Невъзможен свят

Десета глава

След като бе блъсната обратно в канала, Анана започна да се катери по стената. Водата вече бе стигнала до гърдите й, но тя упорито пълзеше нагоре, стигна до тревата, вкопчи се в нея и се изтегли пак на брега.

Над нея се чуваха викове, после нещо я удари по главата. Не я заболя много, нито ударът я принуди да се изпусне и да полети пак долу. Погледна да види какво я бе ударило. Оказа се, че е калъфът с Рога на Шамбаримен.

Отново погледна към носещата се черна водна стена. Тя щеше да пристигне най-много след десет секунди. Най-вероятно дори и по-скоро. Но тя не можеше да допусне Рога да се загуби. Без него шансовете им някога да се измъкнат от този окаян свят щяха наистина да бъдат минимални.

Затова се отпусна обратно във водата и заплува към калъфа. Кутията подскачаше на повърхността малко пред нея, носена от течението, което се засилваше заради притока на вода. С няколко загребвания Анана стигна до калъфа. Пръстите й се затвориха върху дръжката и тя загреба обратно към брега. Дълбочината на водата тук беше над ръста й, но не се налагаше да стъпва на крака. Отново се вкопчи в гъстата трева, захапа дръжката, за да освободи и другата си ръка и пак за пореден път запълзя нагоре.

Земята вече осезаемо се тресеше под напора на носещата се насам стихия. Нямаше време да погледне какво става. В следващия миг тя се озова на плъзгавия бряг, държейки главата си високо, така че калъфът да не пречи на ръцете й.

С периферното си зрение зърна за миг някакво падащо тяло. Ревът на водната стена беше така оглушителен, че тя не чу плясъка в канала. Кой ли беше паднал? Кикаха? Той бе единственият, за който би се обезпокоила.

И тогава ревът и водата я погълнаха. Точно възнамеряваше да хвърли кутията през ръба на стената на канала и да се изтегли след нея, когато водната маса се стовари върху й. И въпреки отчаяните й усилия да достигне безопасния бряг, вълните повлякоха краката й. Тя извика разочаровано, преди да я понесат със себе си.

Все пак успя да удържи Рога. И макар бързо да се носеше напред, поне не беше във фронта на вълната. Течението я всмука под повърхността на няколко пъти, но тя успяваше отново да се пребори с него. А може би калъфът играеше ролята на спасителен пояс с високата си плавеамост.

Съвсем неочаквано течението я изхвърли на брега. За миг й се стори, че отново ще се плъзне обратно, така че запълзя с все сили напред и след малко краката й вече бяха на сухо.

Едва сега си позволи да пусне дръжката на калъфа и да се изправи на треперещите си крака.

На около половин миля зад нея се виждаха три тела. Уртона… Орк… МакКей.

Кикаха го нямаше. Изглежда него бе видяла да пада в канала. И сигурно пак той бе изпуснал Рога. А може би беше заплашил останалите, че ще го хвърли, ако те не я оставят да се измъкне на брега. Тогава сигурно се бяха хвърлили към него, а той го бе хвърлил в потока и сам бе скочил след него. Или по собствено желание, което бе по-малко вероятно, или го бяха блъснали.

Както и да е, тя не виждаше и следа от него.

Той явно се намираше някъде под повърхността или вече удавил се, или продължаващ да се бори за живота си.

Трудно й беше да приеме макар и за миг, че той може да е мъртъв. Беше оживял след толкова опасности, беше се борил толкова ожесточено, най-сетне беше толкова издръжлив и жилав. Беше олицетворение на думата оцеляване.

Но хората все някога умират.

Не, тя нямаше да изостави надеждата си, че отново ще го види. И все пак дори Кикаха в този миг да се бореше за живота си, потопът вече го беше отнесъл надалече.

Единственото разумно решение за нея бе да продължи покрай канала до края му и да се надява, че някъде ще се натъкне или на него или поне на следите му.

Видя че Червения Орк тича. Беше се впуснал с все сили в обратна посока. МакКей бе направил няколко крачки след него, но почти веднага бе спрял. Или бе разбрал, че не ще може да го настигне, или Уртона му бе извикал да се върне. По-важното бе, че те двамата сега се приближаваха към нея подтичвайки. Бяха видели, че Рога в ръцете й и очевидно го искаха.

