Невъзможен свят

Тринайсета глава

— И аз бях някога като тебе, чичо — поклати глава Анана. — Искам да кажа, напълно недостойна да живея. Но все пак в мен имаше нещо, което ме караше да изпитвам съжаление. Можем да приемем, че това е било някаква закърняла способност да изпитвам състрадание, да долавям болките на другите. Някъде там, дълбоко под хладината, жестокостта и арогантността, изглежда е имало искрица. И тя неотдавна се разгоря в силен огън, разпалена от един леблабий на име Кикаха. Да, вярно, той не е Повелител, но е човек. Нещо много повече от онова, което някога си бил или ти е съдено някога да станеш. Дори тези жестоки, нещастни създания, които са те пленили, без дори да подозират, че държат в ръцете си Повелителя на този побъркан свят… дори те са по-човечни, отколкото си в състояние да разбереш… Какво да се прави, за един Повелител със забавено развитие…

Уртона се вгледа в нея и прошепна:

— Какво, в името на Създателя, искаш да кажеш?

За миг й се прииска да го удари. Но само му отговори:

— Ти даже не би могъл да разбереш. Може би изобщо не трябваше да започвам. Работата е в това, че аз го прозрях. Но само благодарение на това че бях принудена да живея сред леблабии дълго време…

— И този леблабий — Кикаха — този потомък на един изкуствен продукт ти е покварил съзнанието. Жалко, че Съветът повече не действа. Иначе щеше да бъдеш осъдена и убита за някакви минути.

Анана го изгледа отгоре-надолу и отдолу-нагоре няколко пъти с презрително изражение.

— Нали не забравяш, чичо, че и ти може да се окажеш потомък на един изкуствен продукт. На създания, сътворени в лаборатория. Предполагам не си забравил за предположенията на Шамбаримен, подкрепени от много факти в полза на неговата хипотеза? Че ние, Повелителите, забележи Повелителите, може би идваме от лабораториите на същества, точно толкова по-високостоящи спрямо нас, както сме ние спрямо леблабиите. Макар че май е по-добре да уточня, че се надявам разликата да е съпоставима… В края на краищата, ние създадохме леблабиите по наш образ и подобие. Което означава, че те не стоят нито по-високо, нито по-ниско от нас. Те са това, което сме ние самите. Но те не знаят това и трябва да живеят в светове, които ние им създаваме. Или по-точно създадохме. Но ние не сме създатели, точно както не е създател един писател или художник. Защото той може да измисли един свят, но никога не може да създаде нещо повече от това, което му е известно. Писателят може да напише, а художникът може да нарисува свят, основаващ се на нещата, които знаем, подредени по нов начин, който създава илюзията, че се е появило нещо качествено ново… Така и ние, наречени Повелители, не сме направили нищо повече от поетите, писателите, художниците или скулптурите. Никога не сме били и в момента не сме богове. Макар да свикнахме да се мислим за такива.

— Я ми спести лекциите си — сряза я Уртона. — Изобщо не ме интересуват опитите ти да оправдаеш това колко ниско си паднала.

— Ти си безнадежден случай — сви рамене Анана. — Но в известен смисъл си прав. Сега трябва да говорим за това как ще се измъкнем.

— Да — включи се в разговора МакКей. — Как ще го направим?

— Каквото и да опитаме — продължи тя, — не можем да си тръгнем без ножа, секирата и Рога. Напълно сме безпомощни в този див свят без тях. И понеже секирата и Рога са във вожда, налага се да си ги вземем от него.

Не мислеше, че трябва да споделя с тях за ножа в джинсите. На тях им бе направило впечатление, че не го виждат, но тя бе обяснила, че го е изгубила по време на преследването.

След малко им развързаха краката и керванът отново потегли на път. Анана подхвана уроците си с Нурго.

Когато племето стигна до прохода, отново спряха. Нямаше смисъл да пита защо. Страната отвъд планините бе покрита от тежки облаци, от които се сипеше адски дъжд от гръмотевици. Да се мине през тях означаваше самоубийство. Но когато бурята продължи без спиране цял ден и цяла нощ, тя попита младежа.

