Невероятната кражба и други разкази

Глава дванадесета

За първи път в живота си Рут Шевенис-Гор — всъщност вече Рут Лейк — слезе за закуска, без да бърза. Еркюл Поаро я пресрещна във вестибюла и я дръпна встрани още преди да влезе в столовата.

— Имам един въпрос към вас, madame.

— Кажете.

— Снощи сте се разходили из градината. Случайно да сте стъпвали в цветната леха пред кабинета на сър Джървейз?

— Да, два пъти.

— Как така два пъти?

— Първият път бях излязла да набера астри. Някъде към седем часа.

— Не е ли малко необичаен час за брането на цветя?

— Необичаен е. Бях набрала цветя и ги бях подредила във вазите още вчера сутринта, но Ванда реши, че цветята на масата за вечеря вече са повехнали. На мен ми се сториха свежи и затова не ги бях подменила.

— Майка ви, обаче, ви е помолила да ги подмените. Така ли?

— Да. Затова и излязох малко преди седем. Откъснах цветята от онази леха, защото там не ходи практически никой, та да му направи впечатление, че лехата не е изрядна.

— Добре. Какво сте правили там втория път? Нали казахте, че сте били там и втори път?

— Отидох непосредствено преди вечеря. Бях си накапала роклята с брилянтин точно на рамото. Не ми се щеше да губя време за преобличане, а пък нито едно от изкуствените ми цветя не отиваше на тази рокля. Сетих се, че когато берях астрите, видях някъде там една късна роза. Изтичах бързо пак до лехата, откъснах розата и си я закичих на роклята.

Поаро бавно поклати глава.

— Да, спомням си, че снощи бяхте закичена с роза. Кога точно я откъснахте, madame?

— Не мога да си спомня.

— Моля ви да се опитате да си спомните, madame. Наистина е много важно.

Рут се намръщи. Първо погледна Поаро, а сетне отмести поглед от него.

— Не мога да ви кажа съвсем точно — рече най-сетне. — Трябва да е било… Да, разбира се. Трябва да е било някъде към осем и пет. Тъкмо се прибирах в къщата, когато чух първо гонга, а после този странен звук.

Бързах, защото мислех, че е вторият гонг, а не първият.

— Значи така сте си помислили? Не се ли опитахте да отворите прозореца на кабинета, докато бяхте стъпили в лехата?

— Щом искате да знаете, опитах се. Допуснах, че е възможно да е отворен, и се опитах да вляза оттам. Беше обаче залостен отвътре.

— С други думи, всичко намери своето обяснение. Поздравявам ви, madame.

Тя го погледна въпросително.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че имате готови обяснения за всичко. За пръстта на обувките ви. За следите от стъпките ви върху лехата. Даже и за отпечатъците на пръстите си от външната страна на прозореца. Това е много удобно, наистина.

Преди Рут да успее да му отговори по стълбището се спусна бързо мис Лингърд. На бузите й имаше странна руменина. Не успя да скрие, че се изненада, когато видя, че Рут и Поаро разговарят насаме.

— Моля да ме извините — заговори тя. — Случило ли се е нещо?

— Струва ми се, че мосю Поаро се е побъркал! — отвърна сърдито Рут, обърна се и бързо влезе в столовата. Мис Лингърд погледна въпросително Поаро.

— Ще обясня всичко след закуска — поклати глава той. — Бих желал в десет часа всички да се съберат в кабинета на сър Джървейз.

Като влезе в столовата, дребният белгиец повтори молбата си.

Сюзън Кардуъл го стрелна с поглед и после отмести очи върху Рут. Когато Хюго понечи да попита какво става, тя го сръга в хълбока и той послушно замълча.

След приключването на закуската Поаро се изправи и отиде до вратата. Погледна останалите и извади от джоба си огромен старовремски часовник.

— Сега е десет без пет — обяви той. — След пет минути всички да са в кабинета.

Поаро се огледа. Бе се оказал в центъра на кръг от любопитни лица. Забеляза, че присъстваха всички с едно-единствено изключение. След миг и изключението се яви. Лейди Шевенис-Гор влезе в кабинета със спокойна стъпка. Имаше измъчен вид.

