Невъзможен свят

Двайсет и трета глава

Когато се измъкнаха от клетката, лъчеметите ги проследиха. Кикаха се отправи към вратата. И четирите оръжия стреляха едновременно и алените им лъчи се забиха в стената пред и зад него. При нормална работа лъчите бяха невидими, но Орк ги бе оцветил, така че пленниците му да виждат колко наблизо се разминават със смъртта.

— О, не! — простена Анана. — Пуснал ни е само за да ни измъчи допълнително!

Кикаха най-сетне посмя да помръдне.

— Да. Но тези лъчемети би следвало да ни улучват.

Осмели се да направи една крачка. И отново лъчите за малко не се забиха в него.

— По дяволите! Програмирани са така, че да минават на косъм от нас! Поредната гавра!

И той решително тръгна към вратата, а тя го последва. Два от лъчеметите се пренасочиха към нея, но лъчите им минаваха на милиметър от кожата й. Независимо от това беше доста страшно да гледат мятащите се току под носовете им алени лъчи. И докато се приближава към изхода, лъчите ги проследиха, стрелкайки се покрай бузите им.

Би следвало да нанесат някакви поражения на стените, но тя явно бяха изработени от материал, неподатлив дори на тяхната разрушителна мощ.

Когато застана пред вратата, лъчите буквално посипаха пода пред прага. Докосването им до вратата обаче предизвикваше слабо съскане като от отровна змия, издигнала глава, за да ухапе.

Двамата останаха така, обгърнати от алена пелена.

— Изглежда не трябва да я докосваме — предположи Кикаха. — А може би това е само следващият ход в играта на мъчение, която е подхванал с нас.

Той се обърна и тръгна назад към най-близкия лъчемет. Лъчът се стрелкаше точно пред краката му, принуждавайки го да забави ход. Но все пак се забиваше пред него.

Когато спря непосредствено под лъчемета, той сочеше право в гърдите му. Кикаха се премести така че да не може да се насочва към него. Това, разбира се, го постави под прицела на другия лъчемет. Сега поне бяха спрели да стрелят.

Оказа се, че оръжието много лесно може да се свали като се извади фиксиращия го върху поставката му щифт. Кикаха го дръпна и със сила изтегли устройството от свързващите го кабели. Анана последва примера му с лъчеметите, които сочеха към нея. Другите два лъчемета започнаха да стрелят, придържайки се към досегашната си стратегия на сплашване, но скоро и те бяха обезвредени.

— До момента правим точно онова, което Орк иска от нас — каза Кикаха. — Той е предвидил всичките ни ходове. Защо ли обаче?

Те стигнаха до вратата и я бутнаха навън. Тя леко се завъртя на пантите си и зад нея се разкри коридор, в който нямаше нито следи от живот, нито дори роботи. Стигнаха до първото разклонение и завиха. В края се виждаше отворената врата на асансьорната шахта. Кабината беше там, сякаш пратена от Орк да ги изчака.

Поколебаха се дали да влязат в нея. Не бе изключено това да бе капан и Орк да спре кабината между два етажа или просто да я остави да падне на дъното на шахтата.

— Ако е така, той сигурно се е досетил, че ние можем да предпочетем стълбището — замислено каза Кикаха. — Така че се е погрижил и за тях.

Влязоха в кабината и натиснаха бутона за първия етаж. Пристигнаха без да им се случи нищо. Излязоха и тръгнаха без посока през салони и стаи, докато накрая се озоваха в необятно луксозно обзаведено вътрешно помещение. До величествена маса от полиран оникс стояха изправени два робота. Анана поръча обяд на езика на Повелителите. Поднесоха им го само след пет минути. Ядоха докато започна да им се повдига, но след кратка почивка пак хапнаха, макар и по-леко. Два часа по-късно се нахраниха отново. Тя заповяда на един от роботите да ги заведе до някой апартамент. Изкъпаха се с гореща вода и легнаха да спят на легло, което се носеше на три стъпки над пода. Полъхваше ги едва доловим прохладен въздух. Тиха и нежна музика ги обгръщаше сякаш отвсякъде.

Когато се събудиха, вратата на апартамента се отвори, преди да успеят да слязат от леглото. Един робот избута количка, отрупана с подноси с топла и апетитно изглеждаща храна и чаши с нектар от мускатов пъпеш. Нахраниха се, отново се изкъпаха в банята и излязоха от нея. Роботът ги чакаше с дрехи, които им станаха като шити по мярка.

Кикаха не знаеше как точно им бяха взели мярката, но дори не изпитваше любопитство по този въпрос. Вълнуваха го много по-важни неща.

— Това специално отношение започва да ме безпокои. Имам чувството, че Орк само ни подготвя за неприятна изненада.

Роботът дискретно почука на вратата. Анана му каза да влезе. Той спря пред Кикаха и му подаде бележка. Кикаха я разгъна и каза:

— На английски е. Не познавам този почерк, но трябва да е на Орк. — И прочете на глас: „Погледнете през някой прозорец“.

Ужасени от мисълта за онова, което можеха да видят, но прекалено любопитни, за да се въздържат, те бързо минаха през няколко стаи и един дълъг коридор. През прозореца в края му се разкриваше картина, която в по-голямата си част представляваше въздух. Далече под тях в празното пространство бавно се носеше мъничка сфера. Светът на Уртона.

— Ето го и номерът! — отбеляза Кикаха. — Орк е извел двореца в космоса! И естествено се е погрижил да не ни остави път за връщане долу!

— И е дезактивирал всички врати, разбира се! — предположи Анана.

Следващият ги робот издаде звук, точно наподобяващ онзи, с който един вежлив иконом би привлякъл вниманието на господаря си. Те се обърнаха и роботът подаде на Кикаха следваща бележка. После проговори на английски:

— Господарят ми поръча да ви предам надеждите му, сър, че това ви е доставило удоволствие.

