Невъзможен свят

Втора глава

Легнаха да спят с настъпването на „нощта“. Кикаха пое първата смяна като часови. Уртона, Орк, Анана и МакКей се наместиха колкото може по-удобно на жилавата ръждивочервена трева и не след дълго бяха заспали. Бивакът им се намираше на дъното на плитка долчинка, заградена от ниски хълмове, по чиито била се виждаха дървета, високи към десетина стъпки. Макар да полъхваше едва доловим ветрец, дърветата се клатеха напред-назад.

Когато застъпи смяната си, подсъзнанието му регистрира, че дърветата бяха само няколко на брой. С напредване на времето стволовете ставаха все повече и повече. Новите се подравняваха със старите и скоро образуваха плътна стена. Нямаше как да разбере колко има по скрития от погледа му склон на възвишенията. Но нещо му казваше, че дърветата ще изчакат до „разсъмване“. И тогава, ако хората не отидеха при тях, те щяха да слязат при хората.

Небето представляваше тъмночервена пелена, разкъсвана тук-там от няколко бавно носещи се черни сенки. Облаци. Огромната, също червеникава маса, която визуално бе към шест пъти по-голяма от земната Луна, бе изчезнала някъде. Щеше да се появи отново, макар той да не знаеше кога точно.

Изправи се седнал и разтри краката си. Още го боляха след инцидента, случил се преди дванайсет „дни“. За щастие болката в гърдите му го бе поотпуснала. Възстановяваше се, но още не беше така силен и издръжлив, колкото желаеше.

По-малката сила на тежестта все пак му бе помогнала в най-тежките моменти.

Отново легна за минутка. Никакъв враг — звяр или човешко същество — нямаше да ги нападне. Просто защото първо трябваше да си пробие път през дърветата-убийци. Единствено слоновете и тукашната гигантска разновидност на лоса бяха достатъчно големи, за да направят това. Искаше му се да минат насам. Дърветата бяха тяхната храна. Разстоянието обаче не му позволяваше да види за кой точно от няколкото вида растения-убийци става дума. Защото имаше толкова страховито въоръжени видове, които дори животните-гиганти отбягваха.

Как, по дяволите, бяха открили дърветата малката им група? Наистина притежаваха остро обоняние, но той се съмняваше, че едва доловимият бриз е в състояние да отнесе миризмата им през хълмовете. От друга страна способността на растенията да виждат, беше силно ограничена. Те наистина различаваха форми благодарение на съставните си, подобни на тези на насекомите, очи, подредени по горната част на стволовете. Но от това разстояние и на тази светлина все едно че бяха слепи.

Сигурно един-двама от разузнавачите им случайно са се изкачили на билото на някой от хълмовете и бяха доловили някоя друга молекула човешка миризма. В това нямаше нищо изненадващо. Той и останалите воняха. Малкото вода, на която се бяха натъквали, се използваше единствено за пиене. И ако утрешния ден не им донесеше по-голям късмет, щеше да се наложи да пият собствената си урина. Тя можеше да се рециклира два пъти, преди да стане отровна.

Освен това ако не убиеха скоро нещо за ядене, щяха да отслабнат до степен да не могат да ходят.

Той потри дръжката на ръчния лъчемет с пръстите на лявата си ръка. В батерията му бяха останали само няколко заряда за изстрели на пълна мощност. След това… край. До момента двамата с Анана се бяха въздържали от всякакво прахосване на енергия. Защото само благодарение на оръжието те можеха да държат под контрол останалите трима. И също така защото то бе единствената им надеждна защита срещу едрите хищници. Но когато се „съмнеше“ той щеше да излезе на лов. Трябваше да ядат, а и кръвта на улова можеше да се пие и да утоли жаждата им.

Но първо трябваше да минат през дърветата. А това като нищо можеше да изчерпи заряда на батерията. И дори можеше да не им стигне. Защото от другата страна на хълмовете можеше да има хиляди дървета.

Облаците започваха да се сгъстяват. Дали най-сетне щеше да завали? Ако завалеше така силно, както Уртона казваше, че ставало, пороят щеше да запълни тази малка долчинка. И щеше да ги остави да избират да се удавят ли или да атакуват дърветата. Голям избор, няма що!

Остана да лежи няколко минути. Дочуваха се едва доловими поскръцвания, стенание и епизодичен шепот. Земята под него се движеше. Под гърба му се разстла топла вълна, която се спусна по краката му. Топлината беше като от човешко тяло. Някъде под плътния килим от тревни стръкчета и под преплетената мрежа от корени се отделяше енергия. Почвата бавно се преместваше. В коя посока, към какви нови опасности, той не можеше да каже.

Но можеше да изчака. Едно от качествата му беше почти животинското търпение. Бъди леопард, бъди вълк. Сниши се и оцени обстановката. Когато се наложеше, той буквално щеше да експлодира в действие. За нещастие раненият му крак и общата му слабост съществено го затрудняваха. Ако някога можеше да бъде сравнен с динамит, сега бе само черен барут.

Отново се изправи в седнало положение и се огледа. Обгръщаше го тъмночервен полумрак. Дърветата образуваха полюшваща се редица върху хълмовете. Останалите от групата лежаха странично или по гръб. МакКей хъркаше. Анана мърмореше неясно на родния си език, който бе по-стар и от Земята. Очите на Уртона бяха отворени и той гледаше право към Кикаха. Дали не се бе надявал да го хване неподготвен и да му отнеме лъчемета?

Не. Той просто спеше, отворил уста и очи. Кикаха стана, приближи се до него и дочу леко пуфтене откъм пресъхналите му устни. Погледът му беше като стъклени.