Тя също се затича. Не след дълго се задъха, но не спря и след малко усети, че й идва второто дишане. Ако се придържаше покрай канала, никога нямаше да им се изплъзне. Те щяха да продължат да я следват, макар и без какъвто и да е било шанс да я настигнат с аванса, с който бе започнала преследването. Това щеше да продължи докато нуждата от сън не я повалеше. И тогава те сигурно щяха да се натъкнат на нея.

Тя вярваше, че не им отстъпва в издръжливост. Те също трябваше някога да легнат и да починат, може би дори щяха да го направят преди нея. Но ако се напрегнеха здраво, ако спяха по-малко, щеше да дойде момент, когато щяха да я изненадат докато спи.

И ако тя продължеше да следва неотклонно канала, нямаше да има никаква възможност някак да им се скрие. Но ако тръгнеха през равнината, ако стигнеха до планина, тогава вече бе по-друго. А после можеше отново да свърне обратно към канала.

Да, съществуваше и опасността да се загуби, особено ако ориентирите все така се изменяха. Но това бе риск, който се налагаше да поеме.

Тя зави и тръгна през равнината. Те също щяха да завият и така да намалят малко преднината й. Лошо. Макар да й се искаше да хукне с все сили, въздържа се да го направи. Докато се намираше пред тях на разстояние извън обхвата на лъчемета, всичко бе наред.

Затрудняваше се точно да преценява дистанцията в този толкова прозрачен въздух и при тази така призрачна светлина. Все пак мислеше, че най-близката планина се намира на около пет мили оттук. И въпреки скоростта на изменение на пейзажа, планината щеше да си остане със значителни размери, когато стигнеше до нея.

Но между нея и целта се виждаха малки горички от движещите се дървета. Не толкова големи, че да не може да ги заобиколи. Освен това се забелязваха стада пасящи антилопи и газели. Стадо слонове се носеше в тръс на половин миля от нея в посока към близката горичка. В другата посока, отдясно, няколко гигантски лоса наближаваха друга група от растенията. За миг мерна силуетите на два лъва на четвърт миля оттук. Тя използваха горичката за прикритие, промъквайки се към антилопите.

В далечината се различаваше малката от това разстояние фигура на една моа. Не изглеждаше тя да преследва нещо, но посоката в която Анана вървеше, щеше да мине в близост до нея. Затова тя леко се отклони, насочвайки се към далечния край на планината.

Погледна наляво. Двамата мъже се бяха затичали. Те явно се надяваха да я изморят с бягане, докато не падне от изтощение.

Ускори ход, но не спринтира. Можеше да се движи с тази скорост доста дълго. Почти никога през хилядите години живот не бе излизала от форма. Беше придобила издръжливост, която би изненадала дори и олимпийски маратонец. С какъвто и физически потенциал да се бе родила, беше го развила до максимум. И изглежда бе дошъл часът да разбере какви са неговите граници.

Една миля. Втора. Изпоти се, но макар да дишаше малко по-трудно, знаеше, че запасите й от сила са далече от изчерпване. Краката й още не бяха натежали. Чувстваше, че когато стигне планината, ще разполага с още много сила. Чичо й беше силен мъж, но бе доста по-тежък, а сигурно и се бе поотпуснал на Земята. Всички тлъстини, с които бе дошъл тук, сигурно вече се бяха стопили, защото храната не им бе достигала. И все пак той едва ли бе поддържал върхова форма по време на престоя си на Земята.

Чернокожият бе много як мъж, но структурата му явно не беше на бегач на дълги разстояния. Тя се убеди в това, когато отново погледна зад гърба си — той беше изостанал значително от Уртона. Не че чичо й бе съкратил съществено разделящата ги дистанция.

За нещастие калъфът и неговото съдържание тежаха към четири фунта. Нуждаейки се от всяко дори най-малко предимство, което можеше да си осигури, тя реши да се освободи от част от това тегло. Забави малко ход, откопча ключалките, извади Рога и захвърли кутията. Държейки инструмента в едната си ръка, тя отново ускори крачка. Десет минути по-късно Уртона бе изостанал с поне петдесет крачки. МакКей се намираше още по-назад.

