Невъзможен свят

Шестнайсета глава

— Да бягаме! — извика МакКей.

— Направете го щом искате — спокойно каза Анана. — Аз обаче ще се убедя дали Кикаха не е с тях. Може би е техен пленник.

Уртона прехапа устни. Погледна към чернокожия, после племенницата си. Явно реши, че моментът не е удобен, за да се опита да я убие.

— Добре тогава — съгласи се той. — Как смяташ да постъпиш? Просто ще стигнеш до тях и ще поискаш да провериш багажа им?

— Не бъди саркастичен, чичо? — сряза го Анана. — Ще се скрием в гората и ще наблюдаваме оттам.

И тя смушка своя грег към дърветата. Другите я последваха, но тя се стараеше да не се приближават в опасна близост зад гърба й. Стигна до хълм, от върха на който се разкриваше достатъчно добра гледка над дърветата, и спря. Уртона насочи лоса си към нея, но тя му заповяда:

— Стой на разстояние, чичо!

Той се усмихна, но спря под нея. Тримата останаха върху животните известно време, но накрая се измориха да чакат и слязоха от тях.

— Ще мине поне час, преди да стигнат при нас — отбеляза Уртона. — Но какво ще стане, ако на диваците изведнъж им скимне да завият надясно? Ще бъдем заклещени между Уендоу и това племе. Без изход.

— Ако не е сред тях — уточни тя, — ще се изкача до прохода след като те минат и ще тръгна да го търся. Не ме интересува какво ще правите вие двамата. Ако искате, продължете накъдето решите.

МакКей се захили. Уртона изсумтя. И за тримата бе напълно ясно, че докато Рога е в нея, те ще останат заедно.

Гревигите започнаха да се хранят. Те късаха храсти и ниски клонки, който после стъпкваха почти до каша. Празните им търбуси се обаждаха в предвкусване на пробиващата си път към тях храна. Над хора и животни се събраха мухи и накацаха върху им. Едрите зеленикави насекоми не бяха така многобройни както из равнините, но бяха достатъчно досадни. Хората, които още не бяха възприели индиферентността на местните жители, ожесточено размахваха ръце и извиваха тела.

Неочаквано се появи временно спасение. Една дузина малки птички, сини с бял нагръдник, въоръжени с плоски почти патешки човки, се спуснаха откъм небето. Те се завъртяха като вихрушка между хора и лосове, нахвърлиха се върху мухите, налапвайки ги лакомо, като ловко избягваха в последния момент сблъсъка помежду си във въздуха. Стрелваха се толкова близко до лицата им, че едва не ги докосваха с криле. Само след две минути оцелелите мухи се понесоха към по-малко опасни места.

— Колко съм доволен, че създадох тези птички — обади се Уртона. — Но ако ми беше минало през ума, че мога да се озова в тази ситуация, изобщо нямаше да правя и мухите.

— Повелителя на мухите13 — саркастично се обади Анана. — Велзевул е името ти.

— Какво? — попита Уртона. После се усмихна: — А-а, спомних си.

На Анана й се искаше да се качи на едно от дърветата, за да вижда по-добре. Но трябваше да се съобразява с опасността чичо й да отмъкне нейния грег и да я зареже без средство за придвижване. Дори и да не направеше това, тя пак щеше да се окаже в неизгодно положение при слизането си от дървото.

След непоносимо дълго чакане, още по-тежко поради малката, но все пак съществуваща възможност да види Кикаха, авангардът на групата се появи пред погледа им. Малко след това край тях се изнизаха дребнички на ръст мъже, облечени в украсени с пера одежди. Имаха същите оръжия и горе-долу същите дрехи като племето Уендоу. На шиите им висяха нанизи от кокалчета на човешки пръсти. Най-едрият от тях носеше прът, на който бе побит лъвски череп. Понеже бе единственият с подобно „знаме“ и яздеше начело, налагаше се извода, че това бе вождът.

Лицата на хората се различаваха от тези на Уендоу, а кожата им беше още по-тъмна. Чертите им бяха по-едри, носовете малко по-големи и по-орлови, очите леко издължени. Изглеждаха като онова, което вероятно бяха — америндианци. Вождът спокойно можеше да мине за Седящия Бик, ако яздеше кон и бе облечен малко по-различно.

Челната група ги подмина. Сега край тях минаваха жените и децата, повечето от които вървяха пеша. Жените бяха събрали блестящите си гарвановочерни коси в кок на главата и бяха облечени единствено в дълги до глезените кожени поли. Много от тях носеха огърлици от мидени черупки. Няколко бяха пристегнали на гърба си индианчета.

