Невъзможен свят

Двайсет и четвърта глава

В центъра на голямата зала се намираше прозрачен куб с ръб към дванайсет стъпки. На обитателя на куба правеха компания стол, тясно легло, маса и малка червена кутия на пода до стената. Човекът вътре наистина бе Орк. Кикаха забеляза дебелата тръба, която излизаше от основата на стената на стаята, проникваше през прозрачния материал и свършваше в червената кутия. Можеше да се предположи, че тук постъпваше вода и някаква полутечна храна. По-малка тръба, прокарана през по-голямата вероятно опресняваше въздуха.

Червения Орк седеше на стол до масата и наблюдателите можеха да видят профила му през дупката в стената. По липсата на реакция от неговата страна ставаше ясно, че затворът му е звуконепроницаем. Иначе той отдавна щеше да е чул виенето на дрелките и блъскането с чука. На масата пред него лежаха Рога и лъчемет. Кикаха разбра, че стените на куба са неподатливи за лъчите на оръжието.

Червения Орк, някогашният Повелител на Двете Земи, беше като олицетворение на човешкото нещастие. И нищо чудно. Бе проникнал в центъра за управление през телепортираща врата, очаквайки да се пренесе в друга вселена, притежавайки Рога — най-ценното за всеки Повелител съкровище, оставил да умрат двама от най-страшните си врагове. Но Уртона бе приготвил капана си много умело и вместо на свобода, Орк бе попаднал в непроницаемия затвор.

От негова гледна точка никой не знаеше, че той е заключен в тази стая. Нямаше никакво съмнение какви мисли го вълнуваха в момента: питаше се колко ли остава до падането на двореца на Уртона върху планетата и до момента, когато сам той щеше да се превърне в кървава пихтия на дъното на своята килия, хванат в собствения си капан.

Кикаха и Анана разшириха отвора в стената, за да могат да влязат. През това време Орк най-сетне забеляза движението навън. Той стана от стола си и втренчи поглед в тях. Лицето му беше пепеляво бледо. Знаеше че не може да очаква никаква пощада. Единствената промяна в ситуацията щеше да бъде по-бързата му смърт.

Но племенницата му и нейният любим съвсем не бяха сигурни, че изобщо нещо се е променило. Щом той не можеше да си пробие път отвътре, те едва ли щяха да могат да направят нещо за него отвън. Още повече, че за разлика от него те нямаха дори и лъчемет. За щастие тръбата, която обезпечаваше живота на Орк, бе от мед. След като роботите изработиха по негово указание няколко специални инструмента, Кикаха най-сетне успя да пререже медната тръба пред сглобката с импервиума.

Получи се отвор, през който Орк получаваше въздух и можеше да комуникира с външния свят. Но Кикаха и Анана не застанаха непосредствено пред отвора. Орк спокойно би могъл да ги застреля през него.

— Правилата на играта се промениха, Орк — бяха първите думи на Кикаха. — Ти имаш нужда от нас, ние — от тебе. Ако ни сътрудничиш, аз обещавам да ти позволя да отидеш, където пожелаеш, при това жив и здрав. Ако откажеш… е, тогава ще умреш. Може би и ние, но дали това ще ти свърши някаква работа?

— Не мога ти вярвам, че ще удържиш на думата си — мрачно отговори Орк.

— Щом така предпочиташ, така да бъде. Но аз и Анана няма да допуснем да загинем просто ей-така. В момента изработваме парашути. Да, това значи, че ще останем на този свят, но поне ще сме живи.

— Парашути ли? — изразът на лицето му подсказваше, че тази мисъл изобщо не бе минала през главата му.

— Да. Една стара американска поговорка казва, че има много пътища за постигане на дадена цел. А аз съм роден да намирам всякакви пътища. Аз… Анана и аз… ще се измъкнем от тази каша. Но ни трябва информация, която можеш да ни дадеш. Сега… ще ни я дадеш ли, което би означавало, че може би и ти ще живееш? Или ще се цупиш като разглезено дете и ще предпочетеш да умреш?

Орк скръцна безсилно със зъби и примирено попита:

— Добре тогава! Какво искаш?

— Точен разказ как попадна тук. С всички подробности, които биха могли да имат някакво значение.

Орк разказа как бе изследвал огромната зала с множеството пултове за управление. Задачата му била значително ускорена след разпита на роботи Едно и Две. После разбрал как да активира няколко от вратите. Бил крайно предпазлив и преди да опита сам, карал роботите да ги активират. Така че те да станат нищо неподозиращите жертви, ако е заложен някакъв капан.

Една от тях осъществявала връзката с множество телепортиращи врати, скрити из разни канари, пръснати по цялата планета. Изглежда Уртона разполагал със средство да ги идентифицира. Вероятно се бе надявал да разпознае една от тези врати по време на странстванията си долу. И тогава, изговаряйки една-две кодови думи, щял да се прехвърли в двореца. Явно не бе имал късмет.

