Невъзможен свят

Шеста глава

Кикаха дойде в съзнание легнал по гръб. Небето бе започнало да се покрива с познатия му десен от хоризонтални ивици, редуващи тъмночервено и алено.

Намираше се във вода, покриваща тялото му до половината. Превъртя се по корем и стана на четири крака. Главата му се пръскаше от болка, а ребрата си усещаше като след дванайсетрундов боксов мач. Стана, залитна и се огледа. Както и се бе досетил, намираше се на брега. Ревящата вълна го бе изнесла през ръба на канала и след отдръпването си го бе оставила тук заедно с множество други тела. Около него лежаха пръснати поне дузина животни, които така и не бяха съумели да се измъкнат от клопката на канала своевременно.

Наблизо се виждаше канара с овална форма и размерите на къща. Тя му напомни за канарата от поляната в света на Анана. Тук обаче в кората на планетата отсъстваха каменистите слоеве, както е на Земята. Но въпреки това се намираха в изобилие малки камъчета и скали, благодарение на грижите на Повелителя на този свят Уртона.

Спомни си за предположението на Анана, че в някоя от тези канари може да има маскирани „врати“. И ако се знае словесния или дактилен код, те могат да отворят проход в двореца на Уртона или на някое друго място на планетата. Или в коя да е от другите джобни вселени. Уртона, естествено, никога нямаше нито да потвърди, нито да отхвърли подобни твърдения.

Ако разполагаше с Рога на Шамбаримен, щеше да изпробва с мелодията от седем ноти дали тази скала крие врата. Но той се бе разделил с рога. Който можеше сега да е загубен в наноса от придошлия поток, а можеше и да е в ръцете на Анана. Последното означаваше, че ако Анана бе успяла да се измъкне на брега, Рога сега е притежание на Уртона.

На около една миля зад канарата се виждаше планина. Беше с конична форма. Страната откъм него бе малко по-ниска от другата и в горния й край се виждаше отверстие. Невъзможно бе това да е вулкан, понеже тук такива нямаше. За момента планината изглеждаше стабилна.

В далечината имаше хълмове, които изглеждаха подредени по протежение на канала. По-голямата част от обширната равнина я нямаше, явно в резултат от ускорения ход на тектоничните преобразувания.

Лъкът и колчанът бяха изчезнали, без съмнение откъснати от пръстите му докато мощното течение го бе влякло по дъното на канала. За щастие коланът и запъхнатия в него ловен нож бяха на мястото си.

Липсваше и ризата му. Фанелката отдолу беше накъсана като дрипа. В панталоните му се виждаха големи дупки. Като капак на всичко, беше загубил и обувките си.

Все така замаян той се отправи към водата и огледа за други тела. Нямаше такива. Това беше добре, защото означаваше, че има някаква макар и малка надежда, че Анана се е спасила. Вероятността не бе особено голяма, но след като той бе оцелял, защо не и тя.

Макар да се чувстваше по-добре, съвсем не беше в настроение да си подсвирква, докато работеше. Отряза крака на една антилопа и го одра. Пълчища едри черни и зеленоглави мухи накацаха по него и по трупа на животното, и също се хванаха на работа. Единичното ухапване от муха бе напълно поносимо, но стотици наведнъж… усещаше кожата си като разранена от гласпапир. Все пак докато се движеше, те не можеха да го покрият целия. Всеки път когато помръднеше ръка, завъртеше глава или сменеше позата си, получаваше краткотрайно облекчение от атаките им. Но те веднага налитаха отново и отново, бръмчаха и безмилостно хапеха.

Накрая успя да се измъкне, нарамил крака през рамо. Половината от мухите останаха да довършат скелета. Останалата половина след кратко двоумение реши, че кракът, който той носеше, е по-съедобен и не така активен. Така че наложи му се да се пляска през лицето от време на време, за да им попречи да се напъхат в носа му.

Кикаха разреди част от обхваналото го раздразнение, ругаейки на висок тон Повелителя на този свят. Наистина ли му бяха необходими мухите, когато сам той бе проектирал и реализирал този свят и затворената му екосистема?