Изведнъж Анана леко извика. В полезрението им се появи мъж на грег. Беше висок, много по-белокож от останалите и имаше огненочервена коса.

— Това не е Кикаха! — възкликна Уртона. — Това е Червения Орк!

На Анана едва не й прилоша от разочарование.

Чичо й се обърна с усмивка към нея. В този миг Анана реши, че ще го убие при първа възможност. Всеки, който получаваше такова наслаждение от чуждото страдание, не заслужаваше да живее.

Минутка по-късно вече си казваше, че реакцията й е била абсолютно емоционална. За да оцелеят тя се нуждаеше от него точно в същата степен, в която и той се нуждаеше от нея. Но в мига, в който той престанеше да й бъде необходим, тогава…

— Я виж — въздъхна престорено Уртона. — Моят брат и твой чичо здравата го е загазил, скъпа моя. И изглежда доста угрижен. Как мислиш, какви са намеренията на тези хора спрямо него, а? Изтезания? Започвам да си мисля, че има смисъл да останем наблизо и да наблюдаваме.

— Не е вързан — обърна им внимание МакКей. — Може да са го осиновили като нас.

— Възможно е — сви рамене Уртона. — Какъвто и да е случаят, на него му предстои да страда. Защото ако зависи от мен, той ще прекара остатъка от живота си в компанията на тези нещастници. Е, болката от това няма да е толкова силна, но ще е много по-продължителна.

— Какво ще правим сега, след като видяхме, че Кикаха не е сред тях? — поинтересува се МакКей.

— Още не сме видели всичките — напомни му Анана. — Може би…

— Малко вероятно е точно това племе да е заловило и двамата — нетърпеливо я прекъсна Уртона. — Мисля, че трябва да тръгваме. Ако пресечем горичката под ъгъл, ще излезем на брега много пред тях.

— Аз ще чакам.

Уртона се повъртя и после се изплю на земята.

— От твоята отвратителна страст към този леблабий направо ми се повдига.

Тя не му отговори. А когато и ариергардът мина покрай тях, въздъхна.

— Е, готова ли си сега да тръгваме? — ухилен я попита Уртона.

Тя кимна, но каза:

— Възможно е Орк да е виждал Кикаха.

— Какво? Само не ми казвай, че мислиш да…! Да не си се побъркала?

— Тръгвам след това племе и когато ми се отдаде такава възможност, ще помогна на Орк да избяга.

— Просто защото той може да знае нещо за твоя любовник леблабий?

— Да.

Червеното лице на Уртона се изкриви от ярост. Тя разбираше, че не става дума само за безпомощност. Грозната гримаса се дължеше още на неразбиране, отвращение и страх. Той наистина не можеше да разбере как е възможно тя да е толкова влюбена, при това в простосмъртно създание, наследник на същества, изработени в биолабораторриите им. Фактът, че неговата племенница, Повелителката Анана, е толкова замаяна от някой си Кикаха, го изпълваше с омерзение към нея. А страхът му изобщо не се дължеше на отказа й да върви с тях, нито на опасността, на която той би могъл да се изложи, ако я нападне открито. Това бе страх — или поне на нея така й се струваше, — че някой ден той самият може да падне до толкова ниска степен на перверзия, че да се влюби в леблабий. Страх го беше от самия себе си.

А може би тя задълбочаваше прекалено много анализите си.

Но каквото и да бе обладалото го чувство, емоцията го бе накарала да забрави за всякаква рационалност. Озъбен, почервенял толкова, колкото кожата може да почервенее, без да кърви, с тигров блясък в очите и гърлено ръмжене в гърлото, той скочи върху нея. Побелелите от напрежение пръсти на двете му ръце стискаха до счупване копието.

Когато скочи, той се бе намирал на десет крачки от нея. Но преди да бе прекосил и пет от тях, беше паднал по гръб, ръцете му бяха изпуснали копието, а главата и гърбът му с глух звук се бяха ударили в земята, скрита под дебелия слой трева. Острието на бойната й секира бе потънало в гърдите му.

Преди още да бе затихнало изсвистяването на секирата й във въздуха, тя вече бе извадила ножа.

МакКей бе останал като замръзнал. Не беше ясно дали щеше да помогне на чичо й или на нея.

Сега стоеше шокиран. Не от онова, което се бе случило на чичо й, а от скоростта, с която се бе случило.

Нямаше значение на кой бе лоялен до момента, ясно бе че от този миг нататък той ще й помага и наистина ще зависи от нея. Не би могъл да открие двореца без нея, а още по-малко би могъл да проникне в него. А дори и да се случеше някакво чудо и той се озовеше вътре, нямаше да има и най-малка представа какво да предприеме.