Орк идентифицирал три врати към други светове. Едната извеждала в света на Джадауин, другата — в Земя-1 и третата — в света на вече покойния Уризен. Имало още много, но Орк не искал да ги активира. Страхувал се да не му изневери късметът. По някакво чудо до момента не бил задействал никакви клопки. И накрая, всичко от което имал нужда, била вратата към Земя-1.

И така, уверил се, че пътищата му за отстъпление не са затворени, Орк наредил на Едно и Две да запечатат вратата.

— Значи си се погрижил да програмираш мъченията ни предварително? — осведоми се Анана.

— А защо не? — попита Орк. — Ти не би ли постъпила по същия начин?

— Едно време бих го направила. Всъщност ти ни направи услуга, освобождавайки ни да се насладим на ужаса от падането. Макар да не си предполагал, че е така.

— Най-голямата услуга е направил на себе си — подчерта Кикаха.

Тогава Орк активирал вратата за Земя-1. Преминал през отвора между двете вселени, основателно очаквайки да се озове в някоя пещера. През вратата се виждала долина, отвъд която се извисявали гористите склонове на планина. Помислил, че това е същата пещера, през която Кикаха и Анана били пристигнали в Калифорния15.

Но Уртона просто бил създал умела симулация с цел да притъпи бдителността му. За да бъде илюзията пълна, бил програмирал и роботите за в случай, че някой крайно недоверчив Повелител се накани да използва точно тази врата. Или поне Орк предполагаше, че е така. Защото наредил на робота, наречен Шест, да мине през вратата. Шест се подчинил, разходил се из пещерата, надникнал през отвора й навън и се върнал обратно през вратата.

Едва сега Орк заповядал на Едно и Две да запечатат командния център със сплав от импервиум. И минал през вратата.

— Този лукав шаг (вид пор) е предвидил, че някой ще използва робот за проверка на безопасността. И е взел необходимите мерки с робота нищо да не се случи.

— Уртона винаги се отличаваше с голяма хитрост — подчерта Анана. — Но залагаше прекалено много на технологическите средства за защита. Затова когато остана да разчита на собствените си сили, той не се оказа на обичайната си висота. — Тя направи кратка пауза, помисли и допълни: — Абсолютно същото се отнася и до тебе, чичо.

— Е, аз не се представих чак толкова зле — озъби се той с почервеняло лице.

Кикаха и Анана избухнаха в смях.

— Не — съгласи се тя. — Как можа да ми хрумне. Виж къде се намираш.

Орк бил прехвърлен обратно само на няколко крачки от изхода на пещерата или по-скоро на онова, което приел за пещера. Миг по-късно вече се намирал в куба.

Кикаха дръпна Анана в единия от ъглите, за да поговорят, без да бъдат чути.

— По някакъв неясен начин онзи тайнствен англичанин е намерил врата за друга вселена в стената, която се намира в края на коридора — обясни той. — Може да е попаднал на бележника с кодови думи на Уртона. Както и да е, там където е минал един, могат да минат и други. Рога би ни помогнал. Но не можем да се доберем до него… Какво обаче би попречило на Орк да изсвири нотите вместо нас? Ще запишем мелодията и ще я използваме, за да отворим вратата.

— Де да беше възможно — поклати глава Анана. — Този номер е толкова очевиден, че е опитван и преди. Оказва се, че в механизма на Рога има някакъв компонент, който изцяло отсъства в записа.

— Опасявах се, че може да е така — призна той. — Но трябваше да попитам. Ето какво, Анана. Уртона сигурно е монтирал врати навсякъде из двореца си. Сигурно сме минали покрай десетки, без да подозираме, защото са скрити в стените. Логиката изисква повечето от тях да обезпечават пътища за бягство от едно място в тази сграда до друго. Това би позволило на Уртона да надхитри всеки, който би се опитал да си играе на игрички с него тук… Със сигурност обаче има и няколко врати, които му позволяват да се прехвърли в други светове. И те могат да бъдат използвани само в случай на изключителна опасност. Една от тях е телепортиращата врата в края на съседния коридор. Мисля…

— Не е задължително — досети се за мислите му Анана. — Не разполагаме с никаква информация и тази врата може просто да води в командния център или някое друго място в двореца.

— Не. Ако беше така, датчиците биха разкрили пред Орк присъствието на англичанина тук.

— Заблуждаваш се. Уртона спокойно може да е оставил места без датчици, където да се скрие, ако врагът случайно завладее командния център.

— Смятам се за хитрец номер едно и въпреки това понякога си мисля, че вие Повелителите ме слагате в джоба си. Добре… само минутка. Нека попитам Орк нещо.

Той се върна при куба. Изпълнен с подозрение Повелителя го попита:

— Какво замисляте сега?

— Нищо, което не би могло да ти помогне — поусмихна се Кикаха. — Само вземаме предпазни мерки да не ни изиграеш отново. Кажи ми нещо сега… Индикаторите в командния център показват ли дали тук има скрита система от допълнителни датчици?

— Защо питаш?

— Дявол да те вземе! — извика Кикаха. — Губиш ни времето. Защо не разбереш, че трябва да те извадя на свобода, та макар само и само да си получа обратно Рога!

