Невъзможен свят

Петнайсета глава

Личеше, че ако можеше да го настигне, вече нямаше да е тук.

— С каква скорост се движи? — попита тя.

— Когато е на автопилот, някъде към… към една миля в час.

— Предполагам, че след толкова дълго отсъствие, нямаш и най-малка представа накъде ще се отправи.

Той разпери ръце и сви рамене.

Ситуацията изглеждаше напълно безнадеждна. Дори да разполагаха с всички необходими сечива, пак нямаше време да построят платноходка, с която да се опитат да го настигнат. Все пак беше възможно дворецът да направи кръг в морето и след време отново да се върне покрай района, където се намират те.

— Знам, че в крайна сметка дворецът ще напусне тази страна — продължи Уртона. — Ще мине през един от проходите. Не през този, разбира се. Той е прекалено тесен.

Анана не беше склонна да приеме това твърдение като вярно. Доколкото можеше да се предполага устройствата, предизвикващи тектоничните промени, се намираха в двореца. Но ако Уртона имаше и най-малки съмнения, че дворецът може да мине през този проход, той със сигурност не би й казал, че го е видял наблизо.

Нищо не можеха да направят по отношение на двореца в момента. Тя беше склонна да забрави за това, но чичо й бе неуморим. Той не спря да говори за него, а сигурно щеше и да го сънува непрекъснато.

— Може би Орк се е прехвърлил на него в точката на най-голямо доближаване до брега — подхвърли тя, единствено с цел да го подразни. — Като нищо вече може да е в двореца. А още по-вероятно е вече да се е прехвърлил в някой друг свят.

Бледата кожа на Уртона стана още по-бяла.

— Не! Не би могъл! Това е невъзможно! Първо, той не би се осмелил да навлезе в крайморската страна по време на бурята. Второ, не би могъл да се добере до него. Това би означавало, че е преплувал това разстояние. И трето, той не знае кода за влизане.

Анана се изсмя.

— Каза ми го само за да ме разстроиш, нали? — озъби се Уртона.

— Да, така е. Но като си мисля сега, струва ми се, че Орк е в състояние да го направи, ако отчаянието му помогнало да надделее страха от светкавиците.

В този момент се намеси и МакКей, стоящ наблизо до тях:

— Защо ще поема такъв риск, ако вече не е знаел, че дворецът е някъде там? А как би могъл да знае, че е там, ако вече не е бил из тези места? Което в никакъв случай не би направил, ако не е знаел, че…

Анана го прекъсна:

— Би могъл да го види откъм прохода, което му е било повече от достатъчно.

Тя сама не вярваше на думите си, но не беше сигурна в каквото и да е. И когато се отдалечи от двамата мъже, продължаваше да се пита дали Орк наистина не го е направил. Опитът да подразни Уртона се бе обърнал срещу самата нея. Сега и тя самата се безпокоеше.

Малко след това бурята спря. Тътенът на гръмотевиците престана, а облаците изчезнаха като всмукани от гигантска прахосмукачка. Шаманът и вождът поговориха, а след това се запътиха към Анана.

— Пратенико на Повелителя — обърна се към нея Трен, — имам въпрос. Успокои ли се най-сетне Повелителя? Безопасно ли е вече да навлезем в крайморската страна?

Не беше разумно да показва каквото и да е колебание. Ролята й предполагаше, че е добре запозната с плановете на Повелителя.

Но ако не познаеше сега, това щеше да подкопае доверието в нея.

— Яростта на Повелителя е уталожена — заяви тя. — Можете да вървите.

Ако облаците отново се сгъстяха и светкавиците се замятаха между небето и земята, тя щеше да бяга оттук с всички сили.

Противно на очакванията й не потеглиха веднага. Налагаше се да хванат пръсналите се животни, да съберат изпопадалото имущество и да приключат с церемониите по успокояване духовете на загиналите. Изминаха два часа, преди племето да се отправи към прохода. Анана бе очарована да се озове най-сетне в една страна, където дърветата не бродят и където гъстите гори и откритото море предоставят във всеки момент готови пътища за бягство.

Хората поеха надолу по дългия полегат склон, извеждащ на пясъчния бряг. Вождът зави наляво и останалите го последваха. Според Нурго мястото, където трябваше да пристигнат, се намирало на около половин ден път. Укреплението от своя страна било съвсем наблизо във вътрешността на страната.

— Ами другите племена, които минават през прохода? — поинтересува се тя.

