Невероятната кражба и други разкази

Глава втора

Една врата на тясната площадка на долния етаж водеше към голяма дневна стая, всъщност някогашна конюшня. На стените, шпакловани с гипс, бяха окачени офорти и дърворезби. В стаята имаше две жени.

Едната от тях, седнала на стол до камината и протегнала ръка към огъня, бе мургава млада жена на около двадесет и седем или двадесет и осем години с делови вид. Другата, едра възрастна жена с пазарска чанта, запъхтяно говореше нещо, когато двамата мъже влязоха в стаята.

— … та насмалко щях да припадна, когато научих това, госпожице. И как можа точно тази сутрин…

— Добре, добре, мисис Пиърс — прекъсна я младата жена. — Предполагам, че тези двама господа са от полицията.

— Мис Плендърлит? — попита Джап.

Момичето кимна утвърдително.

— Аз съм. А това е мисис Пиърс, която идва всеки ден да чисти.

Неукротимата мисис Пиърс отново се обади.

— Та тъкмо обяснявах на мис Плендърлит, че точно тази сутрин сестра ми Луиза Мод получи удар и нали ми е рода, а кръвта вода не става, реших, че мисис Алън няма да има нещо против, ако малко…

Джап умело я прекъсна:

— Напълно ви разбирам, мисис Пиърс. А сега, бихте ли имали добрината да отидете с инспектор Джеймсън в кухнята и да дадете показания?

Като се отърва по този начин от красноречивата мисис Пиърс, която се запъти към кухнята в компанията на Джеймсън, без да престава да говори, Джап се обърна към момичето.

— Аз съм старши инспектор Джап. Мис Плендърлит, бих искал да ми кажете всичко, което знаете по въпроса.

— Разбира се. Откъде да започна?

Самообладанието й бе забележително. По нищо не личеше да е шокирана или потънала в скръб, ако се изключеше известна скованост.

— В колко часа пристигнахте тази сутрин?

— Струва ми се, че някъде около десет и половина. Старата лъжкиня мисис Пиърс още не беше дошла…

— Това често ли се случва?

Джейн Плендърлит сви рамене.

— Поне два пъти седмично идва чак в дванадесет или въобще не идва. Уговорено е да идва в девет. Два пъти седмично обаче се оказва, че или „нещо не й е добре“, или някой неин близък роднина е тежко болен. Всички тези приходящи прислужници са еднакви. Тази не е по-лоша от другите.

— Отдавна ли работи мри вас?

— От месец. Предишната крадеше.

— Продължавайте, мис Плендърлит.

— Платих на шофьора на таксито, взех си куфара, поогледах се за мисис Пиърс, не я открих и се качих горе в спалнята си. Поразтребих малко и след това реших да се отбия при Барбара, имам предвид мисис Алън — и видях, че вратата й е заключена. Опитах се няколко пъти да отворя, като натиснах дръжката, след това почуках, но никой не ми отговори. Тогава слязох долу и се обадих по телефона в полицията.

— Pardon! — Поаро вметна чевръсто въпроса си. — Не ви ли дойде първо на ум мисълта да се опитате да разбиете вратата? С помощта на някой от шофьорите от квартала например?

Тя го погледна хладно със сиво-зелените си очи, сякаш го оценяваше.

— Не, не ми дойде на ум такова нещо. Реших, че щом нещо не е наред, трябва да се вика полицията.

— Pardon, mademoiselle, това означава ли, че сте решила, че нещо не е наред?

— Естествено.

— Защо? Защото никой не е отговорил на почукванията ви? Но нима не е било възможно вашата приятелка да е взела някакво лекарство за сън или нещо от този…

— Тя не използваше сънотворни — последва нетърпелив отговор, в който се чувстваше известна острота.

— А не е ли било възможно просто да е била излязла и преди това да е заключила вратата?

— Защо трябва да я заключва? Освен това, в такъв случай щеше да ми остави бележка.

— Тя не е оставила, така ли? Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Щях веднага да я видя.

