Невъзможен свят

Четиринайста глава

Измина още един ден, а след него и една нощ. Светкавиците и гръмотевиците продължаваха с неотслабваща сила. Наблюдавайки от прохода беса на стихията, Анана не можеше да си представи как би могло да се спаси растение или животно. Вождът й каза, че само около една шестнайсета от дърветата бивали повалени, а новите дървета растели много бързо. Множество дребни животни, изпокрили се в момента в пещери и дупки, щели да изпълзят на бял свят в мига, в който бурята спре.

Равнината вече гъмжеше от живот, а склоновете на планините бяха буквално обсипани от новопристигналите животни. Хищниците, в това число бабуини, диви кучета и едри котки, убиваха на воля. Но равнината бе толкова задръстена, че бе невъзможно стадата да избягат от ловците. От време на време подивели от страх антилопи и побеснели слонове се втурваха безогледно към убийците и ги стъпкваха до смърт.

Долината бе изпълнена с оглушителните крясъци на птици и животни, които тръбяха, виеха, ръмжаха, грачеха и ревяха.

На това място бреговете се издигаха десетина стъпки над нивото на водата. Теренът се спускаше под малък ъгъл към прохода, извеждащ при морето и точно тук бреговете се извисяваха най-високо — близо сто стъпки — над повърхността. Вождът даде заповед в случай на опасност от някое безогледно препускащо стадо, насочило се към тях, всички да слязат от лосовете и да преплуват канала. Жените и децата веднага наскачаха и заплуваха към отсрещния бряг, където с мъка започнаха да се катерят по стръмнината. Мъжете останаха, опитвайки се да овладеят изплашените гревиг. Те мучаха, въртяха изплашено очи, зъбеха се и неспокойно танцуваха в някакво гротескно подобие на танц. Ездачите полагаха всички усилия да ги успокоят, но беше очевидно, че ако бурята не утихне скоро, надошлите от равнината животни ще подивеят от страх, а заедно с тях и лосовете. Всъщност и самите хора не бяха чак толкова спокойни. Макар да знаеха, че няма начин светкавиците да стигнат до планината и да ги поразят, самият факт, че Повелителя е необичайно разярен, ги караше да тръпнат.

Анана преплува канала заедно с другите жени и децата. Не й харесваше, че бе оставила своя грег зад гърба си. Но разбираше колко по-разумно е да е тук, ако избухне очакваната паника. Единствените животни от тази страна бяха онези, успели да изкатерят стръмния бряг: бабуини, кози, малки антилопи, лисици. Птиците обаче наброяваха милиони и непрекъснато прииждаха. Неспирният им грач правеше невъзможно да се чуе дори съседа, та макар и да крещеше.

Уртона и МакКей бяха яхнали животните си, защото се смяташе, че мъжете отговарят за това. Уртона обаче изглеждаше притеснен. Не заради някаква непосредствена опасност, а защото Рога беше в ръцете й. Опасяваше се, че тя всеки миг може да избяга с него. От нейната страна на канала просто никой не би могъл да я спре. Безбройните стада от тяхната страна обезсмисляха идеята някой да тича успоредно на нея с надеждата някога да може да я засече.

Усещането, че всеки миг нещо ще се случи, витаеше в атмосферата. Дори най-малкият повод можеше да отприщи напълно неконтролируема маса обезумели животни, които панически щяха да се понесат без посока. Стотиците хиляди копита щяха да прегазят каквото им се изпречеше. Анана реши, че трябва да направи нещо за племето. Не се вълнуваше за мъжете. Беше й все едно дали ще бъдат стъпкани или ще се спасят. Само преди две години не би помислила и за децата или жените. Но сега чувстваше — колкото и ирационална да бе тази й загриженост, — че носи някаква отговорност пред тях. И освен това не й се искаше да намери смъртта си заедно с всички.

Тя се върна през канала, запъхнала Рога в колана си, и се изкатери на брега. После бързо заговори ма ухото на вожда, обяснявайки му какво следва да бъде направено. Не го помоли, а направо му нареди, сякаш действително бе представителка на Повелителя. Дори Трен да се подразни, че й трябва да й се подчини, той бе достатъчно дискретен да не го покаже. Просто изрева заповедите си и мъжете наскачаха от лосовете. Докато част се грижеха за животните, останалите заплуваха към другия бряг. Анана се присъедини към тях и обясни на жените какво трябва да направят.

После се включи в копаенето на брега на канала, помагайки си с ножа. Вождът очевидно смяташе, че е под достойнството му да се труди дори и в изключителен случай като този. Но все пак даде секирата на жена си и я инструктира да се залавя веднага на работа.

