Невъзможен свят

Двайсет и първа глава

Анана реши, че ще е по-добре да използват три малки вместо един голям балон.

— Разберете. За една и съща здравина материалът за големия балон трябва да е много по-як и по-тежък спрямо материала за по-малкия балон. Като правим три малки балони ние печелим в якост и икономисваме в тегло. Така че всеки от нас ще се издигне в собствен аеростат… Освен това малките балони имат по-малка площ и следователно ще се управляват по-лесно при този вятър.

Кикаха беше загубил прекалено много спорове с нея, за да се опита да възразява.

МакКей ненавиждаше да му бъде нареждано от жена, но съзнаваше, че тя знае какво прави.

Последните приготовления им костваха много усилия. Дори Шубам им помагаше макар да знаеше какво я очаква в деня на заминаването. Това не бе способно да помрачи ведрото й настроение. Дори да чувстваше скръб или печал, тя не го показа.

Накрая бяха готови. На земята лежаха три големи торби, проснати зад заслона. Бяха поставени в мрежа, изплетена от тънка, но много издръжлива щавена ципа. За нея бяха завързани въжета, на които висеше кошът. Анана би желала кошът да виси на отделна халка, привързана за мрежата. Това щеше да гарантира по-добра стабилност. За нещастие беше се оказало невъзможно да издълбаят три халки от дърво. Освен това, щом халката трябваше да издържи теглото на пасажера и на коша, значи тя трябваше да е достатъчно солидна, следователно и тежка.

Краищата на въжетата бяха завързани за ъглите на коша, който бе изработен от слепени едно за друго парчета здрава кора на дърво. В центъра му насипаха плътен слой пръст, върху който бяха подредени съчки. Дървените стърготини под тях имаха за цел огънят лесно да подхване. Имаше и прахан, кремък, който щеше да даде искра след удар в нож или секирата.

Насипът земя, който играеше роля на заслон, се бе срутвал четири пъти поради тектонични промени на терена. Петият насип беше два пъти по-висок и четири пъти по-дълъг от предишните. Покривът беше от клонки, поставени върху кръстосани пръти, крепящи се на изправени трупи.

В близост до отворения край имаше три макари, които трябваше да изиграят ролята на примитивни кранове. Здраво въже, изплетено от кожени ремъци, минаваше през горния край на мрежата, в която лежаха балоните.

Тримата изправиха празните торби на балоните и МакКей, който не искаше да чака и поради това държеше да излети пръв, запали огъня. Дим започна да изпълва увисналата торба.

Когато неговият балон започна да добива форма, Анана запали своя огън. Кикаха изчака няколко минути и последва примера й.

В небето вече се забелязваха ивиците на настъпващата „зора“. Откъм равнината се дочуваха ревове, ръмжене и излайвания. Животните се събуждаха за поредния ден, през който някои щяха да бъдат изядени, а други щяха да се нахранят с тях. Вятърът духаше без пориви със скорост към осем мили в час.

Балонът на МакКей се издуваше. Когато стана ясно, че ще се отдели от земята, МакКей скочи и преряза ремъка, привързан в горната му част. Изчака още една минута, после издърпа летателния апарат изпод хоризонталната греда, за която допреди малко беше завързан.

След малко Анана и Кикаха направиха същото.

Шубам беше седнала настрани. Стана и подпирайки се на патерицата, изкуцука до Анана. Каза й нещо тихо. Анана я прегърна и някак изненадващо за Кикаха замахна с ножа през китките й. Кикаха потисна желанието да извърне глава, преценявайки, че след като е оставил някой друг да свърши мръсната работа, той поне трябва да има смелостта да гледа.

Старицата се отпусна до коша на Анана и подхвана протяжна предсмъртна песен. Той й махна с ръка за сбогом, но тя изглежда не го забеляза.

По бузите на Анана се стичаха сълзи. Наведе се и някак прекалено старателно се зае да стъкмява огъня.

— Сбогом! — извика МакКей. — Дано все пак се видим по-нататък.

Изтегли балона си на открито. Бързо се качи в коша, хвърли още малко съчки на огъня и зачака. Вятърът над покрива изтегли балона настрани. Той започна да се издига, миг по-късно бе подхванат от пълната сила на течението и започна да се отдалечава от земята под ъгъл.

Балонът на Анана полетя няколко минути по-късно. Кикаха ги последва последен.

Той погледна нагоре. Паракрилото все още бе прикрепено към мрежата и изглеждаше наред. Бяха решили да го привържат към горната част на балона още докато беше на земята. На един наблюдател в далечината това би изглеждало като че ли някакъв молец е кацнал върху гигантска електрическа крушка.