— Повелителя изпраща връз тази страна гръм и мълнии. Той събаря дървета и унищожава всеки звяр или човек, проявил глупостта да му се опълчи… Поради това ние навлизаме в крайморската страна едва когато гневът му отслабне. Иначе бихме живели тук през цялото време. Земята в тази страна се променя съвсем бавно и почти незначително. Водите й гъмжат от риба, в короните на дърветата, които не вървят, се крият птици, които стават за ядене. Те раждат плодове, които са вкусни, а от храстите, които също са неподвижни, могат да се наберат ядки. Дивечът е изобилен, а ловът е много по-лесен, отколкото в откритата равнина… Ако можехме да живеем тук постоянно, ние щяхме да станем дебели, децата ни щяха да растат в охолство, а племето щеше да се множи и да става все по-силно. Но Повелителя в своята безгранична мъдрост е решил, че ние можем да прекараме тук съвсем за малко. След това облаците отново се събират, гръмотевиците затрещяват и тази земя се превръща в опасно място за всеки, който иска да оцелее.

Анана естествено не разбра всичко от казаното. Но вече долавяше много неща и можеше да допълни смисъла на неразбраното.

Тя се върна при Уртона и го попита защо бе постъпил така с крайморската страна.

— На първо място, за по-интересно. Обичах да насочвам двореца си из тези места, да се наслаждавам на непрестанните светкавици и да съзерцавам опустошението под мен. Намирах се в безопасност, разбира се, но ми допадаше около мен да трещи и да проблясва. Защото ми позволяваше да се чувствам като бог… От друга страна, ако не ги беше страх, че ще загинат, хората биха направили истинско стълпотворение тук. Колко забавно би било да ги наблюдавам как се бият за териториите. Всъщност точно това става извън сезона на бурите. Но ако няма какво да ги прогони от тези места, те никога няма да се върнат в районите, където теренът се променя и просто ще се заселят тук… Ако си спомням правилно, има дванайсет такива района. Моретата и заобикалящата ги суша са към 5 милиона квадратни мили площ. Така че от общо 200 000 000 квадратни мили площ съществуват 60 000 000 квадратни мили на относителна стабилност. Те не могат да се отделят от основната маса, защото край моретата не стават откъсвания… Сезонът на гръмотевиците е програмиран да прогонва от крайморските райони всички живи същества, позволявайки им да останат само за кратък период. Иначе тук ще се съберат много хора.

Той спря и посочи към равнината. Анана се обърна и видя, че тя е покрита от стада животни, слонове, лосове, антилопи и безброй дребни гризачи. Планините бяха направо потъмнели от накацалите по тях птици. А в небето летяха милиони хвъркати създания.

— Мигрират насам от близо и далече — изкоментира Уртона. — Идват да се насладят на морето и залесените земи, докато могат. После, когато започнат бурите, те ще оттеглят.

Анана се отдалечи. Бяха й дали известна свобода да се разхожда наоколо, стига да не се отдалечаваше много. Приближи се до вожда, който седеше на земята и забиваше около себе си секирата. Тя клекна при него.

— Кога ще спре бурята? — попита тя.

Очите му се разшириха.

— Научила си езика ни много бързо. Добре. Сега най-сетне ще мога да ти задам някои въпроси.

— Аз те попитах първа — напомни му тя.

Той се намръщи.

— Повелителя трябваше вече да се е успокоил и върнал обратно в двореца си. Но по някаква причина той още е гневен и продължава да сее смърт. Надявам се скоро да се усмири и прибере. Птици и животни се събират наоколо. Ситуацията започва да става все по-опасна. Ако стадата побягнат без посока, ще ни стъпчат както си стоим. Ще трябва търсим спасение във водата, което е лошо, защото ще загубим нашите гревиг, заедно с всичките ни запаси храна.

Гревиг беше множествено число от грег, както наричаха лосовете.

— Питах се защо не излизате на лов при наличие на толкова дивеч наоколо.

Вождът Трен потрепери и отговори:

— Не сме чак толкова глупави. Кажи ми сега кое е твоето племе. Наблизо ли са те?

Анана се запита дали този човек можеше да разбере истината, ако му я кажеше. Не беше изключено неговото племе, известно като Уендоу, да помни някои митове за идване от други светове.