Другите използваха кремъчните и кварцови накрайници на тоягите си. Не беше лесно, защото тревата бе жилава, а корените й стигаха дълбоко под земята. В края на краищата мазната почва се предаде и след около половин час труд бе изкопан улей под четиридесет и пет градуса спрямо брега.

Мъжете и Анана преплуваха канала обратно, след което смушкаха лосовете във водата. Мъжете насочваха изплашените животни към изкопа. Лосовете се оказаха изненадващо интелигентни и схванаха каква бе идеята. Те влязоха в него един след друг и макар и малко трудно, подхлъзвайки се почти на всяка крачка, успяха да се изкатерят на брега. Жените помагаха, дърпайки юздите отгоре, а мъжете ги бутаха, подпрели рамена.

За щастие течението не беше силно и гревигите не бяха понесени покрай отвора на изкопа.

Хора и животни още не си бяха поели дъх, когато на другия бряг настана суматоха. Така и не се разбра кое бе дало повод за паническото бягство, но изведнъж до тях достигна грохот на безчет препускащи копита, смесен с познатите им отпреди малко звуци, усилени до крайност. Но телата на животните не се носеха в една посока. Половината от тях се насочиха към прохода. Останалите се втурнаха към планините зад веригата, която затваряше този крайморски район. Само преди ден-два тези планини бяха възстановили коничната си форма.

Първо мина през прохода стадо от стотина слона. Носеха се тръбейки и препускайки рамо до рамо, като задните докосваха с хоботи задниците на тези пред тях. Няколко от онези, които се намираха най-близко до канала, бяха изтикани в него и продължиха придвижването си към прохода с плуване.

Зад дебелокожите се носеше плътна маса от антилопи с кафеникави тела, черни крака, червени шии и глави, и дълги черни рога. Броят им многократно надвишаваше този на слоновете — те бяха поне хиляда. В мига, когато челните редици минаха през прохода, едно от животните се подхлъзна и буквално след секунди се бе образувала купчина от ритащи и извиващи се изпопадали тела. И от тях голям брой попаднаха в канала.

Анана очакваше, че задните редици ще извият и ще се понесат покрай десния склон на планината. Но те продължаваха да напират и падаха, за да бъдат затрупани от тези, които ги следваха. Входът за прохода откъм тази страна на планината беше напълно блокиран, но обезумелите животни скачаха върху телата и се опитваха да минат през плетеницата от ритащи, замахващи с рога и мучащи техни събратя. После сами се спъваха, за да споделят тяхната участ.

Водата потъмня от антилопи, опитващи се да плуват до момента, в който връз тях падаше следващата редица и следващата и още по-следващата.

Анана изкрещя към вожда. Оглушителният шум от животните, които надвиваше тътена на гръмотевиците, не му позволяваше да я чуе. Тя изтича до него и отново опря устни до ухото му.

— След съвсем малко каналът ще бъде пълен с тела! Тогава животните ще могат да преминат по тях, ще се прехвърлят тук и ние ще се окажем в клопка!

Трен кимна и започна да крещи, махайки с ръце. Хората от племето не можеха да го чуят, но жестовете му им бяха ясни. Запрегнаха отново товарните шейни, нахвърлиха върху тях стоки и яхнаха лосовете. Не беше лесно да го направят, защото гревигите едва се поддаваха на контрол. Вдигаха се на задните си крака и ритаха към хората, опитващи се да ги овладеят, а някои хапеха ръце и лица, оказали се в близост до тях.

Напливът към канала придобиваше неподозиран мащаб. Хиляди животни — сега вече не само антилопи, ами и слонове, бабуини, кучета и едрите представители от рода на котките — напираха към водата, въпреки съпротивата на намиращите се пред тях. Анана за миг зърна сриващото се по ската на брега огромно туловище на слон, върху които се бе метнал лъв, забил нокти в гърба му.

Към рева и крясъците се прибавяше и пляскането на милиони криле, защото птиците се бяха вдигнали във въздуха. В небето летяха най-едрите представители на пернатия свят, които някога бе виждала — подобни на кондор създания с размах на крилете надвишаващ дванайсет стъпки.

Много от птиците се бяха насочили към планините. Но поне половината бяха лешояди, които накацаха по купищата вече неподвижни тела, пръснати из водите или в прохода. И вече забиваха клюнове, без да подбират мъртви или още живи.

Никога преди Анана не беше виждала подобна сцена и се надяваше никога повече да не види. Беше много вероятно желанието й напълно да се сбъдне. Неочакваното излитане на птиците се бе оказало последната капка, преляла чашата на търпението на лосовете. Те изведнъж се впуснаха, някои към птиците, други към планините, трети към прохода. Мъже и жени увиснаха на юздите, за да бъдат вдигнати във въздуха, после бяха повлечени по земята, докато не се видяха принудени да се откажат от опитите да спрат обезумелите животни. И ездачите на свой ред задърпаха юзди с всички сили, но беше безполезно. Кожи и вързопи изпопадаха от шейните, които подскачаха зад побеснелите лосове.