Личеше обаче че не тези мисли го вълнуват в момента. Той се питаше дали тя смята да убие и него.

— Сега сме заедно — успокои го тя. — До самия край.

Той се отпусна, но изтече близо минута, преди черната му кожа да се освободи от сивкавия си цвят.

Тя пристъпи няколко крачки напред и издърпа секирата си от гръдния кош на Уртона. Не беше проникнала много навътре. От раната течеше кръв. Устата му бе отворена, погледът му беше фиксиран в някаква невидима точка, кожата му бе сива. Но продължаваше да диша.

— Краят на едно дълго и неприятно роднинство — отбеляза тя и избърса острието в тревата. — И въпреки това…

— Какво? — прошепна МакКей.

— Обичах го като бях малка. Наистина тогава той още не беше онова, в което се превърна впоследствие. Е, и аз бях друга. Но този прекомерно дълъг живот… самотата… скуката… жаждата за власт върху неща, за които земните жители даже нямат представа…

Гласът й заглъхна, сякаш загубил се в дълбините на далечното минало.

МакКей не опита да се приближи до нея.

— Какво ще правиш сега? — попита той и посочи неподвижното тяло.

Анана свали поглед. Мухите вече кръжаха над него, проявявайки откровен интерес към раната. Не след дълго щяха да се появят и хищниците, привлечени от миризмата на кръв. Щяха да го разкъсат, може би още докато бе жив.

Не можеше да попречи на спомените да я върнат към онези вечери на родната й планета, когато той я подхвърляше във въздуха, целуваше, носеше й подаръци. Или деня, когато дойде да ги посети за последен път. Беше направил първия си свят и се готвеше да замине за него. И ето го сега пред нея… Повелителя на няколко вселени, проснат по гръб. Кръвта му щеше да бъде изсмукана от насекомите, а плътта му разкъсана от клюнове и нокти.

— Ще му спестиш ли мъченията? — отново се обади МакКей.

— Още не е мъртъв, което означава, че има някаква надежда — каза тя. — Не, няма да му прережа гърлото. Ще му оставя както оръжията, така и неговия грег. Може и да се оправи, макар да се съмнявам. Кой знае, след време сигурно ще съжалявам, че не съм го направила докрай, но сега не мога…

— Не го обичах, но той ще страда. Някак не ми се струва правилно.

— Колко души си убил хладнокръвно за пари? — попита го тя. — И колко други си измъчвал, пак само за пари?

— Това няма значение — поклати глава той. — Правил съм тези неща с определена цел. А в това тук няма никакъв смисъл.

— Не знам дали си се запитвал, но обикновено ние хората се ръководим от емоционалния, а не интелектуалния смисъл. Да вървим.

Тя мина непосредствено до МакКей, давайки му възможност да се опита да я атакува, ако желае. Нещо й казваше, че той няма да го направи и наистина, той отстъпи, сякаш опасявайки се, че може да я докосне.

Двамата се качиха на лосовете и тръгнаха под ъгъл спрямо брега. Анана не се обърна да погледне зад гърба си.

Когато излязоха от горичката единствените живи създания по пясъка бяха птиците. Имаше и изхвърлена на брега умряла риба (единствената истинска риба тук можеше да се намери само в моретата). По-надалеч се виждаха някакви земноводни и лисици. Гревигите вече дишаха тежко. Дългото пътуване в съчетание с недостатъчния сън ги беше изморило.

Анана остави животните да се напият от морето.

— Връщаме се обратно в гората — нареди тя. — Ще се държим близо до пътя, за да видим в коя посока ще поемат. Но накъдето и да тръгнат, ще ги следваме на безопасно разстояние.

Не след дълго се появи и племето. Хората с радостни викове се втурнаха към морето, хвърлиха се сред вълните и започнаха радостно да се плискат един друг. Малко по-късно вече ловяха риба с копия, а после започнаха голям пир.

Когато се спусна нощта, те се изтеглиха в гората, недалече от двамата скрити наблюдатели. За всеки случай Анана и МакКей се отдалечиха. Когато стана ясно, че диваците наистина ще си лягат, те навлязоха още по-навътре в горичката. Анана прецени, че племето ще спи непробудно поне до „заранта“. Малко вероятно бе да изберат това място за постоянен лагер. Тук непрекъснато щяха да бъдат на пътя на другите идващи насам племена.

Макар да не мислеше, че МакКей може да опита да й стори нещо, тя се скри още по-навътре, избирайки място, където да не я вижда. Ако пожелаеше, той можеше да я намери. Но за да стигнеше до нея, трябваше да се изкатери по едно дърво. Направи си легло от клонки и листа, които подреди напреко върху два откършени клона.

