Невероятната кражба и други разкази

Глава седма

— Никак не е лесно да измъкнеш нещо от тези стари буквояди — каза майор Ридъл, след като изчака адвокатът да излезе от стаята. — Май най-голяма полза ще има от разговора с момичето.

— Съгласен съм с вас.

— А, ето го и Бъроуз.

Целият вид на Годфри Бъроуз издаваше желанието му да бъде полезен. Усмивката му, в която беше примесено съответното количество скръб, изглеждаше повече отработена, отколкото естествена.

— Мистър Бъроуз, бихме желали да ви зададем няколко въпроса.

— Разбира се, майор Ридъл. Питайте каквото искате.

— Нека го кажа съвсем простичко: имате ли някаква представа защо се самоуби сър Джървейз?

— Ни най-малка. За мен бе голяма изненада.

— Чухте ли изстрела?

— Не. Предполагам, че по това време съм бил в библиотеката. Слязох доста рано и отидох първо там, за да направя една справка. Библиотеката се намира точно на срещуположната страна спрямо кабинета, така че не бих могъл да чуя нищо.

— Имаше ли още някой, освен вас в библиотеката? — попита Поаро.

— Не, никой.

— Имате ли представа къде са могли да бъдат по това време останалите членове на семейството и гостите?

— Навярно са били на горния етаж и са се обличали за вечеря.

— Кога отидохте в гостната?

— Непосредствено преди пристигането на мосю Поаро. Тогава всички останали вече бяха там. С изключение на сър Джървейз, разбира се.

— Не ви ли направи впечатление, че него го няма?

— Да, направи ми впечатление. За него бе желязно правило да бъде в гостната, преди да прозвучи първият гонг.

— Да сте забелязали напоследък някаква разлика в поведението на сър Джървейз? Да ви се е сторил разтревожен? Смутен? Потиснат?

Годфрй Бъроуз не отговори веднага.

— Не, не бих казал. Все пак може би леко угрижен.

— Останахте ли с впечатлението да е бил разтревожен поради някаква съвсем конкретна причина?

— О, не.

— Да е имал някакви неприятности от финансово естество?

— Всъщност, смущаваше го как вървят нещата в една фирма. В „Парагон Синтетик Рабър“, ако трябва да бъда по-точен.

— И какво точно каза за нея?

Усмивката отново проблесна на лицето на Годфри Бъроуз и пак пролича, че не е естествена.

— Ами, каза следното: „Старият Бъри е или глупак, или негодяй. По-скоро е първото, предполагам. Няма обаче да го наругая, за да не разсърдя Ванда.“

— Какво означават тези думи „да не разсърдя Ванда“? — полюбопитства Поаро.

— Ами, вижте, лейди Шевенис-Гор е много привързана към полковник Бъри, а пък той я боготвори. Върви подире й като кученце.

— Сър Джървейз не ревнуваше ли?

— Той да ревнува? — Бъроуз се ококори и сетне се засмя. — Сър Джървейз да ревнува? Та той въобще не познава такова чувство. Никога не би му дошло на ум, че някой друг мъж би могъл да бъде предпочетен пред него. Подобно нещо беше невъзможно за него, разберете.

— Струва ми се, че май не сте обичал много сър Джървейз Шевенис-Гор — каза любезно Поаро. — Греша ли?

Бъроуз поруменя.

— Беше ми симпатичен всъщност. Обаче всички тези неща днес наистина ми изглеждат по-скоро смехотворни.

— За кои неща точно ви е думата? — попита Поаро.

— Обноските на феодал, ако щете. Култът към прадедите и арогантността. Сър Джървейз бе много способен човек в редица отношения и бе водил много интересен живот. Щеше обаче да бъде много по-забележителна личност, ако не бе попаднал в плен на своята себичност.

— Дъщеря му споделяше ли тази ваша оценка?

Бъроуз отново поруменя. По-точно, направо почервеня.

— Предполагам, че мис Шевенис-Гор е момиче със съвременни възгледи — каза той. — Естествено, не би ми и дошло на ум да обсъждам поведението на баща й с нея.

— Та днес модерната младеж обсъжда поведението на бащите си, и то как! — каза Поаро. — Днес за най-модерно се смята да критикуваш родителите си!

Бъроуз сви рамене.

— Имало ли е някакъв финансов проблем, който да е тревожил сър Джървейз? — попита майор Ридъл. — Казвал ли е някога, че са го измамили?

— Да са го измамили? Него? — в гласа на Бъроуз прозвуча силна изненада. — О, не.