Поаро придвижи към нея едно голямо кресло и тя седна.

Лейди Шевенис-Гор насочи поглед към счупеното огледало, потрепери и размести малко креслото си.

— Джървейз е все още тук — рече тя с равен глас. — Клетият Джървейз… Не след дълго ще получи свободата си.

Поаро се изкашля, преди да вземе думата.

— Помолих всички ви да бъдете тук, за да можете да чуете истината за самоубийството на сър Джървейз.

— То бе дело на Съдбата — прекъсна го лейди Шевенис-Гор. — Джървейз бе силен, но неговата Съдба се оказа по-силна.

Полковник Бъри се придвижи леко към нея.

— Ванда, мила…

Тя се усмихна и му подаде ръката си.

— Толкова си любезен, Нед — промълви тя тихо.

— Как да ви разбираме, мосю Поаро? — попита сепнато Рут. — Означават ли думите ви, че сте успял окончателно да изясните причините за самоубийството на баща ми?

Поаро поклати глава.

— Не, madame.

— В такъв случай каква е целта на този спектакъл?

— Сър Джървейз Шевенис-Гор не е извършвал самоубийство. Той не се е самоубил. Бил е убит.

— Убит ли? — чуха се едновременно няколко гласа. Изумените погледи на всички се насочиха към Поаро. Лейди Шевенис-Гор го погледна.

— Убит? О, не — възкликна тя и леко поклати глава.

— Казвате, че са го убили? — Този път гласът принадлежеше на Хюго Трент. — Невъзможно е. В стаята нямаше никой, когато нахълтахме в нея. Прозорецът бе залостен отвътре. Вратата също бе заключена отвътре, а ключът беше в джоба на вуйчо ми. Как е могъл да бъде убит?

— Въпреки всичко, е бил убит.

— А убиецът е избягал през ключалката? — попита иронично полковник Бъри. — Или се е възнесъл през комина?

— Убиецът е излязъл през прозореца — каза Поаро — и сега ще ви покажа как.

Повтори процедурата с прозореца.

— Видяхте ли? — обърна се той към присъстващите. — Стана ли ви ясно как е било направено? Още, от самото начало не можах да допусна, че сър Джървейз се е самоубил. Човек с такава свръхизявена себичност не посяга върху себе си. А и други неща привлякоха вниманието ми. Излизаше, че непосредствено преди смъртта си сър Джървейз е седнал на писалището, надраскал е думите „простете ми“ върху къс хартия и едва след това се е застрелял. Оказа се обаче, че поради една или друга причина, преди да стори последното той е разместил така креслото си, че да застане косо спрямо писалището. Защо? Трябвало да има някаква причина. Нещата започнаха да ми се изясняват, когато открих върху основата на тежка бронзова статуетка прилепнало към нея късче стъкло… Зададох си въпрос, по какъв начин тази люспица стъкло се е оказала там? Отговорът сам ми се натрапи. Огледалото е било разбито не от куршум, а от удар с тежката бронзова статуетка. Огледалото е било разбито умишлено. По каква причина? Отидох отново до писалището и огледах креслото. Да, нещата ми се изясниха. Нещо не беше наред. Нито един човек, решил да се застреля, не би разместил креслото си, не би се наклонил силно встрани от него, преди да извърши фаталното действие. Цялата работа бе нагласена. Бе направен опит да се инсценира самоубийство. А сега ще ви съобщя нещо много важно. Имам предвид нещо, което ми каза мис Кардуъл. Тя ми обясни, че снощи побързала да слезе, защото била останала с чувството, че е чула втория сигнал на гонга. С други думи, смятала е, че вече е чула първия. Обърнете внимание. Ако сър Джървейз бе седнал на бюрото си в нормална поза, когато е бил застрелян, накъде щеше да отиде куршумът? Куршумът, движещ се по права линия, би преминал през вратата, ако не е била отворена, и накрая би улучил гонга! Разбирате ли сега важността на показанията на мис Кардуъл? Никой друг не е чул първия сигнал на гонга. Нейната стая обаче е разположена непосредствено над тази и тя е имала най-добрата възможност да чуе звуците в нея. Забележете, че става дума за един-единствен звук. Невъзможно е сър Джървейз сам да се е застрелял. Един мъртвец не е способен да стане, да затвори вратата, да я заключи и сетне да се устрои удобно. Някой друг го е направил и следователно не става дума за самоубийство, а за убийство. Този някой, чието присъствие е било нещо нормално за сър Джървейз, е бил редом и е разговарял с него. Вниманието на сър Джървейз може би е било съсредоточено в писане. Убиецът е доближил пистолета до дясното му слепоочие и е стрелял. След като е свършил работата си, заел се е с прикриването на следите. Сложил си е ръкавици. Заключил е вратата и е поставил ключа в джоба на сър Джървейз. Съобразил е обаче, че другите биха могли да чуят звъна на гонга. Сиреч да разберат, че вратата е била отворена, а не затворена в момента на изстрела. Убиецът е разместил креслото и тялото, напъхал е пистолета в ръката на мъртвеца и умишлено е разбил огледалото. Сетне е излязъл през прозореца, затворил го е, стъпил е не върху тревата, а върху лехата, където следите от стъпки впоследствие са могли да бъдат заличени. Сетне е обиколил дома и е отишъл при останалите. — Поаро направи кратка пауза. — Има само един човек, който се е намирал в градината по време на изстрела. Същият този човек е оставил следи от стъпките си върху лехата и отпечатъци от пръстите откъм външната страна на прозореца. — Доближи се до Рут. — А е налице и мотив, не сте ли съгласна? Баща ви вече е знаел за тайния ви брак. Гласял се е да ви лиши от наследство.