— О, те ще се появят скоро след нас. Лагерите им се намират още по-далеч от нашия надолу по брега. Имахме късмет, че не се сблъскахме с други племена, чакащи в прохода, още повече, че този път бурята продължи по-дълго от обикновено.

— Нападате ли ги, когато минават покрай вашето укрепление?

— Не, освен ако сме много повече от тях.

Следващите й въпроси внесоха яснота в начина, по който този народ воюваше. По правило племената избягваха масовите сражения, ако това бе възможно. Войнствеността им намираше отдушник единствено по време на самостоятелни експедиции или най-много при групи от по трима до петима. Това обикновено ставаше по тъмно, а в групите влизаха основно младежи, неполучили бойното си кръщение. Много често групата се състоеше само от една жена и един мъж. Младежите трябваше да убият воин и да донесат главата му като доказателство. Същото се отнасяше и до девойките. Най-голямото признание обаче отиваше за ония, съумели да донесат не глава, а дете. Да отвлечеш дете и да го донесеш за осиновяване от племето се считаше за най-голям подвиг.

Самият Нурго беше осиновено дете. Бил откраднат малко след прохождане. Разбира се, той не си спомняше абсолютно нищо за случилото се, макар понякога да имаше кошмари, в които груби ръце го откъсваха от майка без лице.

Керванът стигна при място, което според Анана по нищо не се отличаваше от останалия терен. Но виковете на радост издаваха, че става дума за нещо по-специално. Трен ги поведе към вътрешността в посока на гористите хълмове и не след дълго се озоваха на хълм, по-висок от околните. Билото и склоновете му бяха осеяни с разпръснати окастрени стволове на дървета — останки от някогашното укрепително съоръжение.

Следващите няколко дни минаха в лов, събиране на плодове, ядене, спане и възстановяване на дървеното заграждение. Анана наддаде на тегло и за първи път от много време насам се почувства отпочинала. И едновременно с това неспокойна.

И Уртона не го сдържаше на едно място. Често го виждаше да разговаря шепнешком с МакКей. Нямаше никакви съмнения каква е темата на разговора им, а и самият МакКей й докладваше.

— Чичо ти иска да избяга при първа възможност. Но няма да го направи без Рога.

— Веднага ли планира да го вземе от мен или едва след като попаднем в двореца?

— Той твърди, че ние двамата с него, имаме по-добри шансове да оцелеем, отколкото ако и ти дойдеш с нас. Твърди че ти си толкова коварна, че може да ни изиграеш, когато зърнем отново двореца. Мисля че още не е наясно как да постъпи. Скоро обаче ще вземе решение. С всяка изминала минута дворецът все повече се отдалечава.

Настана тишина. МакКей изглеждаше като човек, който дъвче нещо и не знае дали да го глътне или да го изплюе. След минута изражението му се промени.

— Трябва да ти кажа нещо. — Той направи малка пауза и после продължи: — Уртона е казал на двама ви с Кикаха, че онзи Улф или Джадауин и неговата жена… Хризеис?… били прехвърлени в този свят. Е, излъгал ви е. Успели са да му избягат. Така че са още на Земята!

Анана не отговори веднага. Не можеше да разбере защо МакКей й съобщава това. Нищо не го налагаше. Дали не искаше по този начин да я убеди, че твърдо е минал на нейна страна? Или изпълняваше заповед на Уртона, който искаше да я накара да си мисли, че МакКей наистина го е предал?

Както и да е, беше ли й казал истината?

Въздъхна. Всички Повелители, включително и тя самата, бяха такива неизлечими параноици, че никога не можеха да различат реалността от фантазията. Недоверието им в мотивите на говорещия правеха това невъзможно.

Тя сви рамене. Реши засега да се държи като че ли вярва на разказа му. Погледна зад дебелото дърво, до което бяха седнали, и възкликна:

— Охо! Чичо идва насам. Май ни търси. Ако ни види заедно, ще събудим подозренията му. По-добре е да тръгваш.

МакКей изпълзя в близките храсти. Когато Уртона я откри след малко, тя каза:

— О, здравей, чичо. Не трябваше ли да помагаш днес на рибарите?

— Казах им, че днес не ми се ходи на риба. И понеже съм един от избраниците на Повелителя, никой не ми възрази. Но не скриха, че им стана неприятно. Търсех теб и МакКей. Къде е той?

Тя мръдна неопределено с рамене.

— Както и да е, няма значение — и той клекна до нея. — Мисля че загубихме достатъчно време. Трябва да избягаме в мига, в който ни се открие възможност да го сторим.

— Ти май говориш за всички ни — повдигна тя вежди. — И защо смяташ, че ще поискам да тръгна с вас?