— Личните ви отношения с него добри ли бяха?

— Добри, разбира се. Защо пък да не са били добри?

— Аз задавам въпросите, мистър Бъроуз.

Младият човек се намръщи.

— Имахме най-добри отношения.

— Вие знаехте ли, че сър Джървейз е написал до мосю Поаро писмо, с което го поканил да дойде тук?

— Не.

— Сър Джървейз обикновено сам ли пишеше писмата си?

— Не. Почти винаги ми ги диктуваше.

— Излиза, че в този случай не го е направил. Така ли е?

— Да.

— Според вас, защо?

— Нямам представа.

— Имате ли някакви предположения относно причините, накарали го да напише лично това писмо?

— Не, нямам.

— Доста любопитно — каза майор Ридъл. — Кога видяхте сър Джървейз за последен път?

— Непосредствено преди да отида да се облека за вечеря. Трябваше да му занеса няколко писма за подпис.

— В какво настроение беше той тогава?

— В съвсем нормално. Дори останах с чувството, че му се беше случило нещо приятно.

Поаро се размърда в креслото си.

— Останали сте с такова впечатление, така ли? Че му се е случило нещо приятно? Малко по-късно се застрелва. Странна работа наистина.

Годфри Бъроуз сви рамене.

— Казах ви единствено с какво усещане останах.

— Разбирам ви напълно. Наблюдението ви е много ценно. Най-сетне, вие вероятно сте един от последните хора, които са видели сър Джървейз жив.

— Последният, който го е видял, е Снел.

— Последният, който го е видял, наистина. Но не и последният, който е разговарял с него.

Бъроуз не отговори.

— В колко часа отидохте да се облечете за вечеря? — попита майор Ридъл.

— Около седем и пет.

— А сър Джървейз какво правеше тогава?

— Оставих го в кабинета.

— Обикновено колко време му трябваше, за да се преоблече?

— Обикновено отделяше от четиридесет и пет минути до час.

— В такъв случай, след като вечерята е трябвало да започне в осем и петнадесет, по всяка вероятност най-късно в седем и половина се е прибрал в стаята си. Нали така излиза?

— Възможно е.

— Самият вие обаче сте се преоблякъл доста рано.

— Да. Реших, че е най-добре първо да се преоблека, а после да сляза в библиотеката да търся справката, която ми трябваше.

Поаро кимна замислено.

— Е, засега това е всичко — каза майор Ридъл. — Бихте ли имал добрината да кажете на мис… — забравих й името — да дойде?

Дребничката мис Лингърд се яви почти моментално. Носеше няколко верижки, които издрънчаха леко, когато седна и отправи въпросителен поглед към двамата мъже.

— Считам, че е много… много тъжно, мис Лингърд — започна майор Ридъл.

— Много тъжно, наистина — съгласи се благопристойно мис Лингърд.

— Кога започнахте работа в този дом?

— Преди около два месеца. Сър Джървейз бе поискал съдействие от един свой приятел в музея, полковник Фодърингей, и той ме препоръча. Отдавна се занимавам с исторически изследвания.

— Трудно ли ви бе да работите със сър Джървейз?

— Не бих казала. Е, човек трябваше да гледа малко да го котка, когато работи с него, но при мъжете винаги е така.

Преди мис Лингърд да продължи, майор Ридъл се замисли дали пък в момента тя не коткаше и него.

— Ако съм разбрал добре, задачата ви е била да помогнете на сър Джървейз да напише книгата си?

— Да.

— С какво по-точно се занимавахте?

Мис Лингърд за миг придоби съвсем естествен вид. Очите й леко проблеснаха.

— Занимавах се, собствено казано, с писането на книгата. Издирвах информация и я конспектирах, а после сглобявах материала. После редактирах написаното от сър Джървейз.

— Навярно ви се е налагало да проявявате голям такт, mademoiselle — каза Поаро.

— Такт и твърдост. И двете са еднакво необходими — отвърна мис Лингърд.

— Сър Джървейз не се ли дразнеше от вашата твърдост?

— Ни най-малко. Разбира се, аз се постарах да го убедя, че не трябва да си пилее силите за дреболии.

— Разбирам.

— Работата е съвсем проста — каза мис Лингърд. — Сър Джървейз беше много разбран човек, стига да знаеш как да подходиш към него.

— Мис Лингърд, дали знаете нещо, което да може да хвърли светлина върху тази трагедия?

Мис Лингърд поклати глава.