Кикаха облиза собствените си устни, които бяха като от гласпапир, и с труд преглътна. Поднесе ръчния часовник, който бе взел от Анана, до очите си. Натисна малкото бутонче отстрани и се взря в четирите символа, който светнаха. Това бяха цифрите, използвани от Повелителите. Преведено на земен език, времето беше 15:12. Но тук това бе лишено от всякакъв смисъл. Защото нямаше слънце — всякаква светлина и топлина идваше от небето. Нещо повече, самата планета изобщо не се въртеше в една равнина и освен това не се виждаха никакви звезди. Голямото червеникаво тяло, което бавно минаваше през небосвода, се уголемяваше с всеки ден и не беше истинска луна. Бе по-скоро временен спътник, който падаше към планетата.

Липсваха и сенки освен при рядко стечение на обстоятелствата. Не можеше да се говори и за север, юг, изток или запад. Часовникът на Анана можеше да се използва и като компас, но тук това бе безполезно. Голямото тяло, върху което се намираха, не притежаваше нито желязно-никелово ядро, нито някакви електромагнитни свойства, а още по-малко северен или южен полюс. В прецизния смисъл на думата, то даже не беше планета.

Земята под него се издигаше. Той не можеше да долови това, понеже процесът бе бавен, но околните хълмове определено се бяха снижили.

Часовникът притежаваше една полезна функция. Маркираше движението на времето напред. И щеше да му каже кога ще изтече полагащият му се час и половина дежурство на пост.

Когато стана време да събуди Анана, той се отправи към нея. Но тя се изправи и седна, преди да се бе приближил и на дванайсет стъпки. Знаеше, че е неин ред. Беше програмирала биологическия си часовник да я събуди когато трябва.

Анана беше красива, но изтощението започваше да оставя отпечатък и върху нея. Скулите й бяха станали по-подчертани, бузите й започваха да хлътват, около големите й тъмносини очи се виждаха кръгове на преумора. Устните й бяха напукани, а някога нежнобялата й кожа бе мръсна и изглеждаше загрубяла. Макар да й се бе налагало да се изпотява многократно през тези дни, по врата й все още се забелязваха следи от пушек.

— И ти не изглеждаш прекрасно — обади се тя с усмивка.

При нормални условия гласът й беше богат контраалт, но сега прозвуча само мрачно.

Тя стана на крака. Слаба, но едрогърда и с широки рамене, тя бе само два инча по-ниска от неговите шест фута и един инч, притежаваше силата на всеки мъж с нейното тегло, и ако се надбягваха на къса дистанция със сигурност щеше да го изпревари. А и защо не? Тя бе разполагала с десет хиляди години, за да достигне потенциала на физическите си възможности.

Извади гребен от задния джоб на изпокъсаните си провиснали панталони и оправи гарвановочерната си коса.

— Ето. По-добре ли е? — попита тя все така усмихнато. Зъбите й бяха ослепително бели и идеално равни. Само преди трийсет години си бе имплантирала нови зъбни гнезда и в момента се радваше на стотния си комплект.

— Не е зле за една умираща от глад, дехидратирана стара жена — каза той. — Честно казано, ако можех бих… — Той спря да се хили и махна с ръка към веригата опасващи ги хълмове: — Имаме си гости.

Беше му трудно да види в полумрака дали бе пребледняла. Но гласът й прозвуча лишен от емоции:

— Ако раждат плодове, поне ще се нахраним.

Той реши, че е по-добре да не напомня за възможността изядените да бъдат те самите.

Подаде й лъчемета. На външен вид изглеждаше като шестзаряден револвер. Но вместо патрони имаше батерии, от които само една бе останала с някакъв заряд. В цевта беше монтиран механизъм, който можеше да се настрои така че лъчът да пререже дънера на дърво, да предизвика леко обгаряне или да парализира.

Кикаха се върна на мястото, където бе оставил своя лък и колчана със стрели. Макар да беше великолепен стрелец, до момента само две от стрелите му бяха улучили целта. Животните бяха много предпазливи и с изключение на два случая бе невъзможно да се приближи достатъчно близко, за да стреля. На два пъти бе успял да убие малки газели, които се бяха оказали напълно недостатъчни да напълнят стомасите на петима души в продължение на дванайсет дни. Анана бе улучила заек с мятане на леката си бойна секира, но някакъв дългокрак бабуин беше изскочил иззад хълма, беше го грабнал и бе избягал с него.

Кикаха взе лъка и колчана, и двамата с Анана се отдалечиха на около триста крачки от спящите. Той легна и заспа. Беше забил ножа си в почвата, готов да го изтегли за миг в случай на атака. Анана разполагаше с лъчемета, с леката си секира за мятане и с нож.

Дърветата още не ги безпокояха. Двамата само искаха да се отдалечат от останалите. Когато времето на Анана изтечеше, тя щеше да събуди МакКей. После щеше да се върне и да легне при Кикаха. Не се безпокояха особено, че някой може да опита да се прокрадне към тях, докато спяха. Анана ги бе предупредила, че в ръчния й часовник има устройство, което ще я събуди, ако същество с маса, достатъчно голяма, за да бъде то опасно, опита да ги приближи. Лъжеше, макар че нищо не пречеше един Повелител да притежава такова не особено сложно устройство. Другите сигурно се питаха дали не ги е измамила. Обаче не смееха да проверят. Беше ги заплашила, че ако някой се опита да ги нападне, тя ще го убие моментално. А това вече бе нещо, в което те не се съмняваха.