Полетът му доставяше особена тръпка. Липсваше каквото и да е било усещане за летене. Кикаха си помисли, че сигурно би се чувствал така и върху летящо килимче. Естествено не се долавяше никакъв вятър, защото балонът се носеше със скоростта на вятъра.

Някъде над него се издигаха другите два балона. Той видя че Анана му махва с ръка и отвърна на поздрава й. След това реши, че трябва да обърне повече внимание на огъня.

Сети се да погледне надолу към мястото, от което бяха излетели. Шубам се бе превърнала в мъничка фигурка, която след малко бе закрита от покрива.

Полезрението му се разширяваше — хоризонтът сякаш отскачаше назад. Появяваха се нови и нови планински вериги и равнини между тях, разделени от водни площи, където временно се бе насъбрал падналия дъжд.

Над главите им висеше огромната от това разстояние планета. Грандиозната рана в мястото на откъсването на сателита вече бе заздравяла. Планетата-майка очакваше да посрещне детето си и сякаш всичко бе стихнало в предусещане на предстоящия катаклизъм.

Ята от птици и непознати крилати млекопитаещи прелетяха покрай него. Държаха курс към планетата, а това означаваше, че в най-скоро време и тук щяха да започнат тектонични промени. Напускаха точно навреме.

Балонът навлезе за малко в облак от издигнали се в атмосферата семена.

Пламъкът на огъня ненаситно поглъщаше приготвените дървета и Кикаха си помисли, че запасът, с който са тръгнали, не е чак толкова голям. Успокояваше се с факта, че колкото повече дърва изгаряха, толкова повече олекваше балонът и толкова по-бързо се издигаше.

По негова преценка вече се намираше на петнайсет мили височина и щеше да може да поддържа огъня още за около пет.

Неясно защо МакКей се отдалечаваше от двамата. Анана се намираше на около половин миля от Кикаха, но от известно време насам разстоянието между тях оставаше непроменено.

На двайсет мили височина — поне доколкото Кикаха можеше да прецени — той хвърли в огъня последната цепеница. Когато и тя изгоря, той смете още горещата пепел пред надветрената страна, а след малко изхвърли и пръстта от огнището. После затвори кожената клапа на отвора на балона. Така нагорещеният въздух щеше да изстине по-бавно.

Свършил работата си почти за миг, той отново се облегна на коша. Скоро балонът щеше да започне да пада. Тогава трябваше да се възползва от паракрилото, за да кацне обратно на повърхността. Спасението им тогава щеше да зависи единствено от това дали щяха да се окажат от горната страна след завършване на метаморфозите на сателита и преди сливането на двете небесни тела.

Неочаквано го лъхна топла вълна. Ухили се и махна на Анана макар да не очакваше, че тя ще го види. Рязката промяна в температурата на околния въздух означаваше, че балонът се е издигнал до онова, което Уртона бе нарекъл гравитационен интерфейс. Тук гравитационните полета на планета и луна донякъде се неутрализираха и възходящият въздушен поток щеше да увлече със себе си балоните… поне за известно време. Надяваше се това да продължи по-дълго. Температурата се покачваше, така че той отвори отново клапата и дори я отряза с ножа си. Не беше ясно какво точно става. Всъщност балонът се спускаше, но издигащият се горещ въздух го изтласкваше нагоре със скорост, по-голяма от скоростта на спускането му. Още топлият въздух в затворения обем постепенно се охлаждаше, свиваше се и на негово място през отвора нахлуваше горещ въздух отвън. И все пак обшивката започваше постепенно да се свива. Може би нямаше напълно да се изпразни. Независимо от всичко, след време щеше да падне.

И понеже вече не се носеше от вятъра, Кикаха започваше все по-осезателно да го усеща. Когато падането се ускореше, вятърът щеше да засвисти между въжетата. Звук, който не искаше да чува.

Подът на коша започна леко да се накланя. Той хвърли поглед към балона на Анана. Да, тя се издигаше бавно, а обвивката бе започнала леко да се върти.

Бяха стигнали така наречената „точка на обръщане“. Сега трябваше да действа бързо, без колебание и без суетене.

Някакви объркани от присъствието им, но незагубили целеустремеността си птици, прелетяха покрай него.