— Боя се, че не. Сър Джървейз, естествено, не споделяше нищо с мен. Аз съм външен човек. Освен това останах с впечатлението, че е твърде горделив, за да говори, на когото и да е за семейните си неприятности.

— Сиреч смятате, че именно семейни неприятности са го накарали да посегне на живота си?

Мис Лингърд го погледна изненадано.

— Разбира се! Та каква друга причина би могло да има?

— Уверена ли сте, че той действително е бил потиснат от семейни неприятности?

— Знам, че нещо много го терзаеше.

— Убедена ли сте?

— Разбира се.

— Кажете ми, mademoiselle, споменавал ли ви е нещо определено по този въпрос?

— Определено — не.

— А какво ви каза?

— Нека си помисля. Всъщност, открих, че не слушаше онова, което му говоря…

— Момент. Пардон. Кога го забелязахте?

— Днес следобед. Обикновено работехме от три до пет.

— Продължете, ако обичате.

— Та, както ви казах, на сър Джървейз днес му бе трудно да се съсредоточи. Сам го призна и дори добави, че умът му е зает с няколко много сериозни въпроса. А после каза, чакайте да се сетя, не съм сигурна дали ще ви го предам съвсем дословно, нещо от този род: „Ужасно нещо е, мис Лингърд, когато върху едно семейство, което е било сред първите в страната, се стовари позорът“.

— А вие какво му отговорихте?

— О, казах нещо, което да му подейства успокояващо. Че във всяко поколение могат да се срещнат недостойни хора, които не правят чест на величието на рода, но че некрасивите им деяния рядко се помнят от следващите поколения.

— И какво, това наистина ли му подейства успокояващо?

— Донякъде. Сетне се върнахме към сър Роджър Шевенис-Гор. Току-що бях открила, че в един ръкопис се споменаваше за неговата личност. Сър Джървейз обаче отново се разсея. По едно време ми каза, че днес повече няма да работи. Добави, че е имал някаква голяма неприятност.

— Така ли се изрази?

— Да. Не зададох никакви въпроси, разбира се. Просто му казах, че съжалявам. Тогава той ме помоли да съобщя на Снел, че мосю Поаро ще дойде на вечеря, да я отложи за осем и петнадесет и да изпрати колата да го вземе от гарата в седем и петдесет.

— Друг път искал ли е от вас подобни услуги?

— Не, всъщност, това си е задължение на мистър Бъроуз. Аз по начало се занимавам единствено със собствената си литературна работа. Не съм изпълнявала никакви секретарски функции.

— Смятате ли, че сър Джървейз е имал някаква конкретна причина да заръча именно на вас, а не на мистър Бъроуз, да свършите тази работа? — попита Поаро.

Мис Лингърд се замисли.

— Може и да е имал, знам ли… Тогава не се замислих. Всъщност почакайте, прав сте. Очевидно е имал причина, след като ме помоли да не казвам на никого за идването на мосю Поаро. Каза, че то трябвало да бъде изненада.

— Така ли се изрази! Много любопитно, много интересно. А вие съобщихте ли все пак на някого?

— Не, разбира се, мосю Поаро. Съобщих на Снел, че трябва да отложи вечерята и да изпрати шофьора да вземе от гарата един господин, който ще пристигне с влака в седем и петдесет.

— Сър Джървейз добави ли още нещо, което би могло да има отношение към случая?

— Не. Мисля, че не. Бе прекалено напрегнат. Спомням си, че тъкмо когато излизах от стаята, каза: „Не че ще има някаква полза от идването му сега. Вече е прекалено късно“.

— Тогава не се ли замислихте какво е могъл да има предвид?

— Н-не.

Колебанието й в момента на произнасянето на този отговор бе съвсем мигновено, обаче Поаро го усети.

— „Прекалено късно“, така ли именно се изрази? „Прекалено късно“? — настоя той.

— Имате ли представа, мис Лингърд, от какво естество е могло да бъде обстоятелството, разтревожило така силно сър Джървейз? — продължи майор Ридъл.

— Струва ми се, че беше нещо, което по един или друг начин бе свързано с мистър Хюго Трент — бавно отговори мис Лингърд.

— С Хюго Трент ли? Защо мислите така?

— Ами, нищо конкретно нямам предвид, но вчера следобед засегнахме темата за сър Хюго де Шевенис, който май не се е представил съвсем достойно във Войната на Розата. По този повод сър Джървейз каза: „Сестра ми, и тя намерила какво име да даде на сина си. Това име никога не е правило чест на нашия род. Нито един Хюго не е излязъл свестен човек“.