Въпрос, който и земните жители си бяха задавали много пъти.

Въпреки усещането, че се е нагълтал с вода до края на дните си, скоро почувства жажда. Отпусна се на колене до ръба на канала и опита водата. Беше прясна. По думите на Уртона, на тази планета дори водата на океаните бе питейна. Хапна от месото, изпитвайки съжаление, че не разполага в плодове или някакви зеленчуци, за да стане диетата му по-балансирана.

На следващия ден около него се появиха странни подвижни растения. Бяха високи към шест стъпки. Стеблата им бяха на спирални ивици в червено, бяло и синьо, а на клоните им се поклащаха оранжеви плодове. За разлика от дърветата от предния ден, краката на тези имаха колене. Не се виждаха пипала, но това не означаваше, че нямат някакъв друг способ за защита.

Предпазливостта му бе възнаградена. Когато се приближи до растенията, видя, че всяко от тях притежава две симетрично разположени дупки по средата на стеблото. Беше си избрал едно малко растение, отделено от останалите. И точно когато разстоянието се скъси до минимум, растението обърна към него едната от дупките. Нещото може и да нямаше очи, но разполагаше с остър слух. А защо не и звуков приемник/излъчвател, също както при прилепите.

Каквито и да бяха биологическите му механизми, то без затруднение се въртеше, следейки опитите му да го заобиколи. Не след дълго в дупката се появи нещо тъмно и пулсиращо, и след малко от нея се показа тъмночервена маса. В центъра й имаше отвор, от който след няколко секунди се подаде къса тръба от хрущял или нещо като кост.

Приликата с пистолет беше поразителна. Той се хвърли на земята, забравил за режещата болка в главата и ребрата. Чу се леко пукване и нещо изсвистя над него. Кикаха се извъртя на една страна, стана и се затича към излетелия предмет. Беше костена стреличка с перо в единия край и достатъчно източено острие в другия, за да пробие плътта на врага. Зеленикава и лепкава маса покриваше върха й.

Значи и тези растения бяха месоядни, освен ако въздушната им пушка не бе само за самозащита. Което едва ли бе много вероятно.

Държейки се извън обсега им, Кикаха заобиколи растенията. Онова, което се бе опитало да го простреля, поемаше въздух със свистене. Другите се обърнаха към него, докато ги заобикаляше.

Нямаха нито очи, нито пипала. Но бяха в състояние да го „виждат“ и със сигурност бяха способни по някакъв начин да поемат плътта на жертвата си. Щеше да изчака и да разбере.

Не му отне много време. Растенията приближиха до вече разлагащите се трупове на антилопи и газели. Още първото, което стигна до тях, яхна първия попаднал му труп и се отпусна върху него. След малко Кикаха разбра как се хранят. От дъното на стеблата се показа чифт устни, които се впиха в месото. Явно по края на устните имаше ред малки, но остри зъби.

Уртона не бе споменал за този вид месоядни растения. Дали не се бе надявал, че Кикаха или Анана ще се озоват фатално близко в обхвата на отровните стрелички?

Кикаха реши да върви нататък. Вече бе достатъчно възстановен и можеше да ходи относително бързо. Преди това обаче трябваше да се снабди с някакво оръжие.

Не беше трудно да си го набави. Трябваше само да се доближи със затичване максимално близо до някое от растенията и в последния миг рязко да се наведе. Маневрата му причиняваше болка, но резултатите си заслужаваха. След като събра десетина стрелички, той отряза с ножа къс тъкан от панталоните си и ги зави в нея. Напъха пакета в задния си джоб и махвайки подигравателно за сбогом на растенията, потегли покрай канала.

Местността започваше да се изпълва с животни. Те явно бяха подушили водата и сега идваха на водопой. Наложи му се да заобиколи стадо слонове, които всмукваха вода през хоботите си, за да я изхвърлят под налягане в устата. Малките слончета плуваха и си играеха едно с друго. Водачът — слоница с огромни габарити — го изгледа заплашително, но не направи опит да го нападне.