— Това е лъжа! — звънкият и ясен глас на Рут бе изпълнен с презрение. — Няма капчица истина в думите ви! Те са лъжа от начало до край!

— Уликите срещу вас са много убедителни, madame. Съдебните заседатели биха могли да ви повярват. Обаче биха могли и да не ви повярват.

— Няма да й се налага да застава пред съд!

Всички се извърнаха изненадани. Мис Лингърд бе станала от мястото си. Лицето й бе изкривено. Цялата трепереше.

— Аз го застрелях! Признавам го! Имах причини. Мистър Поаро е напълно прав. Проследих го тук. Още преди това бях извадила пистолета от чекмеджето. Застанах до него и го заговорих за книгата. После го застрелях. Това стана точно след осем. Куршумът удари по гонга. Въобще не бях допускала, че е възможно да му пробие главата с такава лекота. Нямах време да го търся. Заключих вратата и поставих ключа в джоба му. Сетне разместих креслото, разбих огледалото, надрасках набързо „Простете ми“ на къс хартия, излязох през прозореца и го затворих по начина, който вече ви показа мосю Поаро. Стъпих върху цветната леха, но веднага загладих следите от стъпки с едно малко гребло, което си бях приготвила предварително. Сетне тръгнах към гостната. Бях оставила прозореца й отворен. Не знаех, че Рут е излязла оттам. Тя сигурно е заобиколила къщата откъм предната страна, докато аз съм минавала по задната. Наложи ми се първо да скрия греблото под един навес. Изчаках в приемната докато чух някой да слиза и Снел да отива към гонга, и тогава… — Тя погледна Поаро и попита: — Знаете ли какво направих тогава?

— Да, разбира се. Открих кесията в кошчето за боклук. Наистина сте проявили голяма съобразителност. Сторила сте нещо, което е любимо занимание на децата. Надула сте кесията и сетне сте я пукнала с удар. Звукът е бил достатъчно силен и ви е удовлетворил. Сетне сте захвърлила кесията в кошчето и бързо сте излязла във вестибюла. Вече сте дала ориентир за момента на самоубийството, а освен това, по този начин сте си осигурила и алиби. Все още обаче нещо е продължило да ви смущава. Не ви е останало време да приберете куршума. Той е бил някъде в близост до гонга. Било е много важно куршумът да бъде открит в кабинета, някъде около огледалото. Не знам кога точно ви е хрумнала идеята да се възползвате от молива на полковник Бъри…