Анана зърна почервенелия и крещящ Уртона, увиснал назад на юздите с цялото си тегло, да бъде отнасян към прохода. МакКей бе пуснал своя лос в мига, в който той бе побягнал. Сега седеше спокойно и я наблюдаваше. Очевидно бе, че иска да разбере какво ще предприеме. Тя взе решение да потегли за планините. Погледна назад и видя червенокожия да тръгва след нея. Той или изпълняваше заповедта на чичо й да не я изпуска от поглед, или правеше същото като нея, доверявайки се на инстинкта й да избегне опасността.

Може би щеше да се опита да й отнеме Рога. Не можеше да направи това, без да я убие. Беше по-едър и по-силен от нея, но тя притежаваше ножа. А той много добре знаеше колко ловка бе с него, да не говорим за това в каква степен владееше бойните изкуства.

Освен това ако опиташе да я убие пред очите на цялото племе, това щеше да дискредитира разказа й, че са изпратени тук от Повелителя. Едва ли беше чак толкова глупав.

Най-близката планина от тази страна на канала се намираше само на миля разстояние. Имаше рядко срещана на тази планета форма: монолит с четири стени, извисяващ се на две хиляди стъпки височина. Теренът около него бе пропаднал на триста стъпки, образувайки ров с широчина над шестстотин и петдесет стъпки. Тя спря на края на рова и пак се обърна. МакКей я настигна след няколко минути. Трябваше му известно време да възстанови дишането си.

— Голяма бъркотия, какво мислиш?

Беше съгласна с него, но не каза нищо. Нямаше навика да коментира очевидни неща.

— Защо ме последва?

— Защото Рога е в тебе, а той е единствената ни надежда да се измъкнем от това ужасно място. И още нещо: ако някой ще оцелее, това си ти. Може би ако се държа край тебе, ще оцелея и аз.

— Значи ли това, че повече не си лоялен на Уртона?

— И без това не ми е плащал от доста време насам — усмихна се той. — Но по-важното е, че никога няма да ми плати. Обещава ми големи неща, но знам, че в мига, в който се почувства наистина в безопасност, той ще се освободи от мен.

Тя мълчеше. МакКей беше наемен убиец. Не можеше да му се довери, но можеше да го използва.

— Ще направя всичко по силите ми, за да те върна на Земята — каза накрая тя. — Но не мога да ти го обещая. Не е изключено да се наложи да се примириш с някой друг свят. Например този на Кикаха.

— Всеки свят е по-добър от този.

— Не би говорил така, ако бе видял поне няколко. Имаш думата ми, че наистина ще се опитам. Засега обаче ще продължаваме да считаме, че си на работа при чичо ми.

— Интересува те какво планира, така ли?

— Разбира се.

Стори й се, че е искрен. Не можеше обаче да изключи възможността всичко това да е нагласено с Уртона.

Част от племето също се бе добрала до полите на планината. Това бяха главно ездачи, така и не успели да се преборят с лосовете. Имаше жертви, както и ранени.

Паническото бягство на животните беше приключило. Онези, които все още бяха на крака, се бяха разпръснали. Равнината сега предоставяше малко повече свободно място за оцелелите. Птици покриваха купищата трупове като мухи, накацали върху кучешко лайно.

Тя тръгна към канала. Племето я следваше. Хората си говореха за неочакваното изобилие от месо. Можеха да се тъпчат поне ден-два, преди месото да започне да се разваля. Или три дни. Нямаше представа колко са придирчиви. Ако се съди по онова, което бе видяла, не много.

По средата на пътя МакКей спря и каза:

— Ето го и шефът.

Анана погледна към прохода. По склона се спускаше Трен. Макар неговият грег също да се бе изплашил и да го бе отнесъл в долината, вождът бе възстановил контрола си над животното. Тя с изненада забеляза, че тъмните облаци, надвиснали над крайморската страна, бяха започнали да се разсейват. Нямаше и светкавици.

След малко на хребета излязоха още ездачи. Когато стигна при канала, те вече бяха достатъчно близко, за да може да ги разпознае. Чичо й беше в групата. До този момент лосовете се носеха в тръс. Сега Уртона смушка своя в галоп. Когато я наближи, той вдигна на крака изпотеното животно, чиято муцуна бе изплескана със слюнка, и бързо скочи от него. Лосът изхърка, падна странично и умря.

На лицето на Уртона имаше странно изражение. Зелените му очи бяха широко отворени и беше пребледнял.

— Анана! Анана! — извика ненужно той. — Видях го! Видях го!

— Какво си видял?

Той трепереше.

— Моя дворец! Беше в морето! Насочваше се навътре!