Невероятната кражба и други разкази

Глава втора

Мистър Еркюл Поаро бе разочарован от Родос. Бе отишъл там, за да си почине. За да си отдъхне, в частност, от престъпленията. Бяха му казали, че в края на октомври в Родос почти нямало хора и бил много тихо и спокойно място.

А и всъщност не беше лъжа. Единствените гости на хотела бяха семейство Чантри, семейство Голд, Памела и Сара, генералът и две италиански двойки. Чувствителният ум на мосю Поаро обаче усети, че и в този тесен кръг вече назряваше нещо.

— А дали пък не страдам от професионална деформация? — зададе си укорително въпрос той. — Дали пък все не ми се привиждат престъпления и всъщност само си въобразявам разни работи, вследствие на лошото храносмилане?

Тревогата му обаче не секна.

Една сутрин слезе на терасата и завари мисис Голд да бродира. Тя бързо скри от погледа му една батистена кърпичка.

Очите на мисис Голд бяха сухи, но блестяха подозрително силно. Стори му се прекалено весела. Доброто й настроение сякаш бе неестествено пресилено.

— Добро утро, мосю Поаро — приветства го тя с подчертано щастлив глас, сякаш за да разсее подозренията му.

Поаро реши, че тя в никакъв случай не би могла да изпита чак толкова голямо удоволствие от неговото появяване. В края на краищата, познаваше го съвсем слабо. Еркюл Поаро, макар и да имаше високо професионално самочувствие, оценяваше личната си привлекателност съвсем скромно.

— Добро утро, madame — отговори той на поздрава. — Денят е прекрасен, нали?

— Да, нали извадихме голям късмет с времето? Впрочем двамата с Дъглас винаги сме се радвали на хубаво време.

— Нима?

— Да. Ние по начало извадихме късмет един с друг. Знаете ли, мосю Поаро, когато човек вижда наоколо си толкова мъки и нещастия, толкова семейства, които се развеждат, и какво ли не още, не може да не бъде благодарен на съдбата за собственото си щастие.

— Приятно е да ви слуша човек, madame.

— Така е, с Дъглас сме много щастливи от съвместния си живот. Вече има пет години, откакто сме женени, а днес пет години никак не са малко време…

— За някои хора то е равнозначно на вечност, madame — отвърна сухо Поаро.

— Ако ме питате, сега сме още по-щастливи от деня, в който се оженихме. Разбрахме, че сме създадени един за друг.

— Това е най-важното в живота, разбира се.

— Затова именно съчувствам на хората, които не са щастливи.

— Имате предвид…

— А, не. Просто говоря по принцип, мосю Поаро.

— Да, да, разбирам.

Мисис Голд взе копринен конец, обърна го към слънцето, одобри го и продължи.

— Тази мисис Чантри например…

— Да?

— Според мен тя съвсем не е свястна жена.

— Възможно е да сте права.

— Дори напълно съм убедена, че не е свястна жена. Не мога обаче да не изпитам съжаление към нея. — Пръстите на мисис Голд трепереха и тя не успяваше да вдене иглата. — При всичките й пари и хубост и така нататък, не е от жените, които могат да задържат един мъж. Според мен е от онези, които бързо омръзват на мъжете. Не сте ли съгласен?

— Самият аз навярно не след дълго бих се уморил от разговор с нея — каза предпазливо Поаро.

— Да, да, точно това имах предвид. Тя, разбира се, притежава един своеобразен чар… — мисис Голд се поколеба, устните й се разтрепериха. Дори и човек, по-малко наблюдателен от Еркюл Поаро, нямаше да пропусне да забележи мъката й. — Мъжете са като деца! — продължи тя. — Всеки може да ги излъже…

Надвеси се над ръкоделието си. Носната кърпичка отново се мерна.

Еркюл Поаро реши, че може би няма да е зле да смени темата.

— Няма ли да се изкъпете в морето тази сутрин? Съпругът ви на плажа ли е?

Мисис Голд го погледна, примигна и едва ли не предизвикателно се опита да си даде вид, че е щастлива.

— Тази сутрин, не — отговори му тя. — Бяхме решили да разгледаме крепостната стена на стария град, но нещо се разминахме. Другите тръгнаха, без да ме дочакат.

Използваното от нея местоимение бе многозначително, но преди Поаро да успее да каже каквото и да е откъм плажа се появи генерал Барнс и се отпусна в едно кресло до тях.

— Добро утро, мисис Голд. Добро утро, Поаро. И двамата май дезертирахте тази сутрин, така ли? Много дезертьори се събрахте. Вие двамата, вашият съпруг, мисис Голд, също и мисис Чантри.

— И контраадмирал Чантри, навярно? — попита уж с безразличие Поаро.

— А, не, той е на плажа. Сега с него се занимава мис Памела. Не й е лесно — засмя се генералът. — Той е един от онези силни и мълчаливи мъже, за които пише в книгите.

— Този човек понякога ме плаши — каза Марджъри Голд с треперещ глас. — Понякога ми се вижда толкова мрачен, че ми се струва, че е способен на всичко.

