Невъзможен свят

Седемнайсета глава

Когато Кикаха изскочи от гората, той очакваше да види хората, преследващи Анана, далече пред себе си. Затова се изненада, виждайки ги на някакви стотина крачки. Повечето от тях бяха слезли от лосовете, стояха на брега или бяха навлезли във водата, като викаха и жестикулираха към нещо навътре в морето.

Не се виждаха нито Анана, нито МакКей.

Най-правилно щеше да бъде да обърне своя хикву колкото може по-бързо и да се отдалечи в обратна посока. И все пак единствената причина тези пришълци — които той незабавно идентифицира като америндианци — да спрат и да се развикат, бе че онези, по чиито следи бяха тръгнали, се намираха сега в морето. Не можеше да се убеди в правилността на извода си, но те едва ли бяха навлезли много. А и неговото племе, Тана, не можеше да е изостанало много.

Така че, въздържайки се от надаването на бойния вик, той се приближи достатъчно и запрати бумеранга си по сивокосия, червеноок мъж, възседнал своя хикву. Преди още оръжието да удари дивака по слепоочието и да го събори на земята, Кикаха вече бе прехвърлил копието от лявата си ръка в дясната. Няколкото останали на седлата мъже вече бяха открили присъствието му. Те извърнаха животните си, но един от тях — друг сивокос мъж, — не успя да завърши завъртането навреме, за да избегне копието на Кикаха. То се заби дълбоко в гърлото му, мъжът се отпусна назад, Кикаха рязко изтегли оръжието си, обърна го обратно и използвайки дръжката му като тояга я тресна в главата на воина, тичащ към своя мерк.

Подминавайки в галоп покрай останалата група, той спря животното, обърна го обратно и отново ги атакува. Но този път не нападна в центъра, а го отбягна, хвърляйки се в пространството между тях и гората. Някой хвърли по него бумеранг, Кикаха се приведе и усети въртящото се оръжие да избръмчава до рамото му. Все така приведен и държащ дръжката на копието си между тялото и ръката, Кикаха заби върха му в гърба на мъжа, успял току-що да се метне на своя лос, но срещнал известни затруднения с овладяванато му. Воинът рухна напред и прелетя над главата на своя хикву. Кикаха издърпа копието си навреме, преди онзи да пропадне зад животното.

Първите Тана вече се задаваха и това постави началото на истинско меле.

Всичко трябваше да свърши набързо. Америндианците бяха деморализирани и отстъпваха в брой. Бяха ги изненадали ако не без гащи, то поне не на лосовете, което беше все същото. И точно когато последните петима ожесточено и без всякаква надежда се сражаваха за живота си, към гълчавата се присъединиха нови гласове.

Кикаха вдигна поглед и изруга. Към тях се приближаваше голяма група америндианци, достатъчно на брой, за да обърнат съотношението в сила. След не повече от осемдесет секунди те щяха да се включат в сражението.

Той се изправи на стремената и погледна над повърхността на морето. Първо не видя нищо повече от няколко земноводни. После зърна една глава и ръце да порят вълните. Няколко секунди по-късно съзря и втори плувец.

Отново хвърли поглед по протежение на брега. Няколко останали без ездачи хикву се бяха пръснали без посока още при първата му атака и два от тях сега стояха на края на гората и късаха млади клонки. Те бяха лоялни най-напред на себе си или още по-точно на своите кореми.

Това поставяше уместния въпрос на кого бе лоялен той самият. Дължеше ли нещо на Тана? Не, едва ли беше така. Те наистина го бяха приели като кръвен брат. Но не му бяха оставили големи възможност за избор. Дилемата, пред която го бяха изправили, бе да живее или да умре, а това не бе кой знае какъв избор. Така че не можеше да се каже, че дължи на племето каквото и да е било.

