Невероятната кражба и други разкази

Глава четвърта

— Е? — попита майор Ридъл.

Това стана двадесет минути след неговото пристигане. Въпросът му бе адресиран до полицейския лекар, слаб възрастен човек с посребряла коса.

Лекарят сви рамене.

— Мъртъв е от около половин час, но не повече от час. Ще ви спестя техническите подробности. Бил е застрелян през главата, като пистолетът е бил на няколко инча от дясното слепоочие. Куршумът е преминал през мозъка и е излязъл.

— Възможно ли е да е било самоубийство?

— Напълно. Тялото се е свлякло в креслото, а пистолетът се е изплъзнал от ръката му.

— Намерихте ли куршума?

— Да — докторът му го показа.

— Добре — каза майор Ридъл. — Ще трябва да го запазим, за да се потвърди дали е от същия пистолет. Радвам се, че случаят е ясен и няма нищо загадъчно.

— А вие, докторе, смятате ли, че няма нищо загадъчно? — попита Поаро.

— Как да ви кажа, има все пак една дреболия, която ми се вижда малко странна — каза докторът. — Когато се е застрелял, навярно се е наклонил леко надясно. В противен случай куршумът щеше да се забие в стената под огледалото, а не в средата му.

— Твърде неудобна поза за самоубийство — отбеляза Поаро.

Докторът сви рамене.

— Дали пък му е до удобства на човек, когато е решил да сложи край на… — докторът не довърши мисълта си.

— Можем ли да изнесем тялото? — попита майор Ридъл.

— О, да. Приберете го за аутопсията.

— А вие, инспекторе, приключихте ли? — обърна се Ридъл към един висок цивилен полицай с безстрастно лице.

— Да, сър. Открихме всичко, което ни трябваше. Върху пистолета има отпечатъци на пръстите единствено на покойника.

— В такъв случай, можете да го отнесете.

Тленните останки на Джървейз Шевенис-Гор бяха изнесени. Началникът на полицията и Поаро останаха насаме.

— Е — каза Ридъл, — всичко изглежда съвсем ясно. Вратата е била заключена, прозорецът, също, а пък ключа на вратата бе открит в джоба на покойника. Всичко е така, както го описа Кокър. Има обаче едно смущаващо обстоятелство.

— И кое е то, драги приятелю? — полюбопитства Поаро.

— Вие! — каза му съвсем прямо Ридъл. — Вие защо сте тук?

Вместо отговор Поаро му подаде посланието, което бе получил преди седмица, и последвалата го телеграма.

— Странна работа — каза началникът на полицията. — Любопитна работа. Ще трябва да я разнищим. Бих казал, че има пряка връзка с неговото самоубийство.

— Съгласен съм с вас.

— Ще трябва първо да си изясним кои са хората, намиращи се в този дом.

— Мога да ви съобщя имената им. Преди малко разпитвах за тях мистър Трент.

Изреди имената, както ги бе чул.

— Може би вие, майор Ридъл, знаете нещо повече за тези хора?

— А, знам нещичко, разбира се. Лейди Шевенис-Гор посвоему е не по-малко смахната от стария сър Джървейз. И двамата бяха много привързани един към друг, и двамата, еднакво смахнати. По-завеяно създание от нея не съм виждал, макар и понякога да проявява изключителна хитрина, която няма как да не те изненада. Хората й се присмиват. Тя знае, но никак не се вълнува. Няма абсолютно никакво чувство за хумор.

— Доколкото разбрах, мис Шевенис-Гор е осиновено дете. Така ли е?

— Да.

— Много красива млада дама.

— Страхотно привлекателно момиче е. Завъртя главата на всички младежи от околността. Уж им дава аванси, а сетне ги изоставя и им се присмива. Добра ездачка и въобще спортистка е.

— Точно това в момента не би следвало да ни интересува.

— Ами… може би не… Сега, за другите. Познавам стария Бъри, разбира се. Той непрестанно кисне тук. Нещо като домашен котарак. Държи се като адютант на лейди Шевенис-Гор. Много стари приятели са. Мисля, че заедно със сър Джървейз проявяваха еднакъв интерес към една компания, на която Бъри бе директор.

— Какво можете да ми кажете за Осуалд Форбс?

— Струва ми се, че съм го срещал само веднъж.

— А за мис Лингърд?

— Въобще не съм чувал за нея.

— За мис Сюзън Кардуъл?

— Нали за хубавкото червенокосо момиче ви е думата? През последните няколко дни съм я виждал тук в компанията на Рут Шевенис-Гор.

— За мистър Бъроуз?