Животните бяха с височината на африкански слонове, макар и не така масивни.

Половин час по-късно той се натъкна на друго стадо, което атакуваше цяла „горичка“ от стрелящите растения. Те изхвърляха малките си стрелички по дебелокожите създания, които просто ги игнорираха. Очевидно отровата не им действаше. Възрастните се нахвърлиха върху редиците на растенията, събориха ги и започнаха да окастрят по-малките клонки с хоботите си. После хващаха стеблата по средата и ги напъхваха напречно в необятната си паст. Следваше счупване с огромните кътници, после слонът вдигаше натрошените парчета и започваше да преживя. Всичко — както самото растение, така и белтъчната му част — свършваше в огромната уста.

По-младите животни се хранеха наготово с парчетата след натрошаването на стеблата.

Няколко растения се отдалечиха, без да бъдат преследвани от слоновете. Те обаче станаха жертва на семейство гигантски лосове, които също имаха имунитет към отровата на стреличките. Нападателите, които изглеждаха досущ като синьокожите, безроги канадски лосове, разкъсваха падналите растения със зъби.

Кихаха, който бе успял да се приближи до тях по-близко, отколкото до дебелокожите, забеляза, че лосовете внимават в едно нещо: когато стигаха до стрелящия орган, те го избутваха настрани. Всичко останало, включително месестите крака, потъваше в гърлата им.

Кикаха изчака удобен момент и дръпна една от кожестите торбички. Разряза я и видя, че е пълна със стрелички, всяка в нещо като капсула. Уви ги в ново парче от панталоните си и потегли.

На няколко пъти пътят му бе пресичан от саблезъби тигри с ръждивочервена окраска и големина на лъвове. Предпазливо ги изчакваше да продължат нататък. Не оставаше незабелязан, но поне за момента те не се интересуваха от особата му. Не обръщаха внимание и на копитните животни. Изглежда в момента ги вълнуваше единствено мисълта за водата.

Глутница диви вълци го задмина с провесени червени, изпускащи пара езици, с блеснали изумруденозелени очи. Бяха над две и половина стъпки високи и кожата им бе на петна като при леопардите.

Веднъж се натъкна на семейство кенгуроподобни създания с неговата височина. Главите им обаче бяха заешки, а зъбите им наподобяваха тези на гризачите. Женските имаха кожени торбички върху коремите си, от които надничаха главичките на мъничките „зайгуру“.

Животинският свят естествено го интересуваше. Но това не му пречеше да оглежда неспирно повърхността на канала. Веднъж му се стори, че забелязва плуващо по средата човешко тяло и сърцето му се обърна в гърдите. Когато наближи различи, че това е някакво лишено от козина водно животно. То неочаквано изчезна, махвайки с раздвоената си опашка, наподобяваща близко събрани човешки крака. В следващия миг отново изплува с нещо, извиващо се между зъбите му в украсената с мустачки уста. Жертвата притежаваше четири къси дебели крачета, имаше глава на риба и беше с вертикални перки. От нея се разнасяше къркорещ звук.

Уртона бе споменал, че всички риби всъщност са амфибии с изключение на няколко вида, които обитават районите със стабилна тектонична структура.

Всички форми на живот тук, може би с изключение само на тревата, бяха мобилни. Това беше въпрос на оцеляване.

Час по-късно една от причините за подвижния характер на живота в този свят се издигна над хоризонта. Червеникавата луна бавно се движеше по небосвода, но когато се показа цялата, запълни го наполовина. Не беше непосредствено над главата му и това даваше възможност на Кикаха за поглед отстрани. Формата й можеше да се оприличи на две две изпъкнали лещи, слепени една с друга. Овалът им беше доста издължен. Небесното тяло се въртеше около надлъжната си ос толкова бавно, че за два часа едва ли се бе завъртяло и на два градуса.

Накрая Кикаха престана да го разглежда.