— Сигурен съм, че не желаеш да прекараш остатъка от живота си тук — раздразнено каза той.

— Нямам намерение. Но първо искам да знам със сигурност жив ли е Кикаха или е мъртъв.

— Толкова много ли означава този леблабий за теб?

— Да. И изтрий отвращението от лицето си. Ако можеше да изпиташ към някое човешко същество чувство с такава сила, в което силно се съмнявам, тогава щеше да знаеш защо искам истината. А междувременно…

— Не, няма да останеш тук — погледна я той с недоверие.

— Не завинаги. Но ако той е жив, скоро ще се появи. Ще му дам достатъчно време, за да го стори. А ако не дойде, ще тръгна да търся костите му.

Уртона захапа долната си устна.

— Значи няма да дойдеш с нас?

Тя не му отвърна. Но отговорът й беше ясен.

В продължение на няколко минути никой не проговори. Тогава той се изправи.

— Надявам се поне да не кажеш на вожда какво планираме да направим.

— Едва ли ще ми достави някакво особено удоволствие — успокои го тя. — Има обаче нещо… как ще му обясня неочакваното ви заминаване? Как се връзва това с поведението на представител на Повелителя, изпратен със специалната мисия да постави на изпитание племето Уендоу. Как ще бъде възприето потайното измъкване на моя подчинен?

Чичо й подъвка устни още малко. Правеше го вече десет хиляди години. Тя си спомняше този му навик още от детските си години.

Накрая той се усмихна.

— Ще им кажеш, че аз и МакКей сме заминали с тайна мисия, чиято цел не можеш да разкриеш, защото става дума за дела на Повелителя. Всъщност ще бъде чудесно, ако кажеш именно това. Така няма да се налага да се измъкваме, а ще можем да потеглим пред очите на всички и никой няма да посмее да ни спре.

— Мога да го сторя. Но защо да го правя? Та нали ако по някакво чудо намерите двореца веднага, вие ще се върнете с него и ще ме унищожите. Или с някой от летателните ти апарати. Сигурна съм, че там има цели складове с оръжия.

Той знаеше, че е безполезно да отрича. Така че само каза:

— И каква е разликата? По един или друг начин аз ще се махна оттук. А ти не можеш да кажеш на вожда за намеренията ми, защото ще се наложи да ги обясниш. Безсилна си да промениш каквото и да е било.

— Прави каквото пожелаеш — отговори му тя. — Но няма да вземеш това със себе си.

И вдигна пред него Рога.

Очите му се присвиха и той стисна устни. Тя разбра, че не е имал и намерение да тръгва без Рога. Имаше две възможни причини за това, едната от които беше сигурна. Другата само бе вероятна.

Никой Повелител не би изпуснал шанс да сложи ръка върху ключа за всички „врати“ към всички вселени.

Рога можеше също да се окаже и билет за пътуване от дадено място на тази планета до двореца. Напълно възможно бе да съществуват врати за тази цел, монтирани например в канари. Е, не във всички. Само в някои. Откакто си бе върнала Рога, вече го бе изпробвала върху четирите големи канари, покрай които бяха минали. С отрицателен резултат засега. Но тази възможност си оставаше открита.

И ако наистина бе така, тогава той не би рискувал да я остави да продължава да опитва и един ден да се озове в двореца му без него.

Може би щеше да сподели с МакКей кога възнамерява да я изненада докато спи, да я убие и да вземе Рога. Но щеше ли МакКей да я предупреди? Не можеше да разчита на това.

— Добре — каза тя. — Ще тръгна с вас. Мисля че имам същия шанс да намеря Кикаха и на друго място. Омръзна ми да стоим тук.

Думите й не му доставиха очакваното удоволствие. Очевидно той подозираше някаква клопка. От друга страна, дори намеренията й да бяха без никаква задна мисъл, той пак би я заподозрял в нещо. Точно както и тя самата се питаше дали той й казва цялата истина или само част от нея.

С известно закъснение на лицето на Уртона се появи усмивка. В продължаващата с хилядолетия смъртоносна игра, която Повелителите играеха, се използваха някои хитрости, които не можеха да сработят и за които и двете страни знаеха, че са безполезни. Схватките донякъде имаха характера на ритуал.

— Ще го направим тази нощ — каза Анана.