Остротата в гласа й се бе засилила.

— Не опитахте ли да надникнете през ключалката, мис Плендърлит? — попита Джап.

— Не, не опитах — отвърна замислено Джейн Плендърлит. — Не ми дойде на ум. Но и да бях опитала, щях ли да видя нещо? Та нали ключът щеше да е вътре?

Невинният поглед на широко отворените й очи се сблъска с погледа на Джап. Поаро едва забележимо се усмихна.

— Постъпили сте съвсем правилно, мис Плендърлит — каза Джап. — Предполагам, не сте имали основания да допускате, че приятелката ви е склонна към самоубийство?

— О, не.

— Да сте оставала с впечатление, че е разтревожена или смутена от нещо?

Настъпи продължителна пауза, преди момичето да отговори:

— Не.

— Знаехте ли, че тя притежава пистолет?

Джейн Плендърлит кимна утвърдително.

— Да, имаше го от Индия. Държеше го в едно чекмедже в стаята си.

— Да… Имаше ли разрешително?

— Предполагам. Не знам с положителност.

— А сега, мис Плендърлит, бихте ли ми казали всичко, което знаете за мисис Алън? Откога я познавате, кои са другите й близки и познати, въобще всичко.

Джейн Плендърлит кимна утвърдително.

— Познавах Барбара от пет години. Запознах се с нея по време на едно пътуване в чужбина, по-точно в Египет, когато тя се връщаше от Индия. Аз пък бях работила известно време в британското училище в Атина и бях решила да посетя за няколко седмици Египет, преди да се прибера. Заедно пътувахме по река Нил. Запознахме се, сближихме се и решихме, че сме си симпатични. Аз тъкмо тогава търсех съквартирантка, с която да си разделим разходите за наемането на апартамент или малка къщичка. Барбара беше сама и решихме, че ще можем да съжителстваме.

— И наистина ли успяхте?

— Напълно. Всяка една от нас си имаше собствени приятели. Барбара имаше вкус към светските прояви, а моята среда беше — как да ви кажа — по-артистична. Така всъщност отношенията ни се развиха по-добре.

Поаро кимна.

— А какво ви е известно за семейството на мисис Алън и въобще за живота й, преди да се запознаете?

Джейн Плендърлит сви рамене.

— Всъщност не знам много. Ако не се лъжа, моминското й име е било Армитидж.

— А за съпруга й какво знаете?

— Струва ми се, че не е бил от хората, за които е могла да пише на близките си с гордост. Останах с чувството, че много е пиел. Умрял година или две след сватбата. Имала е и дете, дъщеричка, която починала на тригодишна възраст. Барбара не обичаше да говори за съпруга си. Ако си спомням добре, омъжила се за него в Индия, когато била на седемнадесет години. Сетне отпътували за остров Борнео, в една от тези местности, прокълнати от Бога. Тъй като темата й бе неприятна, никога не съм й задавала въпроси.

— Известно ли ви е мисис Алън да е имала някакви финансови затруднения?

— Не. Сигурна съм, че не.

— Някакви дългове или нещо от този род?

— О, не! Напълно съм уверена, че не е имала подобни проблеми.

— Сега ще ви задам още един въпрос, мис Плендърлит, и се надявам, че ще ме разберете правилно. Мисис Алън имаше ли си приятел или приятели?

— Беше сгодена и предстоеше повторно да се омъжи. Надявам се, че този отговор ви удовлетворява — отвърна хладно Джейн Плендърлит.

— Как се казва мъжът, за когото е била сгодена?

— Чарлз Лейвъртън Уест. Депутат е от някакъв район в Хемпшир.

— Тя отдавна ли го познаваше?

— Малко повече от година.

— А от колко време е била сгодена с него?

— От два… не, от три месеца.

— Известно ли ви е да са се карали?

Мис Плендърлит поклати глава.

— Не. Щях да бъда много изненадана, ако се беше случило такова нещо. Барбара не беше от хората с нагласа за кавги.