— Ние не сме родом от… от тук — тя махна с ръка, опитвайки се да обхване в жеста си вселената и разтревожените мухи се разлетяха обезпокоени около тях. После отново бързо накацаха по тялото, лицето и ръцете й. Тя ги прогони от лицето си. Вождът можеше с лекота да понася лазенето на насекомите по цялото му тяло, включително в кухината на празната му очна ябълка. Всъщност той просто не ги забелязваше. — Пристигнахме тук през… — тя замълча затруднена. Изобщо не знаеше думата за „врата“. Може би изобщо нямаше такава. — Дойдохме през проход между двата… Не знам как да ти го кажа. Дойдохме от другата страна на небето. От място, където небето е с цвета на… на онази птица ето там — и тя посочи една малка синя птичка, кацнала на брега на канала.

Вождът се ококори още повече.

— А-а, значи сте дошли от мястото, където са живели дедите ни. Там откъдето Повелителя е докарал нашите предци преди много, много време, защото били съгрешили. Кажи ми, защо Повелителя докара тук и вас. С какво го разгневихте?

Докато се опитваше да измисли как да отговори на този въпрос, вождът повика шамана Шакан. Дребничкият сивобрад мъж, държащ тояга, на края на която бе прикрепен мех, дотича при тях. Трен му каза нещо с такава скорост, че Анана разбра само няколко откъслечни думи. Шакан клекна до вожда.

Анана си помисли дали да не им каже, че са проникнали в този свят напълно случайно. Но не знаеше думата за „случайно“. Съмняваше се, че има такава. От онова, което бе научила от Нурго, ставаше ясно, че за това племе нищо не става случайно. Събитията около тях се дължаха или на Повелителя, или на магия.

Изведнъж я осени вдъхновение. Надяваше се, че е именно такова. Защото ако я уличаха в лъжа, това можеше да им донесе сериозни неприятности. Непознавайки религията, изповядвана от това племе, тя можеше несъзнателно да наруши някое табу, да оскверни някакво чувство, изобщо да каже нещо, което да влезе в противоречие с догмата.

— Повелителя ни се разсърди. И затова ни изпрати тук, за да изведем някое достойно племе, например твоето, от това място. И да го върнем в земите, обитавани от вашите деди, преди да бъдат заточени тук.

Настана дълга тишина. Вождът изглеждаше като човек, който се наслаждава на приятни мисли. Шаманът се мръщеше.

Накрая вождът проговори:

— И как точно ще направим това? Ако Повелителя иска от нас да се върнем в сембарт…

— Какво е сембарт?

Вождът се опита да поясни. Анана подразбра, че сембарт може да се преведе като рай или градините на Еден. Във всеки случай ставаше дума за място, много по-приятно от това.

Е, Земята не беше точно рай, но ако можеше да избира, тя специално не би се поколебала дори за секунда.

— Щом Повелителя иска да се върнем в сембарт, защо сам не дойде да ни отведе?

— Защото — отговори му Анана, — той поиска от мен да ви изпитам. И ако се окажете достойни за тази чест, аз съм тази, която ще ви отведе оттук.

Трен отново заговори с такава скорост на Шакан, че тя можа да разбере едва половината от думите му. Същността на казаното бе, че племето е допуснало тежка грешка, че не се бе отнесло с пленниците като с почетни гости. Така че най-добре всички да направят каквото е по силите им да заличат лошото впечатление.

Шакан обаче го посъветва да не действа прибързано. И пожела първо сам да зададе няколко въпроса.

— Ако ти наистина си пратеничка на Повелителя, защо не дойде при нас в неговата шелбет?

Оказа се, че шелбет е нещо, което лети. Според легендата в миналото Повелителя пътувал из въздуха в подобен апарат.

Мислейки бързо Анана отговори:

— Аз мога само да се подчинявам на Повелителя. Не смея да го питам защо постъпва така или иначе. Без съмнение той е имал своите причини да не ни даде шелбет. Може би е сметнал, че ако слезем при вас от такова нещо, вие веднага ще разберете, че сме негови пратеници. И ще се посрещнете с почести. Повелителя обаче иска да разбере кой е добър и кой не е.

— Нима е лошо да се вземат пленници и после да се убиват или да се приемат за членове на племето? Как бихме могли да разберем, че постъпваме лошо с вас? Нали всички племена биха направили същото.