Уртона се съгласи. Той тръгна да търси МакКей и го намери буквално веднага, понеже МакКей ги бе наблюдавал скрит и бе видял сигнала, който тя му подаде. Тримата обсъдиха подробностите, след което двамата мъже отидоха на брега, за да помагат на рибарите. Анана замина да бере плодове. Когато се върна, напълнила двете си кожени торби, тя се задържа малко, вместо веднага да замине пак. Успя да вземе три кожени меха за вода и ги скри под своя навес. Нямаше какво повече да направи до настъпването на нощта.

Вечерта племето се отдаде на ядене и веселие. Шаманът изпя заклинанието си за продължаваща сполука. Певецът изпя песни, прославящи герои от миналото. Накрая хората се изпонатръшкаха под навесите с подути кореми и заспаха. Единствените вероятно будни бяха постовите: един, качил се в короната на дърво близо до брега, вторият — на издигната платформа в центъра на укреплението и още двама, блокиращи пътеката, по която се идваше към лагера им.

Уртона, Анана и МакКей бяха хапнали икономично. После се хванаха на работа под навесите си, пълнейки торбите за провизии с пушена риба и месо от антилопа, плодове и ядки. Меховете щяха да напълнят когато стигнеха при водата.

Когато остана да се чува само крясъка на далечни птици и епизодичното изръмжаване на лъв, тя изпълзя изпод нестабилната конструкция на своя навес. Не можа да види фигурата на пазача върху платформата. Надяваше се и той да е заспал. Той също здраво се бе натъпкал като останалите си съплеменници и независимо от намеренията му щеше да се бори със сънливостта.

След малко се появиха Уртона и МакКей. Даде им сигнал и те се приближиха до нея. Анана се изправи и тръгна под червеникавата светлина на „нощта“. Когато се отдалечи достатъчно от платформата, тя отново погледна към нея. Постовият лежеше по гръб. Не можеше да се разбере дали спи или не, но се надяваше да спи. В задълженията му влизаше да стои прав и да оглежда заобикалящите ги гори, докато не бъде сменен.

Двамата мъже тръгнаха към заграденото място, където се намираха лосовете. Избраха без много шум три животни и започнаха да ги оседлават. Анана отнесе при тях трите меха и торба с провизии. Пристегнаха багажа зад седлата.

— Трябва да си взема секирата — прошепна Анана.

Уртона направи гримаса, но кимна. Той и племенницата му вече бяха спорили по този въпрос. Според Уртона най-добре беше да забравят за секирата, но тя настояваше, че за тях е жизнено важно да си я върнат. И докато те отвеждаха животните към портала, тя се прокрадна към навеса на вожда, който бе малко по-голям от останалите. Разбута храстите около него и пропълзя вътре. Беше тъмно като в каменовъглена мина. Мощното хъркане на Трен, жена му и сина му неуспешно се опитваше да компенсира отсъствието на светлина. Лазейки на четири крака, Анана първо се натъкна на жената. След това докосна крака му. Дръпна ръка и опипа тревата край невидимото тяло. Почти веднага пръстите й докоснаха студената стомана на секирата.

Секунда по-късно тя вече беше навън със секирата в ръка. Беше устояла на моментното изкушение да убие Трен и да отмъсти за изнасилването си. Но от една страна се страхуваше, че може да вдигне шум, а от друга… вече му бе простила. И все пак макар и за миг само, беше я обхванало желанието да убива и да излекува душевната си рана като ликвидира извършителя. За щастие разумът бе надделял.

Порталът представляваше дървена преграда, изработена от вертикални пръти, към които с кожени ремъци бяха пристегнати хоризонтални и наклонени стебла. Вместо на панти, тя се държеше за останалата стена на кожени връзки. Няколко широки ремъци служеха за ключалка. Развързаха ги, повдигнаха тежката врата и заедно я преместиха навътре.

До момента никой не се бе развикал. Но пазачът можеше да се събуди всеки миг. Както и можеше да продължи да спи все така непробудно. Постовете се сменяха през интервал, приблизително около два часа. Естествено племето дори не знаеше думата „час“, но тези хора имаха някаква груба представа за изтеклото време. Когато постовият решеше, че е стоял достатъчно дълго, той щеше да слезе от платформата и да събуди определения да го смени.

Изкараха животните извън укреплението, наместиха вратата обратно и пак я завързаха. После яхнаха лосовете си и бавно потеглиха надолу по склона. От време на време лосовете изпръхтяваха, явно несвикнали да ги яздят в този определен за почивка час. Когато се приближиха на около триста крачки до мястото, където знаеха, че трябва да бъде първият от двамата външни постови, те спряха. Анана слезе и се шмугна в шубраците. Не след дълго видя пред себе си бледа фигура, облегната на дънера на дърво. От нея се разнасяше оглушително хъркане.