Както повечето „нощи“ тук и тази не й даде възможност да спи непробудно. Крясъци на птици и на зверове я стряскаха периодично, а на два пъти се събуди от сънищата си.

Първият беше кошмар с главен герой чичо й. Той стоеше надвесен над нея с дълга рана в гърдите, от която капеше кръв, и се готвеше да забие нокти в нея. Събуди се стенеща от ужас.

Вторият беше за Кикаха. Тя бе пребродила този унил свят надлъж и нашир, когато най-сетне се бе натъкнала на мъртвобледото му тяло, лежащо в плитка локва. Беше се разплакала, но в мига, в който го бе докоснала, той се бе изправил в седнало положение, беше се захили глупаво и бе извикал „Първоаприлска шега!“. След това двамата се бяха прегърнали, а после се бяха метнали на един кон, който се понесе на подскоци, подобно на гигантско кенгуру. Когато се събуди, Анана усети, че хълбоците й имитират движението нагоре-надолу. Цялото й същество бе изпълнено с радост.

После поплака, защото сънят не беше истина.

Когато слезе от дървото, МакКей още спеше. Спънатите за през нощта лосове поскубваха клонки недалече от тях. Тя се наведе и го докосна по рамото, а той излезе от съня си като пъстърва, скачаща над водата за муха.

— Никога повече не го прави! — предупреди я той, озъбвайки се.

— Добре. Ще закусим и ще видим какво прави племето. Чу ли дали вече са станали?

— Не — отговори и той все още сърдито.

Но когато стигнаха до края на гората, от новодошлите имаше само кости от риба, човешки и животински изпражнения. Едва когато излязоха на белия пясък, видяха края на кервана в далечината.

Изчакаха америндианците да се скрият от погледа им и ги последваха. Малко по-късно стигнаха до нов канал, тръгващ от морето. Той трябва да беше първият, на който се бяха натъкнали — онзи, чието течение бе отнесло и Кикаха. Каналът се простираше право напред, врязвайки се във все по-високите брегове на склона, извеждащ към прохода между двете планини.

Те смушкаха животните във водите на канала и го преплуваха на гърба им. Когато стигнаха до отсрещния бряг, трябваше да слязат, да се изкатерят първи и да изтеглят за юздите тежките лосове. Племето още не се виждаше.

Анана погледна нагоре по склона.

— Ще се изкача до прохода и ще погледна оттам. Може да е още в равнината.

— Ако ги е следвал, вече би трябвало и той да е тук — отбеляза основателно МакКей. — А може би и той вече е тръгнал в някаква посока.

— Знам, но въпреки това ще се кача.

Тя сръга лоса нагоре. На два пъти поглежда зад гърба си. Първия път видя че МакКей продължава да стои на неподвижния си лос. Втория път видя, че той бавно слиза надолу.

Когато стигна началото на прохода, тя дръпна юздите за да спре. Равнината се бе променила драстично. Макар каналът все така да бе заобиколен от равна земя, простираща се на по стотина стъпки от двете му страни, теренът по-нататък бе пропаднал. Каналът сега минаваше по някакъв хребет, издигащ се над дълбоки и широки оврази, които се простираха на около една миля. В далечния им край се издигаха планини с най-различни размери и форми, които изглеждаха като изваяни по границата с овразите. Но още докато наблюдаваше фантастичната картина, един от върховете започна да се пречупва. Огромни късове започнаха да се плъзгат и търкалят по стръмния наклон, за да стигнат до дъното, запълвайки малка част от овразите.

Покрай канала се виждаха твърде малко животни, които се разбягаха още с откъсването на първите късове от върха.

От другата страна на планините започваше стръмен склон, прерязан по средата от канала. Там, на брега се виждаше купчина кости, едри и дребни, която се бе пръснала надолу към равнината.

Нямаше и следа от живо човешко същество.

— Кикаха? — прошепна тя.

Беше й трудно да повярва, че той може да е мъртъв.

Обърна се и махна с ръка на МакКей да я изчака. Той се подчини, а тя насочи лоса си към него. И тогава усети, че почвата под нея се тресе. Нейният грег спря като вкаменен, въпреки командите й да продължи, и остана така треперещ. Слезе от него и се опита да го отведе за юздите, но той бе забил крака дълбоко и извивайки цялото си тяло назад, отказа да й се подчини. Отново го яхна и зачака.

Наклонът бавно се променяше, потъвайки със скорост около една стъпка в минута. Каналът се затваряше, стените му се движеха една срещу друга, а и дъното му изглежда се издигаше, защото водата вече се плискаше по бреговете му.

От почвата се лъхаше топлина.

МакКей беше в същото положение. Лосът му упорито отказваше да се подчини, въпреки безжалостния бой с дръжката на копието.