— Предполагам, че е от диспепсия — отвърна бодро генералът. — Често пъти тя е единственият причинител на романтичната меланхолия или неудържимия гняв.

Марджъри Голд му отвърна с лека учтива усмивка.

— А вашият съпруг къде е? — заинтересува се генералът.

Тя му отговори без колебание с бодър и естествен глас.

— За Дъглас ли питате? О, те заедно с мисис Чантри отидоха в града. Струва ми се, че са решили да огледат останките от крепостните стени.

— Да, да, много е интересно. Това са останки от рицарските времена. Нямаше да е зле и вие да отидете да ги видите, млада госпожо.

— Боя се, че слязох твърде късно — каза мисис Голд.

След това внезапно стана, промърмори някакво извинение и се прибра в хотела.

Генерал Барнс се загледа подире й със загрижено изражение на лицето.

— Много симпатична женичка — отбеляза той. — Не бих я дал за цяла дузина гримирани уличници като една, на която няма да споменавам името. Да знаете, че мъжът й е глупак. Не знае какво притежава.

Поклати неодобрително глава и сетне също се прибра в хотела.

Сара Блейк, която току-що се завърна от плажа, бе чула последната част от генералското слово.

— Симпатична женичка, няма що! Мъжете уж винаги ценят по-високо невзрачните женици от гримираните уличници, но при раздаването на картите последните винаги печелят. Тъжно е, но е така.

— Mademoiselle! — отвърна Поаро сепнато. — Цялата тази работа никак не ми харесва!

— Наистина ли? И на мен не ми харесва. Впрочем, нека бъда искрена. Нищо чудно пък всъщност да ми харесва. Нали у нас винаги дреме някаква личност, която се радва на катастрофите и хорските нещастия?

— Къде е контраадмирал Чантри? — попита Поаро.

— На плажа, където сега Памела му прави дисекция. На нея й доставя голямо удоволствие, но на него процедурата никак не му е приятна. Когато си тръгнах към хотела, бе заприличал на буреносен облак. Да знаете, че ни чакат бури.

— Има нещо, което не разбирам… — промърмори Поаро.

— Не е лесно да се разбере всичко — каза Сара — По-важно е обаче какво предстои.

— Права сте, mademoiselle — съгласи се Поаро. — Именно бъдещето е в основата на нашите безпокойства.

— Колко хубаво се изразихте! — възкликна Сара и се прибра в хотела.

На вратата насмалко не се сблъска с Дъглас Голд. Младият човек изглеждаше доволен от себе си, но същевременно и малко гузен.

— Здравейте, мосю Поаро! — каза бодро. — Показах на мисис Чантри стената на кръстоносците. Марджъри пък не пожела да дойде.

Поаро леко присви вежди, но дори и да бе пожелал да каже нещо нямаше да успее, тъй като нахълта Валънтайн Чантри.

— Дъглас! Искам един розов джин! — рече тя с напевния си глас. — Не мога без розов джин!

Дъглас Голд отиде да поръчва напитката. Валънтайн се отпусна в едно кресло до Поаро. Тази сутрин направо сияеше.

Забеляза, че съпругът й и Памела се задават откъм плажа и махна весело с ръка в тяхна посока.

— Приятно ли беше морето, мили? Днес денят не е ли божествен?

Контраадмирал Чантри не й отговори. Запъти се към стълбището, отмина я, без да каже дума, и изчезна в бара.

Бе притиснал ръце до хълбоците си и от това приликата му с горила стана по-силна.

Валънтайн отвори красивата си уста и лицето и придоби глупаво изражение.

— О! — произнесе с безразличен глас.

На Памела Лайъл съвсем й личеше, че се наслаждава на обстановката. Опитвайки се да прикрие чувствата си, доколкото й бе по силите, тя се отпусна до Валънтайн Чантри и я заговори:

— Приятно ли прекарахте сутринта?

— Направо чудесно — започна Валънтайн. Поаро не дочака продължението и спокойно се запъти към бара. Там забеляза, че лицето на младия Голд, който продължаваше да чака да приготвят розовия джин, бе поруменяло. Изглеждаше смутен и ядосан.

— Този човек е същински грубиян! — възкликна той към Поаро и кимна в посока на отдалечаващия се контраадмирал Чантри.

— Възможно е — отвърна Поаро. — Да, напълно е възможно. Les femmes обаче обичат грубияните. Не го забравяйте.

— Не бих се изненадал, ако я малтретира — промърмори Дъглас.

— По всяка вероятност и това й е приятно.

Дъглас Голд го погледна озадачено, след което взе розовия джин и се отдалечи.

Еркюл Поаро се устрои на един стол и си поръча sirop de cassis. Докато отпиваше бавно от него, без да крие удоволствието си, в бара нахълта Чантри и изпи последователно няколко розови джина с голяма скорост.

— Ако Валънтайн е решила, че може да ме разкара, както е разкарала предишните глупаци, много греши — каза внезапно, обръщайки се по-скоро към света, отколкото към Поаро. — Притежавам я и ще я притежавам докрай! Никой няма да ми я отнеме, освен ако не мине през трупа ми!

Хвърли някакви пари на тезгяха, обърна се и излезе.