Уртона бе казал, че то е резултат на едно от малките по мащаб откъсвания на материя. Такива се случваха средно веднъж на всеки дванайсет големи. Макар тялото да изглеждаше огромно, всъщност то бе относително малко — не повече от стотина километра на дължина. Заплашителната му големина се дължеше на факта, че то бе неестествено ниско над повърхността на планетата.

Познанията на Кикаха по физика и небесна механика се ограничаваха до наученото в колежа, плюс някои неща, които сам бе прочел впоследствие. Те обаче му бяха напълно достатъчни, за да знае със сигурност, че никакво тяло с тази маса не би могло да обикаля около някоя планета, без да падне на нея веднага. Поне във вселената на Земята това беше закон.

Все пак представите за границите на възможното бяха претърпели значително развитие от онзи останал далеч в миналото ден, когато се бе прехвърлил в света на Джадауин. А сега светът на Уртона му даваше шанс значително да разшири познанията си. Нови различни взаимовръзки между пространство и материя, нови закони за преобразуване на материя в енергия… неща, не просто абстрактно възможни, а направо реализирани, благодарение на науката на Повелителите.

Някои ден и земните жители, ако доживееха до това време, щяха да открият тези неща. Тогава и техните учени щяха да създават джобни вселени в мехури на континуума, извън и някак парадоксално в рамките на земната вселена. Но това щеше да дойде едва след шока на откритието, че нещо в звездната астрономия е ужасяващо погрешно.

Колко ли време щеше да е необходимо на този спътник да падне върху основния компонент в двойката? Уртона не знаеше… бил забравил! И все пак бе подхвърлил, че сигурно се намират в района на северния полюс на планетата, след като могат да наблюдават спътника й през ден. А може би ставало дума за южния полюс. Във всеки случай, изхвърленият отломък обикаляше по спирална орбита, която постепенно го отвеждаше или на юг, или на север.

Това носещо се над главата му огромно тяло правеше Кикаха неспокоен. Явно бе, че то скоро ще падне. Кой знае дали орбитата му нямаше да свърши в планетата след само една-две обиколки. Но когато паднеше, това щеше да стане бързо. Пак по думи на Уртона, когато наближало на по-малко от дванайсет хиляди стъпки, то щяло да започне да се спуска с около две стъпки в секунда. Някаква особена физическа сила на отблъскване между телата щяла да влезе в действие така, че то нямало да се стовари опустошително върху повърхността. По-скоро щяло леко да се „отпусне“ върху нея.

Въпреки това, щяло да се отдели значително по мащабите си количество енергия. От падналото тяло щял да се откъсне мощен поток горещ въздух, достатъчно нажежен, за да изпепели всичко живо в радиус от петдесет мили. И щели да се разразят мощни земетресения.

Още с откъсването на тази луна, заедно с нея в небесата се били издигнали и най-различни форми на живот. Сега тези от тях, които се окажеха от долната страна, щяха да свършат сплескани и останките им щяха да изгорят. Другите, от горната страна, имали петдесет процента шанс да оцелеят и то само в случай, че се намират далече от периферията.

Уртона бе споделил, че откъснатите луни никога не падат близко до океаните. Това били зони на относителна стабилност. Промените в заобикалящите ги райони по правило се извършвали по-бавно.

Кикаха искрено се надяваше, че се намира наблизо до един от петте океана.

От всички форми на живота, въздушната бе най-забележима. Пред погледа му бяха минавали поне милион птици и крилати млекопитаещи, а небето често потъмняваше от ята, в които летяха може би стотици хиляди. В това число влизаха и много птици, със сигурност донесени от Земята. Имаше и такива, които приличаха на онези, които познаваше от света на Джадауин. А много от останалите бяха толкова странни, дори гротескни, че едва ли можеха да имат друг произход освен в биолабораториите на Уртона.