— Да, познавам го. Секретаря на Шевенис-Гор. Между нас казано, не ми е много симпатичен. Хубавец е и се държи като такъв. Не бих казал, че е особено изискан.

— Откога е започнал да работи при сър Джървейз?

— От преди около две години, ако не се лъжа.

— А няма ли…

Поаро не довърши мисълта си.

В стаята бе нахълтал висок светлокос мъж във вечерен костюм. Бе задъхан и смутен.

— Добър вечер, майор Ридъл. Чух някакъв слух, че сър Джървейз се бил застрелял и побързах да дойда. Снел ми каза, че било вярно. Невероятно! Просто не мога да го повярвам!

— За съжаление е вярно, Лейк. Позволете ми да ви представя. Капитан Лейк, управител на имението на сър Джървейз. Мистър Еркюл Поаро, за когото навярно сте чували.

На лицето на Лейк се изписа смесица от почуда и удоволствие.

— Мистър Еркюл Поаро? Страшно ми е приятно да се запозная с вас, сър. Поне… — не довърши мисълта си и усмивката му изведнъж бе изместена от изражение на смут и тревога. — Да не би, сър, да има нещо съмнително в това самоубийство? — попита.

— Защо би трябвало според вас да има нещо „съмнително“, както благоволихте да се изразите? — попита сопнато началникът на полицията.

— Имах предвид, че мосю Поаро е тук. Пък и цялата история изглежда съвсем невероятна.

— Не, не — побърза да поясни Поаро. — Не съм тук във връзка със смъртта на сър Джървейз. Пристигнах в дома в качеството на гостенин.

— Разбирам. Странно защо не ми каза нищо за вашето идване. Днес следобед разглеждахме някои счетоводни сметки с него.

— Капитан Лейк, вече използвахте два пъти думата „невероятно“ — каза спокойно Поаро. — Означава ли това, че сте изненадан от вестта за самоубийството на сър Джървейз?

— Да. Разбира се, той беше напълно откачен. Всички го знаят. Все пак просто не мога да си представя той да си помисли, че светът би могъл да се оправи без него.

— Да — рече Поаро, — наистина е сериозен довод. — Сетне погледна с уважение искреното и умно лице на младия човек.

Майор Ридъл се изкашля.

— След като сте вече тук, капитан Лейк, може би ще имате добрината да отговорите на няколко въпроса.

— С удоволствие, сър.

Лейк седна срещу двамата мъже.

— Кога видяхте сър Джървейз за последен път?

— Днес следобед, точно преди три часа. Трябваше да проверим някои сметки и да обсъдим даването на една от фермите на един нов арендатор.

— Колко време бяхте заедно?

— Може би около половин час.

— А сега си помислете внимателно и ми кажете дали забелязахте нещо необичайно в поведението му.

Младият човек се замисли.

— Не, не бих казал. Беше може би малко възбуден, но това не е необичайно за него.

— Не пролича ли да е потиснат от нещо?

— О, не. Бе в много добро настроение. Доставяше му голямо удоволствие да пише историята на рода си.

— Откога започна да се занимава с нея?

— От около шест месеца.

— Тогава ли се появи тук мис Лингърд?

— Не. Тя започна да работи при него от около два месеца. От момента, когато той разбра, че няма да му е по силите да събере сам необходимите му материали.

— Значи смятате, че заниманието му е доставяло удоволствие?

— И то огромно. Той всъщност смяташе, че единственото важно нещо в света е неговият род.

Гласът на младия човек се бе изпълнил с горчивина.

— Значи, доколкото ви е известно, сър Джървейз не е имал неприятности от никакво естество?

Отговорът на капитан Лейк бе предшестван от съвсем кратка пауза.

— Нямаше.

Поаро внезапно вметна един въпрос.

— Не допускате ли сър Джървейз да е имал някакви тревоги във връзка с дъщеря си?

— С дъщеря си ли?

— Точно нея споменах.

— Доколкото ми е известно, не — отвърна сухо младият човек.

Поаро не каза нищо повече. Майор Ридъл продължи.

— Е, Лейк, благодаря ви. Бих ви помолил да не се отдалечавате много оттук, в случай, че ми се наложи да ви задам още въпроси.

— Разбира се, сър — Лейк се изправи. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Бихте могли да предадете на иконома да дойде тук. А също и да ми съобщите как се чувства лейди Шевенис-Гор. Бих желал да поговоря с нея, ако не е все още твърде разстроена.

Младият човек кимна с разбиране и излезе от стаята с бърза и решителна стъпка.

— Симпатичен човек — отбеляза Еркюл Поаро.

— А, да. Приятен младеж е и разбира от работата си. Всички го харесват.