Все така изправен в стремената, той размаха копие към двамата във водата. Показа се бяла ръка и направи някакъв жест. Без съмнение беше Анана. Той й посочи с копието, че трябва да се отклони към място, по-надолу по брега. Двамата с МакКей незабавно се подчиниха.

Добре. Щяха да излязат от водата на известно разстояние от полесражението и щяха да могат да се качат на два от отдалечилите се лосове. Но това щеше да им отнеме известно време, през което америндианците можеха да спечелят. Така че трябваше да опита да даде на Анана времето, от което тя се нуждаеше.

И изкрещявайки яростно той смушка своя хикву в пламъка на битката. Копието му прониза врата на червенокож, който току-що бе свалил един Тана от седлото му с голямата си тояга. За пореден път Кикаха с труд освободи копието си. И изруга. Кремъчният накрайник бе паднал от върха. Това не можеше да го спре. Той заби тъпия му край в тила на следващия изпречил се на пътя му индианец, парализирайки го до степен, която позволи на противника му да го довърши с удар на своето копие в корема.

И тогава нещо удари Кикаха по главата и той падна в полунесвяст на пясъка. За миг остана да лежи така, осъзнавайки че някакви копита профучават непосредствено до главата му, без да го улучват, а после усети тежко тяло да тупва до него. Беше от Тана и по-точно Тоини — младежът, опитал се да си прави майтап с него. Макар от главата и от рамото му да течеше кръв, Тоини не бе изваден напълно от строя. Изправи се залитайки и в следващия миг бе съборен отново от отстъпващ назад хикву.

Кикаха също се надигна. Осъзна, че е ранен. Онова, което го бе ударило по главата, му бе разкъсало и скалпа. Нямаше време да се безпокои за това точно сега. Така че скочи към ездача, налагащ един Тана с тежкия си бумеранг, сграбчи мъжа за ръката и го изхвърли от седлото. Крещейки яростно воинът полетя върху Кикаха и двамата паднаха в пясъка.

Кикаха впи зъби в носа на противника си и ги стисна с все сили. Едновременно с това опипа с ръка и я вкопчи в тестисите на мъжа. Виейки от болка воинът се превъртя. Кикаха отвори челюсти, скочи на гърба му, дръпна назад главата, за да види лицето на врага си, после я ритна силно с пета. Тялото под него омекна, а гласът заглъхна в гърлото.

В същия миг покрай него изсвистя копито и го одраска по ръката. Той се претърколи, за да не бъде стъпкан. Върху лицето му се изсипа кървав поток и куп фъшкии, а очите му се напълниха с пясък. Изправи се на четири крака. Полузаслепен си проби път през биещите се тела, отново бе ударен от нещо, вероятно замахващ крак на хикву, пак се изправи, и пак запълзя, за да спре в мига, в който някакво копие се заби в пясъка буквално пред носа му. Миг след това последно премеждие вече беше във водата.

Едва сега отвори очи и се гмурна под повърхността. Показа се пак точно навреме, за да види двама сражаващи се воини да се приближават към него, нанасяйки си мощни удари с бумерангите. Мъжкият лос на единия избутваше женската на другия във водата. Ако останеше на това място, щеше да бъде стъпкан под копитата им. Затова отново се гмурна, усещайки да одрасква лицето и гръдния си кош в пясъка на плиткото дъно. Следващия път когато се показа на повърхността, вече се намираше на безопасно разстояние. Едва сега разпозна своя съплеменник, който бе изтласкван навътре. Беше вождът, който държеше в едната си ръка ножа на Кикаха, а в другата бумеранг. Но той явно отстъпваше на по-младия си съперник. Ръцете му се движеха сякаш бяха уморени и червенокожият яростно се хилеше, предвкусвайки победата си.

Кикаха се изправи до кръст във водата и закрачи към двамата. Застана до вожда точно в секундата, когато удар с бумеранга парализира ръката му. Пръстите изпуснаха бумеранга, вождът мушна с ножа в лявата си ръка, но не улучи и дървеното оръжие се стовари два пъти върху главата му.