Но откъдето и да бяха дошли, оставаха си шумно племе… точно както на Земята. Техните крясъци, квакане, грачене, свиркане и тракане с клюн запълваха въздуха. Някои се хранеха с риба и или се забиваха във водата от високо, или се гмуркаха като жаби от самата повърхност. Други живееха, кацнали върху туловищата на слонове и лосове, и кълвяха паразитите им. Трети обираха останките между зъбите на грамадни крокодили. Четвърти се провираха през клонаците и се хранеха с плодове и семена. Дърветата не възразяваха срещу това. Но понякога тежестта на накацалите птици ставаше толкова голяма, че дървото падаше и тогава те се разхвърчаваха с грач и крясък като дим от горещ дънер.

Въоръжените с пипала дървета побързваха да вдигнат падналите си събратя. Онези, които нямаха пипала, оставаха на произвола на съдбата. Най-често завършваха изядени от дебелокожи или лосове.

Изминаха три часа и заплашително увисналото над главата му небесно тяло започна да се смалява. Това беше единственото нещо на този свят, което хвърляше сянка, но дори тя бе бледа, сравнена със сенките на Земята. Физически бледа. Емоционалната сянка, която хвърляше, граничещата с паника вътрешна тревога, нямаше аналог в света, от който бе дошъл Кикаха. Единствените сравними явления бяха димящия кратер на вулкан, опустошително земетресение или ревящата стихия на урагана.

Той внимателно бе наблюдавал реакцията на птици и животни, докато луната се намираше над главите им. Те не изглеждаха ни най-малко смутени от присъствието й. Това означаваше, че те някак „знаеха“, че тя не представлява заплаха за тях. Или най-малкото не представлява в момента.

Дали Уртона им бе заложил някакъв инстинктивен механизъм, позволяващ им да предскажат района, в който ще падне този откъснал се отломък? Ако бе така, това означаваше, че има някаква схема в откъсването и последващото сливане на телата. Но какво бе обяснението за онези същества, които не бяха изработени в биолабораториите? За животните, донесени тук от други вселени? Те едва ли бяха живели на тази планета достатъчно дълго от гледна точка на еволюционните процеси, за да развият в себе си подобно инстинктивно познание.

Може би „имигрантите“ наблюдаваха местните представители и копираха поведението им?

Щеше да попита Уртона за тези неща, когато го намереше. Ако някога отново се срещнеха. Малко преди да го убие.

Кикаха отряза няколко къса от крака на антилопата, махна с ръка, за да прогони мухите от тях и изяде месото. Усети, че то започва да добива неприятен дъх, затова изхвърли остатъка, когато стомахът му се засити. Няколко аленочервени гарги веднага накацаха по него. Но не бяха успели да клъвнат един-два пъти, когато два грамадни пурпурни орли със зелени криле и жълти крака ги прогониха.

Докато ги наблюдаваше, Кикаха се замисли къде ли снасят яйцата си. В свят като този, гнездото би следвало да е на максимално сигурно място. Нито планината, нито равнината можеха да гарантират подобна сигурност за повече от няколко дни.

Щеше да има възможността дълго да наблюдава и сам да намира отговорите на тези въпроси относно зоологията на този свят. Разбира се, ако останеше жив толкова време.

„Денят“ измина, а той все още вървеше покрай канала. Когато започна да се здрачава, каналът вече се бе поразширил. Той пропъди няколкото птици, накацали върху нападали на земята плодове и довърши полуизядените от тях „папая“. Към полунощ покрай него се пронесоха с дълги подскоци няколко зайгуру, преследвани от два дългокраки бабуина. Той хвърли ножа си по шията на мъжкият зайгуру, точно когато минаваше край него. Животното рухна повалено, принуждавайки бабуините да се върнат за така лесно падналата плячка. Кикаха изтегли ножа си и заплаши приматите. Те излаяха, показвайки му заплашителните си кучешки зъби. Докато единият се правеше, че ще го атакува челно, другият се опита да му се промъкне в гръб.

Кикаха не искаше да се бие с тях, ако можеше да го избегне. Затова отряза бутовете на зайгуруто и си тръгна, оставяйки останалото на бабуините. Подобно решение явно ги устройваше.