— Не става дума за начинът, по който ни посрещнахте в самото начало. По-важно е как се отнасяте към нас след като разберете, че идваме от името на Повелителя. Това ще определи за него добри ли сте или лоши.

— Но всяко племе, което повярва на разказа ти, ще ви обгърне с почести и ще се грижи за вас като за малки деца — възрази не без основание Шакан. — Как ще разбереш дали племето прави това защото е добро или защото се страхува от теб?

Анана въздъхна. Шаманът беше неук дивак. Но едновременно с това бе интелигентен.

— Повелителя ме е надарил с някои способности. Една от тях е умението да виждам в… — Тя пак замълча затруднена. Каква бе думата за „сърце“?… — Да виждам в хората и да разбирам дали са добри или лоши. И да познавам кога лъжат.

— Много добре — съгласи се Шакан. — Щом можеш да познаваш кога те лъжат, кажи ми следното. Аз смятам да взема този остър предмет, който вождът ти отне, и да ти разцепя черепа. И ще го направя съвсем скоро. Лъжа ли те или казвам истината?

Вождът понечи да възрази, но Шакан го спря.

— Чакай! Става дума за нещо, което е мой дълг да установя за твое добро. Ти можеш да разпореждаш във всичко останало, но по въпросите, отнасящи се до Повелителя, думата е моя.

Анана се опита да изглежда невъзмутима, но усещаше, че по гърба й се стича пот.

Съдейки по изражението на вожда, тя се съмняваше, че той ще даде секирата й на шамана. Освен това, самият шаман може би не беше толкова уверен в себе си. Може би беше лицемер и шарлатанин, макар тя да не мислеше така. Невежите знахари, магьосниците, заклинателите, както и да се наричаха, наистина вярваха в онова, което правят. Лицемерието е продукт на цивилизацията. Човекът пред нея наистина се съмняваше дали тя представя самия Повелител на този отчайващ свят. Ако тя го лъжеше и той й позволеше да се изплъзне неразобличена, тогава Повелителя щеше да го накаже.

В този смисъл неговата ситуация бе точно толкова трудна, колкото и нейната. Или поне той мислеше, че е така.

Основният въпрос беше лъже ли той или наистина възнамерява да я постави на изпитание, като се опита да я убие? Защото той отлично разбираше, че ако тя е онова, за което се представя, той всеки миг може да падне поразен от мълния.

— Ти сам не знаеш дали лъжеш или казваш истината — отговори тя. — Още не си решил как да постъпиш.

Шаманът се усмихна. Тя си позволи да се отпусне.

— Правилно. Но това не означава, че ти можеш да проникнеш в мислите ми. Един много проницателен човек ще се досети какво съм си мислил. Затова ще ти задам още няколко въпроса… Например, едно от нещата, което ме кара да допускам, че може да си пратеничка на Повелителя е онова нещо, което може да разреже хората и гревиг надве. С него той би могъл да избие цялото племе. Защото тогава го захвърли след като уби само няколко?

— Защото сам Повелителя му нареди да постъпи така. Той трябваше само да използва смъртоносния подарък, за да ви покаже, че не идва от този свят. Но Повелителя не искаше цялото племе да загине. Кого щеше да заведе в такъв случай в сембарт?

— Много хубаво го каза. Може наистина да си каквото казваш. Но може и да си само една много умна жена. Кажи ми сега, как ще ни отведеш в сембарт?

— Не съм казала, че ще го направя — отговори Анана. — Казах само че бих могла. Как ще постъпя зависи единствено от вас и останалата част от племето. Първо, трябва да ни освободите и после да се отнасяте с нас като с посланици на Повелителя. Но ето какво ще кажа на въпроса ти. Аз ще ви отведа до мястото където живее Повелителя. Когато стигнем там, ще влезем и едва тогава ще минем през прохода, който ще ни изведе при сембарт.

Шаманът повдигна рунтавите си вежди.

— Ти знаеш къде живее Повелителя?

— Далече е — кимна тя. — А по време на пътуването ще се разбере, дали сте издържали на изпитанието.

— Преди много време веднъж зърнахме жилището на Повелителя — намеси се вождът. — Изплашихме се, когато го видяхме да се придвижва над равнината. Беше огромно и имаше много… много неща като дълги пръчки… които стърчаха от него. Светеше със светлините на много камъни. Гледахме го известно време, после побягнахме, изплашени, че Повелителя може да се обиди и да се отнесе сурово с нас.