Вергенгет изпусна ножа във водата. Кикаха скочи след него, отново обърса дъното, но напипа острието. После нещо, без съмнение Вергенгет, го затисна. Шокът от удара извади въздуха от дробовете на Кикаха, той несъзнателно отвори уста и усети в гърлото му да нахлува вода. Трескаво загреба с ръце и след малко изскочи на повърхността кашляйки и давейки се. И веднага бе съборен обратно от младия червенокож, хвърлил се от своя хикву. Кикаха определено бе в по-неизгодна ситуация — опитваше се да си поеме дъх и едновременно с това опипваше с ръка, търсейки ножа, който сега той бе изпуснал.

Противникът му не бе едър като него, но определено бе силен и бърз. Пръстите на лявата му ръка се затвориха върху гърлото на Кикаха, а дясната му замахна с бумеранга. Вдигайки поглед Кикаха видя смъртта. Десният му крак намери място между краката на младежа и коляното му се заби в чатала му. Понеже кракът трябваше да преодолява съпротивлението на водата, ударът не се получи с желаната от Кикаха сила. Както и да е, оказа се достатъчно силен, за да причини на червенокожия известна болка. За миг захватът на гърлото му отслабна и Кихаха видя сгърченото му от болка лице.

Кикаха все още беше по гръб във водата и продължаваше да се дави. В този миг обаче лявата му ръка докопа нещо, пръстите му се отвориха и затвориха върху острието. После се придвижиха по дължината му и напипаха дръжката. Индианецът отново посегна към гърлото на смятания за обречен противник. Но сега стоеше странично, така че Кикаха не можеше да повтори болезнения си и коварен удар.

Кикаха заби ножа си малко над слабините на младежа. Острието разпори плътта до пъпа и накара индианецът да изпусне изненадан бумеранга си. Ръката, която бе протегнал към гърлото му, падна, загубила всичката си сила, после той се прихвана през корема и рухна по лице във водата.

Следващите безкрайни минути Кикаха прекара, както му се стори, изкашляйки дробовете си през устата. Едва след това си позволи лукса да се огледа. Лосовете, яздени от вожда и индианеца, бяха избягали изплашени. Анана и МакКей се намираха все още на четиристотин стъпки от брега и плуваха с всички сили. Битката на сушата се развиваше в полза на америндианците. В този момент на полесражението се появиха нови действащи лица от племето Тана, а именно жените, както и Онил и Опуел, които очевидно бяха изоставили наблюдателните си постове. Съмнително бе индианците да устоят под напора на свежите попълнения.

Като свали колана на Вергенгет заедно с ножницата, Кикаха го затегна на своя кръст. Взе попадналия под ръцете му бумеранг и закрачи във водата, докато не стигна до глезените му. После продължи, следвайки извивката на брега, подмина бойното поле, излезе на суша и се затича през пясъка. Когато стигна до останалите без ездачи лосове, забави ход, пристъпи се предпазливо към тях, сграбчи юздите и ги завърза за един храст. Нов хикву се приближи в тръс наблизо и за щастие намали достатъчно, когато Кикаха му извика, позволявайки да бъде заловен. Кикаха завърза и него и навлезе в морето, за да помогне на плувците. Те се приближиха след няколко минути. Дишаха тежко и бяха изморени. Наложи се да помогне и на двамата да излязат на брега, без да се свлекат на колене. Там се хвърлиха на пясъка и задишаха като ковашки мехове.

— Ще трябва да се качите на хикву — напомни им той.

— Хикву? — успя да прошепне Анана.

— Животните за езда. Жребците, които ще ви отнесат на безопасно място — и той направи знак с палец към лосовете.

Анана намери сили да се усмихна.

— Кикаха! Ще спреш ли някога да се шегуваш?

Той я притегли към себе си, тя го обхвана през врата и се разхълца.