Кикаха се изкачи върху мрежата по въжетата и усети, че около него става още по-горещо. За шейсет секунди околната температура се бе покачила от малко под 40°С до над 50°С. Потта се стичаше в очите му и почти заслепен той напипа паракрилото и започна да реже прикрепящите го въжета. Обшивката не бе чак толкова гореща, че да изгори ръцете и краката му. Избърса потта, свърши с въжетата и започна да се намества в летателния апарат. Не беше много лесно, защото с едната си ръка трябваше да се държи здраво за мрежата през цялото време. На няколко пъти се подхлъзва, но все пък съумя да вмъкне ходилото си между мрежата и обшивката.

Едва сега си позволи да се огледа. Докато се бе трудил, обръщането бе станало факт. Сега под краката му се намираше повърхността на планетата, а много по-малката маса на сателита висеше непосредствено над главата му.

Балонът на МакКей се бе зареял някъде из червеното небе. И Анана не се виждаше, което означаваше, че се намира от другата страна на неговия балон. Сигурно и тя се бореше с трудностите по вмъкване и навличане на паракрилото.

Изведнъж въздухът се разхлади. Започна да усеща наличието на вятър. Обшивката на балона се свиваше с тревожна бързина и се носеше към земята.

Вмъкнал се най-сетне в пристягащите ремъци на паракрилото, той започна да реже предпоследния ремък, притискащ носа му към обшивката на балона. Последният придържаше опашката, сочеща в момента надолу. Няколко пъти Анана го бе предупреждавала да пререже ремъка на опашката след този на носа. Обяснението бе, че в противен случай идващото отдолу-нагоре въздушно течение щеше да я заметне обратно върху обшивката. Самият Кикаха щеше да бъде изхвърлен нагоре и щеше да остане да виси така почти безпомощен. Крилото щеше да бъде притиснато с горната си част върху изпуснатата обшивка от все по-силното въздушно течение.

За Кикаха може би щеше да бъде непосилно да се спусне обратно по въжетата, за да отреже погрешно останалия последен ремък.

— Разбира се — беше се опитала да го успокои Анана, — ти ще разполагаш с много време. До повърхността ще има още близо осемдесет мили, а и ти си способен на чудеса. И все пак не бих искала да се обзаложа, че на всяка цена ще успееш.

Кикаха се спусна по въжетата към задния край на крилото, сграбчи възела, държащ го за мрежата, и го сряза с ножа в другата си ръка. Сила, от внезапността на която дъхът му направо спря, го изтегли нагоре. Балонът се стрелна покрай него и той се разлюля под ремъците на крилото. Усети че се впиват в бедрата му.

Дръпна въжетата за управление, за да свали носа надолу. И веднага се гмурна към повърхността. Или, ако се погледнеше на ситуацията от по друг ъгъл, започна да пада относително бавно.

Но къде беше Анана? Вече доста дълго време не можеше да я види в червеното небе. И точно в същия момент забеляза малък предмет, за който не беше сигурен дали е тя или е птица. Намираше се вляво под него. Наклони се и започна да пикира натам. Стори му се че времето е спряло. После точката започна да се уголемява и не след дълго се превърна в познатото му паракрило. Ловко манипулирайки с ремъците за управление Кикаха скоро се изравни с Анана. Когато го видя и тя зави. Не след дълго двамата падаха почти редом на не повече от двайсетина стъпки със въздуха.

— Добре ли си? — изкрещя той.

— Да! — потвърди също така крещейки тя.

— Видя ли МакКей?

Тя поклати глава отрицателно.

Два часа по-късно той различи голям предмет с формата на птица на около две хиляди стъпки под него. Това можеше да бъде или МакКей или птица рок. След дълго взиране той се увери, че е птица. Във всеки случай спускаше се бързо и ако продължеше все така, щеше да се приземи далеч от тях.

Ако все пак беше МакКей, той трябваше да се погрижи сам за себе си. Нито Кикаха, нито Анана, му дължаха нещо.

Само няколко секунди по-късно вече беше забравил за възможните проблеми на МакКей. Първото ято мигриращи от луната птици го подмина. Бяха големи като гъски и наброяваха милиони. След малко към тях се смесиха други — големи и малки. Въздухът буквално потъмня от тела, а шумът от пляскащи криле, тракащи клюнове, цвъркане, грачене, беше оглушителен.

Примитивните им летателни апарати се стрелнаха през ято жерави, които се разделиха, за да им отворят път между тях. Първоначално Кикаха помисли, че са респектирани от странните натрапници, но миг по-късно вече не бе така сигурен. Ако имаше някаква причина, това сигурно бе появилата се армада от птици рок.