Тя се обърна в седлото, за да види какво става зад нея. Хребетът се превръщаше в планински превал, все още малък и недобре оформен, но ставаше ясно, че ако процесът не спре скоро, превалът щеше да стане гигантски. Животните по склоновете се носеха панически надолу, насочвайки се към оформящите се долчинки.

Двете планини, между които минаваше прохода, обаче оставаха все така непоклатими.

Анана въздъхна. Нищо друго не й оставаше освен да седи и да изчака края на метаморфозата, освен ако не искаше да слезе от лоса. Генетичната памет на грега му подсказваше как е правилно да постъпи.

Усещането бе като че ли се намира върху бавно движещ се елеватор, температурата върху който се покачва, докато елеваторът се спуска. В действителност усещането по-скоро бе като че ли планините откъм нейната страна се издигат, а земята под нея се спуска.

Цялата промяна продължи към един час. Каналът изчезна, превалът спря да набъбва, спусна се надолу, долчинките се изравниха и пред нея се ширна равнина, опираща в склоновете на планините, преграждащи пътя към крайморската страна. Животните, трескаво разбягали се по време на промяната, сега кротко пощипваха трева. Хищниците пак бяха наизлезли в търсене на плячка. Животът си течеше както преди.

Анана цъкна с език на лоса и той се отправи в тръс към морето. МакКей я изчака да стигне при него. Не я попита беше ли зърнала Кикаха. Знаеше че ако го бе видяла, щеше да му каже. Затова само поклати глава и отбеляза:

— Побъркана страна, нали?

— На всичко отгоре загубихме поне един час — каза тя. — Но не виждам никакви причини да пришпорваме гревигите. И без това още не са се възстановили. Мисля че ще намерим индианците малко след като се стъмни. Нали ще спрат за нощта.

— Да, някъде в горите — напомни й той. — Можем да ги подминем, без да забележим, а на сутринта, те ще са зад нас.

Около три часа след като светлите ивици по небето започнаха да потъмняват, грегът на Анана спря и от гърлото му се разнесе гъргорещ звук. Тя леко го подкара с окуражителни думи, докато накрая различи в полумрака неопределените очертания на някаква фигура. Двамата с МакКей се отдалечиха на стотина крачки и се посъветваха как да действат. МакКей не възрази когато тя реши, че сама ще извади постовете от строя, докато той наблюдава отстрани.

— Надявам се да не издаде звук, докато се справяш с него — обади се той. — Какво ще правим, ако се развика?

— Ще изчакаме да видим дали някой ще го чуе. Ако това се случи, тръгни на пълна скорост към мен, доведи ми грега и ще се върнем по пътя, по който дойдохме. Освен ако се окаже, че повечето индианци са в гората. Но аз не мисля, че ще стане някаква грешка.

— Е, ти си шефът — примирително каза МакКей. — Успех.

Тя навлезе в гората, придвижвайки се бързо, когато нямаше препятствия и предпазливо, когато се налагаше да си проправи път през гъстите шубраци. Накрая се озова точно срещу пазача и видя, че това е нисък и як мъж. Слабата светлина не й позволи да различи чертите му, но добре го чуваше да си мърмори под нос. Той носеше копие с каменен наконечник, а бойният му бумеранг бе запъхнат в колана, пристегнат на кръста му. Човекът крачеше напред-назад, извървявайки по около двайсет крачки в двете посоки.

Анана се огледа за други пазачи на брега. Не видя такива, но беше сигурна, че има още и те стоят в самия край на гората. Като нищо можеше да има някой, който точно в този момент гледаше насам.

Изчака докато мъжът я подмина в посока на МакКей. Изправи се в храстите и се приближи зад него. Мекият пясък почти не издаде звук. Плоската страна на секирата й се стовари върху тила му. Той падна по лице изсумтявайки. След като изчака няколко минути, за да се убеди, че никой не е чул удара на секирата в черепа му, тя го обърна по гръб. Наложи се да се наведе близко до него, за да различи чертите му. И тогава тихо изруга.

Пред нея лежеше Обран, воин на племето Уендоу.

Виждаше се, че няма скоро да дойде в съзнание. Тя се забърза към МакКей, който чакаше в седлото на своя лос и държеше юздите на нейния.

— Боже как ме уплаши! — възкликна той. — Изобщо не те очаквах толкова бързо. Мислех че е някой от онези индианци.

— Лоши новини. Това са хора на Трен. Изглежда все пак са решили да ни преследват.

— Но как, по дяволите, са минали покрай нас, без да ги видим? И покрай индианците?