Кикаха прочете: „Дворецът е в низходяща орбита“.

— Имаш ли още съобщения за нас? — обърна се той към робота.

— Не, сър.

— Можеш ли да ни отведеш до централния пулт за управление?

— Да, стр.

— Тогава води ни, МакДъф14.

— Какво означава „МакДъф“, сър?

— Изтрий думата от паметта си. Как те наричат? Искам да кажа, какъв е идентификационния ти номер?

— Едно, сър?

— Нека бъде Едно тогава.

— Не, сър. Не „едно тогава“. Само „Едно“.

— В името на Илмаруолкин — въздъхна Анана, — ще престанеш ли да се правиш на клоун?

Те последваха Едно в огромно помещение, където имаше голямо открито возило на колела, позволяващо да се качат на него едновременно четирима. Роботът седна на мястото на водача. Те двамата се наместиха на задната седалка и колата пое тихо и гладко. След като минаха по цялата дължина на няколко коридора, роботът влезе с колата в голямата кабина на асансьор. Слезе, натисна няколко бутона и кабината се изкачи на трийсет етажа. Роботът, който се бе върнал зад волана, подкара колата по коридор и измина по него близо четвърт миля. Тогава спряха пред една врата.

— Входът на центъра за управление, сър.

После слезе и застана до вратата. Те го последваха. Вратата беше заварена за стената.

— Единственият вход ли е това?

— Да, сър.

Ставаше ясно, че Орк е взел мерки да не могат да влязат. Всякакви средства, с които биха могли да отворят вратата, включително лъчемети, сигурно бяха изхвърлени от двореца. А може би играта на Орк продължаваше и той просто правеше нещата по-трудни? Дали все пак не бе оставил някакви инструменти, които да открият след дълго търсене, може би за да установят след като влязат в центъра, че всички органи за управление са унищожени?

Намериха прозорец и отново погледнаха в червеното пространство.

— Ще мине известно време, преди да паднем на планетата — отбеляза Кикаха. А междувременно можем да се храним, да пием, да се любим и да спим. И да търсим като побъркани някакъв начин да се измъкнем от тази каша. Но ако Орк си мисли, че ще страдаме, докато се носим надолу, той просто не ни познава.

— Да, но стените и вратата сигурно са направени от импервиум, както стаята, в която бяхме затворени. Никакви лъчемети няма да ни помогнат. Нямам ни най-малка представа как е успял да завари вратата за стените, но някак е успял да го направи. Така че не виждам начин да проникнем вътре.

Започнаха с оглед на цялата сграда, отнел им дни наред, макар да пътуваха с колата. Намериха хангар, в които имаше празни отделения за пет летателни апарата. Орк дори не се бе потрудил да затвори вратата. Вероятно ги бе изстрелял на автопилот.

Откриха и мощен енергиен реактор. В него се намираше гравитонният двигател, който поддържаше изкуствена сила на тежестта в двореца. Иначе сега биха плували в безтегловност.

— Цяло чудо е, че не го е изключил — подхвърли Анана. — А колко елегантен начин за мъчение би било това.

— Е, никой не е идеален — отбеляза Кикаха.

Не се натъкнаха на никакви инструменти, с чиято помощ биха могли да проникнат в центъра за управление. Не бяха и предполагали, че могат да намерят.

Кикаха обсъди ситуацията с Анана, която знаеше много повече за парашутите от него. След това подробно инструктира няколко робота как да изработят два парашута от копринени завеси.

— Трябва само да скочим и да се спуснем долу — каза той. — Колкото и да не ми допада идеята да свърша живота си на онзи нещастен свят. Може и да е по-добре, отколкото да си мъртъв, но според мен разликата не е много голяма.

Имаше сигурно хиляда, а дори и две хиляди телепортиращи врати в стените, в пода, а защо не и на таваните. Но без кодовите думи, с които се активираха, не можеха нито да ги намерят, нито да ги използват.

Питаха се къде ли е вратата, използвана от англичанина, избягал пред погледа на Червения Орк. Ако тръгнеха систематично да я търсят, това щеше да им отнеме повече време от онова, с което разполагаха. Тогава Кикаха се сети да попита роботите Едно и Две дали са били свидетели на бягството. За негова приятна изненада, оказа се, че и двамата са присъствали. Отведоха хората до въпросната стена. Кикаха бутна панела и видя метална тръба за спускане, която отиваше надолу и после завиваше, изчезвайки от погледа им.

— Няма какво да загубим — обърна се той към Анана. Мушна крака в тръбата, понамести се в седнало положение и се понесе по извивките надолу, докато не бе изхвърлен в тясно, слабо осветено помещение. Извика нагоре към Анана, за да й каже, че продължава нататък. Но не след дълго стигна до задънен край.

След дълго чукане по стените и опипване в полумрака, той се върна при тръбата и помагайки си с ръце се изкачи обратно при нея.

— Или има друг отвор в стената, който не успях да намеря или в помещението долу има телепортираща врата — и той й разказа какво се бе случило.

Изпратиха роботите до склада за дрелка и чукове. Макар бургиите да бяха прекалено слаби, за да се преборят със защитната обвивка на пулта за управление, той разчиташе, че те ще се справят с пластмасата, от която бяха изработени стените на скритото помещение. Когато роботите се върнаха, Кикаха и Анана се спуснаха по тръбата заедно с тях и пробиха дупки в стените. Описаха голяма окръжност с поредица близко разположени дупки и Кикаха изби отвора с чука.

През него близка силна светлина. Той предпазливо надзърна вътре. И ахна.

— Дявол да ме вземе, ако това не е Червения Орк!