името на крадеца остане в тайна.

— И кога ще бъде извършено това, madame? — попита Поаро.

— Не по-късно от дванадесет часа.

— В състояние ли сте да го обещаете?

— Да.

Поаро не каза нищо. Лейди Джулия продължи нервно.

— Ще гарантирате ли, че на случката няма да се даде никаква гласност?

Едва тогава Поаро й отговори. С много сериозен глас.

— Да, madame, гарантирам ви.

— В такъв случай всичко ще се уреди.

Тя бързо излезе от стаята и Поаро след малко чу как колата потегля.

Прекоси хола и отиде до кабинета. Там бе лорд Мейфилд. Вдигна поглед от писалището си и видя влизащия Поаро.

— Е? — попита.

Поаро разтвори ръце.

— Случаят е приключен, лорд Мейфилд.

— Какво?

Поаро възпроизведе буквално разговора си с лейди Джулия.

Лорд Мейфилд го погледна удивено.

— Какво обаче означава това? Нищо не разбирам.

— Нима не ви е ясно? Лейди Джулия знае кой е откраднал чертежите.

— Да не би да искате да кажете, че ги е взела тя?

— Съвсем не. Лейди Джулия може и да е увлечена по хазарта, но не е крадла. Щом обаче предлага да върне чертежите, значи те са били взети от съпруга й или от сина й. Сър Джордж Карингтън отпада от подозрение, тъй като е бил на терасата заедно с вас. Остава синът. Струва ми се, че мога да възстановя случилото се през изминалата нощ с доста голяма точност. Лейди Джулия снощи е отишла в стаята на сина си и е установила, че там го няма. Потърсила го е на долния етаж, но не го е открила и там. Сутринта е научила за кражбата, но също така е чула сина си да казва, че отишъл направо в стаята си и не излизал оттам. Знаела е, че лъже. Знаела е и още нещо за сина си, че има слаб характер и е вечно закъсал за пари. Видяла е как се е поддал на чара на мисис Вандърлин. Цялата работа й станала ясна. Мисис Вандърлин явно била успяла да убеди нейния Реджи да открадне чертежите. Решава обаче да не бездейства. Ще натисне Реджи, ще го принуди да й даде чертежите и ще ги върне.

— Не е възможно! — извика лорд Мейфилд.

— Така е, невъзможно е, но лейди Джулия не го знае. Не й е известно онова, което е известно на мен, Еркюл Поаро. А аз зная, че през изминалата нощ младият Реджи Карингтън не се е занимавал с кражбата на чертежи, а е флиртувал с камериерката на мисис Вандърлин.

— Всичко е толкова объркано!

— Прав сте.

— И случаят не е приключен, нали?

— Приключен е. Аз, Еркюл Поаро, знам истината. Не ми ли вярвате? Вие не ми повярвахте вчера, когато ви казах, че знам къде се намират чертежите. Аз обаче наистина знаех. Бяха съвсем наблизо.

— Къде?

— Бяха във вашия джоб, милорд.

Настъпи мълчание.

— Давате ли си сметка какво говорите, мосю Поаро?

