Невероятната кражба и други разкази

Глава пета

Джап тъкмо разпитваше третата поред шофьорска съпруга, когато Поаро, стъпвайки тихо като котка, внезапно се появи иззад лакътя му.

— Насмалко да ме стреснете — рече му Джап. — Открихте ли нещо?

— Не това, което търсех.

Джап възобнови разговора си с мисис Джеймс Хог.

— Казвате, ме и преди сте виждали въпросния джентълмен?

— Да, сър. И мъжът ми го е виждал. Веднага го разпознахме.

— Мисис Хог, виждам, че сте наблюдателна жена. Не се съмнявам, че знаете всичко за живеещите на тази улица. Разбирам, че сте и умна жена, жена със здрав разум, веднага си личи. — Без да му мигне окото Джап повтори похвалата си за трети път, от което мисис Хог навири нос и придоби изражение на свръхчовешка интелигентност. — Кажете ми нещо за тези две млади дами, за мисис Алън и мис Плендърлит. Що за живот водеха? Бяха ли общителни? Събираха ли много гости? Ей тези неща ме интересуват.

— Не, сър, нямаше нищо подобно. Често излизаха, особено мисис Алън, обаче са жени от сой, вярвам, че ме разбирате. Не са като някои други, дето мога да ги назова поименно. Като гледам мисис Стивънс какви ги върши, ако въобще е мисис, ама по-добре да не ви разправям какви неща стават у тях…

— Разбирам — прекъсна словоизлиянията й старши инспекторът. — Да, току-що ми казахте нещо много важно. Значи мисис Алън и мис Плендърлит са били уважавани в квартала, така ли?

— Да, сър, и двете са много мили дами. Особено мисис Алън, винаги е намирала по някоя топла дума за децата. Ако не се лъжа, момиченцето й починало. Самата аз съм погребала три рожби, та…

— Да, да, тъжна работа. А мис Плендърлит?

— Ами и тя също е много мила дама, но доста по-студена, ако ме разбирате добре. Ще те поздрави само с кимване и няма да ти каже нищо. Обаче и срещу нея нямам нищо против, абсолютно нищо.

— В добри отношения ли бяха с мисис Алън?

— Да, сър, никога не са се карали. Много щастливо си живееха и бяха много доволни една от друга, уверена съм в това. Сигурна съм, че и мисис Пиърс ще потвърди думите ми.

— Да, да, вече говорихме с нея. А виждала ли сте годеника на мисис Алън?

— Господинът, за когото ще се омъжва? Да, разбира се, той често я навестяваше. Казват, че бил член на парламента.

— Него ли видяхте снощи?

— Не, сър. Не беше той. — В гласа на мисис Хог се появи защитна нотка. — Ако питате мен, сър, това, което си мислите, не е вярно. Мисис Алън не е от онези жени. Наистина у тях нямаше никой, но аз никога не бих допуснала нещо подобно. Казах го и на Хог тази сутрин. „Не така, Хог“, рекох му, като знам какви неща си мислят мъжете, нали все онези работи са им в главата. „Не прави такива намеци, защото мисис Алън е истинска дама.“

Джап преглътна обидната тирада и продължи.

— Значи, видяла сте го да пристига, а сетне — да си тръгва. Нали така?

— Точно така, сър.

— А нещо друго не чухте ли? Някаква караница, например?

— Не, сър. И то не защото не се чува. Всичко се чува. Когато мисис Стивънс, дето живее на другия край на улицата, започне да хока клетата си прислужница, цялата улица научава. Ние й казваме да не я търпи повече и да се маха, ама какво да се прави. Заплатата й е добра, цели тридесет шилинга седмично…

Джап бързо я прекъсна.

— Значи от дома на номер четиринадесет не са се чули никакви звуци?

— Не, сър. То и какво ли можеше да се чуе от всички тези фишеци, дето на моя Еди му опърлиха веждите до кожа.

— Значи този човек си е тръгнал в десет и двадесет, така ли?

— Може и да е така, сър. Аз не мога да го твърдя със сигурност, но Хог каза, че е било десет и двадесет. Той е стабилен човек и на думата му може да се разчита.

— Вие сте го видяла как си тръгва. Чухте ли какво каза на прощаване?

— Не, сър, бях твърде далече. От моя прозорец го видях как стои до входната врата и разговаря с мисис Алън.

— А нея успяхте ли да я видите?

— Да, сър, тя беше съвсем близо до входа.

— Забелязахте ли как беше облечена?

— Не, сър, наистина не можах да видя какво беше облякла.

— Не успяхте да различите дори дали е облечена в домашна роба или вечерна рокля? — вметна Поаро.

— Не, сър, не успях да видя.

Поаро погледна замислено прозореца на горния етаж, а после дома на номер четиринадесет. Усмихна се и за миг кръстоса поглед с Джап.

— А господинът как беше облечен?

— Бе с тъмносин балтон и бомбе. Много елегантен господин.

Джап й зададе още няколко въпроса и премина към следващия свидетел. Малкият Фредерик Хог бе палаво хлапе с буден поглед, доволно от собствената си значимост.

— Да, сър, чух ги как си говорят. Господинът й каза: „Добре, помисли си отново и после ми се обади“. Много приятен глас имаше. А тогава тя му каза нещо и той й отговори: „Добре. Довиждане“. После влезе в колата си. Аз му отворих вратата, ама нищо не ми даде — тук в гласа на младия господин Хог се промъкна разочарование. — Сетне потегли.

— Значи, не си успял да чуеш какво му е казала мисис Алън?

— Не сър, не успях.

— А можеш ли да ми кажеш как беше облечена? Какъв цвят й бяха дрехите, например?

— Не, сър. Аз самата нея всъщност не я виждах. Трябва да е била зад вратата.

— Така… — каза Джап. — Ето що, момчето ми. Сега ще ти задам още един въпрос и ще те помоля да си помислиш много внимателно, преди да ми отговориш.

Ако не можеш да си спомниш, направо ми кажи. Нали ме разбра?

— Да, сър.

Малкият Хог погледна Джап в очите.

— Кой от двамата затвори вратата, мисис Алън или господинът?

— Входната врата ли?

— Входната врата, разбира се.

Детето се замисли. Лицето му издаваше напрежение.

— Я да се сетя, дали тя я затвори… Не, не беше тя. Той я затвори. Дръпна я силно, така че тя се захлопна и влезе веднага в колата си. Сякаш бързаше за някъде.

— Много добре. Е, момчето ми, виждам, че си много будно юначе. Ето ти шест пенса.

След като се разделиха с младия господин Хог, Джап и приятелят му се спогледаха. Сякаш по заповед едновременно си кимнаха.

— Да, възможно е — каза Джап.

— Не е изключено — отвърна Поаро.

Очите му светеха със зелен блясък. Бяха заприличали на котешки.