— Не знам. Може би са се разминали с индианците снощи, без да бъдат забелязани, а после са решили да тръгнат след тях с надеждата да се докопат до някой трофей. Не, не… ако бяха постъпили така, сега нямаше да спят тук. Щяха да дебнат около бивака на индианците… Наистина не знам. Може да са свикали великия си съвет, след като им избягахме и да им е трябвал цял ден, докато съберат куража да ни преследват. Изглежда сме си разменили местата, докато бяхме горе при прохода. Проблемът е, че сега са тук и ние трябва да минем през тях. Най-добре заведи гревигите при пазача и се постарай той да не се събуди. А аз ще се погрижа за останалите часови.

Работата им отне около петнайсетина минути. Тя се върна и яхна своето животно, после двамата бавно потеглиха по белия пясък, придобил червеникав оттенък в сумрака, минавайки покрай още един проснал се мъж. Когато решиха, че хората на племето Уендоу вече не могат да ги чуят, продължиха известно време в галоп. След десет минути пак преминаха в тръс.

Отново им се наложи да откриват часовите, преди те да са ги видели. Анана пак слезе от своя грег и извади от строя тримата индианци, разположени на широки интервали покрай края на гората.

След като се върна, МакКей само поклати глава и промърмори:

— Боже, каква жена!

Когато развоят на събитията ги събра заедно, той бе изпълнен с презрение към нея. Не ставаше дума за специално отношение, той просто гледаше така на всички жени. Анана намираше това за странно, тъй като той произхождаше от раса, подложена на репресии и страдаща от чужди предразсъдъци. Тя смяташе, че собственият му житейски опит трябва да го предпазва от предубедено отношение към другите, особено към жените, в което число влизаха чернокожите жени. Но за него всички жени, независимо от цвета на кожата им, бяха по-долни същества, годни само да бъдат експлоатирани.

Анана бе разтърсила устоите на предразсъдъците му, макар че той бе намерил оправдание за себе си в това, че тя не е земна жена.

Тя не реагира на фразата. Откараха гревигите до последния от часовите и ги завързаха за два големи храста, с които можеха да се нахранят. После двамата с МакКей изпълзяха по корем в гората и не след дълго се натъкнаха на първите спящи — жена с дете. Беше истинско щастие, че тези хора не притежаваха кучета, които да ги предупредят. Анана подозираше, че подобно на всички америндианци и те са имали кучета, но съдейки по стройните им фигури хората се бяха принудили да ги изядат по време на пътуването към крайморската страна.

Те минаха покрай една дузина спящи, спирайки да разгледат всеки от тях. Неочаквано една жена се изправи седнала и двамата застинаха само на няколко стъпки зад гърба й. Жената примляска с устни, легна обратно и заспа моментално. Почти веднага след това намериха Червения Орк. Той лежеше легнал странично в кръг от петима непробудно спящи мъже. Ръцете му бяха вързани на гърба, а глезените му бяха пристегнати с друга връв.

Анана сложи ръка през устата му, а МакКей го затисна с тежкото си тяло. Червения Орк започна да се бори и едва не успя да ги затисне под себе си, докато Анана не прошепна в ухото му на родния им език „Тихо!“.

Той застина, макар и все още треперещ, и Анана обясни:

— Дойдохме да те вземем с нас.

Свали ръката си. Чернокожият се изправи. Тя преряза ремъците от сурова кожа, Орк също се изправи, огледа се, пристъпи към един от спящите и взе копието му, лежащо до него. После тримата напуснаха лагера и не след дълго се натъкнала на един грег. Намериха седло и му сложиха юздите. Орк носеше седлото, докато Анана отвеждаше животното. Едва когато стигнаха до двата завързани за храстите гревиги, Анана разказа какво се бе случило.

Тук на плажа беше малко по-светло. Стоейки близо до чичо си, Анана можеше да забележи, че лицето и тялото му са жестоко насинени.

— Пребиха ме, след като ме заловиха — поясни й той. — Жените също. Това продължи целия първи ден. Оттогава насам само ме сритват, когато не съм толкова бърз, колкото им се иска. Бих искал да се върна и да прережа някое друго гърло.

— Можеш да го направиш, щом ти се иска — каза тя. — Но след като ми отговориш на един въпрос. Виждал ли си Кикаха или чувал ли си нещо за него?

— Не. Не съм го виждал, а ако тези диваци са споменали за него, не бих могъл да ги разбера. Не съм отдавна с тях и научих само около дузина думи.

— Така е защото не си се опитал — сряза го тя. Беше разочарована, макар всъщност да не бе очаквала кой знае какво.

Червения Орк се отправи до все още непомръдващия часови, коленичи до него, обхвана го през шията и не отпусна ръцете си, докато не го удуши.