— Думите, които току-що казахте, навеждат на размисли — рече Поаро. — Да, дойде ми на ум една идея.

— Сър Джървейз не каза ли нещо по-определено? — попита майор Ридъл.

Мис Лингърд поклати глава.

— Не. Пък и естествено, щеше да е невъзпитано от моя страна да правя какъвто и да е коментар. Сър Джървейз всъщност в този момент не разговаряше с мен. Разговаряше със себе си.

— Разбирам.

— Mademoiselle — намеси се Поаро, — в този дом вие сте външен човек. Работите тук едва от два месеца. Струва ми се, че за нас ще бъде много ценно да разберем какви са вашите действителни впечатления от неговите обитатели.

Мис Лингърд свали пенснето си и замислено примига.

— Ще ви кажа съвсем искрено. В началото ми се стори, че съм попаднала в лудница. Лейди Шевенис-Гор постоянно виждаше неща, дето ги нямаше, а сър Джървейз се държеше като крал и се вживяваше в тази роля. Тогава реших, че са най-странните хора, които съм срещала в живота си. Мис Шевенис си бе, разбира се, напълно нормална, а скоро открих, че и лейди Шевенис-Гор е в действителност една крайно любезна и добра жена. Никой не се е държал така добре с мен. Колкото до сър Джървейз, според мен наистина беше луд. Егоцентризмът му, нали така се казваше, се изостряше с всеки изминат ден.

— За останалите какво ще ни кажете?

— Според мен на мистър Бъроуз му бе доста трудно да работи със сър Джървейз. Струва ми се бе доволен, че заради работата с книгата му остава малко повече свободно време. Полковник Бъри винаги е бил очарователен човек. Бе много предан на лейди Шевенис-Гор и съумяваше да се разбира със сър Джървейз. Колкото до мистър Трент, мистър Форбс и мис Кардуъл, срещнах ги едва преди няколко дни и естествено, не бих могла да кажа нещо съществено за тях.

— Благодаря ви, mademoiselle. А какво бихте ни казали за капитан Лейк, управителя?

— Много мил човек е. Всички имаха добри чувства към него.

— И сър Джървейз ли?

— О, да. От него съм чувала, че не е имал по-добър управител от Лейк. Разбира се, и на него не му бе лесно да общува със сър Джървейз, но все пак успяваше да се справи. Не му беше леко, наистина.

Поаро кимна замислено.

— Имаше нещо, за което исках да ви попитам — промърмори той, — но не мога да се сетя какво точно. Ха де, какво беше?

Мис Лингърд го изгледа търпеливо.

Поаро поклати глава раздразнено.

— Ха де! На върха на езика ми е.

Майор Ридъл изчака малко. След като видя, че Поаро продължава замислено да мръщи вежди, възобнови разпита.

— Кога видяхте сър Джървейз за последен път?

— По време на следобедния чай. Тук, в тази стая.

— В какво настроение беше? Нормално ли?

— Съвсем нормално.

— Сред останалите чувстваше ли се някаква напрегнатост?

— Не. Според мен се държаха напълно естествено.

— Сър Джървейз къде отиде след чая?

— Отиде заедно с мистър Бъроуз в кабинета си, както обикновено.

— И тогава ли го видяхте за последен път?

— Да. Сетне отидох в малката стаичка, където работя, и започнах да преписвам на машина текст от книгата, който бяхме обсъдили със сър Джървейз. Работих до седем часа, след което отидох в стаята си, за да се преоблека за вечеря.

— Доколкото разбрах, вие сте чула изстрела.

— Да, бях в тази стая. Чух звук, който ми прозвуча като изстрел, и излязох във вестибюла. Там бяха мистър Трент и мис Кардуъл. Мистър Трент попита Снел дали ще има шампанско за вечеря и се опита да се пошегува на тази тема. Боя се, че въобще не ни дойде на ум да се отнесем сериозно към случилото се. Всичките бяхме сигурни, че сме чули звука от ауспуха на кола.

— Чухте ли мистър Трент да казва, че може и да е станало убийство? — попита Поаро.

— Май наистина каза нещо такова. На шега, естествено.

— После какво стана?

— Всички дойдохме тук.

— Можете ли да си спомните в каква последователност слязоха другите за вечеря?

— Първа бе мис Шевенис-Гор, ако не се лъжа, последвана от мистър Форбс. След тях дойдоха полковник Бъри и лейди Шевенис-Гор. Те бяха заедно, а веднага след тях дойде мистър Бъроуз. Струва ми се, че последователността беше тази. Не мога обаче да бъда съвсем сигурна, тъй като всички дойдоха почти едновременно.