— Напълно. Знам, че разговарям с един много умен човек. От самото начало ме смути това, че вие, който очевидно страдате от късогледство, заявихте съвсем категорично, че сте видял някаква фигура да се измъква от прозореца. Искахте едно решение, едно удобно за вас решение, да бъде прието и от останалите. С каква цел? Един по един елиминирах всички заподозрени. Мисис Вандърлин е била на горния етаж. Сър Джордж е бил заедно с вас на терасата. Реджи Карингтън е бил в компанията на френската камериерка на стълбището. Мисис Маката невинно е спяла в своята стая — тя е точно до стаята на икономката, и мисис Маката хърка. Лейди Джулия е убедена, че синът й е виновен. Сиреч, остават две възможности. Едната е Карлайл да не е оставил чертежите върху писалището, а да ги е пъхнал в джоба си, което е нелогично — сам казахте, че той е могъл без затруднения да ги копира. Другата възможност е тези чертежи да са били върху писалището, когато вие сте отишли до него, и след това да са се оказали в джоба ви. В такъв случай всичко става ясно, включително и настойчивите ви твърдения, че Карлайл не може да е виновен. Едно нещо обаче ме озадачи. Мотивите ви. От самото начало бях убеден, че сте порядъчен и изцяло изграден човек. Това пролича и в опасението ви, да не би да бъде заподозрян някой невинен. Бе също така очебийно, че кражбата на чертежите можеше да се отрази неблагоприятно на вашата кариера. Къде беше в такъв случай смисълът на тази напълно нелепа кражба? Успях обаче да намеря отговор на този въпрос. Спомних си за кризата във вашата кариера преди няколко години. В частност, и за уверенията на министър-председателя, че не сте водил никакви преговори с въпросната държава. Нека предположим, че последното не е било съвсем точно, че е останало някакво веществено доказателство, може би някакво писмо, от което да проличи, че вие действително сте сторили онова, което сте отрекли. Такова едно опровержение безспорно ще да е било в интерес на държавната политика тогава, но е доста съмнително дали би се възприело така от обикновените граждани. Би могло в момента, когато бъдете извикан да оглавите върховната власт, някаква глупава сянка от миналото да провали всичко.

Предполагам, че писмото е останало в ръцете на едно чуждо правителство и то е предложило да ви го върне в замяна на чертежите на бомбардировача. Някои хора на ваше място щяха да откажат. Вие обаче не сте отказали. Съгласили сте се. Мисис Вандърлин е агентът на въпросното правителство. Дошла е тук да уреди сделката. Вие се издадохте, когато признахте, че нямате никакъв конкретен план за разобличаването й. По този начин обяснението за присъствието й тук бе крайно неубедително. Вие сам сте организирали кражбата. Престорихте се, че сте видели някакъв крадец да се измъква от стаята, очевидно за да не паднат никакви подозрения върху Карлайл. Дори и да не бе излизал от стаята, писалището е толкова близо до прозореца, че един крадец е могъл с лекота да грабне чертежите, докато Карлайл търси нещо в касата, с гръб към него. Отишъл сте до писалището, взел сте чертежите и сте ги задържал в себе си до момента, когато по предварителна договореност с мисис Вандърлин сте ги пъхнал в куфарчето й. В замяна пък тя ви върна фаталното писмо, замаскирано уж като нейно писмо, което ви помоли да изпратите по пощата — приключи Поаро.

— Казаното от вас е самата истина, мосю Поаро — призна лорд Мейфилд. — Предполагам, че ме смятате за завършен подлец.

Поаро нетърпеливо махна с ръка.

— Не, не, лорд Мейфилд. Струва ми се, вече ви казах, че според мен сте един умен човек. Докато снощи разговаряхме тук, внезапно ми хрумна нещо. Вие сте първокласен инженер. Предполагам, че е достатъчно да се направят няколко съвсем дребни хитроумни промени в чертежите на този бомбардировач, за да бъде сетне много трудно да се разбере защо машината съвсем не се представя, както трябва. Въпросното чуждо правителство ще реши, че по начало е била неудачно замислена… И струва ми се, ще бъде разочаровано…

Отново настъпи мълчание. Лорд Мейфилд го наруши.

— Наистина сте много проницателен, мосю Поаро. Ще ви помоля да повярвате в едно нещо. Убеден съм, че съм най-подходящият човек, който да поеме кормилото на държавното управление на Великобритания в трудните времена, които ни очакват. Ако не вярвах искрено, че страната ми се нуждае от мен, никога не бих постъпил така. Нямаше да се спасявам чрез подобна хитрост, при която и вълкът да е сит, и агнето цяло.

— Милорд — отвърна Поаро, — ако не умеехте да постъпвате така, че и вълкът да е сит, и агнето цяло, нямаше да сте политик.