После се изправи, дишайки тежко.

— Ето така. Това ще им даде да се разберат!

Анана не показа отвращението си. Изчака Орк да седне в седлото, после пое напред и след десетина минути бавен ход, смушка с колене своя грег в галоп. Двамата мъже последваха примера й.

Орк яздеше непосредствено след нея.

— И затова ли спаси обичния си чичо? Само за да го попиташ знае ли нещо за любовника ти леблабий?

— Това, естествено, е единствената причина — отсече тя.

— Е, в такъв случай предполагам, че съм ти в дълг, особено след като не ме уби, след като получи каквото ти трябваше от мен. Освен това, специални благодарности, макар едва ли да си го направила заради мен, за това че си се погрижила за Уртона. Само дето трябваше да се убедиш, че е мъртъв. Защото той е много жилав.

Анана изтегли секирата от колана си и го удари през лицето с плоската й страна. Той падна от грега и тежко тупна в пясъка.

— Какво, по…? — започна МакКей.

— Нямам му никакво доверие — каза тя. — Исках само да го изтегля по-далече от индианците.

Орк простена и с мъка се изправи. Можеше обаче само да седи и то подпрял се на една ръка. С другата опипваше ударената страна на лицето си.

— Вземи неговия грег със себе си — нареди тя на МакКей и сама потегли в галоп. След пет минути отново мина в тръс. Не след дълго я настигна чернокожият, водейки грега на Орк.

— И как стана така, че и него не го довърши?

— Едно време щях да го направя. Предполагам че Кикаха ме е направил малко по-човечна, искам да кажа по-близка до онова, което хората трябва да бъдат.

— Не би искал да съм наблизо, когато решиш да се държиш гадно — призна той и за известно време след това никой повече не продума.

Анана се бе отказала да търси Кикаха. Беше безсмислено да снове насам-натам като „муха без глава“, както без съмнение би се изразил той. Трябваше да се върне при морето, надявайки се дворецът отново да се появи там. Ако успееше да проникне в него, щеше да вземе една от летящите машини, наричани от племето Уендоу шелбет, и да тръгне да търси Кикаха от въздуха. Шансовете й да попадне на движещия се дворец обаче изглеждаха малки.

Това нямаше значение. Какво друго й оставаше освен да го търси?

Стигнаха до наводнена местност, която трябваше да прекосят с гревигите. После се насочиха през плажната ивица към гората, където тя отсече клон и заличи с листата му следите, които бяха оставили в пясъка. Нощта прекараха на върха на хълм, дълбоко във вътрешността на гората.

На сутринта гревигите станаха лоши. Бяха гладни и изморени. След като двамата с МакКей бяха изпохапани и изпоритани достатъчно, Анана реши, че няма избор. По-голямата част от деня животните се храниха, а двамата им собственици се редуваха да наблюдават от върха на високо дърво. Анана очакваше индианците да се появят галопирайки, гневни и решени да си отмъстят. Денят едва беше преполовил, когато тя ги видя в далечината. Беше боен отряд, състоящ се от около двайсетина души.

Извика на МакКей и му нареди да приготви лосовете за път, независимо дали идеята допада на животните или не.

Едва сега осъзна, че бе трябвало да минат през вода веднага след напускането на техния лагер. Така преследвачите им нямаше да знаят в коя посока да поемат и това може би щеше да ги обезкуражи. Но както с много други неща в живота, беше се сетила за тази предпазна мярка твърде късно.

Воините минаха покрай тях. Но не стигнаха далече. На около двеста крачки от мястото, където бегълците бяха навлезли в горичката, отрядът спря. Двама мъже остро заспориха. Единият от тях беше онзи, който носеше пръта с лъвския череп. И той държеше групата им да се връща. Те обърнаха гревигите си и се насочиха в тръс към лагера.

Не, не към своя лагер. Сега тя забеляза началото на задаващия се керван. Той напредваше със скоростта на най-бавния пешеходец и ловците ги пресрещнаха. Всички спряха и се проведе племенен съвет. После отново потеглиха на път.

Тя разказа на МакКей на какво бе станала свидетел. Той изруга, после се оплака:

— Но това означава, че трябва да останем тук и да ги изчакаме достатъчно да се отдалечат.

— Нямаме бърза работа — каза тя. — Но не е необходимо да ги чакаме. Можем да минем напреко през гората и пак ще излезем много пред тях.

Така беше на теория. Практиката се оказа малко по-различна. В мига, в който излязоха от гората, те видяха и бяха видени от двама ездачи. Това или беше разузнавателна група, или бяха младежи, препуснали напред, за удоволствие. Каквото и да бе обяснението, те мигновено се обърнаха и изчезнаха в галоп.