Да се намери безопасно място за спане беше практически невъзможно. Не само защото наоколо бродеха дебнещи хищници, излезли на лов, а и защото прииждащата вода представляваше постоянна заплаха. На два пъти се събужда потънал няколко пръста в нея и му се наложи да се изтегля на по неколкостотин крачки, за да намери сушина. Накрая се отправи към полите на близката планина, която не бе нищо повече от ниско възвишение, когато я бе зърнал за първи път. По склона попадна на няколко големи канари. Легна непосредствено над една от тях. Когато склонът станеше прекалено стръмен, канарата щеше да се търколи надолу. Движението щеше да го събуди или поне така се надяваше. Освен това оживлението май-достигаше връхната си точка именно в равнината. Големите котки, кучетата, бабуините бяха слезли там с надеждата да издебнат от засада или да изтощят с бягане копитните и подскачащи зверове.

Ревове, ръмжене, излайвания, писъци и всякакви заплашителни звуци често го събуждаха. Но всичко опасно се развиваше там долу в равнината, далеч от него. А и не бе съвсем сигурен дали някои от тези звуци не му се бяха само присънили.

Малко след „разсъмване“ той се надигна стреснат, с лудо биещо сърце. Около него се разнасяше някакъв продължителен грохот. Земетресение? Не, земята под него беше спокойна. Едва сега видя, че канарата се бе изтърколила надолу. И не само тя. Още половин дузина като нея се носеха по склона, който бе станал значително по-стръмен и отърсваше от себе си всичко недобре закрепено, запращайки го към равнината.

Самата тя сега бе изцяло потопена под вода. Единствените видими животни бяха няколко едри котки, стоящи до корем във вода, останали да се донахранят с улова си, преди да е станало невъзможно да останат повече тук. За сметка на това се виждаха милиони птици, сред които може би поне двеста хиляди дългокраки фламинго, зелени вместо розови като земните си събратя. Те настървено се хранеха в кипящата вода. Кипяща не от горещината, а от живот. Защото там под повърхността се мятаха милиони риби.

Време беше да става, макар да не се чувстваше поне малко отпочинал. Склонът застрашително се надигаше и скоро и той можеше да се изтърколи надолу.

Не след дълго успя да се спусне до водата, коленичи и се напи до насита. Все още беше прясна, макар и малко мътна от мятащите се из нея създания. Една от подобните на фламинго птици се приближи към него, преследвайки в лудешки бяг нещо, което се опитваше да й се измъкне под повърхността. Тя спря изненадана, когато Кикаха се изправи и ядно изграчи. Той не й обърна никакво внимание и заби ножа си във водата. Острието прободе нещото, преследвано от фламингото. Кикаха извади плячката си и видя някакво странно животно, което после се оказа че има вкус на пъстърва.

Ставаше ясно, че нивото на водата няма да се покачи повече. Поне засега подобна опасност не го грозеше. След като напълни стомаха си и изми тялото си, той закрачи през водата успоредно на полите на планината. След около час вече я беше заобиколил и отново бе излязъл на голата равнина. Някъде по „обяд“ равнината плавно се наклони под около десет градуса спрямо хоризонта и водата започна да се оттича. Три часа по-късно тя се наклони в обратна посока. Той доизяде остатъците от рибата и хвърли костите с останалото по тях месо. Алените гарги отново накацаха и шумно заспориха на коя се пада намереното.

Луната не се бе появила пак. Кикаха се надяваше да не е наблизо, когато падне. И по-точно искаше да е много надалече, защото знаеше, че в резултат от падането на повърхността на планетата ще се образува огромна планина, в сравнение с която земните Хималаи ще изглеждат като нещастни бабуни. Пак според Уртона щяха да са необходими няколко месеца, за да бъде поета тази нова-стара маса от вечно изменящото се тяло на планетата. Няколко месеца по-късно на някое друго място щяха да се създадат условия за откъсване на друга част от планетата. Този път откъсването щеше да е в голям мащаб. Обемът на новообразуваното тяло щеше да бъде около една шестнайсета част от обема на планетата.