Орк се поколеба, но отговори:

— Да, има скрити датчици. Отне ми доста време да ги открия. Всъщност аз дори не ги търсих. Натъкнах се на тях, докато търсех нещо съвсем различно. Проверих ги и забелязах, че се контролират от стаи, необхванати от главната система за наблюдение. Понеже никой не използваше тези стаи реших, че и никой не се крие в тях. Беше трудно да приема, че там може да има някой, който доброволно да се лиши от възможността сам да узнае къде съм аз.

— Надявам се паметта ти да е добра. Къде са те?

— Паметта ми е отлична — сухо го увери Орк. — Аз не съм ти някое от вас, нещастни низши създания!

Кикаха направи гримаса. Повелителите бяха най-надменните и труднопоносими същества, с които някога се бе срещал. От друга страна това беше добре за него. Никога не би оцелял след сблъсък с Повелител, ако той не използваше непрестанно част от съзнанието си, за да подхранва собственото си его. Те наистина не бяха способни на стопроцентова мисловна концентрация.

Е, добре, егото на Кикаха също не бе за пренебрегване. Но не бе болно, както тяхното.

Повелителя помнеше само няколко от местата, където бяха монтирани датчиците на допълнителната тайна система за наблюдение. Едва ли бе възможно да знае всичките, понеже те бяха много. Все пак можа да опише на Кикаха къде се намираха три от тях. Освен това му разказа как да задейства системата.

За да не пренебрегне нито един възможен източник на информация, Кикаха разпита роботи Едно и Две за датчиците. Те знаеха само за онези в командния център. Уртона не бе счел за необходимо да им довери повече, отколкото бе счел за необходимо за своето спокойствие и защита.

Кикаха си помисли, че ако беше на мястото на господаря на този дворец, той би програмирал роботите иначе. Те трябваше да отказват отговори на определени въпроси. Или поне да се престорят, че не ги знаят.

Изведнъж ми мина мисълта, че може би те точно това и правеха. Макар от друга страна да му бяха дали данни, с които Уртона едва ли бе искал враговете му да разполагат. Значи може би не го лъжеха.

Той взе Едно със себе си, оставяйки Анана да държи под око чичо си. Не беше много вероятно, че той ще може да отиде където и да е или че ще бъде в състояние да направи нещо интересно. Но човек никога не знае…

Пултът за управление на системата тайни датчици се намираше зад една стена в стая на десетия етаж. Понеже не знаеше кодовата дума за телепортиране в стаята, той заповяда на Едно да разбие част от стената. Включи захранването на пулта и с помощта на Едно провери цялата сграда на двореца. Проверката мина много бързо. Присвяткващите планове на отделните стаи се сменяха върху екрана с такава бързина, че Кикаха ги възприе като слети в едно. Но компютърът в главата на Едно можеше да осмисли постъпилата информация.

Когато операцията завърши, Едно съобщи:

— Има сто и десет помещения, останали непокрити от датчиците.

Кикаха изруга наум и попита:

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да минем през всички тях, за да се уверим лично, че няма никой?

— Това е единият от начините.

— Има ли друг?

— Тази система позволява визуален контрол на контролната зала. Това става с помощта на този превключвател — и той посочи за какво говореше. — С негова помощ операторът може да се подвключи и към датчиците, контролирани оттам. Така става възможно да се погледне във всяка от сто и десетте стаи. Онзи, който се нарича Орк, не знаеше това. Освен това превключвателят не е на лицевата страна на пулта за управление. Той е под лицевия панел и надписът върху него казва, че става дума за управление на един от генераторите на енергия. Само господарят знае това.

— А ти откъде знаеш в такъв случай?

— Научих за него, докато гледах постъпващата тук информация.

— Защо не ми каза по-рано?

— Защото не си ме попитал.

Кикаха с мъка потисна поредното проклятие. Умните и едновременно с това толкова тъпи роботи…

— Свържи системата към онази на контролната зала.

— Да, господарю.

Едно величествено се отправи към пулта и завъртя превключвателя, надписан на езика на Повелителите с думата „Топлина“. Каква топлина? Сега вече прозираше идеята да се направи този превключвател толкова невзрачен, че всеки неупълномощен оператор, озовал се тук случайно или не, да го игнорира. Започнаха да примигват лампички, друг превключвател се завъртя сам и един от големите видеоекрани над главите им се включи.

Кикаха гледаше в някаква зала от камера, разположена високо на стената и насочена надолу към централното кресло от редицата пет-шест кресла, подредени пред главния пулт за управление. Там седеше мъж, обърнат с гръб към Кикаха.

За момент си помисли, че това може да е англичанинът, помогнал на Орк. Но този мъж беше много по-едър от човека, който Орк бе описал, а и косата му не беше кестенява, а жълта.

Той гледаше екрана пред себе си. На него бяха изобразени Кикаха и робота, които от своя страна гледаха към екран с мъжа.

Операторът се надигна с гневен вик, скочи от креслото и замахна с юмрук към камерата, която предаваше изображението му.

Беше Уртона.