— Кога видяхте, мисис Алън за последен път?

— Миналият петък, преди да замина в провинцията за уикенда.

— А тя в града ли възнамеряваше да остане?

— Да. Смяташе да излезе с годеника си на разходка в неделя, ако съм запомнила добре.

— А самата вие къде прекарахте уикенда?

— В Лейдълс Хол.

— Как се казват хората, на които гостувахте?

— Мистър и мисис Бентинк.

— И се разделихте с тях тази сутрин?

— Да.

— В такъв случай, тръгнала сте си много рано, така ли?

— Да. Мистър Бентинк ме взе с колата. И той стана рано, защото трябваше да бъде в града преди десет часа.

— Да, разбирам — кимна Джап. Всички отговори на мис Плендърлит бяха ясни и убедителни.

Поаро също зададе въпрос.

— Какво е мнението ви за мистър Лейвъртън Уест?

Момичето сви рамене.

— Това има ли значение?

— Може би няма, но бих искал да науча какво мислите за него.

— Не съм мислила много за него. Млад е, на не повече от тридесет и една или тридесет и две години. Амбициозен. Добър оратор. Човек, желаещ да пробие.

— Това са силните му страни. А недостатъците?

— Как да ви кажа — замисли се за малко мис Плендърлит. — Според мен е твърде обикновен. Идеите му не са дотам оригинални. Отгоре на всичко е и малко надут.

— Това не са особено големи недостатъци, mademoiselle — отвърна с усмивка Поаро.

— Така ли мислите? — в гласа й имаше лека ирония.

— Възможно е вие да ги приемате за недостатъци — отвърна й Поаро и я погледна. Стори му се, че тя реагира с известно недоумение. — Мисис Алън обаче вероятно е разсъдила иначе.

— Напълно сте прав. Барбара го намираше за чудесен и го приемаше за такъв, за какъвто той се мислеше.

— Обичахте ли приятелката си? — попита любезно Поаро.

Забеляза как тя стисна коляното си с ръката, положена върху него, и как лицето й се стегна. При все това отговорът й не издаде никакви чувства.

— Познахте. Обичах я.

— Още един въпрос, мис Плендърлит — намеси се Джап. — Не сте ли се карали с нея? Между вас двете не са ли съществували недоразумения?

— Никакви.

— Дори и във връзка с годежа й?

— Не, разбира се. Радвах се на нейното щастие.

— Известно ли ви е мисис Алън да е имала някакви врагове? — попита след кратка пауза Джап.

Този път Джейн Плендърлит не побърза да отговори. Когато го направи, гласът й се бе изменил съвсем леко.

— Какво имате предвид под „врагове“?

— Например хора, които биха се облагодетелствали от смъртта й.

— О, не. Това е смехотворно. Пък и доходите й бяха твърде малки.

— Кой би могъл да ги наследи?

В гласа на Джейн Плендърлит се появи лека изненада.

— Знаете ли, наистина нямам представа. Не знам и дали въобще е правила завещание.

— А да е имала врагове в някакъв друг смисъл? — бързо продължи Джап. — Да е имало хора, които я мразят?

— Не вярвам някой да е могъл да я мрази. Тя бе едно много нежно и добро същество, винаги готово да помогне на другите. Бе наистина чаровна и обичлива.

Хладнокръвният й дотогава глас за пръв път се промени. Поаро кимна с разбиране.

— Да обобщим — каза Джап. — Мисис Алън в последно време е била в добро настроение и не е изпитвала финансови затруднения. Била е сгодена и щяла скоро да сключи щастлив брак. Не е съществувало нищо, което да я подтикне към самоубийство. Правилно ли съм разбрал?

— Да — отговори Джейн след кратко мълчание.

Джап се изправи.

— Моля да ме извините. Трябва да поговоря с инспектор Джеймсън.

Излезе от стаята.

Еркюл Поаро остана насаме с Джейн Плендърлит.