Господ да бъдеше на помощ на онези, останали на откъсващия се отломък. И пак той да бъдеше на помощ и на онези, които щяха да имат нещастието да станат свидетели и на завръщането си към майчиното тяло.

Една шестнайсета от масата на този свят! Клиновиден къс, чиято тясна страна щеше да се откъсне от самия център на планетата! С обем към 67 700 000 000 кубически километра.

Той потръпна. Какви катаклизми щяха да се разразят, какви земетресения, каква необятна пропаст щеше да зейне. И колко ужасяващ по мащабите си щеше да бъде процесът на заличаване на тази яма, когато стените й щяха да се срутят навътре, за да я запълнят, а останалата част от планетата щеше да се раздвижи, за да компенсира този процес. Невъобразимо!

Беше направо чудо, че изобщо бе останал някакъв живот. И то в такова количество.

Малко преди „свечеряване“ той мина през проход между две монолитни планини, които бяха останали непроменени през деня. Каналът минаваше през центъра на прохода и водата в него стигаше само на няколко пръста под нивото на бреговете. Те самите бяха достатъчно широки, за да застанат на тях десетима мъже в редица един до друг. Кикаха вървеше покрай канала, поглеждайки от време на време извисяващата се отдясно на него твърд на планината.

Основата й леко извиваше и каналът послушно следваше извивката. Кикаха не искаше да ляга тук за през нощта, защото бе прекалено тясно, за да разчита, че ще може да се изплъзне на едрите хищници. Нито можеше да избяга от пътя на някое подивяло от страх стадо, ако избереше да мине оттук.

Затова продължи, вече малко по-бавно и колкото може по-близко до склона на планината, за да може да потърси спасение нагоре, когато се появяха големите котки или дивите кучета. За щастие те не му обърнаха никакво внимание. Кой знае, може би вече бяха срещали други човешки същества, оставили ужасен спомен в тях. Което беше показателно за степента на опасност на местния Homo sapiens. А може би просто го възприемаха като странно същество, което е по-добре да бъде избягвано за всеки случай.

Нищо не му гарантираше обаче, че в един момент няма да се окажат неспособни да се противопоставят на изкушението да го нападнат, ако се натъкнат на него, докато спи безпомощен на земята. Затова продължи, без да спира. На „сутринта“ на следващия ден вече залиташе от умора. Краката го боляха. Стомахът му изпращаше недвусмислени сигнали, че се нуждае от храна.

Накрая планината свърши. Каналът продължаваше право напред, докъдето му стигаше погледа. Пред него се простираше необятна равнина, която се налагаше да прекоси, за да се добере до веригата конични планини на границата на видимостта. Растителността около него беше изобилна и само малка част от нея можеше да се движи. Наоколо обикаляха стада и кръжаха вездесъщите птици. В момента картината бе мирна и спокойна. Дори наблизо да се навъртаха хищници, те се криеха.

Отново хвърли поглед към опъналия се като стрела канал и се запита колко ли бе дълъг от началото до края. Беше приел, че пороят го бе носил към десетина мили. Сега започваше да мисли, че става дума по-скоро за разстояние към петдесет, а може би дори и повече мили.

Земята се бе разцепила по права линия, като че ли невидима секира на титан, по-голям и от планината се бе забила в нея. Водата от морето се бе изляла в падината и той явно е бил повлечен от челната вълна до края на канала, за да бъде оставен там. Сега започваше да осъзнава колко голям късмет бе имал да не се разбие на парчета в дъното или поне да не се удави.

Не, това дори не можеше да се нарече късмет. Беше си направо чудо.

Той излезе от планинския проход и пое по равнината. Но само след стотина крачки спря и бавно се обърна към шума на копита, който неочаквано бе доловил.

Иззад планината отдясно на него, скрити до този миг зад склона, се приближаваха десетина лоса. Яздеха ги мъже… мъже, въоръжени с дълги копия.

Осъзнали, че ги е забелязал, те дружно изреваха и пришпориха животните в галоп.

Нямаше никакъв смисъл да бяга. Сервират и на тези, които стоят и чакат. Само дето това тук не беше тенис на корт.