— Какво е предназначението на онова нещо, което прави музика? — поинтересува се шаманът.

— Това нещо ще ни въведе в жилището на Повелителя. Между другото, ние наричаме това жилище „дворец“. А… Рога… ми принадлежи. Нямате право върху него. На Повелителя няма да му хареса, че сте ми го взели.

— Ето, вземи си го! — побърза да й го подаде вождът.

— Освен това сбъркахте, че ме насилихте. Наистина не знам дали Повелителя ще ви прости за това.

Вождът изумено разпери ръце.

— Но аз не направих нищо лошо! Спазих обичая вождът да обладае всички пленени жени. Всички вождове го правят.

Анана бе разчитала, че един ден ще може да си отмъсти. Не бе решила дали ще бъде задоволена да го кастрира или ще иска и да му извади и единственото останало око. Но ако наистина такъв е обичаят… тогава той действително не си е мислил, че прави нещо лошо. А ако те бе опитала да помисли безпристрастно по въпроса, сигурно сама щеше да разбере тази елементарна истина.

В края на краищата, освен че й бе призляло от отвращение, той не я бе наранил. Не й бе нанесъл психическа травма, а тук нямаше венерически болести. Нито бе възможно да забременее, без да пожелае това.

— Добре тогава — въздъхна тя, — няма да ти търся сметка за това.

„Ама защо!“ бе изписано на лицето на вожда, но той не се осмели да коментира този въпрос повече.

— Какви са двамата мъже? — попита шаманът. — Твои съпрузи ли са? Питам защото има племена, в които жените са малко и това им дава правото да имат повече от един мъж.

— Не! Те са под мое разпореждане.

Това беше моментът, от който не можеше да не се възползва. Уртона щеше да бъде бесен, но нямаше да опита да й отнеме лидерството. Едва ли щеше да се осмели да я дискредитира, защото разказът й спасяваше живота на всички.

Тя подаде ръце и вождът разсече с кремъчния си нож връзките. Анана се изправи и заповяда да й доведат майката на вожда. Тика се приближи надменно, но кожата й пребледня под слоя мръсотия върху лицето й, когато синът й разказа какво се бе променило.

— Няма да ти причиня нищо лошо — успокои я Анана. — Само си искам джинсите и ботите обратно.

Тика не знаеше какво означават думите „джинси“ и „боти“, така че Анана й обясни с ръце. Когато ги свали, Анана й нареди да ги изпере в канала. После я спря.

— Не, аз ще го направя. Ти сигурно не знаеш какво искам от теб.

Всъщност се изплаши, че жената може да попадне на скрития нож.

Вождът събра цялото племе и обясни кои са били техни пленници. Имаше много охкания и ахкания по начина, по който племето Уендоу го правеше, после жените, които я бяха били, паднаха на колене пред нея и я замолиха за прошка. Анана великодушно благослови всички.

След това освободиха Уртона и МакКей. Анана им разказа как бе постигнала освобождаването им. Оказа се обаче, че те не са толкова свободни, колкото биха искали. Макар че вождът даде на всеки по един лос, той им определи и телохранители. Анана подозираше, че трябва да благодари на шамана за това.

— Бихме могли да опитаме да избягаме, когато ни се открие възможност — каза тя на чичо си. — Но за нас ще бъде по-безопасно да останем с тях, докато търсим двореца ти. След като го открием, ако изобщо това някога се случи, тогава ще опитаме да ги надхитрим. Надявам се все пак търсенето да не продължи прекалено дълго. Хората могат да се запитат как така пратениците на Повелителя не могат да намерят жилището му. — После неочаквано за тях се усмихна: — А, още нещо. Вие сте ми подчинени, така че дръжте се подобаващо. Не мисля че шаманът е напълно убеден в историята, която му разказах.

Уртона изглеждаше възмутен.

— Това развитие на нещата напълно ме устройва, Анана — обади се МакКей. — Край на боя, ще яздим вместо да ходим, ще се храним достатъчно, а три жени вече изявиха желание да имат деца от мен. Едно нещо ми харесва в тях — не страдат от расови предразсъдъци. Макар че това е всичко, което мога да кажа в тяхна полза.