Невероятната кражба и други разкази

Глава втора

Еркюл Поаро се бе устроил удобно в ъгъла на първокласно купе, докато влакът препускаше през равнинната местност.

Извади замислено от джоба си спретнато сгъната телеграма, разгъна я и отново я прочете.

Сгъна отново телеграмата и я прибра в джоба си.

Кондукторът се държа подчертано угоднически. Джентълменът пътува до Хембъро Клоуз? Разбира се, че заради гостите на сър Джървейз Шевенис-Гор влакът ще бъде спрян на Уимпърли. „Предполагам, че това е някакво наследствено право, сър.“

Кондукторът посети купето още два пъти. Първо, за да увери пътника, че ще бъде направено всичко, за да не влезе друг човек в купето, второ, за да съобщи, влакът закъснява с десет минути.

По разписание влакът трябваше да пристигне в 7.50, но часът бе точно осем и две минути, когато Поаро слезе на перона на малката провинциална гара и постави очакваната монета от шест пенса в ръката на кондуктора.

Чу се изсвирване на локомотив и „Северният експрес“ отново се размърда. До Поаро се приближи висок шофьор в тъмнозелена униформа.

— Мистър Поаро? За Хембъро Клоуз?

Шофьорът взе спретнатото куфарче на детектива и се отправи към един голям ролс-ройс. Сетне отвори вратата му, изчака Поаро да влезе, зави краката му с разкошно кожено покривало и потеглиха.

След около десет минути каране по междуселски пътища с остри завои и големи наклони колата се озова пред широк портал, от чиито две страни имаше огромни каменни грифове.

Прекосиха портала и спряха пред дома. Вратата му се отвори още преди колата напълно да е спряла и оттам излезе иконом с внушителни размери.

— Мистър Поаро? Заповядайте, сър.

Поведе го по коридора и сетне отвори врата, разположена по средата му отдясно.

— Мистър Еркюл Поаро! — обяви икономът пристигането на госта.

В стаята се виждаха хора във вечерно облекло. Поаро набързо ги огледа и веднага разбра, че идването му е съвсем неочаквано за тях. Всички втренчиха в него изненадани погледи.

Сетне една висока жена с тъмна, вече прошарена, коса се приближи с неуверена стъпка към него.

Поаро се наведе в поклон над ръката й.

— Моля да ме извините, madame. Боя се, че влакът ми закъсня.

— Няма за какво — отвърна лейди Шевенис-Гор разсеяно. Очите й все още го оглеждаха озадачено. — Няма за какво, мистър… Боя се, че не успях да чуя името ви…

— Еркюл Поаро.

Умишлено произнесе името си подчертано ясно и отчетливо.

Чу как някъде зад него някой внезапно си поема дъх. Същевременно си даде сметка, че домакинът му не се намираше в стаята.

— Не ме ли очаквахте, madame? — попита Поаро любезно.

— О, не, моля ви се! — думите й прозвучаха съвсем неубедително. — Просто понякога съм толкова разсеяна, мосю Поаро, всичко забравям! — Домакинята произнесе последните думи с меланхоличен глас така, сякаш признанието й доставяше едва ли не удоволствие. — Казват ми разни неща, уж ги запомням, а те сетне просто преминават през ума ми и ги няма! Изчезват! Сякаш въобще не съм ги чула. — После с вида на човек, пропуснал да свърши важна работа, се огледа наоколо. — Надявам се, че познавате всички тук.

Предположението й очевидно нямаше как да е вярно. Поаро реши, че тези думи са отдавна отработен похват, чрез който лейди Шевенис-Гор си спестява труда по представянето на хората и запомнянето на имената им.

Все пак домакинята с цената на голямо напрежение положи някакво усилие да улесни новопристигналия.

— Това е Рут, дъщеря ми — промърмори тя.

Момичето, застанало пред Поаро, бе също високо и мургаво, но от съвършено различен тип. За разлика от лейди Шевенис-Гор с размитите и нерешителни черти на лицето й, то имаше красив изваян нос с лека орлова извивка и добре очертана брадичка. Черната му коса се спускаше покрай лицето като водопад от ситни къдрици. Кожата му имаше хубав и чист цвят, почти неподправен от грим. Поаро реши, че е едно от най-хубавите момичета, които е виждал.

Веднага прецени, че освен красота девойката притежава и ум, а навярно и гордост, и силен характер. Когато тя го заговори му се стори, че умишлено леко разтяга думите.

— Значи вие сте мосю Поаро! Колко вълнуващо! Предполагам, че старецът е решил да ни устрои една приятна изненада.

— С други думи, не сте ме очаквали, mademoiselle? — попита бързо Поаро.

— Нямах и представа, че ще дойдете. При това положение очевидно ще трябва да дойда при вас с книжката си за автографи след вечеря.

Откъм коридора се разнесе звука на гонг и след това икономът влезе в стаята.

— Вечерята е поднесена! — обяви той.

Но преди да произнесе думата „поднесена“ се случи нещо много любопитно. Икономът, въпреки величествената си външност, за съвсем кратък миг се превърна в крайно изненадано човешко същество.

Това преображение бе така кратковременно и маската на добре школуван слуга се върна на лицето му така бързо, че никой, който не го наблюдаваше, не би забелязал промяната. Поаро обаче го наблюдаваше и остана изненадан.

Икономът бе застанал пред вратата сякаш се колебаеше. Въпреки каменното изражение на лицето, стойката му издаваше, че е напрегнат.

Мълчанието бе нарушено от лейди Шевенис-Гор.

— Ах, Боже мой, това е толкова изненадващо! Просто не знам какво да мисля.

Рут бе любезна да поясни на Поаро какво става.

— Смущението, мосю Поаро, е предизвикано от факта, че баща ми за пръв път от двадесет години закъснява за вечеря.