— О, Кикаха, мислех, че никога вече няма да те видя!

— Никога не съм бил толкова щастлив — призна той, — но ми се струва, че мога да се почувствам още по-щастлив, ако се махнем оттук веднага.

Те изтичаха до животните, отвързаха ги, яхнаха ги и потеглиха в галоп. Шумът на битката заглъхваше постепенно в далечината, а когато завиха за пореден път, загубиха я и от погледа си. Преминаха в бърз тръс. Кикаха й разказа какво му се бе случило, макар дискретно да пропусна някои дребни инциденти. След това и тя му разказа своята история, леко цензурирана. И двамата възнамеряваха да запълнят пропуските впоследствие, но сега не беше добър момент за това.

— Случвало ли ти се е когато си се качила на дърво, за да огледаш местността, да зърнеш макар и за миг нещо, което би могло да бъде двореца? — попита я Кикаха.

Тя поклати отрицателно глава.

— В такъв случай мисля, че се налага да се изкачим на една от онези планини, заобикалящи морето, и да разгледаме по-подробно. Някои върхове се издигат на пет хиляди стъпки височина. Ако бихме могли да се изкачим на един от тях, ще можем да огледаме на… хм, за последен път правих тази сметка толкова отдавна, че вече не си спомня. Почакай минутка… мисля, че от такава височина хоризонтът е на деветдесет и шест мили… Колкото и да са, това няма значение. Важното е че ще виждаме надалече, а ако се вярва на Уртона, дворецът му наистина е голям. От друга страна хоризонтът на тази планета не може да е толкова отдалечен, колкото хоризонтът на Земята. Струва си да опитаме.

Анана се съгласи. МакКей се въздържа от коментар, понеже му беше ясно, че тия двамата ще направят каквото решат. Така че безмълвно ги последва в гората.

Отне им три дни да се изкачат на един коничен връх. Не само катеренето бе трудно, ами се налагаше да спират за лов, както и да позволяват на себе си и на животните кратки почивки. Накрая решиха да ги спънат и да продължат пеша. Оставиха МакКей да ги наглежда. Последните стотина стъпки от изкачването бяха най-трудни. Планината завършваше с подобие на остър шип, който се клатеше като махало, поради леките промени в терена под него. Самият връх, макар да бе изглеждал от ниското остър като игла, всъщност представляваше тясна площадка с размера на маса в трапезария. Те стъпиха на нея и огледаха морето, съжалявайки, че нямат бинокъл.

— Нищо — промълви Кикаха след малко.

— Опасявам се, че е така — съгласи се Анана. После се обърна за да погледне и към сушата и го стисна за ръката. — Виж там!

Кикаха погледна в посоката, която му сочеше.

— Не знам — каза той накрая. — На мен ми изглежда като голяма тъмна скала… или хълм, може би.

— Не, премества се! Почакай малко!

Обектът можеше да бъде скрит от някоя от двете планини, ако се намираше на половин миля вляво или надясно. Сега се движеше точно отвъд един много широк проход и се изкачваше по плавно издигащ се склон. Кикаха прецени, че се намира на двайсет мили от тях и е с огромни размери.

— Да, това трябва да е дворецът! — извика той. — Вероятно е преминал през някой от проходите.

Единственото нещо, помрачаващо радостта им, бе фактът, че се намира толкова далече. Докато слезеха от планината, изминеха пътя до онзи проход и минеха през него, дворецът щеше да се е отдалечил още повече. На всичко отгоре, единственият им ориентир бяха двете планини. А докато се доберяха до тях, те можеха да изчезнат, да се слеят в една или да се разбият на четири. Толкова лесно бе да загубиш ориентация тук, особено след като отсъстваше изток или запад, север или юг.

И все пак планинската верига, опасваща крайморската страна, щеше да се намира зад тях, а тя почти не променяше формата си.

— Да вървим! — каза той и започна да се спуска през периферията на малката площадка.