— Точно тогава — каза мис Лингърд. — Тъкмо когато всички влязохме откъм вестибюла. Бях изненадана от това, че Рут е в стаята. Реших, че сигурно е дошла от градината, влизайки през прозореца. Тогава забелязах молива на полковник Бъри върху масата за бридж. Пъхнах го незабележимо в чантичката си. Ако някой по-късно кажеше, че ме е видял да прибирам куршума, щях да кажа, че е било моливът. Струва ми се обаче, че никой не видя как взимам куршума от пода. После, докато вие оглеждахте тялото, го оставих до огледалото. Когато ме разпитахте, бях много доволна, че бях съобразила да се сетя за молива.

— Права сте. Умно от ваша страна. Напълно ме обърка.

— Боях се, че някой може и да е чул същинския изстрел. Знаех обаче, че бе часът за преобличане за вечеря и реших, че навярно всички са си в стаите. И слугите щяха да бъдат в стаите си. Имаше вероятност единствено мис Кардуъл да го е чула, но реших, че по всяка вероятност ще го приеме за звук от ауспух. Тя пък чула гонга. Помислих си… Помислих си, че всичко е изпипано безупречно…

— Историята е наистина изумителна — обади се мистър Форбс с отмерения си говор. — На пръв поглед няма никакъв мотив, който…

— Имах мотив — проговори отчетливо мис Лингърд. — Хайде! Какво чакате? Обадете се на полицията!

— Ако обичате, бихте ли напуснали стаята? — каза любезно Поаро на присъстващите. — Мистър Форбс, позвънете на майор Ридъл, моля ви. Аз ще го дочакам тук.

Бавно, един по един, хората излязоха от стаята. Озадачени, изумени и шокирани, хвърлиха по един поглед на спретнатата дребна жена с грижливо сресана сива коса.

Последна си тръгна Рут. Спря се до вратата.

— Не мога да ви разбера — гневният й глас бе изпълнен с предизвикателство към Поаро. — Преди малко решихте, че аз съм го сторила.

— Не, не — Поаро поклати глава. — Никога не съм допускал подобно нещо.

Рут, без да бърза, излезе.

Поаро остана насаме с дребничката възрастна жена, която току-що бе признала, че е извършила умно и хладнокръвно планирано убийство.

— Така е — каза мис Лингърд. — Вие и за миг не допускахте, че тя е виновната. Обвинихте нея, за да проговоря аз. Нали е така?

Поаро кимна утвърдително.

— Докато чакаме, бихте могли да ми кажете кое точно ви накара да ме заподозрете — каза със спокоен глас мис Лингърд.

— Няколко неща. Преди всичко това, което ми представихте за ваш разговор със сър Джървейз. Един горделивец като него никога не би се изказал пренебрежително за племенника си, особено пред човек във вашето положение. Вие се опитахте да подсилите хипотезата за самоубийството. Направихте всичко възможно, за да създадете впечатлението, че причината за това предполагаемо самоубийство е някакви безчестна постъпка, свързана с Хюго Трент. И такова нещо сър Джървейз никога не би споделил с някой непознат. Многозначителен ми се видя и фактът, когато споменахте, че Рут е влязла в стаята и пропуснахте да кажете, че е влязла откъм градината. Направи ми впечатление и книжната кесия. Предмет, за който трудно би могло да се каже, че мястото му е в кошчето за отпадъци в кабинет в дом като Хембъро Клоуз. Оказа се също така, че вие единствена сте била в гостната, когато се е раздал „изстрелът“. Номер като този с кесията подсказва преди всичко женска изобретателност. Накратко, всичко застана на мястото си. Включително и усилията ви да насочите съмненията върху Хюго и да ги отклоните от Рут. Както механизмът на престъплението, така и неговият мотив се изясниха.

Дребната сивокоса жена трепна.

— Казвате, че и мотивът ви е известен?