Поредната миля. Сега вече й се искаше да можеше да се раздели със секирата и ножа. Но това бе изключено. И двете оръжия можеха да й потрябват, ако се стигнеше до пряк сблъсък. А дори да успееше да им се отскубне, пак не трябваше да забравя за едрите хищници. Ножът и секирата не представляваха нищо особено срещу лъва, но можеха поне да го ранят и донякъде да го обезкуражат.

Още половин миля. Пак погледна назад. Уртона изоставаше на половин миля. МакКей се намираше на четвърт миля зад него. И двамата се придвижваха забележимо по-бавно. Не бяха спрели да подтичват, но нямаха никакъв шанс да я настигнат. И все пак, докато я виждаха пред себе си, едва ли щяха да спрат.

Лъвовете се бяха скрили зад далечната страна на горичката. Дърветата бавно се придвижваха към канала. Вятърът духаше срещу тях и донасяше водни молекули към сензорите им. Когато стигнеха до водата, те щяха да се подредят в редица, щяха да протегнат пипала към водата и щяха да започнат да я всмукват.

Антилопите и газелите бяха престанали да пасат и бяха вдигнали въпросително поглед към нея. Тъмните им очи блестяха. В следващия миг стадото препусна като едно цяло. Но те само се отдалечиха на безопасна за техните представи дистанция и отново започнаха да пасат.

Анана се намираше в центъра на стадото антилопи, чиито дълги прави рога се извиваха при върховете, когато стадото препуснеше. Тя спря и се сви, защото в следващия миг над и около нея заскачаха силните им тъмнокафяви тела. Беше уверена, че не тя е станала причина за обзелата ги паника. Антилопите не я бяха възприели като непосредствена опасност, а само като неизвестен обект, който е най-добре да не се допуска прекалено наблизо.

Тогава тя чу рев и видя жълтокафяво тяло да скача след една от антилопите.

Единият лъв бе изскочил иззад дърветата и се бе хвърлил към младото животно. Другият се носеше успоредно на своя събрат. Беше по-малък и по-бърз. Когато самецът сви встрани, самката се отклони в същата посока. Жертвата бе завила наляво, опитвайки да се измъкне от едрия лъв, но в същия миг бе зърнала насочващата се към нея лъвица. Отново бе сменила посока, но това само я бе забавило.

Самецът изрева и подплаши антилопата отново да се отклони от избрания път. Лъвицата решително се насочи към нея и бедното животно се обърна към лъва. Анана очакваше, че преследването няма да продължи дълго. Големите котки или щяха да заловят жертвата си след няколко секунди, или антилопата щеше да им се изплъзне. Ако жертвата запазеше хладнокръвие и продължеше да препуска все в една и съща посока, хищниците не можеха да я настигнат. Но тази антилопа нямаше да го направи. Тя бягаше на зигзаг, губеше от преднината си с всяка смяна на посоката и в един миг лъвицата скочи на гърба й. Краката конвулсивно ритнаха и след малко животното застина със счупен врат.

Самецът се приближи с рев, дишайки тежко. От пастта му се стичаше слюнка, а очите му светеха със зловещ зелен огън. Партньорката му го посрещна с ръмжене, но отстъпи, давайки му възможност да разкъса стомаха на антилопата.

После се намести от другата страна на трупа и започна да откъсва огромни парчета месо. Подплашеното стадо вече беше спряло. Безразлично към съдбата на младата антилопа и знаейки, че поне засега не ги застрашава нищо, животните отново започнаха да пасат.

Анана се намираше само на около четиридесет стъпки от двойката лъвове, но продължи да върви. Хищниците едва ли щяха да й обърнат някакво внимание, освен ако не се приближеше прекалено наблизо, нещо, което тя нямаше намерение да прави.

Дърветата бяха от непознат й вид. Високи към дванайсет стъпки, те имаха кора, покрита с бели и червени спирални ивици. Клоните им бяха къси, дебели и обсипани със зелени листа със сърцевидна форма. Всяко растение имаше само по четири „очи“ — кръгли, немигащи, със сложна вътрешна структура, изумруденозелени. Имаха пипала. Едва ли бяха опасни, защото лъвовете бяха минали през тях, без да им се случи нищо лошо.