— Събрани от звука на първия гонг, така ли?

— Да. Всички винаги започваха да говорят шепнешком, когато чуеха гонга. Сър Джървейз държеше ужасно на точността.

— А самият той обикновено по кое време слизаше за вечеря?

— Почти винаги вече беше в стаята още преди първия гонг.

— Изненадахте ли се, че този път не го видяхте?

— Да, много.

— Сетих се! — извика Поаро.

Мис Лингърд и началникът на полицията го изгледаха въпросително. Той продължи.

— Сетих се какво исках да ви попитам, mademoiselle. Тази вечер, когато всички се запътихме към кабинета, след като Снел ни съобщи, че вратата му е заключена, вие се наведохте в коридора и взехте нещо.

— Така ли? — гласът на мис Лингърд прозвуча много изненадано.

— Да, веднага след като завихме по коридора, водещ към кабинета. Беше нещо малко и лъскаво.

— Колко странно, нищо не си спомням. Почакайте за миг, да. Само дето го направих механично, без да мисля. Нека видя какво е. Би трябвало да е тук.

Отвори черната си сатенена чантичка и изсипа съдържанието й върху масата.

Поаро и майор Ридъл го огледаха с интерес. Имаше две носни кърпи, пудриера, малка връзка с ключове, калъфка за очила и един предмет, на който Поаро реагира с голяма изненада.

— За Бога, това е куршум! — каза майор Ридъл.

Предметът наистина имаше формата на куршум, но се оказа малък молив.

— Това взех от пода — каза мис Лингърд. — Бях забравила за него.

— Знаете ли кой е собственикът му, мис Лингърд?

— Да. Полковник Бъри. Бил го направил от куршум, който го улучил. Или по-точно, не го улучил, ако ме разбирате добре. По време на войната в Южна Африка.

— Спомняте ли си кога сте го видяла за последен път у него?

— Този следобед си беше у него, когато играеха бридж. Спомням си, че с него записваше резултатите от играта, когато дойдох за чая.

— Кои играха бридж?

— Полковник Бъри, лейди Шевенис-Гор, мистър Трент и мис Кардуъл.

— Струва ми се — каза Поаро, — ме ще е добре да задържим този предмет и да го върнем лично на полковника.

— Направете го, моля ви, че съм много разсеяна. Можеше и да забравя да му го върна.

— Дали бихте имали добрината, mademoiselle, да предадете на полковник Бъри да дойде?

— Веднага ще му предам.

Мис Лингърд излезе. Поаро започна да се разхожда из стаята.

— Да се опитаме да възстановим случилото се следобед — предложи той. — Интересно е. В два и половина сър Джървейз преглежда сметките с капитан Лейк и е леко възбуден. В три часа обсъжда книгата си с мис Лингърд, и тя намира, че нещо много го терзае. Мис Лингърд свързва настроението си със случайно изпуснати думи на сър Джървейз за Хюго Трент. По време на чая поведението му е съвсем нормално. След чая Годфри Бъроуз остава с чувството, че на сър Джървейз му се е случило нещо приятно. В осем без пет слиза на долния етаж, отива в кабинета си, надрасква „простете ми“ върху едно листче и се застрелва.

— Разбирам какво искате да кажете. Прав сте, няма логика — отвърна бавно Ридъл.

— Много странно ми се вижда редуването на настроенията на сър Джървейз Шевенис-Гор! Много е любопитно! Също и израза, който е използвал, „прекалено късно“. Имам предвид моето посещение. И се оказа прав. Наистина пристигнах тук прекалено късно, за да успея да го видя жив.

— Разбирам. Наистина ли смятате…

— Никога няма да узная защо ме е повикал сър Джървейз! Сигурен съм!

Поаро продължи да се разхожда из стаята. Намести един или два предмета върху камината. Огледа маса за игра на карти, подпряна на стената. Отвори чекмеджето й и извади бланките за бридж. Сетне отиде до писалището и надникна в кошчето за отпадъци. В него имаше само книжна кесия. Извади я, помириса я, промърмори „портокали“, и сетне я изглади с ръка, за да прочете надписа. Пишеше: „Карпентър и синове. Доставчици на плодове. Хембъро, Сейнт Мери“. Тъкмо беше започнал да я сгъва акуратно на четири, когато в стаята влезе полковник Бъри.