Анана не можа да види останалата част от племето. Предполагаше, че основната група не е далече, може би скрита от извивката на бреговата ивица. Както и да е, двамата с МакКей разполагаха с поне двайсетина минути преднина.

Нямаше какво друго да направят, освен да смушкат изморените си лосове в галоп. Известно време се носиха на пълна скорост, после преминаха в тръс, сетне отново в галоп. Продължиха по този начин с няколко кратки почивки до падането на нощта. Пак влязоха в гората и се редуваха да спят и да дежурят. На сутринта животните отново проявиха неохота да потеглят. Независимо от това, след много дърпане на юздите и бой, двамата ги убедиха, че е по-добре да се подчинят. Беше ясно обаче, че силите им ще стигнат най-много за един ден път, а може би дори и за по-малко.

По обяд зърнаха зад себе си първия от преследвачите. Денят постепенно изтичаше, а разстоянието между тях се скъсяваше.

— Нещастните животни едва ли ще са способни на още един галоп — заключи Анана. — И то не за дълго.

— Дали да не стигнем до гората пешком — предложи МакКей.

Вече бе обмислила и тази възможност. Но ако тези индианци бяха следотърсачи като земните си събратя, те щяха да ги открият без проблем.

— Добър плувец ли си? — попита го тя съвсем неочаквано.

МакКей разтвори широко очи. После посочи с пръст към водата.

— Искаш да кажеш… там?

— Да. Съмнявам се, че индианците могат да плуват.

— Хм, но не знаеш със сигурност. Аз специално мога както да плувам, така и да се държа на повърхността, но не цял ден. И освен това там може да има акули или дори… още по-страшни неща.

— Ще яздим, докато животните не паднат от изтощение и тогава влизаме в морето. Аз поне смятам да постъпя така. Когато се скрием от погледа им ще излезем обратно на брега недалеч от тук, може би на не повече от няколко мили.

— Без мен — заяви МакКей. — В никакъв случай. Аз потеглям към гората.

— Както решиш.

Тя бръкна в една от торбите и извади от нея Рога. Наложи се да го пристегне на ръката си, но той не тежеше много и не би следвало да я забави.

След около час преследвачите вече бяха толкова наблизо, че трябваше да пришпорят гревигите на пълна скорост. Но силите им не можеха да се сравняват и наполовина с тези на лосовете зад тях. Ставаше ясно, че само след няколко минути индианците ще ги настигнат.

— Безсмислено е! — извика Анана. — Скачай, преди да са рухнали от изнемощение, защото можеш да си счупиш врата.

И дръпна юздите. Когато запенените животни намалиха до тръс, тя скочи от седлото. Меката почва смекчи удара и Анана можа веднага да се изправи на крака. МакКей последва примера й с няколко секунди закъснение. После стана и попита:

— Сега какво?

Отрядът беше на стотина крачки от тях и бързо скъсяваше дистанцията. Като видяха че двамата са изоставили лосовете си, индианците групово изреваха от въодушевление. Част от тях завиха към гората, предполагайки, че жертвите им ще се опитат да се изплъзнат в тази посока. Но Анана се хвърли в плитката вода и когато дълбочината стигна до кръста й свали одърпаните джинси и ботите си. МакКей я следваше по петите.

— Мислех че ми говореше за гората?

— Ами-и… там ще умра от самота!

Започнаха да плуват с дълги бавни загребвания. Анана забеляза, че преследвачите им още са на брега. Те ревяха от объркване и ярост, а някой хвърлиха копията и бумерангите си след тях. Разбира се, без шанс да ги достигнат.

— Ти беше права — обади се МакКей, докато напредваха „кучешката“. — Те наистина не могат да плуват. А може и да ги е страх. Акулите…

Тя отново се обърна напред, насочвайки се към хоризонта. Но следващия поглед назад я накара веднага да спре.

Беше прекалено далече, за да е сигурна. И все пак, ако червенокосият мъж, яхнал грег и нападнал индианците сам-самичък, не бе самият Кикаха, значи тя се побъркваше. Просто не можеше да бъде Орк — той никога не би постъпил толкова глупаво.

И тогава от гората излезе друга по-голяма група. Дали не следваха Кикаха с идеята да му помогнат или просто бяха жадни за кръвта му.

Може би Кикаха не беше чак толкова глупав, за са нападне индианците сам, както първоначално бе помислила. Може би той бягаше от втората група и сега трябваше да избира както в старата поговорка между крокодила в реката и тигъра на сушата.

Каквато и да бе ситуацията, тя щеше да му помогне колкото можеше. Обърна се и заплува към брега.