Но дали нямаше някакво негласно споразумение между котки и дървета? Не беше ли Уртона заложил в тях някакъв инстинкт, който ги кара да игнорират лъвовете, но не и хората? Колко типично в негов стил би бил подобен номер! Сигурно би му доставило голямо удоволствие да види някое от странстващите племена да реши, че дърветата са безопасни, защото между тях спокойно бродят животни. И миг по-късно да бъде атакувано от вървящата гора.

За миг се изкуши да рискува. Ако навлезеше в гората, можеше да си поиграе на криеница с преследвачите. Но подобна игра щеше да бъде рискована, а и тя едва ли щеше да спечели много от нея.

Пак погледна назад. Двамата мъже малко я бяха понаближили. Реши леко да ускори ход. Когато подмина и последната редица дървета, тя зави наляво и мина покрай нея. Уртона и МакКей щяха да опитат да минат направо.

Но не, те не го направиха. Съмнително беше чичо й да си спомня точно каква опасност представляваха те. Той можеше да си помисли, че тя се опитва да се скрие сред дърветата. В такъв случай двамата трябваше да се разделят, за да се убедят какво е намислила. МакКей щеше да заобиколи от едната страна, а Уртона от другата. После щяха да инспектират, минавайки покрай редиците и накрая щяха да се срещнат отзад.

Междувременно, държейки горичката между нея и другите и продължавайки направо към планината, тя щеше да се скрие от погледите им поне за известно време. А те щяха да изостанат още повече.

Обърна се и пое към целта си.

И веднага забави ход. На половин миля се виждаше стадо бабуини, които се движеха право към нея. Бяха двайсетина на брой. Самците играеха ролята на разузнавачи, а женските се движеха посредата. Малките се бяха вкопчили в козината им. Дали я бяха набелязали за жертва? А може би ги бе привлякъл рева на лъвовете и сега те се придвижваха към чуждия улов.

Тя премести Рога в другата си ръка и изтегли бойната секира от колана си. Пътят й щеше да пресече курса, поет от стадото маймуни, ако продължеше в същата посока. Спря и изчака. Те продължиха, без да се отклоняват и без да издават нито звук. Широките им късопръсти лапи докосваха земята в синхрон, сякаш бяха школувани войници. Дългите им крака ги носеха с лекота, макар скоростта им да не можеше да се сравнява с тази на копитните бозайници. Тактиката им бе да набележат някое по-младо животно или някое ранено от по-възрастните. Тогава се разгръщаха и образуваха кръг. Водачът се хвърляше напред, а останалите започваха да крещят, сплашвайки стадото. Глутницата щеше да скача сред подивелите антилопи и веднага да изскача настрани от копитата им. Но общата им посока щеше да бъде неотклонно към набелязаната жертва и кръгът щеше да започне да се затяга. Не след дълго малкото или раненото животно щеше да се озове заобиколено от всички страни. Няколко от най-едрите самци щяха да скочат върху него и да го съборят на земята. С изключение на майките, останалите също щяха да наобиколят.

Когато я наближиха на двайсетина стъпки от нея, водачът излая и глутницата забави ход. Дали не бяха преценили, че тя ще им достави по-малко неприятности от два гладни лъва?

Не. Бабуините продължиха да се движат към ъгъла на квадрата, образуван от горичката на движещите се дървета.

Тя изчака и последния от тях да се скрие от погледа й и възобнови своя бяг.

Неочаквано усети нещо да става зад нея. Обърна се леко настрани, за да види каква бе причината. Това което видя никак не й хареса. Уртона и МакКей бяха изскочили иззад дърветата. Не бяха заобиколили както тя бе очаквала, а бяха минали по права линия. Изглежда Уртона все пак си бе спомнил, че дърветата не представляват опасност за човешките същества. И надявайки се да я изненадат, те бяха спринтирали на пълна скорост.

Намерението им се бе увенчало с успех. Но и те самите бяха изненадани. В мига, в който бяха излезли от горичката, те се натъкнаха на бабуините. Вождът на стадото се хвърли срещу Уртона, а три измежду най-едрите самци се насочиха към МакКей.

На чичо й не му оставаше нищо друго, освен да използва лъчемета. Лъчът му разряза водачът по височина. Двете димящи половини се свлякоха на земята. Ако се бе подвоумил макар и за секунда, той щеше да усети зъбите на маймуната в гърлото си.

Жалко, мина през ума й.