Беше много лесно да се приближи до мъжа и да стовари плоската част на секирата си върху главата му. Той падна, но хъркането му продължаваше. Тя изтича обратно и каза на двамата, че е безопасно да продължат пътя си. Уртона искаше да пререже гърлото на пазача, но Анана се възпротиви, с аргумента, че той ще остане в безсъзнание още дълго.

Вторият часови се разхождаше напред-назад, за да не заспи. Спускаше се по склона на двайсетина крачки, после се изкачваше обратно по двайсетградусовия наклон. Мърмореше под нос някаква песен за героичните дела на Ширкун.

Позицията му правеше доста трудно да бъде заобиколен, без да ги чуе. Налагаше се да бъде премахнат от пътя им.

Анана го изчака за се обърне обратно за поредните двайсет крачки, изтича зад него и го удари с плоската страна на секирата си. После се върна и каза на мъжете, че за момента пътят им е чист.

Когато най-сетне видяха пред себе си белия пясък на морския бряг и тъмнината на морето в далечината, те спряха. Последният постови трябваше да се намира върху гигантското дърво, израсло непосредствено на брега.

— Безполезно е да се опитваме да се промъкнем до него. От друга страна, той може да вика, колкото му се иска. Няма кой да предаде съобщението му до селището.

И тримата смело излязоха на пясъка. Въпреки очакванията им никой не се развика. Пазачът или бе заспал или не ги бе разпознал и смяташе, че някои от съплеменниците му са дошли тук с основателна причина. А може би много добре ги бе видял кои са, но не смееше да разпитва пратениците на Повелителя.

Когато се скриха от погледа му, те спряха. Напълниха меховете за вода и отново потеглиха. Ходът на животните им бе прекалено ленив, за да се нарече това бягство. Яздеха равномерно и мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли.

Като че ли не ги застрашаваше никаква опасност от страна на племето на Трен. Дори някой от извадените от строя часови вече да се бе свестил и да бе вдигнал тревога, преднината, с която разполагаха, обезсмисляше опитите да бъдат заловени. За Анана единствената непосредствена заплаха бяха Уртона и МакКей. Чичо й щеше се се опита да я убие сега и да вземе Рога в ръцете си. И все пак докато не откриеха двореца, нейното присъствие можеше да им бъде само от полза. Уртона имаше нужда от нея, за да оцелее.

На небето се появиха първите бледи ивици, предвещаващи настъпването на „зората“. Светлината се засилваше, а те продължаваха напред все по-уверено. Спираха единствено за да се облекчат, да пият вода от морето или да дадат на животните възможност да утолят собствената си жажда. Когато се здрачи навлязоха в горичката. Намериха малка полянка, заградена от гъста стена от дървета и преспаха необезпокоявани. На няколко пъти ги събужда воят на кучета и ръмженето на едрите котки. Но никакви хищници не се появиха наблизо. На „сутринта“ продължиха пътуването си. По „обед“ вече се бяха върнали при мястото, където трябваше да се изкачат обратно към прохода.

Анана дръпна юздите на своя лос. Увери се че е на безопасно разстояние от тях, преди да заговори. Лявата й ръка беше отпусната до дръжката на скрития нож — тя можеше да си служи еднакво умело и с двете ръце, — а ако се наложеше, можеше да пусне юздите и да извади бойната си секира. Мъжете носеха копия с кремъчни наконечници и бяха допълнително въоръжени с тежки бумеранги.

— Смятам да се изкача при прохода и да огледам долината отвисоко — заяви тя. — За Кикаха, разбира се.

Уртона отвори уста с намерение да протестира. Неочаквано се усмихна и каза:

— Съмнявам се, че ще можеш. Я виж — той посочи нагоре по склона.

Тя не погледна веднага. Съмняваше се, че това е номер, целящ да я накара да отвлече вниманието си за миг, колкото да му даде шанс да я атакува.

Лицето на МакКей обаче издаваше, че чичо й сочи нещо, което си струва да се погледне. Въпреки че не бе изключено двамата да се бяха наговорили предварително какво да правят в подобна ситуация, ако им се открие случай.

Тя бързо обърна животното, като едновременно се дръпна няколко крачки встрани. После извърна глава.

От върна на склона до брега на морето се простираше широка пътека, покрита с ръждивочервена трева. Тя не беше дело на човешки ръце, а на природата или най-точно на Уртона. От прохода излизаха дребни фигурки. Мъже на лосове. А зад тях жени, деца и още животни.

Друго племе пристигаше в крайморската страна.