Те се подредиха в нещо подобно на ескорт. Най-близката до Анана дори се обърна и нагло я изгледа със студеното си жълто око. А когато опита да се приближи на опасно разстояние, Повелителката изкрещя и заплашително посегна с ножа. Не стана ясно дали това я изплаши, но поне я накара да се отдръпне. Но ако някоя от гигантските птици решеше да атакува, жертвата просто щеше да бъде напълно безпомощна.

Огромните птици изглежда обаче имаха нещо друго наум. Те останаха на същата височина, докато паракрилата продължаваха да се спускат. След малко се превърнаха в малки точки на фона на небето.

Анана го бе предупредила, че това може и да не се окаже най-дългото му пътуване, което някога е предприемал, но със сигурност ще бъде най-болезненото. И по тази причина ще му се стори безкрайно. После беше описала в най-големи подробности какво щеше да им се случи и какво трябваше да направят. Беше я изслушал и онова, което чу, ни най-малко не му хареса. Оказа се обаче, че въображението му просто е било безсилно да предугади реалността.

Когато се използва като делтаплан, паракрилото се спуска със средна скорост от четири стъпки в секунда. Простата сметка показваше, че ако решеха просто да планират, спускането им щеше да продължи двайсет часа. А това означаваше сигурна гангрена в краката.

В ролята си на парашут обаче, паракрилото пропада с двайсет стъпки в секунда. По груба оценка това би ги свалило на повърхността за около шест часа.

Така че след като се намериха, двамата намалиха площта носещите плоскости и от този момент нататък продължиха като с парашут. Кикаха периодично раздвижваше краката си, за да помогне на кръвообращението си и понякога накланяше крилото малко повече, за да пропадне дори още по-бързо. Разбира се, това бе допустимо само от време на време. Прекалено честото натоварване на носещите плоскости можеше да ги разхлаби до опасна степен.

На десет хиляди стъпки от земята той усещаше крайниците си като отлетели обратно на луната. Висеше като чучело с изключение на редките обръщания на главата, за да види какво прави Анана. Тя беше над него, защото бе по-лека и следователно би следвало да се спуска по-бавно. Само че нейното паракрило бе с по-специална конструкция, позволяваща й да лети надолу със скоростта на Кикаха. Но и тя висеше отпусната.

Едно от опасенията му бе, че може да се натъкнат на силно възходящо течение, което би ги забавило още повече. За щастие до момента всичко се развиваше по най-добрия за тях начин.

Под краката им се различаваха планини и полета. На височина четири хиляди стъпки се разбра, че се насочват към обширна водна площ. Поредната падина, запълнена временно с дъждовна вода. В момента дъното на долината се надигаше под наклон. Водата се оттичаше в единия край през проход между двете най-близки планини. Животните в непосредствена близост панически опитваха да избягнат прииждащия потоп. Милиони земноводни се катереха по ниските брегове, спасявайки се от стихията.

Кикаха не можеше да разбере защо точно земноводните се мъчат да избягат от езерото. Но след малко забеляза стотина огромни тела с формата на крокодили да се носят на пълна скорост през водата. Те преследваха лесната плячка.

Влагайки всичките си сили, той дръпна ремъците за управление. Десет секунди по-късно падна във водата непосредствено до брега. Анана се приземи секунди след него. Беше убил скоростта си в най-удобния момент, за да се измъкне от ремъците, в които бе висял толкова дълго. Водата се затвори над главата му, той потъна надолу, опря с крака в дъното и опита да се изтласка с тях нагоре.

Краката му отказаха да се подчинят.

Успя с мъка да изплува, загребвайки с безчувствените си ръце. Анана вече плуваше към брега, отстоящ на трийсетина стъпки от тях. Плуваше, без да използва крака.

Измъкнаха се на брега като тритони, без да си помагат с краката. След непоносимо дълъг период на болезнени бодежи, кръвообращението им постепенно се нормализира. Тогава се изтеглиха още по-нагоре по брега. Четирикраки създания и други с перки, тътреха слузести тела покрай тях. Някой съскаха, други щракваха със зъби, но никое не се опита да ги нападне. Увеличената сила на тежестта, след дългия престой на луната, ги притискаше към земята. Но те трябваше да вървят. Крокодили с габаритите на хипопотами вече лазеха нагоре по склоновете на брега.

Не можеха и да си представят, че ще бъдат в състояние да преминат планинския хребет. И все пак го направиха, а след това се проснаха в пълно изнемощение. Възстановиха дишането си и едва тогава заспаха като пребити. Нямаха сили да се тревожат за неща като крокодили, лъвове, кучета и всякакви твари, които биха могли да проявят апетит към тях. Не ги интересуваше нищо, дори луната да паднеше върху им.