— Струва ми се, че да. Щастието на Рут, ето това е бил вашият мотив. Предполагам, че сте я виждали в компанията на Джон Лейк и сте разбрала за отношенията помежду им. Имала сте и достъп до личната документация на сър Джървейз и сте попаднала на черновата на новото му завещание. На онова, което е предвиждало Рут да бъде лишена от наследство, ако не се омъжи за Хюго Трент. Именно то ви е накарало да се решите сама да раздавате правосъдие, като при това сте се възползвали от писмото, което той ми бе изпратил. По всяка вероятност сте видяла копие от него. Какви са съмненията и страховете, които са го накарали да ми пише, не знам. Възможно е да се е съмнявал, че Бъроуз или Лейк са го ограбвали. Възможно е и да е решил да прибегне до помощта на частен детектив заради несигурността му относно чувствата на Рут. Вие сте използвала тези факти, за да придадете правдоподобност на версията за самоубийство, чиято достоверност се опитахте впоследствие да подсилите с разказа за враждебността на сър Джървейз към Хюго Трент. Вие ми изпратихте телеграма и се опитахте да ме заблудите, че според сър Джървейз съм щял да пристигна „прекалено късно“.

— Джървейз Шевенис-Гор бе негодяй, сноб и празнодумец! — рече внезапно с ожесточение мис Лингърд. — В никакъв случай нямаше да му позволя да разруши щастието на Рут!

— Рут ваша дъщеря ли е? — попита тихо Поаро.

— Да. Тя е моя дъщеря. Никога не съм преставала да мисля за нея. Когато научих, че сър Джървейз Шевенис-Гор търсил някой да му помага да пише историята на рода, направо подскочих от радост. Изгарях от желание да видя момиченцето си. Бях уверена, че лейди Шевенис-Гор няма да ме познае. Бяхме се срещали преди много години, когато бях млада и хубава, а и освен това си бях сменила името. Пък и лейди Шевенис-Гор е твърде разсеяна, за да може да бъде уверена, в каквото и да е с положителност. Самата тя ми бе симпатична, но рода й не можех да понасям. Семейство Шевенис-Гор се бе отнесло към мен като към някакво нищожество. А сега Джървейз бе решил да съсипе живота на Рут заради своята горделивост и снобизъм. Аз пък реших, че тя на всяка цена ще бъде щастлива. И тя наистина ще бъде щастлива. При условие, че никога не научи за мен.

Последните думи бяха молба, не констатация.

Поаро направи лек поклон.

— Никой никога няма да го научи от мен.

— Благодаря ви — отвърна тихо мис Лингърд.

По-късно, след като полицията вече си беше отишла, Поаро срещна Рут Лейк и съпруга й в градината.

— Наистина ли си помислихте, че аз съм извършителката, мосю Поаро? — попита го младата жена предизвикателно.

— Много добре ми бе известно, madame, че нямаше как да сте вие. Разбрах го от астрите.

— От астрите ли? Не ви разбирам.

— Madame, обърнете внимание на факта, че върху лехата имаше всичко на всичко четири следи от стъпки. При положение, че сте брала там цветя, стъпките следваше да бъдат много повече. Това можеше да означава единствено, че между вашето първо и вашето второ посещение някой е заличил стъпките. Могло да бъде дело само на един виновен човек. Фактът, че вашите стъпки не бяха заличени, говореше, че няма как вие да сте този човек. Този факт ме убеди автоматично, че вие сте невинна.

Лицето на Рут засия.

— Сега ви разбирам. Знаете ли, може би ще ви се стори ужасно онова, което ще чуете, но ми е жал за тази клета жена. В края на краищата, тя предпочете да направи самопризнание, само и само за да не бъда арестувана. Или поне така си е мислила. Постъпката й бе благородна, ако щете. Отвращава ме мисълта, че сега ще я съдят за убийство.

— Не се безпокойте — каза тихо Поаро. — До съд няма да се стигне. Докторът ми каза, че тя страда от тежко сърдечно заболяване. Не й остават много седмици живот.

— Радвам се да го чуя — Рут отскубна един есенен минзухар и разсеяно го опря до бузата си.

— Клетата жена. Защо ли все пак го направи?