— Това е толкова странно… — започна жаловито лейди Шевенис-Гор. — Джървейз никога не е…

До нея се приближи възрастен мъж с подчертано войнишка стойка и добродушно се засмя.

— Я го виж ти стария Джървейз! Доживяхме най-сетне и той да закъснее. Ще му трием сол на главата, така да знаете. Значи, и на него не са чужди нашите дребни човешки слабости.

— Джървейз обаче никога не закъснява — отвърна му лейди Шевенис-Гор с тих и все още озадачен глас.

Всеобщата тревога, предизвикана от тази дреболия, изглеждаше нелепа. Но Еркюл Поаро реши, че не е нелепа. Остана с впечатлението, че зад нея се крие някакво опасение, може би дори някакво мрачно предчувствие. Освен това му се видя странен факта, че Джървейз Шевенис-Гор не се бе явил лично да посрещне госта, когото бе поканил по такъв необичаен начин.

Междувременно вече бе проличало, че никой не знае какво трябва да се направи, че никой нямаше готовност да се справи с една съвсем неочаквана ситуация.

Мълчанието най-сетне бе нарушено от лейди Шевенис-Гор. Тя взе инициативата в ръцете си, ако въобще постъпката й можеше да се окачестви така, тъй като се изрази крайно неопределено.

— Снел — започна, — да не би господарят ви…

Не довърши въпроса си, а просто погледна иконома изпитателно.

Снел, очевидно отдавна привикнал към начина, по който господарката му искаше да получи информация, отговори бързо и определено на неизказания докрай въпрос.

— Сър Джървейз слезе точно в осем без пет, милейди, и отиде направо в кабинета си.

— А, да. Разбирам — тя остана с отворена уста и поглед, насочен нейде към далечината. — Не допускате ли, че… Искам да кажа — да не би да не е чул гонга?

— Би трябвало да го е чул, милейди, защото гонгът е непосредствено до вратата на кабинета му. Разбира се, не знаех, че сър Джървейз е още там, защото в такъв случай щях да го уведомя, че вечерята е поднесена. Да го направя ли сега, милейди?

Лейди Шевенис-Гор почувства явно облекчение от предложението.

— Благодаря ви, Снел. Да, моля ви се. Да, разбира се.

— Снел е истинско съкровище — рече тя, след като икономът напусна стаята. — Напълно му се доверявам. Всъщност, не зная какво щях да правя без него.

Чу се нечие одобрително мърморене, но никой не се обади на висок глас. Еркюл Поаро, наблюдавайки с изострено внимание изпълнената с хора стая, прецени, че всички до един са напрегнати. Бързо ги огледа последователно, опитвайки се да си създаде някаква първа представа за тях. Имаше двама възрастни мъже. Човекът с войнишката стойка, който преди малко се бе обадил, и още един, съсухрен, слаб и белокос, с вид на адвокат и плътно стиснати тънки устни. Имаше и двама възмлади мъже, много различни един от друг. За единия, който имаше мустаци и излъчваше сдържана горделивост, Поаро реши, че е вероятно племенникът на сър Джървейз, гвардеецът. Другият, с пригладена назад коса и нескривано контешки маниери, очевидно бе от по-нископоставена социална група. Присъстваше още някаква дребна жена на средна възраст с пенсне и умен поглед, и младо момиче с яркочервена коса.

На вратата се появи Снел. Осанката му бе безупречна, но още веднъж черупката на безличния иконом не можа да скрие разтревоженото човешко същество.

— Извинете ме, милейди, но вратата на кабинета е заключена.

— Заключена ли?

Този въпрос бе зададен от мъжки глас, който прозвуча бодро и възбудено. Бе се обадил младият мъж с привлекателна външност и вчесана назад коса.

— Да отида ли да проверя какво става? — продължи той.

Поаро обаче междувременно вече бе овладял положението. Направи го така естествено, че никой не се учуди, когато току-що пристигналият непознат взе нещата в ръцете си.

— Хайде — предложи той, — да вървим в кабинета! Водете ни вие, ако обичате! — обърна се към Снел.

Снел изпълни нареждането му. Поаро го последва отблизо. Останалите, подобно стадо овце, се затътриха подире им.

Снел ги преведе последователно през просторен хол, покрай основата на грамадно вито стълбище и огромен старовремски часовник и през малък начупен коридор, в единия край, на който бе поставен гонг. В другия край имаше врата.

Еркюл Поаро подмина Снел и леко натисна дръжката на вратата. Тя поддаде, но вратата не се отвори. Тогава Поаро тихо почука по дървената плоскост. Започна да чука все по-силно и по-силно. След това внезапно реши да се откаже, коленичи и надникна през ключалката.

Рязко се изправи и се огледа. На лицето му се бе появило строго изражение.

— Господа — заяви той, — тази врата трябва да бъде незабавно разбита.

Под негово ръководство двамата млади мъже, високи и с яко телосложение, нападнаха вратата. Разбиването й не бе лесна задача. Вратите на Хембъро Клоуз бяха много масивни.

Най-сетне обаче бравата поддаде, чу се трясъкът на чупещо се дърво и вратата се отвори.

Всички застинаха в коридора, след като видяха картината, разкрила се пред очите им. Осветлението бе включено. До лявата стена на стаята имаше огромно писалище от масивен махагон. Не точно зад писалището, а встрани от него, с гръб към вратата, се виждаше едрото тяло на мъж, отпуснал се в едно кресло. Главата и горната част на тялото му се бяха свлекли върху дясната облегалка. Дясната му ръка висеше неподвижно. Непосредствено под нея върху килима проблясваше малък пистолет.

Нямаше какво да се гадае. Всичко бе ясно. Сър Джървейз Шевенис-Гор се бе застрелял.